Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
28.04.2010 15:47 - Птици с меки крила
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2068 Коментари: 5 Гласове:
12

Последна промяна: 02.05.2010 11:54

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Ако бяхме поискали хората да летят, щяхме да им дадем криле.

И макар че им позволяваме метли и вълшебни килимчета, те са магически. Магия… религия… има някаква връзка. А хвърчилото е опит да бъде нарушена естествената подредба на света.

Всеки би могъл да хвърчи наоколо с подобно творение. И хората ще гледат отвисоко боговете си!"
...

Ankh_Morpork - grojeni
  3 - 0
 
Ankh - grojeni   3 - 0

1 - 0  F Sarrats 44"
2 - 0  C Sousa 44"
3 - 0  S Monge 61"


   

Новият сезон започна с гръм и трясък за Анкх. Не стига че постигнаха чиста победа с 3-0 над прекия си конкурент ГроЖе, ами и отбора представи новия си атакуващ стил, ознаменуван с някои изключително красиви положения.

Най-голямата новина обаче си остава, че отбора има нов треньор! След два сезона под косата на Смърт, Анкх сега е поет от дълго подготвяния Олян фон Ментелик. Управника на града Лорд Ветинари бе впечатлен от изключителните му постижения начело на градската Поща и затова реши да му гласува допълнително доверие.

Известен като един от най-чевръстите измамници на Диска, Олян се е подвизавал в миналото под всевъзможни псевдоними и в най-различно амплоа. Докато не го застигнало Правосъдието. Което е неизменно като Съдбата. След като му дал избор между смъртта и поемането на занемарените пощенски услуги, Лорд Ветинари в края на краищата постигнал своето. Сега Олян е една от най-важните гайки в безотказната машинария на града-държава Анкх-Морпорк. Поемането на местния футболен клуб бе само въпрос на време.

За Олян фон Ментелик няма друга алтернатива, освен да постига успехи. Е, разбира се, има - но тя е преждевременна среща с неговия предшественик на поста - Смърт. А това никой не би предпочел.

...
— Коен? — изрече Тръкъл с необичайно угрижен глас. — Помниш ли как преди минути ми каза да натисна буталото?
— Е, и?
— Не биваше ли?

Буренцето съскаше...

— Натисна ли го? — реши да провери Коен.
— Ами да. Тъй ми каза.
— Ъ... Можем ли да го спрем?
— Не — завъртя глава Ринсуинд.
— А ще успеем ли да избягаме?
— Само ако измислиш как да пробягаш петнайсетина километра като светкавица.

— Съберете се, момчета! Не ти, млади певецо, тука решават хората с мечове… Ордата се скупчи припряно по знак на Коен. Не мина много време.
— Добре — отсече Коен, щом приключиха. — Господин певецо, записа ли вярно имената на всинца ни?
— Разбира се…
— Да вървим, момчета!

Натовариха отново буренцето на количката. Тръкъл се поизвърна, когато тръгнаха бутайки.
— Ей, барде! Сигурен ли си, че записа как аз…
— Тръгваме! — изрева Коен и го дръпна. — Ще се видим някой път, госпожо Макгари. Тя кимна и се отдръпна.
— Знаеш как е — промълви печално. — Чакам правнуци, такива ми ти работи… Количката вече набираше скорост.
— Да нарекат един на мене! — кресна Коен и скочи в движение върху возилото.
— Но какво правят те? — сащиса се Ринсуинд, когато количката затрополи надолу към портата.

Колелата затракаха по заледените камъни отвъд арката.

Двамата с Керът забързаха след нея и Ринсуинд я видя как подскочи и полетя в петнадесеткилометровата бездна. Стори му се, че чу последните думи в началото на падането:

— Не трябваше ли да изкрещим нещоооо…

После количката, телата и буренцето се смалиха и се сляха с мъгливия пейзаж от сняг и алчно щръкнали зъбери.

Керът и Ринсуинд гледаха.

След малко Ринсуинд зърна с ъгълчето на окото си Леонард, който си напипваше пулса и броеше шепнешком.
— Петнадесет километра… хъм… при това съпротивление на въздуха… нека са три минути и малко… да… да, наистина… би трябвало да се извърнем след около… да… сега. Да, това е благоразу…

И през стиснати клепачи видяха как светът се озари в червено.

...
Когато Ринсуинд отново припълзя към ръба на пропастта, видя далеч долу малък кръг от зловещо черно и алено.

Няколко секунди по-късно тътенът долетя нагоре по склоновете на Кори Селести и срути лавини. После и този шум утихна.

— Как мислиш, дали оцеляха? — попита Керът, взирайки се в мътилката от разбунен сняг.
— Ъ!? — слиса се Ринсуинд.
— Историята не би завършила подобаващо, ако не оцелеят.
— Капитане, те паднаха от петнайсетина километра във взрив, който току-що превърна един планински връх в долина — напомни Ринсуинд.
— Може да са тупнали в много дълбока пряспа на някоя издатина...
— Или са срещнали във въздуха прелитащо ято от грамадни птици с особено меки пера? — подхвърли магьосникът.

Керът си прехапа устните.
— От друга страна… да пожертват живота си, за да спасят всички в този свят… това също е подходящ край.
— Но нали тъкмо те щяха да го затрият!
— Въпреки това проявиха извънредна доблест.
— Май може и така да се каже. Керът тъжно поклати глава.
— Дали да не слезем долу, за да проверим?
— Там има грамаден кратер от кипнал камък! — не се стърпя Ринсуинд. — Би било същинско чудо!
— Винаги има надежда.
— И какво толкова? Винаги има и данъци. От това никому не олеква. Керът въздъхна и се дръпна от ръба.
— Иска ми се да не си прав.
— Ти ли го казваш?! Хайде да се връщаме. Самите ние още не сме се отървали от неприятностите.

Зад тях Вена си издуха носа и прибра кърпичката под бронирания корсет. Време беше да тръгне натам, където цвилят коне.

...
Останките от „Хвърчилото“ будеха острия непросветен интерес на различните божествени прослойки. Не им беше ясно какво виждат, но изобщо не се съмняваха, че не го одобряват.

— Според мен — отсъди Слепия Йо, — ако бяхме поискали хората да летят, щяхме да им дадем криле.
— Пожволяваме им метли и вълшебни килимчета... — възрази Офлър.
— Да, но те са магически. Магия… религия… има някаква връзка. А това е опит да бъде нарушена естествената подредба на света. Всеки би могъл да хвърчи наоколо с подобно творение. — Йо потръпна. — и хората ще гледат отвисоко боговете си! — Той погледна отвисоко Леонард Куирмски. — Защо го направи?
— Дадохте ми криле, когато ми показахте птиците... — отвърна Леонард. — Повторих онова, което виждах.

Останалите богове не продумваха. Подобно на мнозина други занаятчии в религията — а те бяха най-големите професионалисти в ролята си на богове — се чувстваха неудобно в присъствието на безсрамно одухотворени създания.

— Никой от нас не те разпознава като свой поклонник — спомена Йо. — Да не си атеист!
— Мисля, че мога да заявя убедено вярата си в боговете — отвърна Леонард, оглеждайки стоящите наоколо.

Думите му като че удовлетвориха всички освен Провидението.
— Само това ли ще кажеш?

Леонард помисли още малко.
— Струва ми се, че вярвам в невидимите геометрии, в цветовете отвъд светлината и в чудото на всичко съществуващо.
— Значи все пак не си религиозно настроен? — осведоми се Слепия Йо.
— Аз съм художник.
— Тоест „не“, нали? Искам да няма никакви съмнения.
— Ъ-ъ… не разбирам въпроса, както го задавате.
— А пък ние изглежда не те разбираме, както отговаряш — пак се намеси Провидението.
— Но мисля, че ти дължим нещо — реши Слепия Йо. — Нека никой не казва, че боговете са несправедливи.
— Ние не позволяваме никому да казва, че боговете са несправедливи — уточни Провидението. — Ако може да предложа…
— Тишина! — затътна Слепия Йо. — Благодаря за съветите, но това ще го уредим по старовремския начин!

Той се обърна към въздушните първопроходци и изпружи показалец към Леонард.
— Ето какво е наказанието ти — ще изрисуваш тавана в Храма на малките богове в Анкх-Морпорк. Целия. Украсата там е в ужасно състояние.
— Но това не е честно! — избухна Керът. — Той вече не е млад, а великият Анджелино Туибсби е рисувал цели двадесет години онзи таван!
— Тъкмо ще бъде зает и няма да се разсейва — отсече Провидението. — Не би имал време за неподходящи мисли. Такова е подобаващото наказание за онези, които посягат към божественото! Винаги им намираме работа.

— Хъм… — промърмори Леонард. — Ще бъде нужно голямо скеле…
— Огромно — доволно го поправи Офлър.
— А какви да бъдат картините? — уточни Леонард. — Защото бих искал да нарисувам и…
— Целият свят — прекъсна го Провидението. — Няма да се задоволим с по-малко.
— Така ли? — изненада се Слепия Йо. — Мислех си за приятен фон като синьото на патешко яйце със звездички тук-там.
— Целият свят... — повтори Леонард, зареял поглед в някакво свое видение. — Със слонове и дракони, облачни спирали и могъщи дъбрави, морски течения и птици, обширни жълти савани и причудливи форми на бурите, и планинските вериги ли?
— Ъ-ъ… да — успя да потвърди Слепия Йо.
— Без никаква помощ! — вметна Провидението.
— Дори жа шкелето! — довърши Офлър.
— Това е чудовищно! — заяви Керът.

Слепия Йо подхвана:
— и ако не бъде завършен за двадесет години…
— …за десет… — предложи Провидението.
— …за десет години, град Анкх-Морпорк ще бъде заличен с небесен огън!
— Хъм, да, чудесна идея — мърмореше си Леонард, вторачен в празното пространство. — Някои от птиците ще бъдат съвсем мънички…
— Той изпадна в шок — предположи Ринсуинд.

Гневът на капитан Керът затихна като небето преди гръмотевична буря.
— Я ми кажи — обърна се към него Слепия Йо, — има ли бог и на полицаите?
— Не, господине — отрече Керът. — Ченгетата веднага ще настръхнат от подозрение към всеки, нарекъл се техен бог, камо ли пък да повярват в него.
— Но ти си богобоязлив човек, нали?
— След като видях боговете с очите си, господине, уплаших се до полуда. А моят командир все повтаря, когато обикаляме по работа из града, че проумееш ли какво представлява човечеството, по принуда ще приемеш, че има богове.

Боговете се усмихнаха доволни, а и цитатът беше точен, иронията поначало е чужда на божествената същност.

— Много добре — похвали го Слепия Йо. — имаш ли някаква молба към нас?
— Не разбрах, господине.
— Всеки иска нещо от боговете.
— Не и аз, господине. Аз ще ви дам една възможност.
— Значи ти ще дадеш нещо на нас!
— Да, господине. Чудесна възможност да проявите справедливост и милосърдие. Моля ви за Благодеяние, господине.

Настъпи тишина. После Слепия Йо промълви:
— Това не беше ли нещо… дървено? С дръжка и… хъммм… мъниста от едната страна… и някакви… кукички… — Той помълча. — Да не говориш за онези гумени измишльотини?
— Не, господине. Вие си представяте балон, господине. А благодеянието е изпълнена молба.
— Това ли било? О-о… Казвай.
— Позволете „Хвърчилото“ да бъде поправено, за да се завърнем у дома…
— Немислимо! — сопна се Провидението.
— На мен пък ми звучи разумно — погледна го сърдито Слепия Йо. — Но трябва да бъде последният му полет.
— Това ще бъде последният полет на „Хвърчилото“, нали? — озърна се Керът към Леонард.
— Ъ-хъм? Какво?... Ами, да. Несъмнено. Вече виждам колко грешки съм допуснал в конструкцията. А следващото… мхфъ…

— Какво става там? — настрои се подозрително Провидението.
— Къде? — невинно уточни Ринсуинд.
— Защо си затиснал устата му с длан?
— Така ли съм направил?
— Още го правиш!
— От нерви — оправда се Ринсуинд и пусна Леонард. — Малко съм потресен, затова.
— И ти ли искаш благодеяние? — попита го Слепия Йо.
— А? О… Ъ-ъ… Бих предпочел балон, правичката да си кажа. Син балон. — Ринсуинд изгледа предизвикателно Керът. — Заради една случка на шестия ми рожден ден. имаше едно едро гадно момиче… и игла. Не ми се говори повече за това. — Той вдигна глава към наобиколилите ги богове. — изобщо не разбирам защо трябва да ме зяпате така.

— Ууук — обади се Библиотекарят.
— И вашето животинче ли иска балон? — не разбра Слепия Йо. — Тук си имаме и маймунски бог, ако му се ядат плодове или нещо подобно…

Във внезапно вледенилата се атмосфера Ринсуинд преведе:
— Всъщност иска три хиляди каталожни картички, нов печат и двадесет литра мастило.
— Иийк! — припряно изпищя Библиотекарят.
— Е, добре, де. И един червен балон, моля ви, стига да са безплатни.

...
Ремонтът на „Хвърчилото“ не затрудни никого. Макар боговете, общо взето, да не се чувстват в своя територия около механични изделия, всеки пантеон из Вселената има нужда от дребно божество — Вулкан, Уейлънд, Денис, Хефест, — което умее да снажда части и тям подобни.

Повечето големи организации също имат такава нужда, дори ако не могат да прежалят разходите.

...
Злия Хари се подаде от пряспата със зейнала уста, за да си поеме дъх. Безжалостна ръка отново натика главата му в снега.
— Спогодихме се, значи? — попита менестрелът, забил колене в гърба му и стиснал в шепи косата му. Злия Хари пак се надигна.
— Спогодихме се! — изплю облаче сняг.
— А ако после ми кажеш, че не бивало да те слушам, защото е всеизвестно колко не заслужават доверие Повелителите на Мрака, ще те удуша със струна от лирата!
— Ти не знаеш що е уважение!
— Че защо да те уважавам? Ти си гнусен коварен Повелител на Мрака, нали? — напомни менестрелът и за пореден път натика хъркащата глава в пряспата.
— Ъхъ, не споря… но уважението не струва ппп… пп…
— Помогни ми да сляза от планината и ще те опиша в сагата като най-порочния, най-греховния и най-пропадналия злодей, който някога се е пръквал на този свят. Разбрахме ли се?

Главата се надигна и захъхри:
— Добре, добре. Щом обещаваш…
— Ако ще ме мамиш, не забравяй, че не съм наясно с Кодекса! И не съм длъжен да оставям безнаказани повелителите на мрака!

...
Встрани от това място и много по-надолу част от подножието се бе превърнало в долина, която още димеше и бълбукаше.

— Никога няма да намерим дори телата — оплака се менестрелът, докато търсеха път.
— А, то е, защото не са умрели, чатна ли? — успокои го Хари. — Можеш да се хванеш на бас, че са измислили нещо в последния момент.
— Хари…
— Можеш да ми викаш Злия, момко.
— Злия, те прекараха последния си момент в падане от върха на планината!
— Да, ама може някак да са се понесли по въздуха, схвана ли? Пък и по-надолу има доста езера. Или пък са успели да видят къде снегът е най-дълбок.

Певецът се облещи насреща му.
— Искрено ли вярваш, че може да са оцелели!

По белязаното лице на Хари плъзна сянка на раздразнение.
— И още как! Разбира се. Всички приказки на Коен… бяха ей тъй, да мине времето. Не е от хората, дето ще мрат. Само не и старият Коен! Не… Друг като него няма.

Менестрелът огледа земите около Главината. Имаше и езера, и дълбок сняг. Но пък... в Ордата нямаше почитатели на хитрините. Когато имаха нужда от хитреци, наемаха ги. Иначе просто нападаха. А земята няма как да я атакуваш.

„Голяма бъркотия. Капитанът беше прав. Богове, герои, смахнати приключения… но когато си отиде и Последният Герой, всичко свършва.“

Досега не беше почитател на героите, но започваше да проумява, че иска да ги има… досущ като горите и планините… Може никога да не ги види, но ще запълват някаква празнота в главата му. И в главите на всички останали.

— Непременно са останали живи и здрави — упорстваше Злия Хари зад него. — Нищо чудно да ни чакат долу.
— А какво има на онази скала? — посочи менестрелът.

Покатериха се дотам по хлъзгавите камъни и установиха, че е парче от натрошената инвалидна количка на Хамиш Бесния.

— И това нищо не означава — заяви Злия Хари и го захвърли. — Хайде да вървим. Тая планина не я бива за нощувки.
— Прав си — потвърди менестрелът, свали лирата от рамото си и се зае да я настройва. — Не я бива за нищо.

Преди да закрачат отново, той бръкна в оръфания си джоб и извади кожена кесийка. Беше натъпкана с рубини. Изсипа ги на снега и те засияха. После се махна оттам.

...
Дебел сняг покриваше полето. Тук-там някое хлътнало място подсказваше, че снегът е бил разхвърлян от паднало с голяма скорост тяло, но очертанията бяха смекчени от вятъра.

Седемте ездачки Валкирии се приземиха меко и по снега започнаха да се появяват отпечатъци от копита, но не точно където стъпваха конете, нито в същия миг. Сякаш отпечатъците бяха наложени върху света, като са били нарисувани предварително, а художникът не е имал време да изобрази и действителността зад тях.

Групата зачака.

— Е, от това вече никак не съм доволна — сподели Хилда (сопрано). — Трябваше да са тук. Знаят, че са мъртви, нали?
— Да не сме объркали мястото? — разтревожи се Гертруда (мецосопрано).

— Дами? Ще бъдете ли тъй любезни да слезете от конете?

Озърнаха се. Седмата валкирия държеше меч и им се усмихваше.

— Ама че нахалство! Ти не си Гримхилда!
— Не съм, но си мисля, че мога да натупам всички вас — обеща Вена и захвърли шлема си. — Нея натиках в клозета с едната си ръка. И ще бъде… по-добре, ако просто слезете от конете.
— По-добре ли? — повтори Хилда. — По-добре от какво?
— От това — въздъхна госпожа Макгари.

От снега изригнаха старци.

— Добра ти вечер, госпойце! — поздрави Коен и сграбчи юздата на коня под Хилда.
— Казвай сега — ще направиш ли каквото тя поиска или предпочиташ моят приятел Тръкъл да те помоли? Само че той малко… изпростява.
— Хъ-хъ-хъх!
— Как се осмелявате!…
— Винаги съм се осмелявал, госпойце. Я слизай или ще те бутна!
— Ама че работа!
— Извинете… Може ли? — обади се Гертруда. — Мъртви ли сте?
— Уили, ние мъртви ли сме? — попита и Коен.
— Трябваше да сме. Ама не се усещам мъртвец.
— Аз не съм мъртъв! — изрева Хамиш Бесния. — Ще просна всеки, дето ми рече, че съм мъртъв!
— В таквоз обещание не е зле да се вслушате — отбеляза Коен и се метна върху коня на Хилда. — На седлата, момчета!

— Но… извинете… — пак промълви Гертруда, на която беше присъща самоубийствена учтивост. — От нас се очаква да ви отведем в Чертозите на загиналите. Там има медовина и печени прасета, а между поднасянето на блюдата се вихрят побоища! Специално за вас! Нали това искахте! Всичко е само за вас! — в гласа й започнаха да се прокрадват умолителни нотки.
— Тъй ли? Благодарско, ама няма да дойдем — отказа Коен.
— Но тъкмо там трябва да отидат мъртвите Герои!
— Не помня да съм подписвал такваз полица. — Коен огледа небето. Слънцето бе залязло и блещукаха първите звезди. „Значи всяка била свят, а?“ — Госпожо Макгари, и тоя път ли няма да ни придружиш?
— Още не, момчета — усмихна се Вена. — Като си помисля, не съм съвсем готова. Ще ми дойде времето.
— Права си. Права си, признавам си. Е, ние трябва да потегляме. Доста работа имаме…
— Но… — Госпожа Макгари огледа заснеженото поле. От наветите от вятъра преспи се подаваше ту меч, ту сандал. — Мъртви ли сте или не сте?

И Коен се взря в снега.
— Както аз ги виждам нещата, ние не се мислим за мъртви, защо да ни пука какво си мислят другите? Никога не ни е пукало. Готов ли си, Хамиш? След мен, момчета!

...
Вена изпрати с поглед валкириите, които се караха, докато изкачваха планината. Тя остана да чака. Предчувстваше, че ще си струва. След малко чу цвиленето на още един кон.

— Идваш да ги прибереш ли?
— ТОВА Е ВЪПРОС, ПО КОЙТО НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ТЕ ПРОСВЕТЯ — каза Смърт.
— Но ти си тук...

Тя отново се чувстваше по-скоро като госпожа Макгари. Вена вероятно би заклала няколко от ездачките, просто за да привлече вниманието на останалите, но й се сториха толкова млади…

— РАЗБИРА СЕ. АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ.

Госпожа Макгари се взря в звездите.
— В древните времена, когато някой герой извършел истински геройства, боговете го заселвали сред звездите.
— НЕБЕСАТА СЕ МЕНЯТ — напомни Смърт. — И КАКВОТО ДНЕС ПРИЛИЧА НА МОГЪЩ ЛОВЕЦ, МОЖЕ ДА Е КАТО ЧАЕНА ЧАША СЛЕД ОКОЛО СТО ГОДИНИ.
— Не ми се вижда особено честно...
— НИКОЙ НЕ Е ОБЕЩАВАЛ ТОВА. НО ВИНАГИ ИМА И ДРУГИ ЗВЕЗДИ.

...
Щом стигнаха до бивака на Вена в подножието, Хари накладе огън, а менестрелът седеше и подрънкваше на лирата си.

— искам да чуеш това — отрони след малко и засвири.

На Злия Хари му се стори, че мина цял живот. Изтри сълза от бузата си, когато последният звук затихна.

— Трябва да поработя още малко — унесено промълви певецът. — Засега поносимо ли е?
— Питаш ме дали е поносимо? — ахна Злия Хари. — Значи според теб може да стане и по-хубаво?
— Да.
— Ами не е като… истинските саги — дрезгаво подхвана Хари. — Наистина си има мелодия. И можеш дори да си я подсвиркваш. Може би е по-добре да я тананикаш, все пак. Всъщност, дори звучи като тях. Както щяха да звучат, ако бяха музика…
— Добре.
— Беше… чудесно…
— Благодаря ти. Ще става и по-хубаво, когато го чуят още хора. Защото това е музика-за-слушане.
— И… не намерихме трупове, нали? — живна дребничкият Повелител на Mрака. — Значи може да са живи все някъде.

Менестрелът извлече няколко акорда от лирата си. Струните проблясваха.
— Все някъде — съгласи се той.
— Момко, сетих се нещо — промълви Хари. — Дори не ти знам името. Веждите на певеца се събраха. Самият той вече не беше сигурен как се казва.

Не знаеше нито накъде ще се запъти, нито какво ще прави, но подозираше, че отсега нататък животът му вероятно ще се окаже несравнимо по-интересен.
— Аз съм просто Певецът — отвърна накрая.
— Изсвири го пак — помоли Злия Хари.

...
Ринсуинд примига, зяпна и обърна гръб на илюминатора.
— Току-що ни задминаха някакви мъже на коне.
— Ууук — отвърна Библиотекарят и това може би означаваше: „Някои от нас трябваше да пилотират.“
— Само исках да знаете.

„Хвърчилото“ описваше спирали във въздуха като пиян клоун и се издигаше с колоната сгорещен въздух над кратера. Леонард даде само това напътствие, преди да се уедини толкова кротко в дъното на кабината, че Керът се обезпокои.

— Седи и си шепне „Десет години!“ и „Целият свят!“ — сподели със спътниците си. — Тежко сътресение. Що за наказание му отредиха!
— Но той изглежда весел — възрази Ринсуинд. — И неспирно драска скици. И прехвърля всички снимки, които ти направи на Луната.
— Горкият човечец. Размътил му се е умът. — Керът се наведе и погледна напред. — Трябва да го приберем у дома колкото се може по-скоро. Каква ли е нормалната посока при полет — „Към втората звезда отляво и все така до сутринта“?
— Това май беше най-нелепата догадка в астронавигацията, изказвана някога — скастри го Ринсуинд. — Просто ще летим към светлините. О, да — и ще се постараем да не гледаме боговете отвисоко.
— Никак не е лесно — кимна Керът.
— На практика е невъзможно — обобщи Ринсуинд.

...
А на място, което не се вижда на нито една карта, безсмъртният Мазда, Носителят на Огъня, лежеше върху вечната си скала. Паметта започва да подвежда след първите десет хилядолетия и той не беше особено уверен какво се случи. Някакви старци на коне се спуснаха вихрено от небето. Разсякоха оковите му, напоиха го и един по един стиснаха съсухрената му десница.

После препуснаха обратно към звездите още по-стремително.

Мазда се намести във вдлъбнатината, която тялото му бе отпечатало в скалата през вековете. Не беше наясно що за мъже го посетиха, нито защо дойдоха, нито от какво се бяха развеселили толкова. Всъщност беше убеден само в две неща. Наближаваше утрото.

А в дясната си ръка стискаше дръжката на извънредно острия меч, който старците му оставиха.

И със зазоряването вече чуваше все по-наблизо размаха на орловите криле. Е, сега вече щеше да се позабавлява...

...
В реда на нещата е онези, които спасят света от сигурна гибел, често да не бъдат кой знае как възнаградени. Сигурната гибел не се е състояла и хората не са сигурни доколко сигурна е била тя, затова малко се стискат, опре ли до по-съществени награди от потупване по рамото.

„Хвърчилото“ бе кацнало възгрубичко върху набраздената повърхност на река Анкх. И както се случва с безпризорни вещи, които май не принадлежат никому, скоро стана поделена собственост между мнозина.

А Леонард се захвана да изтърпи наказанието за своето високомерие. Жречеството на Анкх-Морпорк горещо одобряваше случката. Така се поддържа набожност у паството.

Затова лорд Ветинари се изненада, когато получи спешно известие само три седмици след описаните събития. Проби си път през тълпата и стигна до Храма на малките богове.

— Какво става тук? — остро попита свещениците, които надничаха през входа.
— Но това е… богохулство! — възкликна Хюнон Ридкъли.
— Защо? Какво е нарисувал?
— Проблемът не е в нарисуваното, милорд. Картините му са… изумителни. Но... той ги завърши!

...
Когато виелиците забушуваха в планината, снегът мъждукаше в червено. Така беше през цялата зима, а когато задухаха пролетните ветрове, разхвърляните рубини заискриха в преспата под слънчевите лъчи.

Никой не помни певеца. Песента остава.

КРАЙ.

P Team Pld W D L F A W D L F A GD Pts  
1 Lagash 1 0 0 0 0 0 1 0 0 5 0 5 3  
2 Ankh_Morpork 1 1 0 0 3 0 0 0 0 0 0 3 3  
3 nai-ludite 1 0 1 0 2 2 0 0 0 0 0 0 1

01.05.2010 13.25  Armourers - Ankh_Morpork




Гласувай:
12



Следващ постинг
Предишен постинг

1. smile999 - !!!
28.04.2010 15:49
!!!
цитирай
2. elineli - Дълбоко
28.04.2010 22:41
пристрастна съм към Ринсуинд .Той е моят герой!Не натрапчив,но мъдър.Много се надявам в някакъв момент да му покажеш чорапчетата(разпердушинИ го съвсем).Тогава ще му повярвам наистина :)
цитирай
3. spasunger - 2.
29.04.2010 10:46
Ей това е вече приказка! :-)
цитирай
4. анонимен - rQhrWgelLaCiLlXtOU
03.06.2011 12:55
At last! Someone who undesrtands! Thanks for posting!
цитирай
5. анонимен - XplAqBUW
03.06.2011 21:47
Haha. I woke up down today. YouВ’ve cheeerd me up!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051913
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699