"Аз не съм началник на пощите, аз съм един окаян нещастник, жертва на някакъв глупав… експеримент. Що за място само! Що за ситуация! Що за човек трябва да си, за да поставиш известен престъпник начело на важен клон на правителствения апарат? Добре де, що за човек, като не броим средностатистическия избирател?" ...

Ankh_Morpork - nai-ludite   0 - 2  

Ankh - ludite   0 - 2 0 - 1  M Montoya 62" 0 - 2  JP Heuss 74"

Анкх посрещна Най-Лудите, един от по-опитните отбори в лига V.150. Макар и да напъваха здраво да удържат противника, момците на Олян фон Ментелик не съумяха да предотвратят двете точни попадения за Лудите.

В случая дори Лудия Ханс не успя да помогне. В днешния ден мерника му изневери и нито един от няколкото преки свободни удари не порази целта. Има и такива дни...

Според някои, основната част от отбора се нуждае от почивка. Изглежда малко се пресилиха през първите няколко кръга от новия сезон. Може и да получат почивка, особено след като скоро започне дванайсетото издание на традиционния турнир на Псевдо Шампионската Лига. Може пък да се концентрираме в него, а да оставим по-младите да се изявяват в шампионата за известно време. Не е хубаво, когато се претовариш прекомерно...

...
Писмата…

…нямаха край. Всички стаи в сградата бяха препълнени с писма и те се сипеха оттам по коридорите. Технически погледнато беше вярно, че кабинетът на Началника на Пощите беше неизползваем поради състоянието на пода — дълбочината на писмата там достигаше до три метра. Цели коридори бяха затрупани с тях. Шкафовете бяха плътно натъпкани и невнимателното отваряне на някоя врата значеше погребване под лавина от пожълтяли пликове. Дюшемето се издуваше подозрително. От разни цепки по замазката на тавана се подаваше хартия. В сортировъчната — помещение, голямо почти като главната зала, имаше преспи, на места достигащи до шест метра. Тук-таме като айсберги от хартиеното море се подаваха каталожни шкафове.

След половин час изследване Олян замечта за баня. Беше все едно да обхождаш гробници в пустиня. Задавяше се от миризмата на стара хартия, все едно гърлото му е запушено със ситен жълт прах.

— Казаха ми, че някъде тук съм бил имал апартамент — изхриптя той.
— Да, сър — подтвърди Грош. — Оня ден с м’чето му ’фърлихме ние ’дно око. Чувал бях, че е от друг’та страна на кабинета Ви. Та ’начи м’чето се спусна с въже, сър. И рече, че напипвал вратата, сър, но целия беше потънал почти два метра под пощата и страдаше, о само как страдаше м’чето, сър… та го изтеглих аз.
— Цялата ли сграда е пълна с недоставена поща!?*

[* В „Писарят Бартълсби“ на Мелвил едноименният герой полудява, понеже е работил дълго време в Службата за Мъртва поща (реално учреждение, под чиято отговорност са били писма, поради някакви причини не можещи да бъдат доставени). Бартълсби живее в службата си, отказва да я напусне независимо от нищо и кротко, но твърдо отказва да изпълнява поръчения.]

Бяха се върнали в съблекалнята. Грош беше зачерпнал с черния чайник вода от един леген, и сега чайникът вреше. На другия край на стаята, седнал пред спретнатата си масичка, Станли преглеждаше своите карфици.

— Цялата, сър, освен само в м’зето и в конюшнята, там само ги няма, — старецът изплакна две оловни канчета в леген с не особено чиста вода.
— Имате предвид, че докато дори кабинетът на Начал… т.е. моят кабинет е тъпкан със стара поща, никой не е пълнил мазетата? Къде е логиката на това?
— А, не мож’те д’ ползвате м’зетата, сър, а не, сър, не и м’зетата — чак се шокира Грош. — Че то тук е твърде влажно. За нула време и писмата ш’са увредени.
— Увредени... — повтори с равен глас Олян.
— Няма друго, дето тъй да уврежда нещата както влагата, не, сър — мъдро кимаше с глава Грош.
— Увреждане на поща от мъртъвци за други мъртъвци — каза с все така равен глас Олян.
— А, туй го не знаем, сър — възрази старецът. — Имам предвид, че свястно доказателство нямаме.

— Така де. В крайна сметка някои от тези пликове са на не повече от сто години! — избухна Олян. От праха го беше заболяла главата, от сухотата го беше задрало гърлото, а и в този дъртак имаше нещо, което глождеше оголените му нерви. Грош криеше нещо от него. — Какво е някой друг век за "някои"? Обзалагам се, че зомбското и вампирското население все още чака всяка сутрин с нетърпение пред пощенската кутия, а?
— Ааа, без т’къв тон, сър — обиди се Грош, — без т’къв тон. Не може д’се увреждат писма, не сър. Просто не може. Ами че т’ва си е Посегателство върху Пощата, сър. Т’ва не е просто няк’во престъпление, не, сър. Т’ва е ъъъ… ъъъ…
— Грях? — налучка Олян.
— О, по-лошо от грях! — сбърчи презрително нос Грош. — За грях си пати ч’век само от богове разни, а по мое време за Посегателство върху Пощата ч’век го чакаше самият Главен Пощенски Инспектор Гръмогласов. Ха! Голяма разлика е т’ва, от мен д’ знаете. Боговете прощават понякога...

Олян затърси следи от здрав разум в набръчканото лице срещу него. Неподдържаната му брада беше нашарена с различни цветове, кой знае дали от мръсотия, лековити отвари или неизвестни пигменти. Като някакъв отшелник е, помисли си Олян. Само отшелник би носил перука като неговата.

— Извинете, ако не съм доразбрал нещо — продължи Олян, — но не смятате ли, че пъхането на нечие писмо под дюшемето за сто години си Е посегателство срещу него?

За момент Грош го изгледа окаяно. Брадата му се разтресе. После той се разкашля, на гръмки, някак си дървени, трещящи изблици кашлица, от която се затресоха бурканите по рафта, а от долния край на панталоните му се надигна жълтеникав прах.

— Ш’ме прощавате ли за м’мент, сър? — изхриптя той посред кашлянето и изрови от джоба си изподраскана и очукана консервена кутия. Протегна я към Олян, докато по бузите му се стичаха сълзи. — Смучащи бонбони за гърло потребявате ли, сър? Тея тук са Номер Три, сър. Много меки. Собственоръчно ги изготвям, сър. Нат’рални средства от нат’рални съставки, тъй е при мен, сър. Пазят проходите чисти, сър, щото не ги ли пазиш, ш’си изпатиш от тях.

Олян взе някакъв голям лилав хап от кутията и го подуши. Миришеше слабо на анасон.

— Благодаря Ви, г-н Грош — каза той, след което, за да не остави случайно впечатление, че може да бъде подкупен по този начин, продължи със суров тон. — Та по въпроса за пощата, г-н Грош? Скатаването на недоставена поща навсякъде, където може да се пъхне, не е ли посегателство срещу нея?
— Т’ва е по-скоро… "забавяне" на пощата, сър. Т’ка д’ се каже, само… ъъъ… отлагане. За малко. Не е като да няма ни’кво нам’рение д’се достави тя нявга, сър.

Олян се вгледа в тревожното изражение на Грош. Имаше онова усещане на губеща се изпод краката почва, което човек понякога изпитва, когато разбере, че си има работа с някой, чийто свят се докосва с неговия само с връхчетата на пръстите. Не, помисли си Олян, този тук не е отшелник, а по-скоро нещо като корабокрушенец, живеещ си на изсъхналия си пустинен остров, представляващ в случая една сграда, докато светът отвън си тече без него, а всички остатъци от здрав ум се изпаряват.

— Г-н Грош — каза той бавно, — никак не искам, нали разбирате, да ви... разстройвам или нещо подобно, но тук се въргалят хиляди писма, покрити с дебел слой гълъбови изпражнения…
— Всъщност, като си ’дохме на думата, сър, те не са толкоз страшни, както изглежда — каза Грош и помълча, докато смучеше шумно своя натурален хап против кашлица. — Много сухо в’щество са т’ва гълъбовите курешки и образуват доста здрав з’щитен слой над пликовете…
— Защо всички те са ТУК, г-н Грош? — тросна му се Олян. Умения в общуването, напомни си той. Не ти е позволено да го разтръскаш.

Младшият пощальон избягна погледа му.

— ’Ми тъй де, Вие знаете как е… — заувърта го той.
— Не, г-н Грош, не знам как е.
— Хубаво де… да р’чем, че ч’век е отрупан с работа, тежка обиколка, да р’чем по Прасоколеда, куп картички, такива ми работи, а пък инспекторът го притиска за разписанието, та той да р’чем, че ’земе, че скрие пол’вината чувал на сигурно място… но нали утре ш’го достави, нал’ тъй? Щото нали не той е виновен задето все го отрупват, сър, ама все го отрупват безспир. Но става утре, а чувалът му още по-пълен, щото все го отрупват, та ш’си р’че ч’векът, я да оставя и тоя ден малко за утре, щото четвъртъка ми е свободен ден и ш’ наваксам, ама четвъртъка вече е с пов’че от ден назад с работата, щото не престават да го отрупват, а пък той е направо капнал, капнал като куче, та ш’си р’че ч’векът, скоро ш’ дойде отпуската и ш’ наваксам, ама отпуската вече д’шла и тогаз — тъй де, накрая става тя една ми ти гадост. Стана то тя… една. Твърде далеч отиде тя, тъй де, премного се отрудихме. Понявга кат’ се разтрошат нещата по-добре ги не пипай, щото откъде да я подхванеш?
— Мисля, че вече виждам картинката — каза Олян, обаче всъщност си мислеше: „Лъжете, г-н Грош. Лъжете чрез премълчаване. Не ми казвате всичко. И при това премълчавате нещо особено важно, нали? Аз доведох Лъжата до степента на изкуство, а Вие, г-н Грош, сте само надарен аматьор.“

Лицето на Грош, който не подозираше за този вътрешен монолог, изобрази извинителна усмивка.

— Белята е там обаче… всъщност как Ви е първото име, г-н Грош? — попита Олян.
— Контроливър, сър.
— Хубаво име… работата е там, Контроливър, че тази картинка, която получих от разказа ти, е нещо, което, ако се придържаме към аналогията, бих оприличил на бегло скициран фрагмент, докато това тук — Олян махна с ръка да обозначи сградата и всичко съдържащо се в нея — е триптих в пълен размер, изобразяващ сцени от историята и Сътворението на Света с пълния сонм на боговете и всичко това в комплект с фреска на купола, възпяваща великолепието на небесата и един портрет на дама с чудата усмивка за пълнота на нещата! Та мисля, че ти не беше откровен с мен, Контроливър.
— Ш’ ме извинявате за т’ва, сър — рече Грош, втренчил се в очите му с някакво нервно непокорство.
— Нали знаеш, че бих могъл да те уволня? — каза Олян, осъзнавайки колко е глупаво да каже такова нещо.
— Бихте могли, сър, мож’те да опитате — каза тихо и бавно Грош. — Но нямате друг освен мен, като изключим м’чето. А пък нищичко не знаете за Пощата, сър. И нищичко не знаете за Правилника. Без мене няма друг д’ знае нещата, дето трябва д’ се вършат тук. И пет минутки няма да изтраете без мен, сър. Че Вие няма д’ уредите дори ежедневното пълнене на мастилниците!

— Мастилниците ли? Какво ми ти пълнене на мастилници? — избухна Олян. — Та това е само вехта сграда пълна със… със… със стара хартия! Ние нямаме клиенти!
— Мастилниците трябва д’ се пълнят, сър. Съгласно Правилника на Пощенската Служба — заяви непоколебимо Грош. — Правилникът е за да се съблюдава, сър.
— И за какво? Като гледам, нито приемаме някаква поща, нито доставяме някаква поща! Само си седим тук!
— А, не, сър, не е като д’ си седим само тук — възрази търпеливо Грош. — Ние съблюдаваме Правилника на Пощенската Служба. Пълним мастилниците, лъскаме месинговите детайли…
— Ама че вие дори не метете гълъбовите курешки!

— Колкото и да е странно, т’ва в Правилника го не пише, сър — обясни старецът. — Ама истината е, сър, че никой веч’ няма нужда от нас. Сега им дай само щракалки, проклетите щракалки, щрак, щрак, щрак! Всеки сега има щраксова вишка, сър. Т’ва е то модата. Със скоростта на светлината, тъй казват. Ха! Ама си няма душа, сър, сърце няма. Мразим ги. Обаче ние сме в готовност, сър. Дойде ли поща, поемаме я, сър. Ш’се втурнем в бурна дейност, сър, ама ш’се втурнем!... Но поща не идва.
— Разбира се, че няма да идва! На този град отдавна трябва да му е станало пределно ясно, че ако ще си пуска писмата по Пощата, по-добре направо да ги изхвърли!
— Не сър, пак не сте прав — възрази тихо Грош. — Всичко се съхранява, сър. Ето т’ва правим тук, сър. Съхраняваме нещата както са били. Не щем д’ нарушим Нещата. Не щем да предизвикаме...Нещо!...

Нещо в начина, по който той каза това, смути Олян.

— Какъв вид "Нещо"? — попита той.
— Ааа, нищо, нищо, сър. Ние само… я караме осторожно.

Олян бързо се огледа. Не стана ли стаята по-малка? Сенките не се ли задълбочиха и издължиха? Не изстина ли внезапно въздухът?

Не, нищо подобно. Възможността обаче определено беше отминала. Космите на гърба му бяха настръхнали. Олян беше чул, че това било, защото хората някога били маймуни, а това сега означавало, че отзад има тигър.

Точно сега отзад беше г-н Помпа, просто си стоеше там с очи, горящи много по-ярко, отколкото можеше да постигне който и да е тигър. Това беше по-лошо от тигър. Тигрите не могат да те последват през морето и тигрите също трябва да спят.

Олян се предаде. Г-н Грош живееше в някакъв негов си чудноват плесенясал свят.

— И на това живот ли му викате? — въздъхна Олян.

За първи път за целия разговор г-н Грош го погледна прямо.
— Много по-добре от смъртта, сър — каза той.

...
Г-н Помпа последва Олян през главната зала и през главния вход, докато Олян не се обърна към него.

— Добре, какви точно са правилата? — поиска да знае той. — Навсякъде ли ще ме следваш? Нали знаеш, че не мога да бягам!
— Разрешено Ви Е Автономно Придвижване В Рамките На Града И Околностите Му — избоботи гулемът. — Обаче Докато Не Сте Се Установили Тук, Аз Съм Също Така Инструктиран Да Ви Придружавам За Ваша Собствена Защита.
— От кого? От някого, който се е ядосал, че писмата на пра-пра-дядо му така и не са пристигнали ли?
— Не Мога Да Отговоря, Сър.
— Нуждая се от малко свеж въздух. Какво е станало тук? Защо е толкова… кошмарно? Какво й се е случило на Пощата?
— Не Мога Да Отговоря, Сър — каза кротко г-н Помпа.
— Значи не знаеш, а? Не е ли това "твоят" собствен град? — подметна саркастично Олян — Да не си бил наблъскан в дупка в земята през последните сто години?
— Не, Г-н Меентелиг.
— Добре, тогава защо не… — понечи да продължи Олян.

— Биаха Двеста И Четиридесет Години, Г-н Меентелиг — каза гулемът.
— Какво са били?
— Времето, Което Прекарах В Дупка В Земиата, Г-н Меентелиг.
— За какво ми говориш!? — изнерви се още повече Олян.
— Как За Какво? За Времето, Което Прекарах В Дупка В Земиата, Г-н Меентелиг — изтътна гулемът. — Помпа Не Е Името Ми, Г-н Меентелиг. Това Е Обозначението Ми. Помпа. По-Точно Помпа 19. Биах На Дъното На Тридесет Метра Дълбока Дупка И Помпах Вода. В Продължение На Двеста И Четиридесет Години, Г-н Меентелиг. Сега Обаче Съм Осииан От Слънчева Светлина. Това Е По-Добре, Г-н Меентелиг. Това Е По-Добре!

...
Олян прекара нощта, загледан в тавана. Който беше на няма и метър от него. Малко по-нататък бе окачена свещ в безопасен фенер. Станли много настояваше за това и нищо чудно. Цялата сграда можеше да гръмне като бомба. Младежът го беше довел тук; Грош беше отишъл да се цупи някъде. И беше прав, демоните да го вземат. Олян се нуждаеше от Грош. Грош практически беше самата Пощенска Служба.

Беше дълъг ден, а Олян не се беше наспал предишната нощ, като се има предвид, че висеше надолу с главата от рамото на г-н Помпа и от време на време го сполетяваше по някой къч от пощръклелия кон.

Не че му се искаше да спи точно тук, всякакъв бог опази, но той вече нямаше използваеми леговища в този пренаселен град, в който те винаги представляваха известен лукс. Съблекалнята никак не го привличаше, о не, в никой случай. Така че той чисто и просто се намести върху купчина мъртви писма посред това, което на теория беше негов кабинет. Не че представляваше особено затруднение за него. Човек на делото като него трябваше да умее да спи при всякакви ситуации, често докато тълпи тършуваха за него на една стена разстояние. Купищата писма бяха най-малкото сухи и топли и не размахваха хладно оръжие.

Хартията изпращя под него, когато се опита да се намести по-удобно. Той взе разсеяно едно от писмата. Беше адресирано до някой си на име Антимон Паркър, живущ на ул. „Лобин Клаут“ №1, а от задната страна на плика беше изписано с главни букви П.С.Е.Л.Ц. Отвори го с нокът. Хартията вътре замалко не се разпадна от докосването.

    Прескъпи мой Тимончо,
    Да! Нима може една Жена, Изживяваща Най-Великата Чест, която един Мъж Й оказва, нима може Тя да си прави Оглушки в такъв Миг? Знам, че сте разговаряли с Тате и разбира се, че съм съгласна да стана Съпруга на Най-Милия, Най-Чудесния…

Олян прескочи към датата на писмото. Беше написано преди четиридесет и една години. Той нямаше навика да се замисля за отминали неща, което би било сериозен недостатък в неговата професия, обаче не можа да не се позачуди, дали — той хвърли бърз поглед към края на писмото — „Твоя Любяща Агнатея“ се е омъжила за своя Антимон или пък романът им е бил погребан в това хартиено гробище. Той потръпна и пъхна плика в джоба си. Трябваше да попита Грош, какво ли ще да значи П.С.Е.Л.Ц.

— Г-н Помпа! — извика той.

Чу се леко изпращяване от ъгъла на стаята, където беше застанал затънал до кръста в поща гулемът.

— Да, Г-н Меентелиг?
— Няма ли начин да си затворите очите? Не мога да заспя с тези две горящи в червено очи, втренчили се в мен. Това е… добре де, детинско е, но ми въздейства.
— Съжалиавам, Г-н Меентелиг. Бих Могъл Да Се Обърна С Гръб.
— Няма да помогне. Пак ще си знам, че са тук. Освен това заревото ще се отразява в стената. Не виждате ли, няма къде да избягам.

Гулемът обмисли това.
— Ще Излиаза И Ще Застана Отвън В Коридора — реши той и се задвижи накъм вратата.
— Точно така — одобри Олян. — А сутринта искам да намерите спалнята ми, става ли? В някои от помещенията все още е останало място под тавана. Та бихте могли да преместите писмата там.
— Г-н Грош Не Одобриава Пощата Да Бъде Разнасиана Натам Насам, Г-н Меентелиг — избоботи гулемът.
— Г-н Грош не е началник на Пощите, г-н Помпа. Аз обаче съм.

Богове мили, тази лудост е заразна, помисли си Олян, докато заревото на гулема изчезваше в тъмнината отвън. Аз не съм началник на пощите, аз съм един окаян нещастник, жертва на някакъв глупав… експеримент. Що за място само! Що за ситуация! Що за човек трябва да си, за да поставиш известен престъпник начело на важен клон на правителствения апарат? Добре де, що за човек, като не броим средностатистическия избирател?

Той се опита да намери някакъв подход, някакъв изход… но всеки път мислите му се отблъскваха от вътрешната страна на главата му.

Представи си само дупка, дълбока тридесет метра и пълна с вода. Представи си тъмнината. И си представи на дъното на дупката една фигура с приблизително човешка форма, завъртаща веднъж на осем секунди една голяма ръчка.

Помпай… И помпай… И помпай…

И така двеста и четиридесет години.

— И не те ли притеснява това? — бе попитал накрая Олян.
— Имате Предвид Дали Не Тая Обида, Г-н Меентелиг? Аз Обаче Извършвах Полезна И Необходима Работа! Освен Това Имах За Какво Да Си Мисля.
— Какво? На дъното на тридесет метра мръсна вода ли? За какво по дяволите може да се мисли там?
— За Помпане, Г-н Меентелиг.

А после, беше му разказал гулемът, настъпило прекъсване на процеса и бледа светлина и лостове и вериги, издигане и той се озовал в свят, изпълнен със светлина и цветове… и с други гулеми.

Олян знаеше "някои неща" за гулемите. Някога, преди хиляди години, те са били изпечени от глина и им е бил вдъхнат живот чрез някакви свитъци, вложени в главите им. И те никога не се износваха и непрекъснато работеха. Можеше да се видят да метат или да вършат тежка работа в дъскорезници и леярни. Повечето изобщо не можеше да се видят. Те завъртаха скрити колела, някъде долу в мрака. И с това, общо взето, се изчерпваше интересът му към тях. Те бяха, по дефиниция, честни.

А ето че сега гулемите се освобождаваха. Това беше най-кротката, най-социално отговорна революция в историята. Те бяха собственост, така че спестяваха и "купуваха" себе си.

Г-н Помпа купуваше свободата си, като сериозно ограничаваше свободата на Олян. Много разстройващ факт. Свободата със сигурност не би трябвало да действа точно по този начин, нали?

О богове, помисли си Олян, връщайки се в тук-и-сега, нищо чудно, че Грош постоянно смуче бонбони срещу кашлица, прахта тук направо те задушава!

Той бръкна в джоба си и извади ромбовидния хап против кашлица, който му беше дал старецът. Изглеждаше съвсем безобиден.

Минута по-късно, след като г-н Помпа беше влетял в стаята и го беше тупнал силно по гърба, димящият хап се залепи за една от стените, където до сутринта успя да разяде доста от мазилката.

...
Г-н Грош взе точно една супена лъжица извлек от ревен и люти чушки, умерена доза, за да поддържа проходите чисти, и провери дали си е около врата му мъртвата къртица, която да го пази от внезапни пристъпи на лекари. Всеки знаеше, че докторите те разболяваха, за това не се искаше много акъл. Цаката винаги беше в цяровете на Майката Природа, не в някакви адски бъркочи, направени от боговете знаят какво. Облиза устни в предвкусване. Освен това за през нощта си беше сложил прясна сяра в чорапите и усещаше как му се отразява добре.

Два фенера със свещи горяха в кадифената, изпълнена с хартия тъмнина на Главното Сортировъчно. Светлината мъждукаше през двойното стъкло, пълно с вода, която да загаси свещта, ако фенерът паднеше. Така фенерът приличаше на светлинката на някаква дълбоководна риба от безмълвните океански бездни.

В тъмнината се чу бълбукащ звук. После Грош затапи шишето с еликсира и продължи с работата си.

— Пълни ли са мастилниците, чирак Станли? — изрече тържествено той.
— Тъй вярно, Младши Пощальон Грош, пълни до дълбочина един сантиметър от ръба, съобразно Правилника за Гишетата на Пощенската Служба, раздел Ежедневна Поддръжка, Правило С18! — отговори Станли.

Зашумоляха страниците на прелистваната от Грош огромна книга на подставката пред него.

— Може ли да видя картината, г-н Грош? — попита нетърпеливо Станли.

Грош се усмихна. Това се беше превърнало в част от церемонията и той отговори както отговаряше всеки път:
— Добре, но за последен път. Не е на добре да се гледа твърде често лицето на бог. Или друга част.
— Но ти каза, че в голямата зала е имало негова златна статуя, г-н Грош. Хората през цялото време ще да са я гледали.

Грош се поколеба. Станли обаче си растеше. Рано или късно ще трябва да научи...

— Имай предвид, хората надали са гледали точно лицето му — каза той. — Очите им се спираха най-вече на… крилете.
— На шапката му и на глезените му — промълви благоговейно Станли. — За да може пощата да лети със скоростта на… поща.

Малка капчица пот се откъсна от челото на Грош.
— Предимно на шапката му и на глезените му, о, да — поправи го той. — Но… ъъъ… не само там...

Станли се вгледа в картинката.
— А, да. Досега не го бях забелязвал. Има си крилца на…
— На смокиновия лист... — намеси се бързо Грош. — Така се нарича.
— Защо му е това листо там? — поинтересува се Станли.
— А, ’сички са ги имали т’кива в стари дни, щото така е Класично — рече Грош, с облекчение отдалечавайки се от неудобната тема. — Смокинов лист е т’ва. От смокиня.
— Ха-ха, ама смешното тук е, че наоколо не виреят смокини! — изтъкна Станли с тона, с който се изтъква недостатък на дълго задържала се догма.
— Да, момко, точно тъй, ама без друго това листо беше от тенекия — каза търпеливо Грош.
— Ами крилете? — попита момчето.
— Ами та-ака де, предп’лагам ш’да са си мислили, че колкото повеч криле, толкоз по-добре — обясни Грош.
— Да, но да р’чем, че крилете на шапката и глезените откажат, тогава ш’го държи във въздуха само… ъъъ...
— Станли! Че това е само статуя! Недей се вълнува толкоз! Я се успокой! Нали не щеш да обезпокоиш… Тях....

Станли клюмна.
— Те пак… ми шепнаха, г-н Грош — довери той тихо.
— Да, Станли. На мен също ми шепнат...
— Спомням си как последния път ми говориха през нощта, г-н Грош — говореше с треперещ глас Станли — Затворих си очите, а все тъй виждах писмената…
— Да, Станли. Не се безпокой за това. Опитай се да не мислиш за това. Г-н Ментелик е виновен, задето ги разбичка. Да оста’им нещата на течението им, ако питаш мене. Никой не ще да слуша, а накрая к’во? Научават го те, ама по мъчния начин...

— Като че беше вчера, когато онея стражници очертаха с тебешир г-н Млък — целият се разтресе Станли. — Неговото си беше бая мъчен начин!
— Успокой се, айде, успокой се — потупа го нежно по рамото Грош. — Айде, че ш’ги разбудиш. Мисли си за карфици.
— А каква ужасна срамота, г-н Грош, че все не могат да доживеят достатъчно дълго, че да Ви направят Старши Пощальон!

Грош изсумтя.
— Стига толкова. Т’ва не е важно, Станли — каза той с буреносно лице.
— Да, г-н Грош, ама Вие сте стар, толкова стар, а пък все още сте само Младши По… — настояваше Станли.
— Казах, стига, Станли! А с’га я вдигни пак фенера. А така. Тъй по` бива. Аз пък ш’им почета някоя страница от Правилника, т’ва тях винаги ги успокоява. — Грош си прочисти гърлото и обяви: — Ш’се чете от Книгата Правилник, Часове на Доставките (за Града) (с Изключение на Недели и Окторници). Както следва: Часовете, в които писмата надлежи да се събират от Подателите за съответните доставки в границите на градските стени на Анкх-Морпорк са както следва: Среднощна поща през осем часа вечерта, за Първа Доставка; осем часа сутринта, за Втора Доставка; десет часа сутринта, за Трета Доставка; дванадесет часа на обяд, за Четвърта Доставка; два часа следобяд, за Пета Доставка; четири часа следобяд, за Шеста Доставка; шест часа следобяд, за Седма Доставка. Туй бяха часовете и аз ги прочетох.

За момент Грош клюмна, след което рязко затвори книгата.

— Защо правим това, г-н Грош? — попита смирено Станли.
— Зарад’ свато-тъстството — отвърна г-н Грош. — Ето защо. Свато-тъстството, то погуби Пощата, и още алчността и Адски Тъпия Джонсън и Новото Пийе.
— Пиле ли, г-н Грош? Как може пиле да…
— Не питай, Станли. Тук става сложно и няма нищо за карфици.

И те взеха фенерите и си тръгнаха.

Когато излязоха, нещо в помещението зашепна.

3	Arsenal_ENG	4	1	1	0	2	1	1	0	1	2	1	2	7
4	Ankh_Morpork	4	1	0	2	3	4	1	0	0	1	0	0	6
5	PFC LEVSKI SOFIA	4	1	0	0	9	0	0	1	2	2	4	7	4

22.05.2010 13.25  Sledge-Hammer - Ankh_Morpork

"Аз Обаче Извършвах Полезна И Необходима Работа!" - колко много хора мислят така...Трудно ми беше да разбирам написаното, но ми беше интересно и затова продължавах постинг след постинг. Мисля, че все повече влизам в час...:)

се лека тенденция загубите да се превърнат в навик. Дали това не е свързано и с материално-техническата база. Иначе Ментелик ми изглежда наше момче! :) Щом оцелява в познатата ни действителност и държи фронта..

Девиза на отбора открай време е бил: "Като ще биеш, бий с кеф; като ще падаш, падай със стил!" Никога не е късно да се изложим тотално :-)

Оправданието ще е, че сме в по-горна група вече, а там са по-големи рибоци, естествено...

В първия линк отдясно е обяснено всичко.