"Странни същества са това хората. Откраднеш пет долара и ще си мръсен крадец. Откраднеш ли обаче хиляди долари, ще си или правителство, или герой." ...

pobit kamak - Ankh_Morpork   0 - 4

Armourers - Ankh_Morpork   0 - 1
 

kamak - Ankh   0 - 4 0 - 1  JL Fernбndez 23" 0 - 2  W Bacon 31" 0 - 3  V Цlзьm 34" 0 - 4  N Vitanov 39"

Armourers - Ankh   0 - 1 0 - 1  N Rachev 31"

За учудване на доста скептици, Анкх продължава да жъне успехи на старта на новия сезон. Както в лигата, където удари като гост изключително мощния отбор на Бронираните Пощаджии от Куирм (новият наставник Олян фон Ментелик си призна, че в случая е проработил прословутия му късмет), така и в турнира за Континенталната Купа, където - о, чудо! - Анкх продължи безпроблемно в третия кръг след изразителна победа над тролския отбор на Побит Камък. От загубата на троловете им изби пяна по устата. Да не говорим пък за Бронираните, които в събота го "избиха на пощаджия"* и овършаха терена от яд.

Въпроса е какви запаси от Късмет на Начинаещите има Олян. Засега изглеждат неизчерпаеми, но ще видим...

[* На английски тоя лаф звучи далеч по-разбираемо (Going Postal), а връзката между Поща и пощръкляване е съвсем очевидна. Има такъв израз „да го избие на пощаджия“ (going postal), което означава иначе скромен, работлив, наглед безобиден човечец внезапно да изпадне в неконтролируема буйна ярост, особено такава, при която се стига до кървава баня. Изразът придобива гражданственост след серия случаи в САЩ на пощенски служители, внезапно откриващи стрелба срещу шефове, колеги и случайни присъстващи. Между 1983 и 1997 г. в Пощенската служба на Съединените Щати са се случили поне 20 такива инциденти, при които са убити над 40 души.]

...
Същевременно, младежкия отбор на Анкх се справи с нелеката задача да завърши дългия-предълъг сезон в своята Висша Младежка Лига поне на трето място. След две поредни титли в предните сезони, младият наставник Пондър Стибънс напоследък е в процес на подмладяване на състава. За щастие младоците също не разочароваха и взеха бронза след изиграването на всичките 30 кръга в шампионата. Това е добър залог за по-нататъшни успехи и може би още повече титли.

...
Но да се върнем на новия старши наставник на отбора на Анкх Морпорк. Историята на Олян фон Ментелик започва много отдалеч. Всъщност, още от зората на Историята.

...
Пролог — Преди 9000 години

Флотилиите на мъртвите кръстосваха света по подводни реки.

Почти никой не знаеше за тях. Макар че на теория това нещо е лесно за разбиране. А именно: морето е, в крайна сметка, в много отношения само една по-мокра форма на въздуха. А, както е известно, въздухът е толкова по-гъст, колкото по-ниско слезеш и толкова по-разреден, колкото по-високо се издигнеш. Следователно, когато някой разнебитен от бурята кораб се разбие и запотъва, по някое време ще достигне дълбочина, където водата ще е достатъчно плътна за да спре потапянето му. Така че, накратко, той престава да потъва и оттук нататък се носи по подводната повърхност, толкова дълбоко, че бурите вече не могат да го достигнат, но все пак далеч над океанското дъно.

Там е спокойно. Мъртвешки спокойно.

Някои от разнебитените кораби още имат такелаж, на някои са им останали и платна. Немалко имат дори и екипаж, оплетен в такелажа или вързан за руля.

Но пътуването им си продължава, без цел и посока, без изглед да достигнат пристанище, защото под повърхността на океана има течения, така че мъртвите кораби с екипажите им от скелети си плават по света, над потопени градове и между потънали планини, докато не прогният и не ги изядат червеите и не се разпаднат.

Понякога от кораба ще падне котва, надолу, надолу, чак до мрачната, студена и безметежна бездна на дъното, и ще смути вековния покой като вдигне облаче тиня.

Една за малко не удари Ангамарад, който седеше и гледаше реещите се високо над главата му кораби. Той я запомни, защото беше единственото наистина забавно събитие за девет хиляди години.

...
Пролог — Преди един месец

Има една… болест, която понякога хващат щраксаджиите. Тя прилича на болестта, известна като „калентура“, сполетяваща някои моряци, които след няколко седмици безветрие под безпощадното слънце, внезапно решават, че корабът е заобиколен от зелена морава и прескачат през борда.

Е, на щраксаджиите пък понякога им хрумваше, че могат да летят.

От една от големите семафорни кули до друга имаше по около осем мили, а като се изкачиш на самия й връх, се озоваваш на близо петдесет метра над земята. Разправят, че ако работиш там твърде дълго без шапка, току-виж кулата ти се сторила по-висока, а съседната кула по-близка и може да си помислиш, че като нищо можеш да скочиш от едната на другата, или пък да яхнеш невидимите съобщения, сновящи между кулите, вероятно можеш да си помислиш, че самият ти си съобщение. Може би, както казват някои, това не е нищо повече от смущение в мозъка, причинено от вятъра в такелажа. Никой не знаеше със сигурност. Хора, които тръгват да се разхождат по въздуха на сто и петдесет стъпки височина, обикновено не споделят преживяванията си впоследствие.

Кулата плавно се клатеше от вятъра, но в това нямаше нищо нередно. В тази кула имаше много нововъведения. Тя впрягаше вятъра да задвижва механизмите й, гънеше се вместо да се прекършва и изобщо се държеше не толкова като крепост, колкото като дърво. Можеше да бъде сглобена почти цялата на земята и после да бъде издигната за няма и час. Погледнеш я и виждаш изящество и красота. А благодарение на новата система от кепенци и разноцветните лампи тя можеше да предава съобщения четири пъти по-бързо от старите кули. Най-малкото, щеше да може само веднъж да се доизкосурят още шепа досадни подробности…

Младият мъж се изкатери пъргаво до самия връх на кулата. През по-голямата част от пътя го обгръщаше лепкава сива утринна мъгла, и в следващия момент ето, че се издига огрян от сияйна слънчева светлина, а мъглата се простира под него чак до хоризонта, като море.

Той изобщо не обърна внимание на гледката. Никога не беше мечтал да лети. Това, за което мечтаеше той, бяха механизми и как да направи нещата да работят още по-добре от преди.

Точно сега искаше да разбере причината, поради която кепенците от новия модул пак бяха заяли. Той смаза плъзгачите, провери опъна на жиците и се океси надолу в свежия въздух, за да провери самите кепенци. Това не беше много редно да се прави, но всеки линейчик знаеше, че няма друг начин да се оправят нещата. Да не говорим, че е напълно безопасно, стига да…

Нещо изщрака. Той се озърна и видя, че карабинерът на обезопасителното му въже се въргаля на площадката, зърна сянката, усети ужасната болка в пръстите си, чу крясъка и падна…

… като котва.

...
Казват, че перспективата да те обесят сутринта забележително съсредоточавала ума. За съжаление, това, върху което умът се съсредоточава в тези случаи неминуемо е тялото, което на сутринта, така де, предстои да бъде обесено.

Човекът, който предстоеше да бъде обесен, бе кръстен Олян фон Ментелик от любящи, макар и не особено благоразумни родители. Той обаче не възнамеряваше да опозори това име, доколкото то изобщо можеше още да се опозори, като бъде обесен с него. За света като цяло и в частност за тази му част, известна като Заповед за Екзекуция, той беше Албърт Искрометов.

Той беше възприел по-позитивен подход към ситуацията и съсредоточи ума си върху перспективата да НЕ бъде обесен тази сутрин, а по-специално върху перспективата да изчегърта докрай ронливия хоросан около един камък в килията му посредством една лъжица. Досега тази задача му беше отнела пет седмици и беше смалила лъжицата до нещо като пиличка за нокти. За щастие тук никой не идваше да му оправя леглото, иначе щяха да открият най-тежкия дюшек на света. В момента обект на вниманието му беше огромният тежък камък, в който беше забита голяма желязна халка за окови.

Олян седна на пода с лице към стената, хвана халката с две ръце, опря стъпала от двете страни на камъка и се напъна. Раменете му запариха, а червена мъгла застла очите му, обаче камъкът помръдна с приглушен и някак неуместно прещракващ звук. С мъка Олян успя да го отмести от дупката и надзърна вътре. В отсрещния край имаше друг камък, а хоросанът около него изглеждаше подозрително здрав и пресен. Точно пред него имаше нова лъжица. Лъскава.

Докато се взираше в нея, чу зад гърба си аплодисменти. Като обърна глава, при което сухожилията му се отзоваха с кратък агонизиращ акорд, той видя няколко от тъмничарите да го наблюдават през решетките.

— Евала, г-н Искрометов! — поздрави го единият — Рон тука ми дължи пет долара! КАЗВАХ му аз, че при вас няма лабаво! При него няма лабаво, точно така казвах!
— Вие сте го нагласили това, нали, г-н Уилкинсън? — продума морно Олян, докато гледаше как светлината проблясва по лъжицата.
— О не, не бяхме ние, сър. Заповед на Лорд Ветинари. Той държи на всички осъдени затворници да им се предоставя перспективата за свобода.
— Свобода ли? Но тук има проклет грамаден камък!
— О, да, точно така, сър, има си го — съгласи се тъмничарят — Полага Ви се, виждате ли, само "перспективата". Не и действителната свободна свобода като такава. Ха, че това щеше да е малко тъпо, нали?
— Ами да, предполагам — каза Олян. Не добави „копелета мръсни“. През последните шест седмици тъмничарите се държаха с него съвсем културно, а и той държеше да се разбира с хората. Разбирането с хората беше част от капитала му; всъщност то представляваше почти целия му капитал. Освен това тези хора имаха големи тояги. Така че, подбирайки грижливо думите си, той продължи:

— Някои биха сметнали това за жестока гавра, г-н Уилкинсън...
— Да, сър, и ние го питахме за това, сър, но той каза, че не, не било гавра. Каза, че това представлявало такова — челото му се набръчка — трудова те-рап-пия, здравословни упражнения, предотвратявало отчаянието и предлагало най-голямото от всички съкровища, а именно Надеждата.
— Надеждата... — повтори кисело Олян.

— Ама нали не сте разстроен, сър?
— Разстроен ли? Защо пък да съм разстроен, г-н Уилкинсън?
— Ами такова, последният тип дето беше тук, та той взе че се промъкна в канализацията, сър. Много дребен човек, много гъвкав.

Олян погледна малката решетка на пода. Беше я отписал още от пръв поглед.
— Тя до реката ли води? — попита той.

Надзирателят се ухили:
— А Вие как МИСЛИТЕ, а? Е, виж, той беше наистина разстроен, когато го извадихме. Ей че хубаво, че влязохте в духа на нещата, сър. Бяхте пример за всички ни, сър, защото изобщо не се предавахте. Да вземете да натъпчете целия прах в дюшека, а? Колко хитро, колко прибрано! "Чиста" работа. Ей, че ни ободри вашият престой тук. Между другото, г-жа Уилкинсън казва благодарско за кошничката с плодовете. Много шик беше, така де. Ами че то си имаше дори кумкуати!
— Моля, моля, г-н Уилкинсън.
— Директорът малко нещо се вкисна заради кумкуатите, понеже в неговата имаше само фурми, но аз, сър, му рекох, че кошничката с плодове е като живота: докато не вдигнеш ананаса отгоре, не знаеш какво ще ти се падне*. Той също Ви казва благодаря.

[* Как да не си спомни човек прочутата реплика от филма „Форест Гъмп“: „Мама казваше, че живота е като кутия с шоколадови бонбони — никога не знаеш какво ще ти се падне“.]

— Радвам се, че му е харесало, г-н Уилкинсън — каза разсеяно Олян. Някои от бившите му хазяйки бяха донесли подаръци за „горкичкото заблудено момче“, а Олян винаги инвестираше в щедрост. В крайна сметка, в кариера като неговата всичко опираше до стила.

— Та като сме си дошли на думата, сър — поде г-н Уилкинсън — ’ми аз с момчетата тук се чудехме, дали пък няма да решите, пък, както е дошъл моментът, да вземете да се разтоварите от бремето на такова, относно местоположението на координатите, където е разположено мястото, където, айде да не го увъртаме, където сте скрил всичките ония пари, които сте откраднал…?

Затворът притихна. Дори хлебарките слухтяха.
— Не, не бих могъл да направя това, г-н Уилкинсън — произнесе с ясен глас Олян след подобаваща пауза за драматичен ефект. После потупа джоба си, вдигна палец и намигна.

Надзирателите се разплуха в усмивки.
— Напълно Ви разбираме, сър. Сега на Ваше място, сър, бих си полегнал за малко, щото след половин час Ви бесиме — каза г-н Уилкинсън.
— Хей, а закуска няма ли?
— Закуската е след седем часа, сър — напомни укорително тъмничарят. — Но пък, какво да Ви кажа, що пък да не Ви направя сандвич с бекон, специално заради Вас, г-н Искрометов.

...
И ето че няколко минути преди изгрев слънце не другиго, а тъкмо него го преведоха през краткия коридор до малката стаичка под ешафода. На Олян му се струваше, че вижда себе си сякаш отдалече, като че част от него се рее някъде извън тялото му, като детско балонче, което ще отлитне, веднага щом пуснат въженцето, също както и в неговия случай. Стаичката беше осветена от фугите по пода на ешафода отгоре и най-вече от краищата на големия трап. Един закачулен човек тъкмо смазваше грижливо пантите на споменатия трап. Като видя влезлите, той спря и поздрави:

— Добро утро, г-н Искрометов — той любезно вдигна качулката си. — Това съм аз, сър, Даниъл Трупър Едното Дръпване. Аз съм Вашият екзекутор за днес, сър. Изобщо не се безпокойте, сър. Обесил съм дузини народ. Ей сегичка ще приключим с Вас.
— Вярно ли е, че когото не успеят да обесят от три опита, го освобождават, а, Дан? — попита Олян, докато екзекуторът старателно си избърсваше ръцете с парцал.
— Тъй казват, сър, тъй казват. Но не напразно ме наричат Едното Дръпване, сър. Ще желае ли днес господинът черната торба?
— Ще помогне ли?
— Някои хора смятат, че така изглеждат по-впечатляващо. А и прикрива онова ми ти оцъкляне на очите. Всъщност всичко е заради публиката. А тя тази сутрин си е бая голяма. Вчера във „Вес"ника“ имаше чудесна статия за Вас, ако питате за мнението ми. Всичките ония хора, дето разправят какъв прекрасен младеж сте бил и такова. Ъ… ще имате ли нещо против да подпишете въжето предварително, сър? Имам предвид, че няма как да Ви попитам впоследствие, а?
— Да ПОДПИША въжето ли!? — учуди се Олян.

— Да, сър — каза палачът. — То това си е традиция. Знаете ли колко хора купуват употребявани въжета? Колекционери, нали разбирате. Малко странно хоби, но всякакви ги има, нали? И естествено с автограф са по-ценни. — Той му показа едно здраво въже. — Имам си специална писалка за парафиране на въжета. По един подпис на педя дължина, ако обичате, а? Само подпис, няма нужда от посвещение. За мен това ще значи много пари. Ужасно ще съм Ви благодарен.
— Толкова благодарен, че да не ме обесите ли? — попита Олян вземайки писалката.

Това изказване му спечели одобрителен смях. Г-н Трупър го гледаше как подписва и кимаше блажено.

— Чудесна работа, сър, току-що разписахте пенсионния ми план. А сега… всички ли сме готови?
— Аз не съм! — незабавно каза Олян и отново спечели благоразположението на публиката.
— Ей, че сте скица, г-н Искрометов! — възхити се г-н Уилкинсън. — Без Вас тук изобщо няма да е същото, това е самата истина.
— Е, не и за мен — каза Олян. И това също беше посрещнато като страхотно остроумие.

Олян въздъхна и попита:
— Смятате ли, че всичко това наистина предотвратява престъпления, г-н Трупър?
— Ами, правичката да си кажа, погледнато като цяло, трудно е да се каже, като се има предвид, че не е лесно да се докажат неизвършените престъпления — замисли се палачът, докато за последен път оглеждаше трапа. — Но погледнато В ЧАСТНОСТ, сър, бих казал, че е много ефикасно.
— В смисъл? — поинтересува се Олян.
— В смисъл, че никога не съм виждал някой да идва тук повече от веднъж, сър. Заповядайте, моля.

Когато се изкачиха горе, на мразовития утринен въздух, настана оживление, последвано от няколко освирквания и дори по някое друго изръкопляскване. Странни същества са това хората. Откраднеш пет долара и ще си мръсен крадец. Откраднеш ли обаче хиляди долари, ще си или правителство, или герой.

Олян гледаше право напред, докато изчитаха списъка на престъпленията му. Как да не почувства човек, че всичко е толкова НЕСПРАВЕДЛИВО. Физически, той не беше причинил на никого нищо по-лошо от потупване по рамото. Нито веднъж не беше разбил врата. Е, понякога се случваше да преодолее някоя ключалка, но след това винаги заключваше след себе си. Така че като се изключат всичките финансови щети, разорявания и банкрути, какво толкова ЛОШО беше направил той, собствено? Ами че той само разместваше разни числа...

— Чудесна тълпа се е събрала този ден — отбеляза г-н Трупър докато премяташе края на въжето и завръзваше разни възли. — А е пълно и с преса. Най-вече разбира се от „На живо от бесилото“, но са тук и от „Псевдополиски Вестител“, комай зарад оная банка дето се срина у тях, а чух, че имало и едно момче от „Бизнесът на Равнините Сто“. Много добър финансов раздел имат — винаги хвърлям по едно око на цените за използвани въжета. Леле колко много хора искат да ви видят как умирате, сър!

Олян забеляза, как една черна карета спря до края на тълпата. На вратата й нямаше герб, освен ако не си посветен в тайната, че гербът на лорд Ветинари е целият черен. Черна фигура на черен фон. Трябва да му се признае на гадината, че имаше стил…

— Ъъъ? Какво? — измънка той, след като го сръгаха с пръст.
— Питах Ви, дали няма да имате някакви последни думи, г-н Искрометов? — каза палачът. — Такъв е обичаят. Та се чудех, значи, дали пък нямате нещо предвид?
— Всъщност никога не съм имал предвид да умра — отвърна Олян. Така си беше. Досега наистина не беше очаквал да умре. Беше сигурен, че ВСЕ НЕЩО ще изникне.
— Тея не бяха зле, сър — одобри г-н Уилкинсън. — Е, това беше, нали?

Олян присви очи. Завесата на прозореца на каретата се разклати. Вратата на каретата се отвори. Надеждата, това най-голямо от всички съкровища, благоволи леко да проблесне.

— Не, това не бяха ИСТИНСКИТЕ ми последни думи — заяви той. — Ъ… нека да помисля…

Слаба фигура, на вид някакъв чиновник, излизаше от каретата.

— Ъъъ… това сега, не е точно най-най-хубавото нещо, което съм извършвал, но все пак си го бива, а? *… ъъъ…

[* Е, това не е точно като последния ред от „Повест за два града“ на Дикенс, а именно последните мисли на Сидни Картън преди да се качи на гилотината вместо друг човек: „Това е най-най-хубавото нещо, което съм извършил. Това е най-блаженият покой, който някога съм намирал“, но все пак доколкото Олян също се качваше на ешафода под друга самоличност…]

Сега нещата започнаха да придобиват някакъв смисъл. Ветинари сигурно беше решил да го сплаши, това била цялата работа. Тъкмо това следваше да се очаква от тоя човек, доколкото беше чувал Олян. Щеше да има помилване! Нали? Дано...

— Аз… ъъъ… аз…

Чиновникът долу с мъка си пробиваше път през тълпата.

— Защо не побързате малко, г-н Искрометов? — подкани го палачът. — Колкото — толкова, а?
— Искам да излезе както трябва — заяви високомерно Олян, докато следеше как чиновникът се мъчи да заобиколи един едър трол.
— Да, но има ограничение — раздразни се от това нарушение на доброто поведение палачът. — Иначе може да ми се размотавате тук, ъъъ, с ДНИ! Стегнато и ясно, това е то добрият стил.
— Точно така, точно така — съгласи се набързо Искрометов. — Ъъъ… Я ВИЖТЕ онзи човек там? Виждате ли, който Ви маха?

Палачът се обърна към чиновника, който най-сетне стигна до подножието на ешафода.

— Нося послание от Лорд Ветинари! — извика човекът.
— Точно така!! — възкликна Олян.
— Той казва да свършвате най-сетне, че вече отдавна се съмна! — каза чиновникът.
— О... — промълви Олян, гледайки черната карета. Проклетият Ветинари също имал тъмничарско чувство за хумор.
— Хайде, г-н Искрометов, нали не искате да ми докарате неприятности? — потупа го по рамото палачът. — Само една-две думи и после всички ще можем да си гледаме живота. Е, естествено, като се изключат тук присъстващите. Хъ, хъ, хъ...

Значи това беше то. В известен смисъл имаше нещо доста облекчаващо. Нямаше какво повече да се плашиш от най-лошото, което може да те сполети, защото то вече те беше сполетяло, и скоро всичко щеше да приключи. Тъмничарят се беше оказал прав. Това, което трябва да направиш в този живот, е да стигнеш оттатък ананаса, напомни си Олян. Той може и да е голям, ръбат и чепат, абе изобщо дърво, но отдолу можеше да има праскови. Струваше си да се живее заради такава мечта, което, в настоящия момент, я правеше напълно безполезна.

— В такъв случай — каза Олян фон Ментелик — предавам душата си на всеки бог, който съумее да я открие.
— Отлично — одобри палачът и дръпна ръчката.

Албърт Искрометов умря.

По всеобщо съгласие, това бяха много добри последни думи.

P	Team	Pld	W	D	L	F	A	W	D	L	F	A	GD	Pts
1	Lagash	2	1	0	0	1	0	1	0	0	5	0	6	6
2	Ankh_Morpork	2	1	0	0	3	0	1	0	0	1	0	4	6
3	PFC LEVSKI SOFIA	2	1	0	0	9	0	0	1	0	2	2	9	4

08.05.2010 13.25  Ankh_Morpork - Arsenal_ENG

Наистина ли няма друг шанс Искрометов? Наистина хората са странни същества.

...е попрекалил с измамите, далаверите и мошеничеството. Доста хора искат смъртта му. Но дали наистина ще я получат, или Съдбата му крои други планове?

Ще разберем следващия път.

Забележи, че един човек носи две имена. Г-н Искрометов наистина умря в този ден. Ами г-н фон Ментелик?...

http://www.novsport.com/video93708_1004.html