Постинг
23.05.2010 17:26 -
Първи стъпки в карфиците
 |
 |
"Изкуството на фалшификацията имаше тайна: В бързината или когато са възбудени, хората сами ще допълнят имитацията чрез своето користолюбие. Те ще горят от такова желание да измъкнат пари от очевидния идиот, че собствените им очи ще дорисуват всичките дребни детайли, които не са съвсем както трябва във фалшивите монети, които толкова бързо им падат право в джобовете. Единственото, от което имаше нужда, беше някой намек." ... |
Ankh_Morpork - Tamboerskloof 3 - 0
Sledge-Hammers - Ankh_Morpork 1 - 1
Ankh - Tamboerskloof 3 - 0
|
Hammers - Ankh 1 - 1
|
Във вторник отбора на Анкх се срещна за пореден път с вечния съюзник Тамбурсклоуф. Историята на сблъсъците между тези два отбора винаги е била богата на велики изпълнения и невероятни резултати, с много неочаквани обрати и много, много изящни голове.
Този път гостите не си дадоха много зор и пробваха някои странни тактики, които не сработиха особено успешно. Затова не е изненада и класическата победа за Анкх.
По-важното е, че и двата отбора успяха да се подготвят подобаващо за предстоящото начало на Псевдо Шампионската Лига (дванайсето издание).
В събота пък Анкх сътвори последното героично чудо, като отмъкна точката от далеч по-класен противник. Чуковете натискаха през повечето време, но освен един случаен гол през първата част, не им бе позволено да създадат кой знае какви опасности за гостите. А Анкх търпеливо точака своя миг след почивката и нанесе своя удар. С така ценната точка момците на Олян фон Ментелик поддържат добра преднина пред застрашените от изпадане отбори в групата.
...
— Станете И Грейнете, г-н Меентелиг. Започва Вторият Ви Ден Като Началник на Пощите!
Олян отвори едно гуреливо око и изгледа голема.
— Да не би освен всичко друго да сте и будилник? — измърмори той. — Ох! Езикът ми. Сякаш се е хванал в капан за мишки.
Той полуизпълзя, полу се изтърколи от ложето си от писма и се изправи чак извън стаята.
— Имам нужда от нови дрехи — каза той. — И от храна. И от четка за зъби. Излизам, г-н Помпа. Вие... оставате тук. Направете нещо. Поприберете наоколо. Защо не разкарате графитите от стените? Ако не друго, да попочистим мястото!
— За Вас Всичко, Г-н Меентелиг.
— Отлично! — рече Олян и бодро закрачи по коридора, добре де, само за една крачка, след което изстена.
— Внимавайте С Глезена Си, Г-н Меентелиг — предупреди го г-н Помпа.
— А, и още нещо! — сети се Олян, подскачайки на един крак — Как успявате да ме следвате? Как изобщо е възможно да знаете, къде се намирам?
— Кармична Сигнатура, Г-н Меентелиг — отговори големът.
— И какво точно значи това? — настоя Олян.
— Значи Че Знам Точно Къде Се Намирате, Г-н Меентелиг.
Глиненото лице си остана безучастно. Олян се предаде.
Той изкуцука навън, в това, което за този град минаваше за свежа нова сутрин. През нощта се беше застудило, точно толкова, колкото да придаде свежест на въздуха и да събуди апетита на Олян. Кракът все още го болеше, но днес поне нямаше нужда от патерица.
И ето го Олян фон Ментелик, разхождащ се из града. Досега такова нещо не му се беше случвало. На покойния Албърт Искрометов му се беше случвало, както и на Мъндо Смит и на Едуин Стрийп и на още половин дузина други псевдоними, които той обличаше и събличаше като костюми. О, дълбоко в себе си той си оставаше Олян (ама какво име само, и да, той вече беше чул всички възможни бъзици), обаче те бяха отвънка, между него и света.
Едуин Стрийп беше произведение на изкуството. Той беше измамник, възползващ се от човешкото недоверие и имаше нужда да си личи, че мами. Той беше толкова очевидно некадърен, толкова жалък дилър на „Тука има тука нема“ и други подобни популярни шмекерски игри, че хората буквално се редяха на опашка да измамят смотания мошеник и си тръгваха ухилени… и така докато не речаха да похарчат толкова бързо спечелените си монети.
Изкуството на фалшификацията имаше тайна, която Олян беше открил: в бързината или когато са възбудени, хората сами ще допълнят имитацията чрез своето користолюбие. Те ще горят от такова желание да измъкнат пари от очевидния идиот, че собствените им очи ще дорисуват всичките дребни детайли, които не са съвсем както трябва във фалшивите монети, които толкова бързо им падат право в джобовете. Единственото от което имаше нужда, беше някой намек.
И това беше само началото. Някои от клиентите му изобщо не осъзнаваха, че като прибират спечелените фалшиви пари в кесиите си, всъщност разкриват местоположението на последните на некадърника Стрийп. И по късно те научаваха, че какъвто и боклук да беше Стрийп в играта, той повече от напълно компенсираше този недостатък с изключителните си умения като джебчия...
Сега Олян се чувстваше като обелена скарида. Като че беше излязъл на улицата гол. И въпреки това все още никой не го забелязваше. Нямаше крясъци „Хей, ти“, нито „Това е той!“. Той беше просто поредното лице в тълпата. Беше странно ново чувство. Досега не му се беше случвало да бъде наистина себе си. Той отпразнува това, като си купи Пътеводителя по градските улици на Гилдията на Търговците и Продавачите и си взе кафе и сандвич с бекон, докато го прелистваше и омазняше през списъка на баровете. Не намери там каквото търсеше, обаче го намери в списъка с фризьорските салони и доволно се ухили. Приятно е да се окажеш прав.
В Пътеводителя беше спомената също и Карфицоразменницата „При Дейв“, горе в Кукличките, на някаква пресечка между дом за спазарена нежност и масажен салон. Купуваше и продаваше карфици от и на любители. Олян си допи кафето с изражение, което тези, които го познаваха добре (кръг лица, състоящ се от абсолютно никого), щяха да разпознаят като оформяне на план. В крайна сметка всичко опираше до хората. Щом като се налагаше да поостане тук някое време, не беше зле да си осигури някои удобства. И той тръгна да се разходи до самозвания „Дом на Акуфилията!!!“
Беше като да вдигнеш някой с нищо незабележим камък и да откриеш под него цял нов свят. Карфицоразменницата „При Дейв“ беше от онези малки магазинчета, където съдържателят познава по име всеки от клиентите си без изключение. Вълшебен свят беше това, светът на карфиците. Беше хоби, което можеше да трае цял живот. Олян знаеше това, защото похарчи цял долар за „Карфици“ от Дж. Ланюго Оулсбъри, очевидно последната дума по въпроса. Сигурно всеки си имаше своите вкусове, беше готов да се съгласи Олян, но той някак не се чувстваше уютно сред хора, които ако видят как пада нещо, закопчаващо хлабавото одеяние на хубава жена, ще обърнат внимание на падналата карфица. Някои от клиентите, ровещи се из книгите („Неточни забождания“, „Двуостри и бракувани“, „Карфиците от Юбервалд и Генуа“, „Първи стъпки в карфиците“, „Акуфилски авантюри“…) или зяпащи алчно карфиците под витрината, излъчваха надъханост, която го плашеше. Изглеждаха малко като Станли. Всичките бяха мъже. Жените определено не бяха родени „карфични глави“.
Той намери „Тотални карфици“ на долния рафт. Имаше мърлявия вид на домашно издание с дребен и гъст печат и му липсваха излишества като абзаци и, в много случаи, пунктуация. Средностатистическата запетая след един кратък поглед към изражението на Станли трябва да беше решила, че е по-добре да не го безпокои.
Когато сложи тънкото списанийце на тезгяха, собственикът на магазина — едър брадат мъж с дълга сплъстена коса, карфица в носа, бирен корем, принадлежащ на трима други мъже, и думите „Карфици или Смърт“ татуирани на бицепса му, го повдигна гнусливо и го захвърли.
— Ама сигурни ли сте за това нещо, сър? — попита той. — Ние имаме „Карфици на месеца“, „Нови карфици“, „Практични карфици“, „Модерни карфици“, „Екстра карфици“, „Интернационални карфици“, „Карфици с история“, „Световни карфици“, „Светът на карфиците“, „Карфиците на света“, „Карфици и карфичарници“… — вниманието на Олян се отклони замалко, но се върна точно навреме за заключителната част — … „Акуфилски Бюленин“, „Екстремни карфици“, „Stifte!“, то е от Юбервалд, много е добро, ако събирате чуждестранни карфици, „Начални стъпки в карфиците“, това е популяризаторска поредица, сър, с безплатна карфица всяка седмица, „Карфични вести“ и — тук мъжагата намигна — „Карфици на тъмната уличка“.
— А, това го забелязах — вметна Олян. — Пълно е с картинки на млади жени в кожени неща.
— Да, сър, но за да сме честни, те общо взето държат карфици. Та значи… все още ли искате „Тотални карфици“, а? — допълни той като че даваше на глупака последен шанс да се откаже от приумицата си.
— Да — каза Олян. — Какво толкова му има?
— А, нищо. Нищо. — Дейв почеса замислено корема си. — Само дето редакторът е малко… малко…
— Малко какво?
— Добре де, смятаме го за малко побъркан на тема карфици, да Ви кажа правичката.
Олян огледа магазинчето.
— Наистина ли?? — запита невинно той.
...
Отиде в най-близкото кафене и огледа списанието. Едно от уменията от предишния му живот беше в която и да е област бързо да научи точно толкова, колкото е необходимо, за да звучи като експерт, поне като за пред неексперти. После се върна в магазинчето.
Всеки си имаше своите ключове. Често това беше алчността. Винаги можеше да се разчита на нея като резервен вариант. Понякога това беше гордостта. Това беше ключът за Грош. Той отчаяно желаеше повишение, можеше да се види в очите му. Намериш ли ключа, останалото си върви само.
А пък Станли, ах, Станли… беше лесен.
Големият Дейв изучаваше някаква карфица под микроскоп, когато Олян отново влезе в магазинчето. Пиковият час за продажба на карфици вече беше почти отминал, само няколко мотльовци все още се блещеха над карфиците на витрината или тарашеха рафтовете. Олян се примъкна до тезгяха и се прокашля.
— Да, сър? — вдигна поглед Големия Дейв. — Пак се връщаме, а? Хлътнали сме по тях, а? Харесахте ли си нещо?
— Пакет преперфорирана хартия и пликче асорти за десет пенса, моля — каза с ясен глас Олян.
Останалите клиенти за момент го погледнаха, докато Дейв вадеше пакетчетата изпод тезгяха и продължиха със своите си работи. Олян се наведе над тезгяха:
— Чудех се — прошепна той дрезгаво — дали нямате нещо… нали знаете… по-остро?
Мъжагата му отвърна с предпазлив безизразен поглед:
— Какво имаш предвид под по-остро?
— Нали знаете — Олян си прочисти гърлото. — По-… желязно.
Звънчето издрънка, когато и последният клиент, задоволил жаждата си за карфици за днес излезе. Дейв ги гледаше как излизат и после пак обърна вниманието си към Олян.
— Ценител си падаме, а, сър? — намигна той.
— Сериозно се уча — отвърна Олян. — Повечето от нещата тук, как да Ви кажа…
— Изобщо не докосвам пирони — заяви остро Дейв. — Няма да ги търпя в магазина ми! Имам си репутация, за която да се грижа! Тук, знаете ли, влизат малки деца!
— О, не! Карфици в строгия смисъл, това ми трябва на мене! — побърза да уточни Олян.
— Добре — отдъхна си Дейв. — Случайно като че имам едно-две нещица за истинския колекционер. — Той посочи с глава завесата от мъниста зад гърба си. — Нали не може да изтъпанча всичко, та всеки да го зяпа, не и с младежите дето се навъртат тук, знаете как е…
Олян го последва през завесата в претрупана малка стаичка, където Дейв, след като се огледа конспиративно, извади от един шкаф малка черна кутийка и я разтвори под носа на Олян.
— Не е нещо, дето ще го намериш всеки ден, а? — подмигна Дейв.
„Егати, ами че това карфица“, помисли си Олян, но на глас каза, при това с тон на майсторски изпипана автентична изненада:
— Ухааа!
...
Няколко минути по-късно той излезе от магазина, подтискайки подтика да вдигне яката над лицето си. Ето това беше проблемът с някои видове безумие. Могат да те хванат всеки момент. И ето че той беше похарчил АМ$70 за някаква си проклета карфица! Погледна пакетчетата в ръката си и въздъхна. Когато ги прибра внимателно в джоба си, ръката му се натъкна на хартия.
А, да, писмото с П.С.Е.Л.Ц. Тъкмо щеше да го върне обратно, когато с ъгълчето на окото си зърна прастара табела на отсрещната улица: „Лобин Клаут“. И когато погледът му обходи тясната уличка, още над първия магазин видя да пише:
№1
А. ’ПАРКЪР & ’СИНОВЕ
ЗАРЗАВАТЧИЙНИЦА
НАЙ-ЕКСТРА КАЧЕСТВО ’ПЛОДОВЕ И ’ЗЕЛЕНЧУЦИ
Защо пък да не го достави? Ха! Ами че той началник на Пощата ли е или какво? Какво толкова лошо можеше да се случи?
Той се вмъкна в магазина. Един мъж на средна възраст тъкмо внасяше пресни моркови, или вероятно ’моркови*, в живота на обемиста жена с голяма пазарска торба и косми по брадавиците.
[* Зарзаватчиите на Диска са прочути с постоянно и изобилно използване на апострофи където трябва и най-вече където не трябва.]
— Г-н Антимон Паркър? — попита тържествено Олян.
— Ей сега, ’сър, един ’момент само и ще ’Ви обърна ’внимание, само да… — започна мъжът.
— Исках само да разбера, Вие ли сте г-н Антимон Паркър, това е всичко — прекъсна го Олян. Жената се обърна да изгледа нашественика, но Олян й се усмихна така подкупващо, че тя се изчерви и за миг си пожела ех да се беше гримирала днес.
— Това е ’баща ми — каза зарзаватчията. — Отзад е, ’бори се с една ’трудна зелка.
— Това е за него — обяви Олян. — Пощенска доставка.
Той остави плика на тезгяха и без да се помотва излезе от магазина.
Продавач и клиентка се взряха в розовия плик.
— ’П.С.Е.Л.Ц.? — прочете г-н Паркър.
— Аах, това ме връща назад във времето, г-н Паркър — възкликна жената — По мое време слагахме такива неща на писмата си, когато се ухажвахме. Спомняте ли си? Подпечатано С Една Любяща Целувка. Имаше тогава и П.С.Е.Л.Ц. и Л.А.Н.К.Ъ.Р. и още… — тя понижи глас и се изкиска — разбира се К.Л.А.Ч.* Не помните ли?
[* По принцип е S.W.A.L.K. (Sealed With A Loving Kiss), което действително е било популярно да се слага навремето по пощенски писма. Популярни са били също някои романтични фрази, които съкратени са давали имената на някои държави. Списък от такива съкращения може да се намери тук: http://www.swalk.com/swalk.htm]
— Изглежда всичко ’това ме е ’подминало, г-жо Гудбоди* — отвърна сковано зарзаватчията. — И ако това значи, че млади мъже пращат на ’баща ми ’розови писъмца с ’пселц, благодаря покорно. ’Модерни времена, моля ви се! — той се обърна и повиши глас. — ’Татко?
[* Собственичка на магазин за полезни приспособления за нечестен бой, които командор Ваймс изрично забранява на стражарите си, но при това подробно им обяснява откъде да си ги купят, както и предимствата им..]
...
Чудесно, помисли си Олян, едно добро дело за днес. Или поне някакво дело. Изглежда г-н Паркър по един или друг начин беше успял да се сдобие с някой друг син. И въпреки това беше някак… странно, като си помисли човек за всички онези писма, натрупали се в Пощата. Можеше да си ги представиш като малки пакетчета История. Ако ги доставиш, Историята тръгва по един път, а ако ги напъхаш във фугата на дюшемето, ще тръгне другояче.
Ха. Той поклати глава. Като че ли някакъв нищожен избор от някой толкова незначителен като пощальон, можеше да има каквото и да е значение! Историята би трябвало да е малко по-устойчива. В крайна сметка всичко се връща, нали? Някъде беше прочел нещо такова. Иначе никой не би се осмелил да направи каквото и да е!
Той стигна едно малко площадче, където се събираха осем улици и реши да се прибере по улица Пазарна. Път като всеки друг път. Но имаше още някои неща, които си беше наумил да стори този ден.
...
Като се увери, че и Станли и големът са заети по купчините поща, г-н Грош се измъкна през лабиринта от коридори. Връзките писма бяха натрупани толкова високо и плътно, че едвам успя да се промъкне, но в крайна сметка стигна стария хидравличен асансьор, отдавна вече излязъл от строя. Шахтата му беше затрупана с писма, обаче стълбата за техническо обслужване беше все още чиста, а тя поне стигаше до покрива. Разбира се, отвън имаше още и пожарна аварийна стълба. Тя обаче беше отвън, а Грош и в най-добрите си времена не беше твърде въодушевен относно излизането навън. За него Пощенската Палата беше като много голяма черупка за съвсем малък охлюв. Свикнал си беше с полумрака.
Бавно и мъчително, с треперещи колене, той се изкатери покрай няколко етажа поща и с малко зор отвори капандурата към тавана. Примигна и потръпна на непривичната за него слънчева светлина и се измъкна на плоския покрив.
Никога не му беше харесвало да прави това, но кой друг, ако не той? Вярно, че Станли ядеше не повече от пиле, а самият Грош преживяваше най-вече на чай и бисквити, но все пак всичко струваше пари, дори ако излезеш на пазар точно преди да затворят, а някога в далечното минало, още преди десетилетия, заплати изведнъж престанаха да пристигат. Грош не се престраши да отиде в двореца и да пита защо. Страх го беше, че поиска ли пари, ще вземат да го уволнят. Така че той започна да дава под наем стария гълъбарник. Какво лошо можеше да има в това? Всичките гълъби се бяха присъединили към дивите си събратя още преди много години, а в този град един приличен подслон никак не беше за пренебрегване, дори ако малко полъхва. Имаше си външна пожарна стълба и всичко. В сравнение с повечето квартири си беше същински малък палат.
Освен това тея младежи миризмата не ги безпокоеше, поне те така казваха. Бяха любители на гълъби. Грош не беше съвсем сигурен, в какво ще да се състои това, освен че за правилното му осъществяване имаха нужда от малка щракалкова вишка. Обаче плащаха добре, а това беше най-важното.
Той заобиколи голямата цистерна за дъждовна вода за хидравликата на неработещия асансьор и се промъкна по покрива чак до гълъбарника, където почука учтиво:
— Аз съм, м’чета. Само д’ зема наема.
Вратата се отвори и се дочу откъслек от разговор:
— … свръзките няма да издържат това дори и за трийсе секунди…
— А, г-н Грош, заповядайте — каза човекът, отворил вратата. Беше г-н Карлтън, дето имаше брада, с която би се гордяло всяко джудже, или не, с която биха се гордяли всеки две джуджета. Изглеждаше по-разбран от останалите двама, макар че разликата не беше кой знае каква. Грош си свали шапката.
— Идвам з’ наема — повтори той, оглеждайки се покрай човека. — Имам и някои новини. Та си рекох аз, че по-добре да спомена, м’чета, че ни дойде нов началник. Та ако може да сте по-предпазливи за малко, к’во ш’ кажете? Само кимнете и г’тово, а?
— И колко ще трае този път? — тросна се мъжът, седнал на пода и работещ по някакъв голям метален барабан, пълен с нещо което поне на г-н Грош му приличаше на много сложен часовников механизъм. — До събота вече ще сте го блъснали от покрива, нали така?
— Айде с’га, айде с’га, г-н Уинтън, няма що да си пра’ите с мен т’кива шеги, няма що — изнерви се Грош. — Той само да поседи тук някоя седмица, д’ се установи ’начи, пък аз все ш’му… намекна за вас, че сте тук, нал’ тъй? Гълъбите как са, добре ли са? — той огледа гълъбарника. Виждаше се само един гълъб, сгушил се в един ъгъл отгоре.
— Точно сега са навън на тренировки — обясни Уинтън.
— А, да, д’бре, така ш’да е — измърмори Грош.
— Както и да е, точно сега повече ни интересуват кълвачите — каза Уинтън и измъкна от барабана някакъв изкривен метален прът. — Виждаш ли, Алекс? Казвах ли ти, че се е изкривил? А две от зъбчатките съвсем са се износили…
— Кълвачи? — изненада се Грош.
Температурата забележимо се понижи, като че ли той беше казал нещо не така.
— Точно така, кълвачи — обади се трети глас.
— Кълвачи ли, г-н Емъри?
От третия любител на гълъби Грош винаги го хващаха нерви. Заради начина, по който очите му винаги шареха, като че искаше да види всичко наведнъж. И постоянно държеше по някоя пушеща тръба или някаква друга машинария. Като стана дума, всичките постоянно се заглавичкваха по разни тръби и зъбчати колела. А колкото и да е странно, Грош никога не ги беше виждал да държат гълъб. Нямаше представа какво е да си любител гълъбар, но предполагаше, че все ще включва нещо такова.
— Да, кълвачи — каза човекът, докато тръбата в ръцете му промени цвета си от червено на синьо. — Защото… — тук той като че се позамисли за момент — … ами мислихме си, че може да ги научим да… а да, ще могат, виждате ли, да изщракат съобщението на морзова азбука като пристигнат. Много по-добре от пощенските гълъби.
— Че защо? — поинтересува се Грош.
За момент г-н Емъри се загледа в света като цяло.
— Защото… ще могат да пренасят съобщения по тъмно? — предложи отговор той.
— Браво бе — измърмори човекът разглобяващ барабана.
— О, това мо’е да спаси живот, виждам, виждам — каза Грош. — Но хич не го виждам аз да бие щракалките.
— Ще го видим ние това, ще го видим — вметна Уинтън.
— Но ще сме Ви много благодарни ако не казвате на никого — намеси се припряно Карлтън. — Ето Ви ги трите долара, г-н Грош. Виждате ли, не щем други хора да ни откраднат идеята.
— Гроб съм, м’чета — увери ги Грош. — Хич няма д’ се тревожите. Можете да разчитате на Грош.
Карлтън вече му придържаше вратата и учтиво го подкани:
— Знаем, че можем да разчитаме на Вас. Довиждане, г-н Грош.
Вратата зад него се затвори и той потегли обратно по покрива. В гълъбарника изглежда започваше кавга. Той дочу как някой каза:
— Какво те прихвана да се раздрънкаш така, а?
Беше малко обидно някой да си мисли, че не, на Грош не могло да му се вярва. И докато се бореше със стъпалата надолу, той се замисли дали не трябваше да ги светне, че кълвачите няма да летят по тъмно. Учудващо е, че умни момчета като тях можеха да пропуснат този недостатък. Падаха си те малко лековерни, помисли си той.
...
Тридесетина метра по-надолу и четвърт миля настрани кълвачески полет (денем), Олян следваше пътя на съдбата.
Тъкмо сега той го водеше през квартал под равнището на които и да е изисквания, които можеше да има човек при покупка на недвижима собственост. Всичко беше пълно с графити и боклук. Е, като стана дума, целият град беше пълен с тях, но на другите места боклукът беше по-висококачествен боклук, а графитите а-а да постигнат правопис. Целият район като че просеше нещо, например наистина опустошителен пожар.
И тогава той го видя. Беше едно от онези безнадеждни дюкянчета, в които се помещаваха предприятия с живот измерван в дни, от типа на Гигантска Пълна Разпродажба!!! на чорапи с по две пети, долни гащи с три крачола и ризи с по един ръкав метър и половина дълъг. Прозорецът беше закован с дъски, но над него, едва видим под слоя графити, имаше надпис: "Сдружение На Големите".
Олян отвори вратата. Под краката му изхрущя стъкло. Един глас заповяда:
— Да ти видя ръцете, господинчо!
Той си вдигна послушно ръцете, взирайки се в тъмнината. В нея определено имаше арбалет, държан от смътна фигура. Всичката светлина, която беше минала някак си през дъските, се беше отразила от върха на стрелата.
— О — каза гласът в тъмнината като че леко разочарован, че няма оправдание да застреля някого. — Значи всичко е наред. Снощи си имахме посещение.
— Прозорецът ли? — досети се Олян.
— Веднъж месечно. Тъкмо се канех да помета — чу се драскане на кибрит и някой запали лампа. — Обикновено не нападат самите големи, особено ако наблизо има някой от свободните. Стъклото обаче не се отбранява.
Лампата се вдигна и разкри висока млада жена в плътно прилепнала сива вълнена рокля, с гарваново черна коса, събрана в тегав кок отзад и толкова изцапана с вар, че я правеше да прилича на една от онези кукли на дървени панти. Очите й бяха леко зачервени като да беше плакала.
— Късмет имате, че ме хващате тук — каза тя. — Дойдох само да видя дали не са взели нещо. За продажба ли сте тук или за наем? Вече можете да си свалите ръцете — добави тя и остави арбалета под тезгяха.
— Продажба или наем ли? — попита Олян предпазливо сваляйки ръцете си.
— На голем — натърти тя с тон, с какъвто се говори на трудно схващащите. — Ние сме Сдружение на го-ле-ми-те. Ние купуваме и наемаме го-ле-ми. Желаете ли да продадете го-лем или желаете да наемете го-лем?
— Нито ед-но-то, нито дру-го-то — отговори Олян. — Имам си го-лем. Имам предвид, че един от тях ра-бо-ти при мен.
— Така ли? Къде? — заинтересува се жената. — И предполагам, може малко да ускорим темпото на разговора, а?
— В Пощата.
— А, значи Помпа 19 — сети се жената. — Той каза че било държавна служба.
— Ние го наричаме "господин" Помпа — вметна превзето Олян.
— Наистина ли? А да Ви се сгрява душата от едно прекрасно благородно чувство като правите така?
— Пардон? Какво? — промълви шашнато Олян. Не беше съвсем сигурен, но дали тя някак си не съумя да му се изсмее изпод намръщената си уста.
Жената въздъхна:
— Съжалявам, тази сутрин съм малко избухлива. Като ти падне някоя тухла на бюрото, такова е въздействието. Да кажем просто, че те не виждат света по нашия начин, ясно ли е? Имат чувства, по свой си начин, но не са като нашите чувства. Както и да е… с какво мога да Ви помогна, г-н…?
— Фон Ментелик — представи се Олян и добави: — Олян фон Ментелик — за да мине веднъж най-лошото. Жената обаче дори не се подсмихна.
— Ментелик, малко градче в Близкия Юбервалд — говореше тя, вдигайки една тухла от разтрошеното стъкло и отломки по бюрото си, оглеждайки я критично, после обръщайки се към един вехт каталожен шкаф зад нея и каталогизирайки я под буквата Т. — Основен износ: прочутите им кучета, разбира се, втори по важност износ: бирата им, с изключение на двете седмици на Сектомврийския Фест, когато изнасят предимно… бира втора ръка, предполагам?
— Не знам. Напуснахме докато бях още малък — каза Олян. — Ако питате мен, това е просто едно смешно име.
— Що не опитате някой път Прелест-Хубавинка Миличкова — забеляза жената.
— О. Виж, това не е смешно име — отбеляза Олян.
— Никак, — подтвърди Прелест-Хубавинка Миличкова. — А пък и изобщо не ми е останало чувство за хумор. Е добре значи, сега, след като установихме прилични човешки отношения, какво точно искахте?
— Виждате ли, Ветинари тъй да се каже ми натресе г-н… ми натресе Помпа 19 като… ъ… като помощник, аз обаче не знам как да се държа с… — Олян потърси в очите на жената някакъв намек за най-коректния термин и накрая изтърси — … него.
— Ха? Ами че дръжте се с него нормално.
— Имате предвид нормално като за човешко същество или нормално като за грънчарско произведение пълно с огън?
За учудване на Олян Прелест-Хубавинка Миличкова извади пакет цигари от чекмеджето на бюрото и си запали една. Не разчете правилно изражението му и му предложи и на него.
— Не, благодаря — отказа той. Като се изключи някоя друга баба с лула, той досега не беше виждал жена да пуши. Беше… някак странно привлекателно, особено при условие че, както се оказа, тя пушеше цигарата като че имаше някаква лична вражда с нея, свирепо изсмуквайки пушека и незабавно издишвайки го.
— И това Ви е стегнало около врата, така ли? — рече тя. Когато не пушеше цигарата, г-ж(иц)а Миличкова я държеше на височината на рамото си и придържаше лакътя на лявата си ръка с дясната. Нещо в Прелест-Хубавинка Миличкова определено подсказваше, че клапата едва удържа ярост колкото за цяла жена.
— Да! Имах предвид… — понечи да каже Олян.
— Ха! Точно като с Кампанията за Равен Ръст и всичките му покровителствени дрънканици, бълвани от тях за джуджетата и как не бивало да употребяваме думи като „дребнаво“ или „ниски чувства“. Големите не са обременени като нас с всичкото му „кой съм аз и защо съм тук“, разбирате ли? Защото те знаят. Били са направени, за да бъдат собственост, да бъдат оръдия на труда. И те правят точно това — трудят се. В известен смисъл те са това. Няма място за екзистенциално безпокойство.
Г-ж(иц)а Миличкова вдиша и избълва пушек с едно-единствено нервно движение и продължи да говори:
— А разни глупави хора идват и почват да им казват неща като „личности от глина“ или „г-н Крик“, което според тях е доста чудато. Те разбират за свободната воля. И разбират също, че нямат такава. Но имайте предвид, че когато един голем веднъж почне да притежава себе си, нещата се променят.
— Да се притежава? Как може собственост да притежава себе си? — поинтересува се Олян. — Нали казахте, че те бяха…
— Те спестяват и купуват себе си, разбира се! Единственият вид свобода, която те биха приели, е свободата на собствеността. В действителност това, което става е, че свободните големи финансират Сдружението, а Сдружението купува големи при всяка възможност, после новозакупените големи се откупуват от Сдружението на твърдо установени цени. Системата работи добре. Свободните големи печелят осем дни в седмицата по двадесет и четири часа дневно и те стават все повече и повече. Те не ядат, не спят, не носят дрехи и не разбират идеята за развлечение. Понякога по някоя туба керамичен цимент не струва чак толкова. Всеки следващ месец те купуват все повече големи и ми плащат заплатата и безсрамния наем, който хазяинът им съдира за тази дупка, защото знае, че я дава на големи. Те, знаете ли, никога не се оплакват. Плащат, колкото и да им поискате. Толкова са търпеливи, че можеш да откачиш.
Туба керамичен цимент, отбеляза си наум Олян. Опита се да запомни тази подробност, в случай че му потрябва някога, но някои от умствените му процеси бяха изцяло заети от нарастващото осъзнаване на това, колко добре могат да изглеждат някои жени, облечени в строги и семпли рокли.
— И няма начин да ги повредиш, нали? — опита си късмета той.
— Разбира се че може! Удар с ковашки чук на точното място направо ще разпарчатоса голема. Традиционните големи просто ще си стоят кротко и ще поемат удара. Големите на Сдружението обаче могат да се защитават, а когато някой тежък около тон хване чука в ръката ти, налага се да го пуснеш наистина незабавно.
— Мисля, че на г-н Помпа му е разрешено да наранява хора — сподели Олян.
— Напълно възможно. Доста от свободните са против това, обаче други казват, че оръдието не може да бъде обвинявано за начина, по който го употребяват — каза г-ж(иц)а Миличкова. — Много го разискват това. С дни и още дни.
Никакъв пръстен по пръстите й, забеляза Олян. Що за привлекателно момиче ще работи за тайфа глинени хора?
— Всичко това е толкова вълнуващо... — каза той. — Къде мога да науча повече?
— Има брошура — отговори почти-със-сигурност-госпожица Миличкова, бръкна в чекмеджето и извади тънко книжле. — Пет пенса.
Заглавието на корицата беше „Трудова глина“. Олян извади долар и каза:
— Запазете рестото.
— Не! — възрази госпожица Миличкова ровейки се за дребни в чекмеджето. — Не прочетохте ли какво пише над вратата?
— Да. Пише „ГолимиТе нъ ЧъкъЛ“
Г-ца Миличкова се хвана уморено за челото.
— А, да. Бояджията още не е идвал. Но под това пише… чакайте, има го на гърба на брошурата…
— На един от техните езици е — поясни тя. — То това е малко… мистично. Казват, че го говорели ангелите. Преводът е: „Със собствен труд, без чужда помощ“. Страшно са независими. Нямате си и представа колко.
Тя им се възхищава, помисли си Олян. И си подсвирна наум. Ами това за… ангелите?
— Добре, благодаря Ви — каза на глас той. — Най-добре да си тръгвам. Аз определено… ами, както и да е, благодаря Ви.
— С какво се занимавате в Пощата, г-н фон Ментелик? — попита го тя, докато той отваряше вратата.
— Наричай ме Олян — изтърси Олян и част от вътрешното му аз изтръпна. — Аз съм новият началник на пощите.
— Без майтап? Тогава се радвам, че Помпа 19 е с теб — забеляза г-ца Миличкова. — Последните няколко началници на пощата не изкараха дълго, доколкото си спомням.
— Мисля, че и аз подочух нещо такова — отвърна бодро Олян. — Доста зле трябва да са били нещата в старите дни.
Г-ца Миличкова сви вежди:
— Старите дни ли? Последният месец за "стари дни" ли се брои?
| 5 | Arsenal_ENG | 5 | 1 | 1 | 0 | 2 | 1 | 1 | 0 | 2 | 2 | 2 | 1 | 7 |  |
| 6 | Ankh_Morpork | 5 | 1 | 0 | 2 | 3 | 4 | 1 | 1 | 0 | 2 | 1 | 0 | 7 | |
| 7 | Sledge-Hammers | 5 | 1 | 1 | 1 | 5 | 6 | 0 | 0 | 2 | 0 | 13 | -14 | 4 |
29.05.2010 13.25 Ankh_Morpork - Lagash
Ценител си падаме! :)))
цитирайПратчет винаги кърти. А и както виждам, това тук е от кадърния превод на De Cyrvool, а не бездарието на "Вузев".
цитирай
3.
sunny2 -
Боооже! :-))) Алеис Олян ... Финягата:))
24.05.2010 23:08
24.05.2010 23:08
Але Хоп ! До щанда за зеленчуци)))) . Дерби.
цитирайП'цолютно! Скоро излиза и филма...
цитирайЛеле... Тоя Random Sentence Generator е заразен...
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
