"Да си абсолютен владетел в днешно време не е толкова просто, както си мислеха хората. Най-малкото не е толкова просто, ако имаш амбицията да продължиш да бъдеш абсолютен владетел и утре. Имаше си някои тънкости. О, естествено можеше и да заповядаш на мъжете си да трошат хорските врати и да повлекат хората без съд в занданите, но прекаляването с това издаваше лош стил, а и изобщо вредеше на бизнеса, създаваше вредни навици и освен това беше много, много вредно за здравето. Просветеният тиранин, поне според Ветинари, имаше много по-трудна работа от властници, издигнати от някоя идиотска система на гласуване-за-да-спечелиш от типа на "демокрацията". Най-малкото - те можеха да кажат на народа, че вината си е негова." ...

Ankh_Morpork - Jones D.C   5 - 0

Ankh_Morpork - Lagash   0 - 1  

Ankh - Jones   5 - 0 1 - 0  V Цlзьm 26" 2 - 0  S Monge 28" 3 - 0  N Vitanov 37" 4 - 0  M Ericsson 55" 5 - 0  M Ericsson 72"

Ankh - Lagash   0 - 1 0 - 1  M Longhi 79"

Какъв по-добър старт на новата кампания в Псевдо Шампионската Лига от една изразителна, класическа победа в първия кръг от груповата фаза? Анкх буквално помете отбора на Джоунс с 5-0, а според мнозина наблюдатели резултата бе доста по-скромен от реалното съотношение на силите.

През уикенда обаче за жалост Анкх претърпя болезнено поражение в шампионата. Гостуващия гранд Лагаш атакуваше през по-голямата част от времето, но Анкх показа учудваща устойчивост в защита. Все пак, няколко минутки преди края издръжливостта им спадна и могъщите гости все пак успяха да отбележат единствения гол в мача.

Все пак начина, по който Анкх се държа на терена, дава надежди, че отбора ще успее да се задържи в тази група.

...
Лорд Ветинари стоеше и гледаше през прозореца. Някога кабинетът му имаше прекрасен изглед към града, всъщност, технически погледнато, той и сега го имаше, макар че сега морето от покриви беше заменено от гора от семафорни вишки, намигащи си и побляскващи си една на друга под слънчевата светлина. На Тепето — могилата със старата цитадела над реката, блещукаха семафорите на Голямата Кула — крайната точка на Голямата Магистрална Линия, разпростряла се на повече от две хиляди мили през целия Контитент чак до Генуа.

Приятно беше да се види как здравословно циркулира кръвообращението на международната търговия и дипломация, особено ако при теб работят чиновници с изключителни способности в разшифроването. Черни и бели денем, светли и тъмни нощем, кепенците спираха само при мъгла и сняг.

Или поне така беше допреди няколко месеца. Той въздъхна и се върна на бюрото си.

На което имаше отворена папка. Съдържаща доклад от Командир Ваймс от Градската Стража с множество възклицателни знаци. Съдържаше също един по-сдържан доклад от чиновник Алфред, в който Лорд Ветинари беше оградил с кръгче частта, озаглавена „Димящото Гну“.

Някой деликатно почука на вратата и чиновник Дръмнот влезе с походката на призрак.
— Вече са се събрали всичките господа от семафорната компания Голямата Магистрална Линия АД, сър — съобщи той и остави на бюрото няколко листа, изписани с тънички сложни линии. Ветинари хвърли на стенограмата един поглед. Бегъл.
— Празни приказки? — предположи той.
— Да, милорд. Може да се каже, изключително такива. Обаче съм сигурен, че отворът на слуховата тръба е напълно незабележим сред декорациите, милорд. Скрит е много хитро в един позлатен херувим, сър. Чиновник Брайън го вгради в неговия рог на изобилието, който очевидно събира повече звуци и може да бъде дискретно насочен точно срещу лицето, което…
— Няма нужда да виждаш нещо, за да знаеш, че го има, Дръмнот — Ветинари потупа с пръст книжата. — Те не са глупаци. Е, поне някои от тях не са. Тук ли са досиетата?

Бледото лице на Дръмнот за момент изрази болката на човек, принуден от обстоятелствата да измени на възвишените принципи на деловодството.
— В известен смисъл, милорд. В действителност нямаме нищо съществено по никое от обвиненията, наистина нямаме. Свиках заключениум в Дългата Галерия, но се опасявам, че разполагаме само със слухове. Има… намеци, тук и там, но в действителност ни е необходимо нещо по-солидно…
— Все ще се яви възможност — каза Ветинари.

Да си абсолютен владетел в днешно време не е толкова просто, както си мислеха хората. Най-малкото не е толкова просто, ако имаш амбицията да продължиш да бъдеш абсолютен владетел и утре. Имаше си някои тънкости. О, естествено можеше и да заповядаш на мъжете си да трошат хорските врати и да повлекат хората без съд в занданите, но прекаляването с това издаваше лош стил, а и изобщо вредеше на бизнеса, създаваше вредни навици и освен това беше много, много вредно за здравето. Просветеният тиранин, поне според Ветинари, имаше много по-трудна работа от властници, издигнати от някоя идиотска система на гласуване-за-да-спечелиш от типа на "демокрацията". Най-малкото - те можеха да кажат на народа, че вината си е негова.

— … обикновено на този етап още не бихме завели индивидуални досиета — продължаваше агонията на Дръмнот. — Виждате ли, аз ги съставих само въз основа на ежедневни…
— Вашето безпокойство, както винаги, е за пример — прекъсна го Ветинари. — Обаче виждам, че въпреки това сте подготвили папки.
— Да, милорд. Смесих някои от тях с копие от анализа на чиновник Харолд върху свиневъдната продукция на Генуа. — Дръмнот изглеждаше много омърлушен, докато му предаваше папките. Самоволните несъответствия в деловодството стържеха с нокти по черната дъска на самата му душа.
— Отлично — рече Ветинари и сложи папките върху бюрото си, извади от чекмеджето друга папка и я сложи отгоре, после покри малката купчина с още някакви хартии. — А сега, моля Ви, поканете нашите посетители.
— Г-н Въртел е с тях, милорд — съобщи чиновникът.

Ветинари се усмихна без капка хумор:
— Колко изненадващо...
— А също и г-н Гепи Мангизов — допълни Дръмнот, внимателно наблюдавайки господаря си.
— Естествено. — каза Ветинари.

...
Когато няколко минути по-късно влязоха финансистите, конферентната маса в единия край на помещението вече блестеше от чистота, с изключение на малко хартия за писане и една купчина папки. Самият Ветинари отново гледаше през прозореца.

— А, господа. Колко мило от ваша страна да дойдете тук за лека раздумка — приветства той. — Аз тъкмо се наслаждавах на изгледа.

Той рязко се обърна и се изправи срещу редица озадачени лица, и две неозадачени. От тях едното беше сиво и принадлежеше на г-н Въртел — най-именития, най-скъпия и най-стария юрист в града. Той беше зомби вече от много години, макар че не се виждаше да е сменил много-много навиците си между живота и смъртта. Другото лице принадлежеше на мъж с едно око и една черна превръзка за око и това лице се усмихваше като тигър.

— Особено ободряващо е да се види, че Голямата Магистрална отново е в строя — каза Ветинари, игнорирайки това лице. — Струва ми се, че вчера беше затворена за цял ден. Мислих си само каква срамота е това, при условие, че Голямата Магистрална е толкова жизненоважна за всички нас и е толкова жалко, че си имаме само една. С прискърбие научих, че акционерите на Новата Магистрална Линия са се разпръснали, с което разбира се Голямата Магистрална остава в самотно великолепие, а вашата компания, господа, остава без конкуренция. О, къде ми е умът. Седнете, ако не възразявате, господа.

И той още веднъж се усмихна любезно на г-н Въртел, докато се настаняваше:
— Струва ми се, че не познавам всичките тези господа.

Г-н Въртел въздъхна:
— Милорд, позволете ми да Ви представя г-н Зеленобут от Анкх-Сто Асошиейтид, ковчежник на Голямата Магистрална Линия АД, г-н Финтър от Сто и Сто Холдинг, г-н Конскипръж от Анкх-Морпоркската Меркантилна Кредитна Банка, г-н Стоули от Анкх Фючърс (Финансови Съветници) и г-н Мангизов…
— В собствена персона — довърши невъзмутимо едноокият.
— О, г-н Гепи Мангизов — обърна се право към него Ветинари. — Толкова съм… поласкан, че най-сетне Ви виждам.
— Но милорд, Вие изобщо не идвате на моите банкети... — отвърна Мангизов.
— Моля да ме извините. Държавните дела отнемат толкова много от времето ми — каза малко троснато Ветинари.
— О, всички трябва да се поотпускаме от време на време, милорд. Безспирно бачкане хич без разтуха, това направо ще те сдуха, както казват хората.

На неколцина от присъстващите им секна дъхът, но Ветинари само гледаше безизразно и накрая продума:
— Интересно.

Той прехвърли няколко папки и отвори една. След което пак се обърна към адвоката:
— Моят екип тук ми е приготвил някои бележки, обобщена публично достъпна информация долу от Барбикана*. Примерно относно места в директорски бордове. Вярно, че тайнственият свят на финансите е затворена, хъм, сметка за мен, но все пак ми изглежда, че някои от Вашите клиенти работят, както се оказва, един за друг?

[* Барбикан — укрепена порта, изнесена извън крепостните стени и съединена с основната крепост чрез укрепен със стени тесен път. На мястото на някогашния барбикан в Лондон е построен комплекс „Барбикан“, в който са съсредоточени множество бизнес и финансови представителства.]

— Да, милорд, и? — каза Въртел.
— Това нормално ли е?
— О, напълно е в реда на нещата някои особено ценени експерти да бъдат канени в бордовете на няколко компании, милорд.
— Дори ако тези компании са конкурентни ли? — попита Ветинари.

Около масата се видяха усмивки. Повечето финансисти се поотпуснаха в столовете си. Ами че този човек изобщо не разбираше от бизнес. Какво знае той за "съчетания интерес", а? Класическо образование, това е то. И изведнъж те си спомниха, че той е получил образованието си в Школата на Гилдията на Убийците и усмивките им повехнаха. Г-н Мангизов се вглеждаше във Ветинари с очакване.

— Има начини, и то изключително почтени начини, да се гарантира конфиденциалността и да се избегне конфликт на интереси, милорд — обясни г-н Въртел.
— А, това ще да е… как беше… прозрачният таван*? — изглежда се досети лорд Ветинари.

[* „Стъклен таван“ — така в англоезичната журналистика се наричат ситуации, когато въпреки че на пръв поглед липсва каквато и да е дискриминация в дадена фирма или организация, но жени или представители на някакво малцинство не могат да достигнат до висши ръководни постове, очевидно поради някаква невидима бариера по пътя им нагоре.]

— Не, милорд. Това е нещо друго. Предполагам, че имахте предвид „Ахатовата имперска стена“* — каза гладко г-н Въртел — Което безкомпромисно и ефикасно осигурява неизтичането на информация в случаи когато, например, една част от организацията би придобила поверителна информация, която хипотетично би могла да бъде използвана от друго поделение на същата за неморална изгода.

[* „Китайска стена“ — под това име е известен признат от американското законодателство метод за избягване на конфликт на интереси, при който служители на една фирма, разполагащи с поверителна информация, се отделят физически и се прекъсва комуникацията им с други служители на същата фирма, отговорни за решения, които биха могли да злоупотребят с гореспоменатата поверителна информация. Примерно в правна фирма адвокатите на две страни в едно дело може да са от една фирма, ако има „китайска стена“. Наименованието идва не от Великата Китайска Стена, а от подвижни хартиени паравани, с които е било осъществявано разделянето и които навремето са били свързвани с китайската култура.]

— Възхитително! И как по-точно работи това?
— Хората се договарят да не го правят — отговори г-н Въртел.
— Извинявайте? Мислих си, че споменахте стена… — започна Ветинари.
— Това беше само израз, милорд. Означаващ договореност да не се прави така.
— О? Договарят се значи? Забележително. Дори при условие, че невидимата стена трябва да минава право през мозъка им?
— Ние, знаете ли, си имаме Кодекс на Поведение! — обади се още един глас.

Всички очи, с изключение на тези на г-н Въртел, се обърнаха към говорещия, който зашава нервно в креслото си. Г-н Въртел от дълго време изучаваше Патриция и знаеше, че когато обектът му заприличаше на объркан държавен служител, задаващ невинни въпроси, това беше време да не го изпускаш от очи.

— Много се радвам да го чуя, г-н…? — започна Ветинари.
— Хрупърт Конскипръж, милорд, и не одобрявам тона на вашите забележки!

За момент изглеждаше, че дори и креслата се отдръпнаха от него. Г-н Конскипръж беше младок, не просто склонен към затлъстяване, а разпростиращ се, прииждащ и преливащ към истинска тучност. Още на тридесет години той вече беше придобил внушителна сбирка брадички, които сега се тресяха в горда ярост.*

[* Не е правилно да се съди само по външния вид. Въпреки изражението му на прасенце, споходено от блестяща мисъл, и маниера му на говорене, напомнящ на малко, задъхано, невротично и смехотворно скъпо стайно куче, г-н Конскипръж би могъл да се окаже мил, щедър и благочестив човек. По същия начин маскираният мъж в раирани дрехи, измъкващ се забързано от вашия прозорец, би могъл просто да се е загубил на път за някакво увеселение с маски, а човекът с робата и перуката на най-видното място в съдебната зала би могъл да е просто травестит, потърсил подслон от дъжда. Прибързаните съждения могат да са толкова несправедливи...]

— Бих могъл да говоря с вас и с други видове тон — забеляза спокойно лорд Ветинари.

Г-н Конскипръж се опита да се спогледа с колегите си, които изведнъж се оказаха някак си на далечния хоризонт.
— Аз само исках да стане ясно, че не сме направили нищо нередно — измънка той. — Това беше всичко. Има Кодекс на Поведение.
— Сигурен съм, че не бях намеквал да сте правили нещо нередно — отбеляза лорд Ветинари. — Въпреки това ще си отбележа това, което ми казахте току-що.

Той придърпа един лист и написа с прецизни като на гравьор движения „Кодекс на Поведение“. Разместването на книжата разкри една папка, озаглавена „ЗЛОУПОТРЕБИ“. Разбира се, заглавието беше обърнато наопаки за останалите присъстващи, понеже се предполагаше, че не се предполагаше те да го четат, така че те го прочетоха. Конскипръж дори изви врата си, за да вижда по-добре.

— Обаче — продължаваше Ветинари, — тъй като въпросът за вършенето на нередности вече беше повдигнат от г-н Конскипръж — той се усмихна за кратко на младия човек, — сигурен съм, че знаете, че се говори за заговор помежду ви, целящ да се поддържат тарифите високи, а конкуренцията несъществуваща*. — Това изречение излезе бързо и гладко като език на змия, а завършващото го перване с връхчето на езика беше: — Както всъщност и някои слухове относно смъртта на младия г-н Миличков миналия месец.

[* Има множество паралели на Голямата Магистрална Линия АД с Бритиш Телеком, все още практически монополист във Великобритания и доста непопулярна сред абонатите си и, в по-малка степен с AT&T с нашумелите си дела за монопол. Любопитно за Бритиш Телеком е, че първоначално, преди да бъде приватизирана през 1980 г., тя е била част от Британските Пощи.]

Вълнението в полукръга отсреща показа, че обувката беше хвърлена.* Не беше добре дошла тази обувка, но беше очаквана обувка и ето че тя каза „туп“.

[* Нека не обиждаме читателите с предположение, че не познават класическата вицова литература, но в случая все пак ще споменем, че тук се има предвид Вицът за Другата Обувка. А именно: Един човек като се връщал в квартирата си уморен от работа, имал навика направо от вратата да се настанява на леглото и оттам да сваля и да хвърля с трясък на пода първо едната си обувка, а после и другата. Минало време и съседите му се оплакали, че всяка нощ ги будел с обувките си и изобщо не могли да спят, и всички други неща, които съседите казват в подобни случаи. Като се върнал човекът следващата вечер, пак се качил на леглото, хвърлил едната обувка и чак тогава си спомнил оплакванията на съседите. Тогава той внимателно свалил втората обувка и тихичко я оставил на пода. Минал половин час и на вратата му яростно затропали съседите и завикали: „Айде хвърляй най-сетне и другата обувка, че да можем да заспиваме!“]

— Това е подсъдна клевета! — реагира Въртел.
— Напротив, г-н Въртел — възрази Ветинари, — простото споменаване на съществуването на един слух не е подсъдно, както съм сигурен, че много добре знаете.
— Няма доказателства, че сме замесени в убийството на това момче! — изцепи се Конскипръж.
— А, значи и Вие сте чули да казват, че той е бил убит? — поде Ветинари, не откъсвайки очи от Гепи Мангизов. — Тези слухове направо "летят" във въздуха, нали…
— Хората говорят какво ли не, милорд — започна уморено Въртел. — Фактите обаче са, че г-н Миличков е бил сам в онази кула. Обезопасителното му въже определено не е било закачено. Било е нещастен случай, каквито се случват често. Да, знаем, че хората казват, че пръстите му са били премазани, но в случай с падане от такава височина и съпътстващото блъскане в кулата, защо това трябва да ни учудва? Уви, в този момент Голямата Магистрална Линия АД не е популярна, откъдето се явяват всички тези злостни и безоснователни нападки. Както посочи г-н Конскипръж, няма никакво доказателство, че това, което се е случило, е било нещо повече от трагичен инцидент. И, ако ми позволите да говоря откровено, по каква точно причина сте ни извикали тук? Клиентите ми са заети хора.

Ветинари се облегна и събра връхчетата на пръстите си.
— Да си представим една такава ситуация. — каза той. — Няколко амбициозни и много изобретателни мъже създават забележителна комуникационна система. Това, което те имат, е страстно вдъхновение, в огромни количества. Това което те нямат, са пари. Те не са "свикнали" с пари. Така че те се срещат с някои… хора, които ги запознават с други хора, много любезни хора, които срещу, хъм, четиридесет процентно участие в предприятието им предоставят толкова необходимите им парични средства, както и, нещо много важно, бащински съвети и препоръка за една наистина добра счетоводна фирма. И така, те действат и ето че пари идват и пари си заминават и по някое време те разбират, че не са чак толкова финансово стабилни, колкото са си мислили и че всъщност имат нужда от още пари. За щастие това не е проблем, защото на всички им е ясно, че някой ден предприятието ще стане мина за пари, така че какво толкова, ако подпишат за още петнадесет процента? Нали това са само пари. Те не са "съществени" по начина, по който са съществени механизмите, нали? После обаче разбират, че да, съществени са. Всъщност те са всичко. Внезапно светът им се обръща надолу с главата, внезапно онези мили хора вече не са толкова мили, внезапно се оказва, че всичките документи, набързо подписани, защото тези приятелски усмихнати хора са посъветвали да бъдат подписани, означават, че в действителност те не притежават нищо, нито патенти, нито имущество, нищо. Всъщност не притежават дори съдържанието на собствените си глави. Дори и идеите, които тепърва биха им хрумнали, очевидно не им принадлежат. И въпреки всичко това, те все още някак си дължат пари! Така че някои бягат, някои се спотаяват, а някои се опитват да се борят, което е крайно глупаво, защото се оказва, че всичко е съвършено законно. Някои приемат работа от нисък ранг в предприятието, защото все някак трябва да се живее и защото предприятието и без това притежава дори и сънищата им през нощта. И въпреки това изглежда нищо незаконно изобщо не се е било случвало. Бизнесът си е бизнес, нали?

Лорд Ветинари отвори очи. Хората около масата го гледаха.
— Само размишлявах на глас — каза той. — Сигурен съм, че ще посочите, че правителството си няма работа тук. Знам, че г-н Мангизов ще го изтъкне. Там е работата обаче, че откакто вие придобихте Голямата Магистрална за нищожна част от стойността й, забелязвам, че повредите зачестиха, скоростта на съобщенията намалява, за сметка на това потребителските цени растат. През последната седмица Голямата Магистрална беше затворена за общо почти три дни. Не можехме да говорим дори със Сто Лат! Много далече от „Бързо като светлината“, господа.
— Това беше необходима профилактика… — започна г-н Въртел.
— Не, това бяха ремонти — сряза го Ветинари. — При предишната управа системата спираше по за един час всеки ден. Ето, това беше профилактика. Сега кулите работят, докато не се строшат. Какво си мислите, че правите, господа?
— Това, милорд, с цялото ми уважение, не е Ваша работа.

Лорд Ветинари се усмихна. За пръв път тази сутрин усмивката му издаваше истинско удоволствие.
— А, г-н Гепи Мангизов, тъкмо се чудех, кога най-сетне ще Ви чуя гласа. Бяхте толкова нехарактерно мълчалив. С особен интерес прочетох последната Ви статия във „Вестника“. Във Вас се забелязва толкова страст относно Свободата. Три пъти използвахте думата „тирания“ и веднъж думата „тиранин“.
— Недейте да се отнасяте пренебрежително към мен, милорд — отвърна Мангизов. — Ние притежаваме Голямата Магистрална. Тя е наша собственост! Разбирате какво значи това, нали? Собствеността е основа на всяка свобода. Е, клиентите може и да се оплакват от качеството на услугата и от цените, но клиентите винаги се оплакват от такива работи. Независимо от цената обаче, ние не се оплакваме от липса на клиенти. Преди да се появят семафорите, на новините от Генуа им трябваха месеци да стигнат дотук, а сега идват за няма и ден! Това е магия, която хората могат да си позволят. Ние отговаряме пред нашите акционери, милорд. А не, с цялото ми уважение, пред Вас. Това не е Ваша работа. Това е наша работа. Това е наш бизнес и ние ще го управляваме съобразно пазара. Надявам се, че тук няма тирания. С цялото ми уважение, това е свободен град.
— Толкова много уважение не може да не ми достави удоволствие — забеляза Патрицият. — Обяче единственият "избор", останал на Вашите клиенти, е между Вас и нищото.
— Именно — подтвърди спокойно Гепи Мангизов. — Винаги има избор. Биха могли да минат на кон няколко хиляди мили или търпеливо да чакат, докато им изпратим съобщението.

Ветинари му се усмихна за време, колкото проблясъка на мълния.
— Или пък да съберат пари и да изградят друга система — поде той. — Обаче забелязвам, че всички фирми, които наскоро са се опитали да отворят щракалкова линия, дублираща някоя от вашите, твърде бързо се провалиха, най-често при смущаващи обстоятелства. Падания от върховете на щракалкови кули и така нататък.
— Винаги се случват нещастни случаи. Крайно прискърбно — реагира сковано г-н Въртел.
— Крайно прискърбно — повтори Ветинари. Придърпа още един лист хартия, леко разбутвайки папките, така че се разкриха още имена и написа: „Крайно прискърбно“.
— Много добре — каза накрая той. — Изглежда с това темата е изчерпана. В действителност целта на това събиране е да ви съобщя официално, че, най-сетне, отново отварям Пощенската Служба, както беше планирано. Това все още не е публично изявление, но почувствах, че трябва да го споделя с вас, защото, в крайна сметка, и вие сте в този бранш. Убеден съм, че скорошната поредица от нещастни случаи вече е приклю…

Гепи Мангизов се разсмя:
— Извинявайте, милорд? Правилно ли Ви разбрах? Да не би наистина да смятате въпреки всичко да продължите с това безумие? Представете си само, Пощата? Когато всички знаем, че тя беше едва кретащо, самозабравило се, преобременено с персонал и с какво ли още не затлъстяло чудовище? Та тя едва едва си покриваше разноските! Жив пример на и в пълна мяра типично държавно предприятие!
— Истина е, че никога не е давала особено много печалба, но в деловите райони на този град имаше по седем доставки дневно — каза Ветинари, студен като морските дълбини.
— Ха! Не и накрая! — намеси се пак г-н Конскипръж. — Адски за нищо не ставаше!
— Именно — продължаваше Мангизов. — Класически пример за прогнило правителствено учреждение, смучещо пари от данъкоплатците.
— Точно така! — съвсем се развесели г-н Конскипръж. — Казват, че ако поискаш да се отървеш от някой труп, трябва просто да го пуснеш по пощата и повече никога няма да го видиш!
— И така ли стана? — повдигна вежда лорд Ветинари.
— Какво така?
— Видяхте ли го отново?

В очите на Конскипръж изведнъж се появи нещо от израза на подгонено зверче.
— Какво? Как бих могъл да знам?
— Аа, виждам — проточи Лорд Ветинари. — Било е шега. Добре тогава. — Той подравни книжата. — За нещастие Пощата не е била разглеждана като система за ефикасен трафик на поща, а като средство за обогатяване. И тогава тя се срина, губейки както пари, така и поща. Урок за всички ни, изглежда. Във всеки случай имам големи очаквания за г-н Ментелик, млад човек, пълен със свежи идеи. Главата му разбира също и от височини, макар че не мисля, че ще се катери по кули.
— Надявам се, че това възкресение няма да се окаже допълнително тегло за данъкоплатците — отбеляза г-н Въртел.
— Уверявам Ви, г-н Въртел, че като се изключи известна умерена сума необходима за, така да се каже, първоначално напомпване, Пощата напълно ще се самоиздържа. Не бихме искали да смучем пари от данъкоплатците, нали? А сега, господа, осъзнавам, че ви откъсвам от много важния ви бизнес. Убеден съм, че съвсем скоро проблемите на Голямата Магистрална ще се уредят.

Когато всички се заизправяха, Гепи Мангизов се наведе над масата и рече:
— Мога ли да Ви поздравя, милорд?
— Поласкан съм, че намирате за нужно да ме поздравите за нещо, г-н Мангизов. На какво дължим това уникално събитие?
— На това, милорд — Мангизов посочи стоящата настрани масичка с грубо издяланата каменна плоча — Нима това не е оригинален хнафлбафлшнифлвифлтафл*? Лламедоски син диабаз, ако не се лъжа? А фигурките прилича да са от базалт, адски труден за обработка камък. По всичко личи, ценна антика.

[* Викингите са играли игра наречена „хнефатафл“, буквално „кралска дъска“. Имало е и множество други средновековни келтски и германски игри, сродни на нея, всичките играни на разграфена на квадратчета дъска с неравен брой фигури за двете страни, едната страна са били „защитници“ и в началото са били разположени по средата на дъската, а по-многобройната страна са били „нападатели“ и са били разпределени по четирите края на дъската. Точните правила на хнефатафл не са известни, има само намеци от различни саги.]

— Подарък ми е от Нисшия Крал на джуджетата — каза Ветинари. — И наистина е много стар.
— Както виждам, посред игра сте. Играете джуджетата нали?
— Да, играя по щракса с един приятел от Юбервалд. За мое щастие — добави Ветинари, — вчерашното Ви прекъсване ми даде допълнителен ден за обмисляне на следващия ми ход.

Очите им се срещнаха. Мангизов щедро се разсмя. Ветинари се усмихна. Останалите, страшно нуждаещи се от разведряване, също се засмяха. Вижте, всички сме приятели, всъщност всичко е съвсем колегиално, нищо лошо няма да се случи.

Смехът малко неловко замря. Мангизов и Ветинари поддържаха усмивките си и се гледаха в очите.

— Някога трябва да изиграем една игра — каза накрая Мангизов. — И аз имам хубава дъска. Предпочитам да играя тролове.
— Безскрупулни, първоначално ощетени откъм численост, неминуемо губещи в ръцете на невнимателен играч? — отвърна Ветинари.
— Именно. Също както джуджетата разчитат на измами, финтове и внезапна смяна на позициите. На тази дъска човек може да научи всичко за слабостите на противника си — не се даде Мангизов.
— Така ли? — вдигна вежда Ветинари. — Не би ли трябвало по-скоро да се опита да научи своите?
— О, ами че това е просто Прас! Толкова е _просто_! — изджавка един глас.

И двамата се обърнаха да изгледат Конскипръж, който явно беше попрекалил с чувството на облекчение.
— Играх го като малък — изгъгри той. — Ама че скука. Джуджетата винаги побеждават!

Гилт и Ветинари се спогледаха и прочетоха в погледите си едно и също нещо, а именно: „Макар да не мога да понасям нито теб, нито която и да е страна на твоя светоглед, мога да ти призная поне, че не си Хрупърт Конскипръж.“

— Външността понякога е измамна, Хрупърт — рече добродушно Мангизов. — Играчът с троловете може и никога да не загуби, ако си знае работата.
— Знаете ли, веднъж едно джудже ми се заклещи в носа и Маминка трябваше да го извади с игла за коса — сподели Конскипръж, все едно това беше източник на безкрайна гордост.

Мангизов преметна ръката си през рамото му и му каза:
— Колко интересно, Хрупърт. Мислиш ли, че това може да ти се случи отново?

...
Когато те си тръгнаха, Ветинари пак застана на прозореца и се загледа в града отдолу. След някое време Дръмнот отново изникна.
— В предверието имаше известна размяна на реплики, милорд — съобщи той.

Ветинари не се обърна, но вдигна ръка.
— Да видим… Струва ми се, че някой от тях е започнал да казва нещо от рода на „Мислите ли че той…“, обаче Въртел чевръсто му е изшъткал, нали? Този някой, предполагам, е бил г-н Конскипръж.

Дръмнот се свери със записките в ръката си:
— Почти дословно, милорд.
— Нямаше нужда от кой знае колко въображение — въздъхна Лорд Ветинари. — Милият г-н Въртел. Толкова е… надежден. Понякога направо си мисля, че ако вече не беше зомби, щеше да е необходимо да го направим такова.
— Да дам ли начало на Разследване Номер Едно върху г-н Мангизов, милорд?
— О небеса, не. Той е твърде умен. Нека да бъде върху г-н Конскипръж.
— Нима, сър? Но вчера Вие казахте, че сте били убеден, че той не е нищо повече от алчен кретен.
— Нервен кретен, което го прави полезен. Той е до мозъка на костите си страхливец и лакомник. Веднъж имах случая да го видя на трапеза с pot au feu с бял боб и това, Дръмнот, беше впечатляваща гледка, която ще ми е трудно да забравя. Сосът се беше разхвърчал навсякъде. А и тези розови ризи, които носи, струват по повече от сто долара парчето. О, той присвоява чужди пари по сигурен, таен и не особено интелигентен начин. Изпрати… да, изпрати чиновник Брайън.
— Брайън ли, сър? — учуди се Дръмнот. — Сигурни ли сте? Той е забележителен, когато се опре до уреди, но доста неспособен на улицата. Ще го видят.
— Да, Дръмнот. Знам. Бих искал г-н Конскипръж да се изнерви малко… повече.
— А, разбирам, сър.

Ветинари се обърна с гръб към прозореца.
— Кажете ми, Дръмнот, Вие бихте ли казали, че съм тиранин?
— С пълна сигурност не бих, милорд — отговори Дръмнот, разтребвайки масата.
— И точно в това е проблемът, нали? Кой би казал на един тиранин, че е тиранин?
— Безусловно сложен въпрос, милорд — каза Дръмнот, докато подравняваше ръбовете на папките.
— В своите „Мисли“, чийто превод винаги съм смятал за твърде неадекватен, Буфан казва, че намесата с цел предотвратяване на убийство накърнява свободата на убиеца, която свобода все пак, по определение, е естествена, универсална и безусловна — заразсъждава Ветинари. — Може би ще си спомните прочутия му афоризъм: „Ако който и да е човек не е свободен, то и аз също съм малка закуска с пилешко месо“, който предизвика навремето значителни дебати. Така например, бихме могли да сметнем, че отнемането на бутилката от човек, който ще се самоусмърти от пиене, би била милостива, или даже направо похвална постъпка, но ето че и в този случай свободата е накърнена. Г-н Мангизов сериозно е изучавал Буфан, но, опасявам се, не е успял да го разбере. Свободата може и да е природното състояние на човечеството, но това важи също и за катеренето по дървета и яденето на все още шаваща храна. От друга страна Фрайдегер в „Модални контекстуалности“ твърди, че всяка свобода е ограничена, изкуствена и следователно илюзорна, в най-добрия случай споделена халюцинация. Нито един душевно здрав смъртен не е наистина свободен, защото истинската свобода е нещо толкова ужасно, че единствено лудите и божествата биха могли да я понесат с отворени очи. Тя преизпълва душата подобно на състоянието, което той другаде описва като "Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit.*" Каква позиция бихте заели по въпроса, Дръмнот?

[* Паралелът е с немския философ Мартин Хайдегер. „Фрай“ значи „свободен“ на немски, а и на английски. Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit буквално ще значи нещо като „от-всякъде- напълно-неразбираема- такова-де- таковаковост“, дума която прилича на думи, използвани от Хайдегер. Хайдегер е прочут с изключителната трудност да бъде разбран, а е и същински ад за превеждане. Известно е и учението му за Dasein, което в преводите на Хайдегер най-често не се превежда, макар че буквално значи „съществуване“, макар че при Хайдегер не е толкова просто, етимологически то значи „бъдене тук на“, прилича на „das“, което значи „това“… абе изобщо има доста закачки с Хайдегер. Буфан вероятно е паралел с френския философ Жан-Пол Сартър, който има подобно изказване за свободата.]

— Винаги съм си мислил, милорд, че това, от което светът наистина има нужда, са по-добре организирани каталожни шкафове — отговори Дръмнот след известна пауза.
— Хъм — замисли се Лорд Ветинари. — Със сигурност и това е възможна гледна точка.

Той замря. Сред украсите над камината едно херувимче бавно се завъртя със слаб престъргващ звук. Ветинари вдигна вежда към Дръмнот.
— Незабавно ще си поговоря с чиновник Брайън, милорд — каза чиновникът.
— Добре. Кажи му, че ще трябва по-често да излиза на чист въздух.

5	Armourers	6	1	0	2	4	3	1	1	1	3	3	1	7
6	Ankh_Morpork	6	1	0	3	3	5	1	1	0	2	1	-1	7
7	Sledge-Hammers	6	1	1	1	5	6	0	0	3	0	15	-16	4

05.06.2010 13.25  PFC LEVSKI SO - Ankh_Morpork

А аз бих искал да кажа, че начинът ти на постване е своеобразен, оригинален и загадъчен.

Случва се и на най-добрите :-)))

М/у другото, първият линк отдясно може да осветли малко въпроса.

Това турски отбори ли са? Вече почти не гледам футбол. Има го по всички телевизии в изобилие и усетих, че вече ми е омръзнал.

Здрасти ! Обмислям тоя сезон да се върна като фенка ;)
Задобрях с времето напоследък и ше ми е кеф !

"...истинската свобода е нещо толкова ужасно" ...
Доколкото свободата не би следвало да е фактическо състояние , хм , то види се би могла да е толкова истинска , колкото и неистинска ... Единомислие или поне еднозначность в дефинирането на Истина / Неистина, наистина би било зна-ме-на-тел-но ... До тогава оставам с "всяка свобода е ограничена, изкуствена и следователно илюзорна, в най-добрия случай споделена халюцинация..."

––––––––––––
Майски прривети , spasunger !

Извлеченият от текста ситняк звучи много актуално!

Гнутящ се дим!

http://en.wikipedia.org/wiki/GNU

Много по-добри са от турски. (първия линк горе вдясно)

Май никой не знае що е това ,, свобода,, .