Постинг
24.04.2010 00:27 -
Лостът на принц Харан
 |
 |
"Скоростта е свята. Дали това ще ти даде вечен живот? Може би не чак вечен. Но… повече живот. По-дълъг. Тоест - по-дълъг, отколкото ако не се движиш много бързо по права линия. Макар че и криволиците са приемливи в някоя пресечена местност. Какво лошо има в това да си страхливец? Иска се смелост да бягаш. Мнозина щяха да бъдат и по-страхливи, ако им стигаше храброст." ... |
Kalmar FC - Ankh_Morpork 0 - 4
Kalmar - Ankh 0 - 4
|
Нов сезон - нов късмет! В Анкх винаги са гледали с любопитство и оптимизъм на новите предизвикателства. А промоцията в нова, по-горна група, си е наистина интересно, но и сериозно предизвикателство.
На старта на новия сезон, малко преди битките с новите конкуренти в шампионата да започнат, по традиция се дава начало и на едно по-друго състезание. Турнира за Континенталната Купа. Анкх по традиция винаги са се излагали в този турнир, като напоследък даже имат крайно неприятния навик да отпадат още в първия кръг. Затова бе разбираема нервността, с която подходиха към първия си мач при гостуването си в далечната страна Хоуондаленд.
За щастие, този път противника бе толкова безобразно слаб, че нямаше накъде повече. Анкх изигра един приличен мач и спечели чиста победа с 4-0. Добре като за начало. Имаме повод да черпим - отдавна не бяхме се класирали за втория кръг на Купата!
...
В саваната на Хоуондаленд живеят хората от племето Н’туитиф, единствени в света абсолютно лишени от въображение.
Например за гръмотевицата казват следното: „Гръмотевицата е силен шум в небето, породен от разместване на въздушните маси при преминаването на мълнията.“ Ето и тяхната легенда „Как жирафът се сдоби с дълга шия“: „В древните времена предшествениците на Стария жираф имали малко по-дълги шии от останалите тревопасни и толкова благоденствали от достъпа си до по-високите клонки, че оцелявали само дълговратите жирафи. Предавали дългата шия с кръвта си, както едно копие се предава от дядо на баща и от баща на син. Някои обаче твърдят, че всичко е много по-сложно и че това обяснение важи само за животното окапи, чиято шия все пак не е толкова дълга. Това е цялата история.“
Н’туитиф са мирно племе, погубвано лека-полека от съседите си, които имат богато въображение, следователно и множество богове, суеверия и представи колко по-добре ще си живеят, ако си поразширят ловната територия.
За събитията на луната в този ден Н’туитиф казаха: „Луната се освети ярко и от нея се издигна друга светлина, която се раздели на три и избледня. Не знаем защо се случи това. Така стана.“
После бяха изтребени до последния от живеещо наблизо племе, което знаеше, че светлините са знак от бог Уклай да разширят още малко ловната си територия. Скоро обаче и това племе бе разгромено окончателно от друго племе, което пък знаеше, че светлините са всъщност техните прадеди, обитаващи луната, и ги подканят да унищожат всеки, що не се кланя на богинята Глипзо. Три години по-късно това племе също загина заради паднала от небето скала, тласната преди милиард години от избухнала звезда.
Каквото повикало, такова се обадило. Ако не се замисляме прекалено над поговорката, може и да мине за справедливост.
...
В раздрусаното треперещо „Хвърчило“ Ринсуинд видя как последните два драконови модула се откачиха от крилете. Завъртяха се, разпаднаха се и изостанаха.
Отново се вторачи в ръчките. Умуваше мудно, че все някой би трябвало да върши нещо с тях.
След драконите в небето оставаше следа от разцепен въздух. Щом се освободиха от модулите, побързаха да се приберат вкъщи.
...
Магьосниците бяха сътворили Любопитната леща на Търлоу точно над палубата. Гледката си струваше усилието.
— Това е по-хубаво от фойерверки — зарадва се Деканът. Пондър удари с юмрук по омнископа.
— А, вече работи, но се вижда само този гигантски…
...
Когато Ринсуинд се отдръпна, вече се виждаше не само гигантският нос.
— Кои ръчки да дърпам? Кои ръчки? — запищя той.
— Какво става?
— Леонард още е в несвяст, Библиотекарят вади Керът от парчетиите и тук тресе страшно! Не ни останаха дракони! За какво са всички тези стрелки? Мисля, че падаме! Какво да правя?
— Не гледаше ли как управлява Леонард?
— Беше стъпил върху два педала и дърпаше всички ръчки през цялото време!
— Добре, добре. Ще проверя може ли да се намери нещо в скиците му и ще ти кажа как да се спуснеш!
— Недей! Кажи ми как да се издигна! Искаме да си останем горе!
— Има ли нещо написано по тези ръчки? — попита Пондър, прехвърляйки листовете, изрисувани от Леонард.
— Има, но не го разбирам! Тази е надписана „Иарк“!
Пондър оглеждаше страниците, изписани с огледалния почерк на Леонард.
— Ъ-ъ… ъ-ъ…
— Не дърпай ръчката с надпис „Иарк“! — остро заповяда лорд Ветинари, навел се над рамото на Пондър.
— Милорд! — Пондър се изчерви под погледа на Патриция. — Моля за извинение, милорд, но въпросът е изцяло технически, свързан е с механизми, затова може би е по-добре, ако образованите по-скоро в областта на изкуствата не се…
Гласът му сам затихна пред тези очи.
— Има и един с нормален надпис! — носеше се отчаяният глас откъм омнископа. — „Лостът на принц Харан“!
Лорд Ветинари потупа Пондър по рамото.
— Напълно ви разбирам. Последното нещо, което един вещ в механизмите човек би искал в такъв момент, е добронамерен съвет от невежи хора. И аз моля за извинение. Какво възнамерявате да предприемете?
— Ами аз… ъ-ъ…
— Докато „Хвърчилото“, а с него и надеждите ни са се устремили към земята — продължи Патрицият.
— Аз… нека да погледна… бяхме правили опит да…
Пондър зяпаше ту омнископа, ту бележките си. Умът му се превръщаше в огромно, сгорещено, лепкаво поле от бял памук.
— Струва ми се, че имаме цяла една минута — насърчи го лорд Ветинари. — Не прибързвайте.
— Аз… ъ-ъ… може би… ъ-ъ… Патрицият пак се наведе към омнископа.
— Ринсуинд, дръпни лоста на принц Харан.
— Не знаем какво… — подхвана Пондър.
— Ако имате по-подходяща идея, споделете я с мен — поощри го лорд Ветинари. — А дотогава предлагам лостът да бъде дръпнат.
В „Хвърчилото“ Ринсуинд предпочете да се вслуша в гласа на властта.
— Ами… чува се щракане и бръмчене… И… някои ръчки се размърдаха самички… сега се разперват крилете… поне летим по права линия… и то доста плавно, трябва да призная…
— Добре. Съветвам те да се заемеш със свестяването на Леонард. — Патрицият се обърна към Пондър. — Млади човече, вероятно не сте изучавал класиката. Но знам, че Леонард я познава задълбочено.
— Не съм, сър.
— Принц Харан е легендарен клачиански герой, който обиколил света с кораб. Имал вълшебен рул, който насочвал кораба, докато принцът спял. Ако мога да ви помогна с още нещо, не се колебайте да се обърнете към мен.
...
Злия Хари стоеше вцепенен от ужас, а Коен крачеше по снега към него, вдигнал ръка.
— Ти ни издаде на боговете, Хари.
— Всички те чухме — вметна Хамиш Бесния.
— Но тъй си е редно — добави Коен. — И става по-интересно. Ръката му се спусна и потупа гърба на дребосъка.
— Рекохме си: „Тоя Зъл Хари може да е по-тъп от тухла, ама да ни предаде точно сега… ей на туй му викаме дебелокожие.“ Хари, познавал съм не един Повелител на Мрака, но само на теб присъждам три грамадански таласъмски глави за стил. Ако ще и никога да не си се класирал в… сещаш се, висшата лига на повелителите на мрака, поне имаш целия букет от пороци и недостатъци.
— Харесваме оня, дето не си мени ни нрава, ни кожата — потвърди Уили Момъка.
Злия Хари сведе поглед и пристъпи от крак на крак, гордост и облекчение се бореха върху лицето му.
— Много мило, че го казвате, момчета — смънка той. — Нали знаете, ако зависеше от мен, нямаше да ви сторя такова нещо, ама как иначе да си поддържам славата…
— Казах ти, разбираме — натърти Коен — Туй е то да владееш Мрака. Просто правиш каквото трябва. Както и героите - ако грамадна космата твар препуска към тебе - не спираш да помислиш: „А бе, туй да не е рядък вид, застрашен от изчезване?“ Не, просто й отсичаш главата. Щото туй е то геройството, прав ли съм? А ти щом видиш някого, тутакси го предаваш, без да ти мигне окото, щото туй е то злодейството.
Останалите от Ордата замърмориха одобрително. Странно, но и това си влизаше в Кодекса.
— Значи ще го пуснете!? — смая се менестрелът.
— Разбира се. Момко, не си внимавал в уроците. Повелителят на Мрака винаги се измъква. Но ти най-добре сложи в песента някой ред, че ни е предал. Ще стои хубаво.
— И… такова… може ли да добавиш, че съм направил най-гнусен опит да ви прережа гърлата? — опита си късмета Хари.
— Бива — величествено се съгласи Коен. — Напиши, че се е бил срещу нас като тигър с най-черна душа.
Хари изтри сълза от бузата си.
— Благодарско, момчета. Не знам какво да кажа. Няма да забравя това. Направо може да ме вкарате в голямата игра.
— Но и ти ни направи услуга и се погрижи бардът да се прибере жив и здрав, може ли? — помоли Коен.
— Непременно — увери го Злия Хари.
— Хъм… но аз няма да се върна сега — възрази менестрелът.
Изненада всички. И най-вече себе си. Но животът изведнъж просна два пътя пред очите му. Единият водеше обратно към всекидневие с песнички за любовта и цветята. Другият би могъл да го отведе къде ли не. Нещо у тези старци правеше първия избор немислим. Не можеше да го обясни. Но така си беше.
— Ама ти си длъжен да се прибереш… — подхвана Коен.
— Не, трябва да видя как ще свърши историята! — прекъсна го менестрелът. — Сигурно съм се побъркал, но това искам.
— Можеш да измислиш края — напомни Вена.
— Не мога, госпожо — отрече певецът. — Не ми се вярва. Не мисля, че ще свърши по начин, който изобщо би ми хрумнал. Не и щом погледна господин Коен с рибата или господин Уили като Бога на повторното драйфане. Искам и аз да дойда. А господин Злия да ме почака тук, ако иска. И нищичко няма да ми се случи, каквото ще да стане. Защото съм абсолютно убеден, че когато боговете бъдат нападнати от човек с домат на главата и от още един, предрешен като Музата на псувните, те на всяка цена ще пожелаят целият свят да узнае как е свършило всичко.
...
Леонард все още не се опомняше. Ринсуинд започна да му бърше челото с влажна кърпа.
— Разбира се, наблюдавах какво прави — потвърди Керът и пак погледна към мърдащите ръчки. — Но нали той го построи, затова му беше лесно. Господине… не бих докосвал това…
Библиотекарят се метна в пилотското кресло и започна да души ръчките. А някъде под тях автоматичният рул щракаше и бръмчеше.
— Скоро ще трябва да ни осени някаква идея — напомни Ринсуинд. — Няма да лети самичко безкрайно дълго.
— Ами ако полека го… Господине, не бих опитвал и това… — Библиотекарят огледа набързо педалите. После с едната си ръка избута Керът настрана, с другата взе пилотските очила на Леонард от кукичката. Ходилата му се увиха около педалите. Върна лоста на принц Харан в изходно положение, протегна ръце, пошава с пръсти за миг и сграбчи ръчката за управление. Керът и Ринсуинд скочиха към креслата си.
...
Портата на Дънманифестин, обиталището на боговете, се отвори сякаш по своя воля. Сребърната орда влезе като плътна групичка, озъртайки се недоверчиво.
— Момко, не е зле да ни охулиш в сагата — прошепна Коен и пак огледа оживените улици. — Щото туй не го очаквах.
— Господине? — не разбра менестрелът.
— Мислехме си, че ще заварим буен гуляй в голяма зала — обясни Уили Момъка. — А не… магазини. Пък и тук всички са различно големи!
— Може да има всякакви богове, тъй си мисля — промълви Коен, а боговете ги доближаваха забързано.
— Що не вземем да… дойдем друг път? — подхвърли Калеб.
Портата се затръшна зад тях.
— Не можем — прецени Коен. Изведнъж около тях се струпа тълпа.
— Вие трябва да сте новите богове — прозвуча глас от небето. — Приветстваме ви в Дънманифестин! И най-добре елате с нас!
— А, Богът на рибата — обърна се едно божество към Коен и тръгна до него. — И как са рибите, ваше могъщество?
— Ъ-ъ…какво? — сепна се Коен. — О… ами… мокри. Още са си много мокри. Страхотно мокри твари са те.
— А Нещата? — попита една богиня Хамиш. — Как са Нещата?
— Още се въргалят наоколо!
— А ти всемогъщ ли си?
— Тъй си е, девойче, ама гълтам хапчета да ми мине!
— Значи ти си Музата на псувните? — взря се един бог в Тръкъл.
— Шибано си прав! — отчаяно избълва Тръкъл.
Коен се огледа и видя Офлър, Бога-крокодил. Не беше труден за разпознаване, но пък и Коен го бе виждал неведнъж. Неговите статуи в храмове из целия свят бяха съвсем правдиви изображения. Може би настъпваше моментът човек да се замисли над факта, че повечето от тези храмове бяха станали значително по-бедни след шетането на Коен в тях. Той обаче не се замисли, защото никога не го правеше. Стори му се все пак, че водят насила Ордата нанякъде.
— Накъде сме се запътили, друже? — попита той Офлър.
— Да гледаме Игрите — осведоми го крокодилоглавият.
— Да, бе. Там ви… ние, де, си играем с н… със смъртните, нали?
— Така е — потвърди богът от другата страна на Коен. — И сега установихме, че някакви смъртни дори се опитват да проникнат в Дънманифестин.
— Брей, че дяволчета, а? — любезно се усмихна Коен. — Дайте им да опитат жежките мълнии, туй казвам аз. От друго не разбират.
— Сигурно защото друго не сте и опитвали — промърмори менестрелът, вторачен неприветливо в събралите се богове.
— Да, ние също смятаме, че това е добра идея — съгласи се богът. — Впрочем аз съм Провидението.
— О, ти ли си бил? — изчегърта Коен тъкмо когато стигнаха до игралната маса. — Отдавна чакам да се запозная с тебе. Не трябваше ли да си сляп?
— Не.
— Ами ако някой ти мушне два пръста в очите, няма ли да ослепееш?
— Моля?
— Шегичка, приятелче.
— Ха. Ха — изрече Провидението. — Питам се, о, Боже на рибите, колко умел играч си ти?
— Никога не съм си падал по комарджийството — сподели Коен, а в пръстите на Провидението се появи един-единствен зар. — Щото е забава за тъпчовци.
— Но дали не би желал да… опиташ поне веднъж?
Тълпата се смълча. Менестрелът се взря в бездънните очи на Провидението и му стана ясно, че играеш ли на зарове с него, резултатът винаги е предопределен. Би се чуло и падането на мушица.
— Ъхъ — изсумтя накрая Коен. — Що пък не? Провидението хвърли зара на масата.
— Шест — обяви, без да отмести поглед от противника си.
— Вярно — потвърди Коен. — Значи и аз трябва да метна шест, тъй ли? Провидението се усмихна.
— О, не. В края на краищата си бог. А боговете играят за победа. Ти, о, Могъщи, трябва да хвърлиш седем.
— Седем ли?! — наежи се менестрелът.
— Изобщо не си представям как това би затруднило някого, който има право да се намира тук.
Коен огледа зара от всички страни. Бяха точно шест, както се полагаше на зар.
— Аз пък лесно си представям как туй затруднява… само смъртните, разбира се. — Подхвърли зара на дланта си. — Значи седем?
— Седем — потвърди Провидението.
— Може да стане доста завързано — процеди Коен. Менестрелът го зяпна и усети как по гърба му плъзна тръпка.
— Момко, нали ще запомниш, че изрекох и туй? — застрахова се Коен.
...
"Хвърчилото" се рееше сред високите облаци.
— Ууук! — гласно изрази щастието си Библиотекарят.
— Ама той го управлява по-добре от Леонард! — промълви Ринсуинд слисан.
— За него е… по-лесно — прошепна Керът. — Естествено е да бъде склонен към атавизъм.
— Сериозно ли говориш? Аз пък досега го смятах за много добродушен. Освен когато го наричат „маймуна“, разбира се.
„Хвърчилото“ пак зави и се понесе в небето като махало.
— Ууук!
— „Ако погледнете наляво, ще видите целия свят“ — преведе Ринсуинд.
— Ууук!
— „А ако погледнете надясно, ще видите…“ Олеле!
Там беше Планината. И под слънцето блещукаше домът на боговете. Над него, едва различима дори в прозрачния въздух, се издигаше преливащата се мъглява фуния на световното магическо поле, заземено в центъра на Диска.
— Ти… ъ-ъ… падаш ли си много по религията? — смънка Ринсуинд, загледан в прелитащите край илюминаторите облаци.
— Да, убеден съм, че всички религии отразяват някаква частичка от една безкрайна истина — отвърна Керът.
— Добре го извъртя — възхити се Ринсуинд. — Може и да ти се размине.
— Ами ти? — попита на свой ред Керът.
— Е-е… чувал ли си за онази религия, според която въртенето в кръг е някакъв вид молитва?
— О, да. Въртящите се бесни от Клач.
— И моята е нещо подобно, но ние по-скоро… предпочитаме правата линия. Точно така. Скоростта е свята.
— И вярваш ли, че това ще ти даде вечен живот?
— Е, не чак вечен. Но… повече живот. По-дълъг. Тоест — добави Ринсуинд — по-дълъг, отколкото ако не се движа много бързо по права линия. Макар че и криволиците са приемливи в някоя пресечена местност.
Керът въздъхна.
— Всъщност си страхливец, нали?
— Да, но така и не разбрах какво лошо има в това. Иска се смелост да бягаш, от мен да го знаеш. Мнозина щяха да бъдат и по-страхливи от мен, ако им стигаше храброст.
Пак се загледаха. Доближаваха планината.
— Според предварителните проучвания за мисията — подхвана Керът и прелисти купчината припряно стъкмени изследователски бележки, които Пондър натика в ръката му преди излитането, — немалко хора са влизали в Дънманифестин и са се завръщали оттам живи.
— „Живи“ не ме успокоява много — призна си Ринсуинд. — Нещо да кажеш за ръцете и краката? За душевното здраве? За другите по-дребни телесни израстъци?
— Повечето от тях са били герои от митовете — неловко промълви Керът.
— Преди или след посещението?
— По традиция боговете се отнасят благосклонно към дързостта, доблестта и безстрашието.
— Добре, нямам нищо против да влезеш пръв.
— Ууук — обади се Библиотекарят.
— Казва, че се налага да кацнем скоро — съобщи Ринсуинд. — И пита дали трябва да е на определено място.
— Ууук!
Библиотекарят май вече се бореше с ръчките.
— Как така „Легнете по гръб и скръстете ръце на гърдите си“?!
— Иийк!
— Ти не видя ли как го направи Леонард, когато кацнахме на луната?
— Ууук!
— А кацането си беше сполучливо — заяви Ринсуинд. — Ох, добре, де, жалко за края на света, но и такива неща се случват, нали?
— ИСКАШ ЛИ ФЪСТЪК? ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ ОТВАРЯНЕТО НА ПАКЕТЧЕТО МЕ ЗАТРУДНЯВА...
Призрачно кресло увисна във въздуха до Ринсуинд. Виолетови проблясъци по границите на полезрението му подсказваха, че изведнъж се е озовал в някакво лично Пространство-Време.
Това беше Смърт. Отново посещаваше Ринсуинд.
— Значи наистина ще се пребием?
— ВЪЗМОЖНО Е. УВИ, ТОЗИ ПРИНЦИП НА… НЕСИГУРНОСТТА СЕРИОЗНО ЗАТРУДНЯВА РАБОТАТА МИ. ИСКАШ ЛИ ДА ПОЧЕТЕШ СПИСАНИЕ?
„Хвърчилото“ описа широк завой и се понесе леко към облаците около Кори Селести. Библиотекарят изгледа сърдито ръчките, ухапа една-две, дръпна лоста на принц Харан, после заподскача към дъното на кабината и се скри под одеялото си.
— Ще се приземим на заснежено поле — обяви Керът и се настани в пилотското кресло. — Леонард е проектирал кораба за кацане в сняг, нали? В края на краищата…
„Хвърчилото“ не кацна, а само целуна снега. Подрипна нагоре, прелетя и пак докосна повърхността. Последваха още няколко подскока, после килът се плъзна хрускаво и гладко по равния сняг.
— Изключително! — възкликна Керът. — Също като разходка в парка!
— Значи някой ще ни обере всичките пари и ще ни срита злобно в ребрата? — обезпокои се Ринсуинд. — Нищо чудно. Насочили сме се право към града. Не забелязваш ли?
Загледаха се напред. Доближаваха твърде бързо портата на Дънманифестин. „Хвърчилото“ скочи от гребена на поредната пряспа и профуча нататък.
— Сега не е време да се паникьосваме — замънка Ринсуинд. „Хвърчилото“ отново опря в снега, рязко се оттласна във въздуха и прелетя през портата на боговете. Стигна до средата й.
...
— Значи… със седем печеля — повтори Коен. — Пада се седем и аз печеля, тьй ли?
— Да, разбира се — съгласи се Провидението.
— Прилича ми на шанс едно към милион — спомена Коен.
Подхвърли нависоко зара — той забави издигането си, въртейки се с пъргавината на планински ледник и шум като свистенето на вятърна мелница. Достигна най-високата точка на траекторията си и започна да пада. Коен го наблюдаваше втренчено, без да помръдне. После мечът му изскочи от ножницата и описа сложна дъга. Чу се едно „цък“, въздухът блесна в зелено и…
…двете половинки на зар от слонова кост подскочиха върху масата. Едната показваше шест точки. Другата — една.
Двама-трима от боговете изумиха менестрела с ръкоплясканията си.
— Май се бяхме уговорили? — отбеляза Коен, без да прибира меча.
— Нима? Не си ли чувал поговорката „Провидението не можеш да измамиш“? — попита Провидението.
Хамиш Бесния се надигна в количката си и изрева:
— А ти, типче, чувало ли си лафа „Майка ти може ли да шие отрязани глави“?
Като един човек… или бог… Ордата извади оръжията си.
— Никакви битки! — затътна Слепия Йо. — Такива са правилата тук! Имаме цял свят, в който да се бием!
— Не беше измама! — изръмжа Коен. — Пробутването на свитъци, които подлъгват героите към гибел — ей туй е измама!
— Но какво щяха да правят героите без магическите карти? — възрази Слепия Йо.
— Какво ли? Повечето още щяха да си бъдат живи! — озъби му се Коен. — А не пионки в някаква си гнусна игра!
— Ти го сряза наполовина — вметна Провидението.
— Я ми покажи правилото, дето забранява туй! Ъхъ, що не ми покажеш Правилата, а? — подскачаше от ярост Коен. — Ама всичките. Какво се помайваш, бе, господин Провидение? Още един опит ли искаш, а? Двойно или нищо? Ще удвоим ли залога?
— Трябва да прижнаете, че беше майшторшки удар — обади се Офлър. Неколцина от по-незначителните богове кимнаха.
— Какво?! Готов си да търпиш да стоят пред нас и да ни се опълчват? — изненада се Провидението.
— Опълчват се срещу вас, милорд — изрече нов глас. — Аз твърдя, че те спечелиха. Той успя да измами Провидението. А когато някой измами Провидението, според мен никъде не е изтъкнато, че мнението на Провидението по въпроса се зачита.
Дамата мина изящно през гъмжилото и божествата се отдръпнаха от пътя й. Веднага разпознаха раждането на нова легенда.
— А ти коя си? — сопна й се Коен, почервенял от гняв.
— Аз ли?
Дамата разтвори пръсти. На дланите й лежеше по един зар с единицата нагоре. Но с неуловимо движение на китките тя ги подметна, те се удължиха и сляха, превърнаха се в съскаща из въздуха змия… и изчезнаха.
— Аз съм… шансът едно на милион.
— Тъй ли било? — Коен не се втресе, както според менестрела подхождаше на случката. — А кой е останалите шансове?
— Пак съм аз.
— Значи не си никаква дама — изсумтя Коен.
— Ъ-ъ, това не е съвсем… — започна менестрелът.
— О, не беше каквото подобаваше да й река, нали? — прекъсна го Коен. — Очакваше да чуруликам „Ау, леле, господарке, колко се радвам“ ли? Да, ама не. Разправят, че сполуката обичала смелчагите, а аз пък ви казвам, че видях твърде много смелчаги да се хвърлят в битката и да си докарват белята. Я да върви по дяволите всичко… Ей, какво ти става?
Менестрелът се бе вторачил в един бог, който стоеше по-назад.
— Ти си, нали? — заръмжа певецът. — Ти си Нуган, нали?
Нисичкото божество отстъпи една крачка, но допусна грешката да се перчи.
— Замълчи, простосмъртни!
— Ах, ти, гаден… гаден… Петнадесет години! Петнадесет проклети години, преди да опитам чесън! А по селата жреците ставаха най-рано от всички, за да докопат първи гъбите! Знаеш ли колко струваше мъничка плочка шоколад в нашия град и какво правеха на хората, ако ги хванеха с нея в ръка?
Менестрелът се провря през Ордата, пристъпи към отдръпващия се бог и вдигна лирата като тояга.
— Ще те поразя с мълния! — изписука Нуган, вдигнал ръце пред лицето си.
— Не можеш! Не и тук! Това ви е по силите само в света! Тук умеете само да подлъгвате и да мамите! И да плашите! Че какво друго са молитвите… Наплашените хора искат да се сприятелят с грубияна, който ги тормози! Толкова храмове са построили… а ти си само някакъв дребен…
Коен благо отпусна ръка на рамото му.
— Добре го подреди, момко. На място речено. Ама е време да си ходиш.
— Броколи — промърмори Офлър на Суиво, Бог на обработената дървесина. — кажах му аж, че да им жабраняваш броколи е по-бежопашно.
— Аз съм забранил практикуването на панупунитопластията — сподели Суиво.
— Това пък какво е?
— Де да знам, ама поне им развалих спокойствието.
— Нека го прасна само веднъж!… — разкрещя се певецът.
— Чуй ме, синко, чуй ме — увещаваше го Коен и едва го задържаше на място. — Можеш да правиш по-хубави неща с тая лира, вместо да я потрошиш в нечия чутура, нали? Няколко куплетчета… и да се чудиш как остават в ума. Слушай ме, бе, не чуваш ли какво ти думам?… Имам си меч, и то свестен, ама гадното сечиво може само да ти опази животеца. Пък песента може да направи някого безсмъртен. И за добро, и за лошо!
Менестрелът се поуспокои. Нуган се скри зад неколцина други богове.
— Той само ще почака да изляза през портата… — изпъшка певецът.
— Ами, много ще е зает! Тръкъл, натисни го туй бутало!
— А, да, вашият прословут фойерверк — спомни си Слепия Йо. — Но, драги ми смъртен човече, огънят не може да навреди на боговете…
— Е, зависи... — подхвърли Коен. — Щото след някоя и друга минутка върхът на тая планина ще мяза на вулкан. И целият свят ще го види. Чудя се дали от днес нататък ще вярват в боговете…
— Хаха! — прихна Провидението, но неколцина от по-схватливите божества внезапно се замислиха дълбоко.
— Бездруго — продължи Коен — е все едно дали някой ще убие боговете. Важното е, че се опитва. Следващият ще се опита по-упорито.
— Единственото, което ще се случи, е вашата гибел — увери го Провидението, а умислените богове се отдалечаваха полека.
— Че какво имаме да губим? — троснато отвърна Уили Момъка. — И без туй ще си умрем. Готови сме да умрем.
— Винаги сме били готови да умрем — добави Калеб Изкормвача.
— Затуй живяхме толкоз дълго — заяви Уили Момъка.
— Но… защо сте толкова ядосани? — недоумяваше Слепия Йо. — Живяхте дълго и интересно, а великият кръговрат на природата…
— Великият кръговрат на природата да ми яде набедрената превръзка! — сопна се Хамиш Бесния.
— Малцина ще се престрашат да я опитат — вметна Коен. — Не ме бива много да боравя с думи, ама… Вършим туй, щото неминуемо ще умрем, ясно? И щото един тип стигнал до края на света, видял още не знам си колко светове и се разревал, като се сетил, че има само един живот. Толкоз грамадна Вселена и толкоз малко време. Тъй не е редно…
Но боговете се озъртаха в друга посока.
Крилете се отчупиха. Корпусът се стовари с трясък на паважа и се плъзна напред.
...
— Сега му е времето да се паникьосаме — отсъди Ринсуинд. Пострадалото „Хвърчило“ чегърташе по каменните плочи и миризмата на прегоряло дърво се засилваше. Бледа ръка се пресегна през рамото на Ринсуинд.
— За предпочитане е — уведоми ги Леонард — да се хванете за нещо. Дръпна малка ръчка с надпис „Икчарипс“.
И „Хвърчилото“ спря. Много внезапно. Боговете погледнаха надолу.
В чудноватата дървена птица се отвори люк. Падна и се търкулна настрана. Боговете видяха как някой излезе. Почти по всичко приличаше на герой, но беше прекален чистник за тази роля. Огледа се, свали шлема от главата си и отдаде чест.
— Добър ден на всички всемогъщи. Моля да ме извините, ще се постарая да не ви отнема много време. Възползвам се от възможността да заявя от името на всички обитатели на Диска, че вие тук си вършите чудесно работата.
Особнякът закрачи уверено към Ордата, подминавайки стъписаните богове, и спря пред Коен.
— Вие ли сте Коен Варварина?
— Че на тебе какво ти пука? — сряза го озадаченият Коен.
— Аз съм капитан Керът от анкх-морпоркската Градска стража и дойдох да ви арестувам по обвинение в заговор за унищожаване на света. Не сте длъжен да казвате нищо…
— Хич нямам желание да приказвам — вдигна меча си Коен. — Ей сегинка ще ти отсека …аната глава.
— Задръж, задръж — припряно го хвана Уили Момъка. — Ей, ти знаеш ли кои сме?
— Да, господине, така ми се струва. Вие сте Уили Момъка, известен също като Лудия Бил, Вилхелм Секача, Великия…
— И ти се каниш да арестуваш нас? Казваш, че си някакъв стражник, тъй ли?
— Точно така, господине.
— Момченце, за толкоз години сме избили стотици стражници!
— Много ми е неприятно да чуя това, господине.
— Момко, а колко ти плащат? — намеси се Калеб.
— Четиридесет и три долара на месец, господин Изкормвачо. С надбавките.
Ордата се разкикоти. Керът извади меча си от ножницата.
— Настоявам, господине. Ако осъществите замисъла си, ще навлечете гибел на света.
— Ще свърши само туй място, момко — увери го Коен. — А ти що не си ходиш вкъщи…
— Господине, търпелив съм само от уважение към белите ви коси.
Последва нов взрив от смях, наложи се да тупат по гърба Хамиш Бесния.
— Я почакайте, момчета — кротко се обади госпожа Макгари. — Май нещо пропускаме. Погледнете се.
Те се погледнаха.
— Е, и? — не схвана идеята Коен.
— Ти, аз — започна да брои Вена, — Тръкъл, Уили Момъка, Хамиш, Калеб и менестрелът.
— И какво? Какво толкова?
— Седмина — сметна Вена. — Ние сме седмина, а той е сам. Седмина срещу един. И той е решил да спаси света. Знае кои сме, обаче ще се бие с нас…
— Него ли мислиш за герой? — изкиска се Хамиш Бесния. — Ха! Ама че герой — работи за четирийсет и три долара на месец! С надбавките!
Но дрезгавият смях отекна във внезапна тишина. Ордата бе свикнала да решава бързичко странните уравнения на героизма.
Защото винаги — и в началото, и в края — го имаше Кодекса. Самите те живееха според Кодекса. Придържаш се към Кодекса, а после ставаш част от него за онези, които вземат пример от теб. Без Кодекса не си герой, а бандит с кожена набедрена превръзка.
А Кодексът беше недвусмислен. Един храбрец срещу седмина… побеждава. Знаеха, че е вярно. И те в миналото бяха разчитали на правилото. Колкото повече противници, толкова по-велика победа. Така гласи Кодексът.
Забравиш ли, пренебрегнеш ли, отречеш ли Кодекса… той се обръща срещу теб.
Вторачиха се в меча на капитан Керът. Беше къс, остър и обикновен. Меч за работа. По него нямаше изписани руни. И никакви мистични светлинки не блещукаха по острието му.
За всеки, който вярваше в Кодекса, това беше смущаващо. Обикновеният меч в ръката на истински храбрец разсича магическото оръжие, все едно реже сланина.
Не че такава мисъл можеше да ги уплаши, но си струваше да я повъртят из главите си.
— А бе, смешно, ама се сетих нещо — подхвана Коен. — Веднъж ми разправяха, че в Анкх-Морпорк имало някакъв стражник, дето бил наследник на трона. Той обаче си траел, щото му харесвало да е стражник…
„Олеле, майчице — мислено изпъшка Ордата. — Предрешен крал… направо е изскочил от Кодекса…“
Керът срещна погледа на Коен.
— Никога не съм чувал за такъв човек.
— Ако ще умираш за четирийсет и три долара на месец — проточи Коен, без да отделя погледа си от него, — или си тъп, ама като талпа, или си страхотен смелчага…
— Има ли някаква разлика? — заядливо попита Ринсуинд и се примъкна до тях. — Виж какво, не искам да ви развалям драматичния момент, но той изобщо не се шегува. Ако тази… бъчонка избухне тук, ще унищожи света, не се съмнявай. Ще… отвори нещо като дупка и цялата магия ще се изцеди в нея.
— Ринсуинд? — учуди се Коен. — Ти пък какво търсиш тука, стар плъх такъв?
— Опитвам се да спася света — обясни Ринсуинд и ядно подбели очи. — За кой ли път…
Коен като че се разколеба, но героите не отстъпват лесно, ако ще и да ги принуждава Кодексът.
— Наистина ли всичко ще гръмне?
— Да!
— То пък един свят... — промърмори Коен. — Вече за нищо не става…
— Ами всички мили малки котенца… — започна Ринсуинд.
— Кученца! — изсъска му Керът, впил поглед в Коен.
— Да, де, кученца. А? Помисли ли за тях?
— И какво има да ги мисля?
— О… нищо.
— Но всички ще умрат — напомни Керът. Коен вдигна кльощавите си рамене.
— Всеки умира рано или късно. Тъй разправят.
— Не ще остане кой да помни — унесено отрони менестрелът. — Ако няма жив човек, няма кой да помни.
Ордата се вторачи в него.
— Никой не ще си спомни кои били сте и що сте сторили — увери ги той. — Не ще остане нищо. Никакви песни. И никой не ще ви помни.
Коен въздъхна.
— Тъй да бъде. Да речем, че не…
— Коен? — прекъсна го Тръкъл с необичайно угрижен глас. — Помниш ли как преди минути ми каза да натисна буталото?
— Е, и?
— Не биваше ли?
Mного е тъжно , ако няма с какво да те запомнят.Ей за това светът все още е цял...
цитирайе единтичен с Органа на Красьо Черничкия пич.
За всеки, който вярва в кодекса - това е смущаващо.
цитирайЗа всеки, който вярва в кодекса - това е смущаващо.
класическото образование като хвърчило -- хехе!
цитирайСлед като човек е постигнал всичко (или поне всичко, за което си е мечтал), настъпва един момент на криза. Поглежда назад и се пита: какъв беше смисъла?
Хватката е да набележиш следващата цел, иначе ако останеш където си, става страшно...
цитирайХватката е да набележиш следващата цел, иначе ако останеш където си, става страшно...
Има над какво да се размислим!
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
