Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
12.05.2010 14:52 - Младшите пощальони
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2352 Коментари: 2 Гласове:
11

Последна промяна: 17.05.2010 21:30

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Всичко опираше до социалните умения. Специалните социални умения. Преди да можеш да пробуташ стъкло за диамант, трябваше да накараш хората да им се иска да видят диамант. Ето това беше трикът, трикът на всички трикове. Трябваше да промениш начина, по който хората виждат света. Като ги оставиш да го виждат така, както би им се искало да бъде."
...

Ankh_Morpork - Arsenal_ENG
  0 - 2

Ankh_Morpork - FOREST_76   1 - 4
 
Ankh - Arsenal   0 - 2

0 - 1  W Sękowicki 24"
0 - 2  A Hasselwald 30"


  Ankh - FOREST   1 - 4

0 - 1  P Mogilkov 33"
0 - 2  E Зiftci 37"
0 - 3  B  Nikodimov 75"
1 - 3  M Dalblom 78"
1 - 4  P Mogilkov 82"


Време беше Анкх да стъпи накриво. И го стори. Тъкмо два пъти. Разбира се, отборът на Хистерезис бе твърде голяма лъжица за нашата уста и съвсем законормерно си тръгна с победата от стадиона на Невидимия Университет.

Няколко дена след това и Форест-76 направи същото, но този път в турнира на Континенталната Купа. Горските играят с две дивизии по-нагоре и би било твърде нахално да си представяме, че можем да ги отстраним.

Все пак новият треньор Олян фон Ментелик изрази задоволството си от сравнително доброто представяне в Купата и от факта, че все още Анкх е достатъчно далеч от зоната на изпадащите в шампионата. Но сезонът все още тепърва започва.

Същевременно стана ясно, че Олян вече ще си има компания на резервната скамейка. Бяха му назначени... грешка, натрапени, двама доста странни помощници, както ще разберем сега.

...
Винаги има друг подход. Всичко си има някаква цена. И винаги има начин. А защо не погледнем на нещата така, помисли си Олян: сигурната смърт беше заменена с несигурна смърт, което си беше подобрение, нали така? Беше свободен да се разхожда натам-насам… добре де, засега да куцука натам-насам. И все някак можеше да излезе от цялата тази работа някак си на далавера. Добре де, "би могъл" и да излезе. Биваше го да съзира възможности там, където другите виждаха само ялова земя. Така че нямаше да навреди да изкара по почтеному някой друг ден, нали? Ще има шанса да стъпи и на двата си крака, ще може да разузнае обстановката, да разработи... планове. Може пък да му се удадеше да я види тая работа с прословутата неразрушимост на гoлемите. В крайна сметка те са грънчарски изделия, нали така? Може пък да можеше някак си да бъдат строшени.

Олян фон Ментелик вдигна поглед и се загледа в своето Бъдеще.

Анкх-Морпоркската Централна Пощенска Палата имаше мрачна фасада. Беше сграда, планирана просто да изпълнява предназначението си. Поради което тя беше, в по-голяма или по-малка степен, едно правоъгълно вместилище за служители с две крила отзад, обикалящи обширен каретен двор. Няколко евтини колони бяха разцепени надлъж и наредени по фасадата, няколко ниши бяха издълбани за разни каменни нимфи и няколко каменни вази бяха разположени по балюстрадата и с това на сградата беше придадена известна доза Архитектура. Отдавайки дължимото на мисълта, вложена в тази сграда, добрите граждани, или по-вероятно техните деца, бяха покрили стените до метър и осемдесет височина с драсканици в различни вълнуващи разцветки. По цялата дължина на фронтона се нижеше надпис с медни букви, камъкът под които беше целият в зелени и кафяви лекета:

— НИ ДЪЖД НИ СНЯГ НИ М АКЪТ НОЩЕН НЕ М АТ ДА С РАТ ТЕЗ ВЕСТОНОСЦИ ВЪВ ТЕ Н Я СЛ ЖЕБЕН ДЪЛГ* — прочете на глас Олян. — Това пък по дяволите какво ще да значи?

[* Надписът на сградата на Главната Поща в Ню Йорк гласи: „Ни сняг ни дъжд ни зной ни мракът нощен не могат да спрат тези куриери в навременното изпълнение на възложените им обиколки“.]

— Ниакога Пощата Е Била Горда Институцииа — отговори г-н Помпа.
— Ами това тук? — посочи Олян. На една табела много по-надолу на сградата, бяха написани с поолющена боя следните не чак толкова героични слова:

    ХИЧ ДЪ НЕ НИ ПИТЪТЕ ЗА:
    каманаци
    тролове с туяги
    Сякакъв вид дракуни
    Г-жа Кейк
    Гулеми зилени зъбати неща
    Сякъкви ама сякъкви черни кучета с уранжеви вежди
    Дъждове от пудели
    мъгла
    Г-жа Кейк

— Казах, Че Това Е "Било" Горда Институцииа — избумтя големът.
— Коя е тази г-жа Кейк?*

[* Най-опитният медиум на Анкх-Морпорк, често забравяща да си изключи ясновидството, даваща квартири на доста от Анкх-Морпоркските Неумрели (вампири, зомбита, върколаци и други малцинства) и прочута сред жреците на града като най-голямото Страшилище, защото настойчиво спори с тях по въпросите за контактите с мъртвите.]

— Съжалиавам, Но Не Мога Да Ви Съдействам По Този Въпрос, Г-н Меентелиг.
— Изглежда им е взела страха.
— Така Изглежда, Г-н Меентелиг.

Олян огледа забързаните хора по тази оживена артерия на този оживен град. Никой не му обърна внимание, макар че някои поглеждаха бегло гoлема, като че ли не много дружелюбно. Всичко беше толкова странно. Той беше… на четиринадесет комай?… когато за последен път беше използвал истинското си име. И боговете знаят от колко време не беше излизал без някакви лесно отстраними отличителни белези. Чувстваше се оголен. Оголен и незабележим.

Без да представлява интерес за когото и да е, той се изкачи по зацапаните стъпала и пъхна ключа в ключалката. За негова изненада той се завъртя леко и покритите с олющена боя врати се отвориха без скърцане. Зад Олян се чу ритмично глухо тропане. Г-н Помпа ръкопляскаше.

— Браво, Г-н Меентелиг. Това Беше Първата Ви Стъпка В Една Кариера За Ваше Добро И За Благото На Града!
— Да бе... — измърмори Ментелик.

Той навлезе в огромното тъмно фоайе, осветено единствено от големия, но много мътен стъклен купол. Тук нямаше как да стане по-светло от полуздрач, дори по пладне. Майсторите на графити бяха поработили и тук.

В мрака можеха да се различат големи изпочупени гишета, зад тях врати и гълъбови дупки. Наистина гълъбови дупки. В тези гълъбови дупки гнездяха гълъби.* Кисело-горчивата миризма на стари курешки изпълваше въздуха, а когато мраморните плочи изкънтяха под краката на Олян, няколкостотин гълъба панически изхвърчаха и се заиздигаха на спирали към един счупен прозорец на тавана.

[* Като „гълъбови дупки“ в множество британски учреждения и колежи са известни един вид дървени етажерки, разделени на квадратни отделения, разположени на рецепцията, където всеки служител има свое отделение, в което останалите оставят съобщения, книжа и всякякви други неща за него. Наречени така заради приликата им с временните гълъбарници, използвани по време на надбягвания с гълъби.]

— Леле, че лайняна работа — отбеляза той.
— Лошият Език Е Нежелателен, Г-н Меентелиг — предупреди го иззад гърба му г-н Помпа.
— Че защо? Нали го пише по стените! И изобщо това беше описание, г-н Помпа! Курешки! Трябва да са тонове! — Олян чуваше как ехото от гласа му се отразява от далечните стени. — Кога за последно е било отворено това нещо?

— Преди двад’сет години, гос’дин Началник!

Олян се огледа и попита:
— Кой каза това?

Гласът като че идеше отвсякъде.

Чу се шум от влачене на крака, потропване на бастун и изсред сивия задушен и прашен въздух изникна прегърбената фигура на възрастен мъж.

— Грош, сър — изхъхри той. — Младши Пощальон Грош, сър. На Ваш’те заповеди, сър. Само зап’вядайте и аз ще скокна, сър, ще скокна в бурна дейност!

Фигурата спря и продължително и тежко се закашля. Прозвуча сякаш някой нееднократно удряше в стената торба камъни. Олян зърна къса щръкнала брада, предполагаща, че притежателят й е бил прекъснат посред ядене на таралеж.

— "Младши" пощальон Грош?
— Същият, сър! На основание понеже никой се не задържа доста’чно време на длъжност, за да ме повиши, сър. А тряб’ше да е Старши Пощальон Грош, сър — добави многозначително старецът, и още веднъж се изкашля гърмовно.

Изглежда по-скоро като Бивш Пощальон Грош, помисли си Олян. А на глас каза:
— И Вие работите тук, така ли?
— Тъй вярно, сър, туй правим. Само аз и м’чето сме с’га, сър. Много нахъсано м’че, сър. Та го поддърж’ме туй място чисто, сър. В пълно съответствие с Правилника.

Олян не можеше да се начуди. Г-н Грош носеше изкуствен перчем. Може би някъде и да имаше някой, на който подобна полуперука и да му отиваше, но този някой не беше г-н Грош. Беше рижа, не беше нужния размер, не беше с нужната форма, не беше в нужния стил, а и като цяло не беше нужна.

— А, виждам, че се възхищав’те на косата ми, сър — рече гордо Грош, докато полуперуката лекичко помръдна — Цялата е все моя, знайте ли, не е като д ’е сливи.
— Ъъъ… сливи? — не разбра Олян.
— Виноват сър, не трябваше д’ го казвам на жаргона. Сливи като „компот от сливи“, сър. Мътноизворски жаргон*. Компот от сливи ’начи перука. Малцина мъже на мойта възраст си имат ’сичката коса, тъй предп’лагам ш’ да си мислите. От здравословен живот е т’ва, здрав дух в здраво тяло.

[* Мътноизворският римуван в бял стих жаргон: Известни са множество римувани жаргони, обогатили Вселената с изрази като „звънци и клепала“ (= стъпала), „ех че ми се иска“ (= уиски), „ранобудно пиленце“ (Обща теория на относителността). Жаргонът от Мътноизворска Улица обаче вероятно е уникален с това, че фактически не се римува. Никой не знае защо, но досега са издигнати следните хипотези: 1) че този жаргон е особено сложен и следва скрити правила; 2) че Мътни Извор не е наречен така случайно 3) че основното му предназначение е да ядосва външните хора, какъвто е всъщност случаят с всички подобни жаргони.]

Олян огледа зловонния въздух и извисяващите се планини от курешки.
— Само така — промърмори той. — Добре, г-н Грош, а аз имам ли кабинет или нещо подобно?

За миг видимата част от лицето над рошавата брада стана като на заек, осветен от прожектор. Но той бързо се съвзе и каза:
— О да, сър, "технич’ски" погледнато имате. Но ние веч’ не влиз’ме там, сър, о не, не влиз’ме, поради пода. Хич не е безопасно, сър, поради пода. ’Секи момент ще поддаде, сър. Ние ползв’ме съблекалнята за персонала, сър. Ако благов’лите да ме п’следвате, сър.

Олян замалко не избухна в смях.
— Чудесно — каза той и се обърна към гoлема — Ъъъ… г-н Помпа?
— Да, Г-н Меентелиг?
— Дали Ви е позволено да ми помагате по някакъв начин или трябва само да сте наоколо в готовност да ме цапардосате по главата?
— Ниама Нужда От Обидни Забележки, Сър. На Мен Ми Е Позволено Да Ви Предоставиам Подобаваща Помощ.
— Тогава ще можете ли да изчистите говната на гълъбите и да пуснете малко светлина?
— Разбира се, Г-н Меентелиг.
— Ще можете??
— Един Гoлем Не Се Гнуси От Работа, Г-н Меентелиг. Ще Установиа Местонахождението На Лопата — и г-н Помпа се отправи към отдалечените гишета. Белобрадият младши пощальон се развълнува.
— Не! — изпищя той хуквайки след гoлема — Хич не е на добре да се барат тея купове, хич не е на добре!
— Може би подът няма да издържи, а г-н Грош? — поинтересува се бодро Олян.

Грош запремества поглед от Олян към гoлема и обратно. Устата му се отваряше и пак се затваряше, докато търсеше думи. Най-накрая той въздъхна.
— Тогава най-добре елате с мен в съблекалнята. Оттук, господа.

...
Докато следваше стареца, Олян усети миризмата на г-н Грош. Не че беше лоша като такава, просто беше… странна. Имаше в нея нещо смътно химично, допълнено с насълзяващия очите аромат на всички сиропи против кашлица, които можеше да попаднат на човек през живота му, а се долавяше и някакъв намек за стари картофи.

Съблекалнята беше долу в мазето, където изглежда подът не можеше да пропадне, просто защото нямаше накъде да пропада. Беше дълга и тясна. От единия край имаше чудовищна пещ, която някога ще да е била част от някаква отоплителна система, понеже за времето си Пощенската Палата е била много модерна сграда. Сега обаче до нея беше сложено мъничко тумбесто кюмбе, нагорещено до винено-червено в основата. На него имаше огромен черен чайник.

Въздухът издаваше присъствието на чорапи, евтини въглища и липса на вентилация. Няколко паянтови шкафчета бяха наредени покрай едната стена, имената по тях бяха силно избледняли. Светлината донякъде влизаше през мръсни малки прозорци близо до тавана.

Каквото и да е било първоначалното предназначение на помещението, сега тук живееха двама души. Двама души, които се понасяха взаимно, но имаха ясно чувство за мое и твое. Пространството беше разделено на две, с по един тесен креват до стената от всяка страна. Разделителна линия беше прокарана с боя по пода, по стените и през тавана. Моята половина и твоята половина. Докато не се забравя кое на кого е, казваше тази линия, няма да има повече… неприятности. По средата, разполовена от граничната линия, имаше маса. По едно канче и по една чиния от алпака бяха грижливо наредени от двете страни. По средата на масата имаше солница. Там линията се превръщаше в кръгче, опасващо за солницата нейна си демилитаризирана зона.

На едната половина от тясната стая имаше преголям мърляв рафт, отрупан с буркани, бутилки и вехти книжа, като че беше работното място на алхимик, оставил постановката да работи, докато се разхожда или докато тя не гръмне. От другата страна имаше стара сгъваема маса, по която с леко обезпокоителна акуратност бяха наредени множество малки кутийки и рола черен филц. Там беше също и най-голямата лупа, виждана от Олян досега, на статив. Тази страна на стаята беше изметена чисто. Другата беше същинска кочина, заплашваща да прелее през Линията. Освен ако едно от парчетата хартия от мръсната страна нямаше много чудата форма, то очевидно някой грижливо и акуратно беше отрязал отишлия твърде далече край, предположително с бръснач.

По средата на чистата половина от стаята се беше изправил един младеж. Очевидно, също като Грош, и той очакваше пристигането на Олян, но не беше усвоил изкуството на стоенето мирно или най-малкото не го беше напълно разбрал. Дясната му страна стоеше значително по-мирно от лявата, в резултат на което стойката му наподобяваше банан. Въпреки това широката му нервна усмивка и големите му блестящи очи излъчваха хъс, който напълно вероятно излизаше отвъд границите на здравия разум. Във въздуха витаеше усещането, че той всеки момент можеше да започне да хапе. Носеше синя памучна риза, на която беше напечатано: „Питай Ме За Карфиците!!!“

— Ъъъ… — каза Олян.
— Чирак Станли — измърмори Грош. — Сирак, сър. Много печална истор’я. При нас той дойде от приюта на Люпилото на Офлър, сър. И двам’та родители починали от Гадинки в тяхното село нейде в пустощ"та, сър, а той бил отгледан от боб.
— Изглежда имате предвид "на" боб, г-н Грош?
— "От" боб, сър. Много необ’чаен случай, ш"знайте. Свястно м’че когато не си изпуща нервите, но е склонен д’ се извива към слънцето, сър, ако ме разбир’те какво имам предвид.
— Ъъъ… може би — каза несигурно Олян, бързо се обърна към Станли и каза с тон, който се надяваше да е сърдечен: — Та значи ти знаеш някои неща за карфиците, така ли?
— Несър! — извика Станли. Само дето не изкозирува.
— Но на ризата ти пише…
— Аз знам ВСИЧКО за карфиците, сър! — продължи Станли. — Всичко, което може да се знае за тях!
— Добре, това е, ъ… — започна Олян.
— Всеки факт за кърфиците, до най-дребния — не се оставяше да му вземат думата Станли. — Няма такова нещо, което да не знам за карфиците! Питайте ме каквото и да е за карфиците, сър. Ама всичко, каквото ви скимне. Давайте, сър!
— Ами добре тогава… — запъна се Олян, но годините практика му дойдоха на помощ. — Чудя се, колко ли карфици са били направени в този град през последната годи…

Той спря насред думата. Лицето на Станли се беше преобразило: изглади се, изгуби се смътният намек, че собственикът му може да се опита да ти сдъвче ухото.

— За последната година работилниците (известни като „карфичарници“) на Анкх-Морпорк са произвели общо двадесет и седем милиона осемстотин и осемдесет хиляди деветстотин седемдесет и една карфици — каза Станли, загледан в своята частна, изпълнена с карфици вселена. — В това число восъчноглави, стоманени, месингови, среброглави (и изцяло сребърни), свръхдълги, мануфактурно и ръчно изработени, извити и със специален дизайн, обаче без да се броят така наречените „карфици за ревер“ които не бива да се причисляват към същинските карфици, защото са известни технически като „значки“, сър…

— А, да, сега се сетих, веднъж бях видял едно списание, или нещо подобно — опита се отчаяно да се намеси Олян. — Казваше се, ъъъ… „Карфици на месеца“, що ли?
— О, майчице... — промълви зад него Грош. Лицето на Станли се сбръчка докато не заприлича на нещо като котешки задник с нос.
— То е за дилетанти! — изсъска той. — Те не са истински „карфични глави“! Изобщо не ги е еня за карфиците! О да, те казват така, ама сега имат по цяла страница за игли всеки месец. Игли, моля ви се? Всеки може да събира игли! Та те са само карфици с дупки на главата! Ами че „Игли за народа“ какво? Но не, те изобщо не искат и да знаят!

— Станли е редактор на „Тотални карфици“ — прошепна Грош иззад гърба на Олян.
— Май че не съм чувал за това… — започна Олян.
— Станли, иди помогни на слугата на г-н Ментелик д’ намери лопата, айде — надигна глас Грош. — После иди д’ си подредиш карфиците, докат" не ти олекне. На г-н Ментелик няма д’ му хареса да види някой от твойте Малки Моменти — той отправи към Олян неразгадаем поглед.
— … ама че те тоя месец имаха статия за "възглавнички за карфици" — мърмореше Станли, докато излизаше с тропане от стаята. Големът го последва.

— Свястно м’че е той — каза Грош, след като той излезе. — Само дето малко му хлопа дъската. Ама оставиш ли го на мира с карфиците му, няма ник’ви проблеми. Е, понякога състоянието му малко се… изостря, това е всичко. А да, и като сме си дошли на думата, ето го и третия член на славния ни малък екип, сър…

В стаята влезе голям черно-бял котарак. Не обърна никакво внимание на Олян, нито на Грош, а тръгна бавно право към една разнищена кошница. Олян беше точно на пътя му. Котаракът вървеше, докато не опря чело в крака на Олян, след което спря.

— Това е Господин Мотльо, сър — представи го Грош.
— "Мотльо?" — изуми се Олян. — И казвате, че това наистина е име на котка? Мислех си, че това е само шега.
— А, сър, не е толкова име, колкото описание — рече Грош. — А Вие, сър, по-добре да вземете д’ се помръднете, щото иначе той цял ден все така ш’си седи. На двайсе години е той, и са му се установили навиците.

Олян се отмести. Вече невъзпрепятстван, котаракът продължи към кошницата, където се сви на кълбо.

— Сляп ли е? — попита Олян.
— Не, сър. Има си процедура той и си я спазва, сър, да, спазва я до секунда. Много търпелив, като за котка де. Хич не обича той мебели д’ се местят. Ш’ свикнете Вие с него, ш’ свикнете.

Без да знае какво да каже, но чувствайки, че трябва да каже нещо, Олян кимна към редиците бутилки по рафта на Грош:
— С алхимия си играем, а, г-н Грош?
— Несър! Аз практикувам природосъобразна мед’цина! — заяви гордо Грош. — В доктори хич не вярвам! И никога през живота си жива болест не съм видял, сър! — той се потупа по гърдите с едно "плюф", което някак не се връзваше с никаква телесна тъкан. — Каша, гъша мас и топъл хлебен пудинг, сър! Няма друго, дето по-добре да ти пази проходите против сяк’ви вред’носни възвлияния! Всяка седмица налагам нов слой, сър, и няма да намерите и една кихавица д’ ми мине през носа, не, сър! Много здрав’словно, много нат’рално!
— Ъ… браво — каза Олян.
— А от ’сичките тях най-зле, сър, е сапунът — понижи глас Грош. — Гнусно нещо, сър, ’сичките благотворни секреции ги отмива. От мен д’ знаете, сър, я си оставете Вие нещата к’вито са! Гледате всичко да циркулира, слагате си сяра в чорапите и се грижите за гръдния протектор и нямате грижа за нищо, ш’Ви река аз! И като Ви гледам, сър, млад човек като Вас, сър, все ще е загрижен за състоянието на свойто…

— Това какво прави? — намеси се припряно Олян, вземайки гърненце с някаква зелена гнусотия.
— Това ли, сър? Цяр за брадавици, ето к’во е. Чудотворно нещо. Много нат’рално, не като бълвочите, дето ш’ти даде докторът.

Олян помириса гърненцето и попита:
— От какво е направено?
— От арсен, сър — осведоми го най-спокойно Грош.
— Арсен!?
— Много нат’рален, сър! — обясни Грош. — И зелен.

Така значи, мислеше си Олян, докато с изключителна предпазливост връщаше гърненцето на мястото му, в Пощата нормалността определено не е едно към едно с тази на външния свят. Като че пропускам репликите. Той реши, че подходящата роля ще е тази на нахъсан, но неусвоил се с новата обстановка шеф. Като бонус само частта с хъса имаше нужда от някакви усилия.

— Бихте ли могли да ми помогнете, г-н Грош? — помоли той. — Нищичко не разбирам от поща!
— Е, добре, сър… какво сте работили досега?

Кражби, измами, фалшификации, злоупотреби... Но никога, това е особено важно, никога не беше допускал насилие. Никога. Олян винаги много внимаваше в това отношение. Стараеше се също да не се забърква във взломове, ако можеше да го избегне. Да те сгащят в един часа през нощта в банков трезор, облечен в черно с множество малки джобове, може да се окаже подозрително, тогава защо да го правиш? При внимателно планиране, подходящ костюм, правилните документи и преди всичко точните маниери, обаче, можеше да си влезеш в същия трезор посред бял ден, а когато излизаш, управителят ще ти придържа любезно вратата. Пробутването на пръстени и експлоатацията на селяндурската тъпотия бяха само за да се поддържа във форма.

Лицето. Всичко опираше до лицето. Той имаше честно лице. Много обичаше тези хора, които ще го погледнат твърдо в очите, за да съзрат вътрешното му Аз, защото той имаше богат набор от вътрешни Аз-ове, за всякакви обстоятелства по един. Колкото до твърдите ръкостискания, практиката беше развила неговото до такава степен, че можеше да се връзват с него лодки.

Социалните умения, всичко опираше до социалните умения. Специалните социални умения. Преди да можеш да пробуташ стъкло за диамант, трябваше да накараш хората да им се иска да видят диамант. Ето това беше трикът, трикът на всички трикове. Трябваше да промениш начина, по който хората виждат света. Като ги оставиш да го виждат така, както би им се искало да бъде…

Как ли, по дяволите, е научил името му Ветинари? Тоя човек беше разчупил фон Ментелик като яйце! А пък Стражата тук беше една… демонична! Колкото до това да се насъсква голем срещу човек…

— Бях чиновник — отговори Олян.
— Какво, книжна работа, а? — попита Грош, като го гледаше съсредоточено.
— Да, предимно разни хартии.

Истина си беше, доколкото от хартия се правеха карти за игра, чекове, пълномощни, препоръки, платежни нареждания…

— О, значи поредният — рече Грош. — Хубаво, работата тук не е много. Няма проблем, ш’ поразчистим и ш’ Ви стъкмим едно местенце.
— Но от мен се очаква да направя Пощата да заработи както някога, г-н Грош.
— Тъй да е! — каза старецът. — В такъв случай ха елате сега с мен, г-н Началник Пощите. Като Ви гледам, мисля си, че май има едно-две неща, дето никой не Ви ги е спом’навал!

И той го поведе обратно към неугледната зала, оставяйки бледа следа от жълтеникав прах, сипещ се от обувките му.

— Тате ме водеше тук, като бях още ’лапе — спомни си той. — Много Пощаджийски семейства имаше онези дни. Като бяха тук още онея големи стъклени висящи подрънкващи неща, как бяха? Дето бяха за светене, сещате се?
— Полилеи? — предположи Олян.
— Тъй де, май тъй им викаха — рече Грош. — Два на брой. И всичко беше в месинг и мед, ама лъснато-лъснато, като злато, сър. А балконите, сър, на всеки кат по един и опасваха цялата голяма зала от край до край с парапети от ковано желязо като дантела! А хубавите полирани гишета, о, те бяха от рядко дърво, тъй казваше тате. Ами хората? Всичко беше претъпкано, направо претъпкано! Вратите не спираха да се лашкат! Дори през нощта… о, а през нощта, сър, навън на големия двор, ех само да бяхте там, сър! Ами светлините! Колите, пристигащи и заминаващи, а от конете се вдига пара… ех, сър, да го бяхте видели тогава! Мъжете, втурващи се покомандно… те си имаха онова нещо, сър, онова устройство, дето с него вкарваш в двора и изкарваш колата само за минута, сър, ама за минута! А суматохата, сър, суматохата и шетнята! И казваха, че човек можеше да дойде от Сестричките, че и от Сенките дори и да пусне писмо до себе си и пак ш’ трябва да бяга светкавично, ама светкавично, сър, за д’ изпревари пощаджията! А униформите, сър, лазурно сини с месингови копчета! Да ги бяхте видели само! А пък…

Олян отмести поглед от дърдорещия старец към най-близката планина от курешки, където г-н Помпа беше прекъснал изринването. Големът бръкна в зловонната мръсотия, извади нещо и тръгна към Олян.

— … а когато отгоре, от далечните планини идваха големите карети, сър, като надуеха рога, се чуваше от мили, сър! Д’ ги бяхте чули само, сър! А ако някакви бандити посмееха да опитат нещо, ние имахме наши хора, дето отиваха и…
— Да, г-н Помпа? — прекъсна го насред разказа Олян.
— Изненадващо Откритие, Г-н Началник Пощите. Купчините Не Са, Както Се Предполагаше, От Гълъбови Изпражненииа. Никакви Гълъби Не Биха Могли Да Постигнат Такива Количества Дори За Хиляди Години, Сър.
— Че от какво са тогава?
— Писма, Сър — отговори големът.

Олян пак се обърна надолу към Грош, който се размърда смутено.

— А, да — измънка старецът — Тъкмо и до т’ва щях да стигна.

2 nai-ludite 3 1 1 0 4 2 1 0 0 5 0 7 7 image
3 Ankh_Morpork 3 1 0 1 3 2 1 0 0 1 0 2 6 image
4 PFC LEVSKI SOFIA 3 1 0 0 9 0 0 1 1 2 3 8 4 image

15.05.2010 13.25  Ankh_Morpork - nai-ludite




Гласувай:
11



Следващ постинг
Предишен постинг

1. martiniki - mhm
12.05.2010 20:35
карфица с диамантена глава в ревера срещу кихавици ;))
цитирай
2. spasunger - :-))
12.05.2010 21:35
Диагнозата е ясна, илачите - безброй :-)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051100
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699