Постинг
06.05.2010 23:43 -
Някои факти за ангелите
 |
 |
"Аз вярвам в свободата. Наистина. За разлика от повечето хора, въпреки, че те естествено биха твърдели обратното. Обаче нито една приложима на практика дефиниция за "свобода" не би била пълна без свободата да си понесеш последствията. Всъщност именно на нея се основава всяка друга свобода." ... |
Ankh_Morpork - FC Histerezis 3 - 2
Ankh - Histerezis 3 - 2
|
Невероятните изяви на старта на сезона продължиха. Този път Анкх разплака далеч по-силния и смятан за фаворит в този мач от Купата отбор на Хистерезис. Гостите се бяха наточили за касапница на стадиона на Невидимия Университет, но в крайна сметка плановете им се провалиха с гръм и трясък.
Основна заслуга за успеха имаше точното попадение от пряк свободен удар в продълженията, изпълнено от капитана на отбора кап. Керът Айронфаундерсон. Той забучи третия и победен гол във вратата на клетите гости без капчица жалост - топката изсвистя покрай ушите на зле построената стена на Хистерезис и скъса мрежата в горния десен ъгъл. Останалото стори вратарят на нашите, Библиотекарят на Н.У., който по едно стечение на обстоятелствата е орангутан. Оказва се, че никак не е лошо да разполагаш с вратар с маймунска пъргавина и четири ръце (само не го наричайте маймуна!)
След така героично постигнатата малко очаквана победа, Анкх продължава в третия кръг на Континенталната Купа, за пръв път от много сезони насам. Но по всичко личи, че следващия съперник, който бе изтеглен в жребия, вече е твърде силен и непреодолим. Но ще видим. Надеждата умира последна, нали?
...
Надеждата явно не бе съвсем загинала и в случая на Олян фон Ментелик. Е, да, вярно е, че последното му превъплъщение Албърт Искрометов умря на бесилото (поне официално), но...
— А, г-н Ментелик — чу се далечен, но приближаващ се глас. — Както виждам, вече сте буден. И, към настоящия момент, сте все още жив.
Нещо в тона на тази фраза подсказа на Олян, че продължителността на настоящия момент зависи изцяло от благоволението на говорещия.
Той отвори очи. Беше седнал в удобно кресло. Зад едно бюро насреща му, събрал замислено ръце пред присвитите си устни, беше седнал Лорд Хевлок Ветинари*, под чието своеволно деспотично управление Анкх-Морпорк се беше превърнал в град, в който, кой знае защо, всички напираха да живеят.
[* Относно името на Патриция: Наистина съществува име Хевлок (Havelock), което буквално звучи като „има ключалка“. А фамилията на Патриция е италианската форма на думата „ветеринари“ (което обяснява защо излиза, че като бивш ученик в Гилдията на Убийците той е имал прякор dogbotherer), което пък съответства на прочутата ренесансова флорентинска династия Медичи (буквално „медици“).]
Исконната животинска интуиция подсказа на Олян, че зад удобното му кресло има още хора и че ако направи рязко движение може да му стане извънредно неудобно. Но каквито и да бяха те, нямаше как да са толкова ужасни, колкото наблюдаващия го отсреща слаб мъж в черна роба, с контешка брадичка и ръце на пианист.
— Да ви разкажа ли нещо за ангелите, г-н Ментелик? — започна любезно патрицият. — Знам за тях два много интересни факта.
Олян изсумтя. Пред него не се виждаше никакъв път за отстъпление, а за обръщане назад изобщо не можеше да става и дума. Ужасно го болеше вратът.
— О, да. Вие бяхте обесен — осведоми го Ветинари. — Много точна наука е това, бесенето. Г-н Трупър е майстор. Грапавината и дебелината на въжето, дали възелът е "тук" или "там", съотношението между теглото и разстоянието… о, този човек, убеден съм, би могъл да напише цяла книга по въпроса. Както разбирам, Вие сте били само на сантиметър от края на живота си. Само експерт, застанал непосредствено до Вас, би могъл да забележи това, а в случая експертът е бил нашият общ приятел г-н Трупър. Така че не, г-н Ментелик, Албърт Искрометов е мъртъв. Триста души биха могли да се закълнат, че са го видели как умира. — Той се наведе малко напред. — И така, сега е тъкмо подходящият момент да си поговорим за ангели.
Олян успя само да изпъшка.
— Първият интересен факт за ангелите, г-н Ментелик, е, че понякога, много рядко, в момент когато някой дотолкова е оплел и оплескал жизненото си поприще, че единственият останал му смислен изход от цялата каша изглежда е смъртта, та в този момент му се явява, или по-скоро го "спохожда" ангел и му предоставя шанса да се върне в момента, когато всичко е тръгнало накриво и този път да направи нещата наистина добре. Г-н Ментелик, бих искал да мислите за мен като за… ангел.
Олян зяпна. Та нали той беше почувствал опъването на въжето и затягането на примката! Беше видял как приижда мракът! Беше усетил как умира!
— Предлагам Ви работа, г-н Ментелик. Албърт Искрометов е минало, но г-н Ментелик има Бъдеще. Това може, разбира се, да е едно много кратко бъдеще, ако той се окаже неразумен. Предлагам Ви работа, г-н Ментелик. Редовно платен труд. Предполагам, че идеята може да не Ви е особено позната.
„Само като вид Ад“ — помисли си Олян.
— Длъжността, която Ви предлагам, е Генерален Началник на Пощите на Анкх-Морпорк.
Олян продължаваше да се пули насреща му.
— Бих искал само да добавя, г-н Ментелик, че зад вас има врата. Ако в който и да е момент на това интервю почувствате необходимостта да напуснете, трябва само да прекрачите прага й и никога повече няма да чуете нито дума от мен.
Олян класифицира това като „дълбоко подозрително“.
— Нека продължа: длъжността Ви включва подновяване и поддържане на градските пощенски услуги, подготовка за изпращане на международни пратки, стопанисване на имуществото на Пощенската служба, и прочее, и прочее…
— А пък ако ми натикате метла в задника, вероятно ще мога същевременно да мета пода — обади се някакъв глас. Олян осъзна, че е неговият. Мозъкът му беше пълна каша. Беше истински шок да разбереш, че отвъдният живот бил такъв.
Лорд Ветинари го изгледа продължително, наистина продължително.
— Добре, както желаете — каза той и се обърна към един навъртащ се наблизо чиновник. — Дръмнот*, знаете ли дали икономът случайно не поддържа килер за метли на този етаж?
[* Относно името на секретаря на Ветинари: Drumknott се състои от думите за „барабан“ и „възел“, но звучи точно като „drum not“, т.е. „не бие барабана“, не разгласява.]
— Да, милорд — отвърна чиновникът. — Да се погрижа ли да…
— Това беше шега! — трескаво се намеси Олян.
— О, съжалявам, не бях забелязал. — Ветинари пак се беше обърнал към Олян — Бихте ли могли да ме предупредите предварително, ако почувствате необходимостта да се пошегувате още веднъж?
— Вижте — каза Олян, — нямам представа какво става тук, но нямам ама никакъв опит в доставянето на поща!
— Г-н Олян, тази сутрин нямахте никакъв опит с умирането и все пак, ако не беше скромната ми намеса, щяхте да се окажете извънредно добър в тази дейност — каза остро Лорд Ветинари. — Което идва да покаже, че човек никога не знае, докато не опита.
— Но когато ме осъдихте…
Ветинари вдигна предупредително ръка и каза:
— Моля?
Мозъкът на Олян, най-сетне осъзнал, че и той трябва да свърши туй-онуй, се намеси и отговори:
— Ъъъ… когато Вие осъдихте… Албърт Искрометов…
— Браво. Продължавайте, моля.
— … вие казахте, че той е роден престъпник, измамник по призвание, закоравял лъжец, гений на покварата и не заслужава абсолютно никакво доверие!
— Приемате ли моето предложение, г-н Ментелик? — повтори все така остро Ветинари.
Олян го изгледа. После се изправи и рече:
— Извинете ме, моля. Бих искал само да проверя нещо.
Зад креслото му имаше двама облечени в черно мъже. Не беше кой знае колко изискано черно, а по-скоро от онзи вид черно, носено от хора, които не искат да личат разни отличителни белези. Изглеждаха почти като чиновници, поне докато не срещнеш погледа им. Те не помръднаха, когато Олян отиде до вратата, която, както му беше обещано, действително си беше там, и я отвори много предпазливо. Зад нея нямаше нищо, в това число и под! Като човек, който не оставя непроверени възможности, той извади от джоба си каквото беше останало от лъжицата и го пусна. Мина доста време преди да чуе дрънченето...
Тогава той се върна в креслото и рече:
— "Перспективата за свобода", а?
— Именно — подтвърди Лорд Ветинари. — Винаги има избор.
— Имате предвид… че бих могъл да избера сигурната смърт ли?
— Все пак и това е избор — каза Ветинари. — Или, може би, алтернатива. Виждате ли, аз вярвам в свободата, г-н Ментелик. Наистина. За разлика от повечето хора, въпреки, че те естествено биха твърдели обратното. Обаче нито една приложима на практика дефиниция за свобода не би била пълна без свободата да си понесеш последствията. Всъщност именно на нея се основава всяка друга свобода. И така… ще приемете ли работата? Сигурен съм, че никой няма да Ви разпознае. Изглежда никой никога не Ви разпознава.
Олян сви рамене.
— Е, добре тогава. Ще приема работата в качеството си на роден престъпник, измамник по призвание, закоравял лъжец и незаслужаващ абсолютно никакво доверие гений на покварата.
— Великолепно! Добре дошли на държавна служба! — протегна му ръка лорд Ветинари. — Гордея се, че избирам правилния човек. Заплатата е двадесет долара седмично и съм убеден, че на Генералния началник на Пощите се полага малък апартамент в главната сграда. Имаше, доколкото съм осведомен, и шапка. Очаквам от Вас редовни отчети. Приятен ден.
Той сведе поглед към книжата си. След време пак вдигна очи и попита:
— Все още ли сте тук, господин Генерален началник на Пощите?
— Това ли беше всичко? — рече потресен Олян. — Един момент ме бесите, а в следващия момент ме назначавате на служба?
— Да видим… ами да, това е всичко. А, да, разбира се, щях да забравя. Дръмнот, бихте ли дали на г-н Ментелик ключовете му?
Чиновникът пристъпи и му връчи огромна ръждясала връзка ключове, след което му подаде лист хартия.
— Моля, подпишете тук, господин Генерален началник на Пощите — подкани го той.
„Един момент“ — помисли си Олян. — „та това е само някакъв град. Има си порти. Отвсякъде е обкръжен с най-различни посоки за бягство. Има ли значение какво подписвам?“
— Разбира се — каза той на глас и надраска името си.
— Истинското Ви име, ако обичате... — обади се Лорд Ветинари, без изобщо да го поглежда. — Под какво име се подписа той, Дръмнот?
Чиновникът протегна врат.
— Ъъъ… Етел Змийски, милорд, доколкото мога да разчета.
— Моля Ви, опитайте да се концентрирате, г-н Ментелик — каза уморено Ветинари, все така видимо зачетен в книжата си.
Олян пак въздъхна. Добре де, какво значение щеше да има, след като и така и така ще бяга? А имаше дълго да бяга, ако не успееше да си намери кон.
— С което ни остава единствено още въпросът за инспектора по Вашата гаранция — каза Лорд Ветинари все така потънал в четене на своите книжа.
— Инспектор по гаранцията?
— Да. Аз не съм чак толкова глупав, г-н Ментелик. Той ще Ви чака след десет минути пред Пощенската Палата. Приятен ден.
След като Олян излезе, Дръмнот се изкашля учтиво и попита:
— Мислите ли, че той ще се яви там, милорд?
— Винаги трябва да се отчита психологията на индивида — каза Ветинари, докато поправяше правописа на един официален отчет. — Аз постоянно правя това, а Вие, Дръмнот, понякога за съжаление го пропускате. Поради което той си тръгна оттук с Вашия молив.
...
Винаги се движи бързо. Никога не знаеш какво може да те гони.
Десет минути по-късно Олян фон Ментелик вече беше извън града. Беше си купил (!) кон, което беше малко унизително, обаче в случая бързината беше от фундаментално значение, а той имаше време само набързо да се отбие до едно от скривалищата си за спешни случаи и да вземе една кльощава стара кранта от Яслата за Избор в „Конюшните на Хобсън — Коне под наем“*. Е, поне никой побеснял гражданин нямаше да се обажда на Стражата.
[* „Изборът на Хобсън“ е псевдо-свободния избор, когато се предлага едно-единствено нещо и нищо друго. На името на Томас Хобсън (1544–1630), собственик на конюшня за коне под наем в Кембридж, който е предлагал на клиентите си свободния избор между коня най-близо до вратата или никой друг кон.]
Никой не му направи проблем. Никой дори не го погледна втори път — никой никога не го поглеждаше втори път. Градските порти наистина си бяха широко отворени. Равнините се бяха ширнали пред него, изпълнени с възможности. А него си го биваше с малко приказки да направи от нищото нещо. Така например, още в първото градче по пътя си той щеше да обработи крантата с някои прости техники и съставки, които щяха да я направят да струва двойно повече, отколкото беше платил за нея, е, поне за двадесетина минути или докато не завали дъжд. Двадесет минути щяха да са му достатъчни да я продаде и, с малко късмет, да намери по-добър кон, малко по-добър от исканата цена. Ще повтори процедурата в следващия град и така след три дни, или може би четири, ще има кон, заслужаващ си да се притежава.
Това обаче беше само така, между другото, колкото да се намира на работа. Той имаше три пръстена с доста правдоподобни диаманти, скрити в хастара на палтото му, един истински в тайния джоб в ръкава и един почти съвсем истински златен долар, сръчно зашит в яката. За него те бяха каквото са трионът и чукът за дърводелеца. Бяха примитивни инструменти, но щяха да го върнат в Играта.
Има една поговорка — „Не можеш да измамиш честен човек“, постоянно цитирана от онези, които си изкарват хляба като мамят честни хора. Олян никога не беше изпитвал съзнателно правотата й. Ако измамиш някой честен човек, той обикновено беше склонен да се оплаче в местната Стража, а в днешни дни ставаше все по-трудно да ги подкупиш. Да се мамят нечестни хора беше значително по-безопасно, а и някак си по-спортсменски. Да не говорим, че те бяха толкова по-многобройни. Почти не се налагаше да подбираш.
Половин час след като беше пристигнал в град Хапли, където от големия град се виждаше само стълб пушилка на хоризонта, той беше седнал със съкрушен вид пред хана, без никакви средства освен един автентичен диамантен пръстен на стойност сто долара и неотложна нужда да се прибере у дома в Генуа, където бедната му стара майчица умираше от Гадинки. Единадесет минути по-късно той вече чакаше търпеливо пред един бижутерски дюкян, в който бижутерът казваше на състрадателния гражданин, че пръстенът, който чужденецът беше готов да продаде за двадесет долара, всъщност струвал седемдесет и пет (дори бижутерите трябва все от нещо да живеят). А след още тридесет и пет минути той вече напускаше града с по-добър кон, с пет долара в джоба и оставяше зад себе си злорадстващ състрадателен гражданин, който, макар че му стигаше ума да следи внимателно ръцете на Олян, все пак щеше да се върне при бижутера и да се опита да му продаде за седемдесет и пет долара лъскав месингов пръстен със стъкълце, който всеки можеше да си купи за не повече от петдесет цента.
Светът беше благословен с лисата на честни хора, но пък беше възхитително пълен с хора, убедени, че могат да различат честен човек от мошеник...
Той потупа с пръст джоба на сакото си. Разбира се, тъмничарите му бяха взели картата от там, вероятно докато той беше зает с това да е мъртъв. Беше хубава карта, от която г-н Уилкинсън и приятелчетата му щяха да научат много за криптографията, географията и коварната картография. Обаче нямаше да намерят по нея местонахождението на 150,000 Анкх-Морпоркски долара в различни валути, защото въпросната карта беше съвършена и съвършено изпипана измислица. Все пак душата на Олян беше сгрята от прекрасното чувство да знае, че те, поне за някое време, ще притежават най-голямото от всички съкровища, а именно Надеждата. Човек, който не можеше просто да запомни къде е струпал баснословно голямо имане, направо си заслужаваше да го загуби, ако питаха Олян! Засега обаче щеше да му се наложи да не припарва до него, докато го чакаше…
Олян дори не си стори труда да забележи името на следващото градче. Имаше си страноприемница и това му стигаше. Взе си стая с изглед към една занемарена задънена уличка, увери се, че прозорецът се отваря лесно, хапна задоволително и си легна рано.
Никак не е зле, помисли си той. Тази сутрин той беше на ешафода с действителна примка около действителния му врат, а ето че вечерта пак е в Играта. Сега нямаше нужда от друго, освен отново да си пусне брада и да избягва Анкх-Морпорк за около шест месеца. Или може би само за три.
Олян имаше талант. Освен това беше развил множество умения дотам, че му бяха станали втора природа. Беше се научил да бъде представителен, но нещо в гените му го правеше незапомнящ се. Имаше дарбата да не го забелязват, да е само лице в тълпата. Хората се затрудняваха да го опишат. Той беше… ами беше „някъде към“. На възраст някъде към двайсетте или трийсетте. В полицейските доклади навред по Континента ръстът му варираше между, ами, някъде към един и седемдесет и някъде към един и осемдесет и пет, косата му фигурираше във всякакви разцветки от кафеникава до руса, а липсата на отличителни белези обхващаше цялото му лице. Той беше някъде към… средностатистически. Това, което хората всъщност запомняха, бяха аксесоарите като очила и мустаци, от които той винаги си носеше приличен набор. Запомняха също имена и маниеризми, каквито той имаше със стотици.
А, да, запомняха също и, че преди да го срещнат, са били по-богати.
...
В три часа през нощта вратата се отвори с гръм. И то не с някакъв метафоричен гръм, а именно гръмна и по отсрещната стена зачаткаха трески. Но още преди те да паднат на земята, Олян вече беше скочил от леглото и се премяташе през прозореца. Беше автоматична реакция, която нямаше защо да се допитва до ума. Освен това, преди да легне, той беше проверил и знаеше, че под прозореца имаше голяма бъчва с вода, която щеше да смекчи падането му.
Сега обаче я нямаше.
Който и да я беше задигнал, не беше дигнал и земята под нея, която не смекчи падането му така, че му изкълчи глезена.
Надигна се тихичко, нареждайки на умряло, и заподскача покрай сградата, опирайки се на стената. Конюшнята на хана беше зад ъгъла. Трябваше му само да се качи на кон, на който и да е кон…
— Г-н Ментелик? — проехтя един плътен глас.
О, богове, трол; звучеше си като трол, при това голям, не знаеше че си имат от тях тук долу в провинцията.
— Не Можете Да Избягате И Не Можете Да Се Скриете, Г-н Ментелик!
Чакай, чакай, та той нали не беше издал истинското си име на никого тук, нали!? Но тази мисъл остана на заден план. Някой го гонеше, следователно той бягаше. Добре де, подскачаше.
Рискува да се озърне, когато стигна задната врата на конюшнята. Стаята му беше озарена от червено сияние. Нямаше да подпалят всичко тук заради някакви си шепа долари, нали? Та това беше глупаво! Всеки знае, че като те насадят с добро менте, трябва възможно най-бързо да го пробуташ на някой друг балама, нали? Някои хора просто не ставаха за нищо!
Единственият кон в конюшнята беше неговият и не изглеждаше въодушевен от срещата с него. Подскачайки на един крак, Олян му сложи юздата. Нямаше какво да губи време за седло. Можеше да язди без седло. Да му се не види, веднъж му се беше случило да язди и без гащи, но за щастие целият онзи катран с перушината му помогна да залепне на коня. Беше световен шампион по скоростно напускане на градове.
Понечи да изведе коня от конюшнята и чу дрънченето.
Погледна надолу и разрита настрани сламата. Видя ярко жълт прът, от който излизаха два кратки синджира, сковаващи двата предни крака на коня. Единственият начин този кон да отиде където и да е, беше с подскоци, също като самия него.
Бяха го спънали. Проклети да са, бяха му сложили скоби…
— А, Г-н Ментелик! — тътнеше от отсрещната страна на двора гласът — Не Искате Ли Да Научите Правилата, Г-н Ментелик?
Огледа се отчаяно. Наоколо нямаше нищо, което да може да се използва като оръжие, а оръжията и без това го изнервяха, затова той никога не ги носеше. Оръжията твърде много вдигаха мизата. Много по-добре беше да разчита на своя дар-слово да го измъкне от бедата или да замаже ситуацията, или, ако това не сработеше, на обувки с яки подметки и вика „Яаа, виж какво има там!“
Но сега определено имаше чувството, че можеше да си говори колкото си иска, но никой нямаше да го чуе. А в плюенето на петите можеше да разчита само на едната пета.
Намери една метла и дървена кофа за хранене на конете. Пъхна метлата под мишница за патерица, сграбчи кофата и се заслуша в тежките стъпки, приближаващи към вратата. Когато вратата се отвори, той стовари кофата с все сила и тя се пръсна в нещо. Навсякъде се разхвърчаха трески. В следващия момент се чу тупването на тежко тяло на земята.
Олян го прескочи и олюлявайки се, заподскача в мрака. Нещо кораво и яко като окови се сключи около здравия му крак. За миг той увисна на метлата и се срина.
— Храня Само Добри Чувства Към Вас, Г-н Ментелик! — избоботи бодро гласът.
Олян изпъшка. Метлата изглежда беше служила само за декорация, защото със сигурност дворът не беше метен. Добрата страна на това беше, че той беше паднал на нещо меко. Лошата страна беше, че беше паднал на нещо меко.
Някой го сграбчи за палтото и буквално го издигна от калта.
— Потегляме, Г-н Олян Фон Ментелик!
— Произнася се Олиан фон Меентелиг, кретен такъв! — изстена Олян — Не „я“, а отделно ясно „и“, последвано от отделно ясно „а“!
— ПотеглИАме, Г-н Меентелиг! — произнесе боботещият глас, докато метло-патерицата беше изтръгната изпод рамото му.
— Какво по дяволите си ти!? — успя да каже Олян.
— Аз Съм Инспекторът По Вашата ГаранциИА, Г-н Меентелиг!
Олян някак си успя да се обърне и погледна нагоре и после още по-нагоре, чак до едно лице като на курабийка с две огнено червени очи. Когато говореше, устата му предлагаше изглед към Пъкъла.
— Гулем? Ти си проклет гулем?
Нещото го вдигна с една ръка и го преметна през рамо. Влезе приведено в конюшнята с Олян, обърнат с главата надолу и опрял нос в теракотата на туловището на съществото и той осъзна, че то взима с другата си ръка коня. Закратко се чу изцвилване.
— ТрИАбва Да Побързаме, Г-н Меентелиг! Вие ТрИАбва Да Сте Се ИАвили Пред Лорд Ветинари В Осем Часа И Да Сте На Работа В Девет!
Олян изстена.
...
— А, г-н Ментелик! За съжаление се срещаме отново... — каза Лорд Ветинари.
Беше осем часа сутринта. Олян се олюляваше. Глезенът му беше по-добре, но де да можеше да е така и с която и да е друга част от тялото му.
— То не спря цялата нощ! — избълва той. — Цялата проклета нощ! А носеше и коня!
— Моля, седнете, г-н Ментелик — вдигна глава от масата Ветинари и уморено посочи стола. — Между другото, „то“ е „той“. В случая, разбира се, това е само учтива форма на обръщение, но аз тая големи надежди за г-н Помпа.
Стената пред Олян проблясна в червено, когато големът зад него се усмихна. Ветинари отново се загледа в нещо на масата и изглежда за момент загуби интерес към Олян. По-голямата част от масата беше заета от каменна плоча. По нея бяха разпръснати малки издялани от камък фигурки на тролове и джуджета. Изглеждаше като някаква игра.
— "Господин" Помпа? — наруши тишината Олян.
— Хъм? — произнесе Ветинари, навеждайки глава, за да погледне дъската от малко по-друг ъгъл.
Олян се наведе към Патриция, изпъна ръка накъм гулема и повтори натъртено:
— Това... тук е... "господин" Помпа?
— Не — отвърна Лорд Ветинари, като също така се наведе напред и внезапно се съсредоточи в Олян безостатъчно и смущаващо. — ТОЙ… е г-н Помпа. Г-н Помпа е длъжностно лице на правителствена служба. Г-н Помпа не спи. Г-н Помпа не яде. И, г-н Генерален началник на Пощите, г-н Помпа не спира.
— И какво точно значи това?
— Това значи, че ако си мислите, примерно, да намерите кораб за Четирите Хикса, като разчитате на това, че г-н Помпа е голям и тежък и се придвижва само пеш, то г-н Помпа ще Ви последва. Вие имате нужда от сън. Г-н Помпа няма. Г-н Помпа няма нужда да диша. Бездните на океанското дъно не са пречка за г-н Помпа. Четири мили в час правят шестстотин седемдесет и две мили за седмица. И малко по малко разстоянието се стопява. А когато г-н Помпа Ви настигне…
— А, чакайте — вдигна пръст Олян. — Стига толкова. Знам, че на гулемите не им е позволено да нараняват хора!
Лорд Ветинари вдигна вежда:
— О небеса, откъде ли сте чули това?
— То е написано… на нещо там в главите им! Свитък или нещо такова. Нали? — каза Олян губейки все повече и повече сигурност.
— Майчице мила — въздъхна Патрицият. — Моля ви, Г-н Помпа, бихте ли счупили някой от пръстите на г-н Ментелик? Акуратно, ако обичате.
— Да Ваша Светлост — затрополи напред големът.
— Ей! Ама не така! Недейте! — заразмахва бясно с ръце Олян и прекатури няколко фигурки. — Чакайте! Чакайте малко! Има си правило! Гулем не може да нарани човешко същество, нито да позволи да бъде наранено човешко същество!*
[* Точно според първия от „Трите закона на роботиката“ на Айзък Азимов.]
Лорд Ветинари вдигна пръст и каза:
— Ако обичате, изчакайте един момент, г-н Помпа. Чудесно, г-н Ментелик, а можете ли да си припомните продължението?
— Продължението ли? Какво продължение? Няма никакво продължение!
Лорд Ветинари повдигна вежда и каза:
— Г-н Помпа?
— … Освен Ако Не Му Е Заповядано От Упълномощен Представител На Законна Власт — каза гулемът.
— Никога не бях чувал за тази част досега! — възкликна Олян.
— Наистина ли? — рече с очевидно изумление лорд Ветинари. — А аз не бих могъл да си представя, как някой би пропуснал да я включи. На един чук едва ли може да му бъде позволено да откаже да удари пирона, нито пък на един трион да прави морални съждения относно природата на трупите. От друга страна при мен на служба са палачът г-н Трупър, с когото вече сте се срещали, също така Градската Стража, полковете и от време на време… други специалисти, които са упълномощени да убиват в своя защита или отбранявайки града и неговите интереси. — Ветинари се наведе да вдигне изпопадалите фигури и старателно ги занарежда по плочата. — Защо случаят с г-н Помпа да е различен, само защото той е от изпечена глина? В крайна сметка всички сме направени от нея. Г-н Помпа ще Ви придружава до работното Ви място. Ще поддържаме илюзията, че той е Ваш телохранител, както се полага на висш държавен служител от Вашия ранг.* Само ние ще знаем, че той има и… допълнителни инструкции. Гулемите по природа са високоморални същества, г-н Ментелик, но може да откриете, че моралността им е донякъде… старомодна.
[* А именно от министерски ранг. Генералният началник на Пощите (Postmaster General) до 1969 г. във Великобритания и до 1971 г. в САЩ е бил член на кабинета и е оглавявал служба с ранг на министерство.]
— Допълнителни инструкции? — сепна се Олян. — А ще имате ли нещо против да ми кажете, в какво точно се състоят неговите допълнителни инструкции?
— Да, разбира се. — Патрицият издуха прахта по един малък каменен трол и го постави на полето му.
— Е? — подкани го Олян след известна пауза.
Ветинари въздъхна:
— Да, ще имам нещо против да ви кажа точно в какво се състоят те. В това отношение нямате никакви права. Между другото, конят Ви е конфискуван, тъй като е използван при извършването на престъпление.
— Това е едно жестоко и нечувано наказание! — обиди се Олян.
— Нима? — учуди се Ветинари. — Аз ви предложих лека кабинетна работа, относителна свобода на придвижването, работа на свеж въздух… не, въпреки че предложението ми може и да е наистина нечувано, но чак да е жестоко? Не, не мисля. От друга страна сигурен съм, че в подземията си имаме някои древни наказания, които са изключително жестоки и в някои случаи са доста нечувани, ако желаете да ги опитате, за да усетите разликата. А освен това, разбира се, винаги ще Ви остане възможността да изтанцувате ориенталския коремен танц с примката.
— Какво? — не разбра Олян.
Дръмнот бързо се наведе и зашепна нещо в ухото на господаря си.
— О, извинявам се, имах предвид, разбира се, кючека на въже. Изборът е изцяло Ваш, г-н Ментелик. Винаги има избор, г-н Ментелик. А, между другото… знаете ли кое е второто интересно нещо за ангелите?
— Какви ангели? — попита побеснял и напълно объркан Олян.
— О, богове, хората изобщо не внимават — каза Ветинари. — Не помните ли? Първото интересно нещо за ангелите? Вчера Ви го казах. Предполагам, че сте си мислили за нещо друго. А второто интересно нещо за ангелите, г-н Ментелик, е че на човек може да му се яви само веднъж.
11.05.2010 21.15 Ankh_Morpork - FOREST_76
Завладява ме мотото в началото и после...после ми е трудно да чета, сори!
Мисля си обаче, относно свободата, че има и такъв вариант - когато минеш през последствията - ще си свободен, а преди това си мислиш, че има безплатен обяд.
цитирайМисля си обаче, относно свободата, че има и такъв вариант - когато минеш през последствията - ще си свободен, а преди това си мислиш, че има безплатен обяд.
Да, не е лесно ;-)
...а то не е даже мото, ами си е откъс от онова трудното за четене.
Нищо де, никога не може да се угоди на всеки, така че здраве да е! :-)
цитирай...а то не е даже мото, ами си е откъс от онова трудното за четене.
Нищо де, никога не може да се угоди на всеки, така че здраве да е! :-)
Свобода, която тежи с последствията си. Горчива истина.
цитирайХич не е лесно да постигнеш (поне относителна) свобода, ш'ти кажа. (Казвам относителна, защото абсолютната съществува само по книгите). А още по-трудно е да я задържиш продължително време. Завинаги - невъзможно.
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
