Постинг
07.06.2010 22:05 -
Тъмните чиновници
 |
 |
"Все пак някои от местните все още са запазили търговския си инстинкт и смятат, че чужденците може и да разполагат с някакви пари, с които биха могли да купят някоя и друга безполезна джунджурия. Освен това нали за тях чуждите страни са пустош, значи чужденците си нямат нищо ценно, следователно изгарят от неудържимо желание да купуват местни продукти на поразия. Затова се опитват да им пробутат всякакви боклуци." ... |
Ankh_Morpork - Supermarine 0 - 1
PFC LEVSKI SOFIA - Ankh_Morpork 4 - 1
Ankh - Supermarine 0 - 1
|
PFCLS - Ankh 4 - 1
|
В мача от ПШЛ през седмицата, Анкх прие представителя на Ахатовата империя, Супермарин. За жалост гостите успяха да затворят мача с минималното 1-0 и отмъкнаха всичките три точки в Хунгхунг. Все пак след себе си оставиха, както си му е обичаят, куп подаръци, изразяващи се в безполезни дрънкулки, повечето от които имат годност не повече от месец. Това е нещо, с което Ахатовата империя се слави навред из Диска.
Наистина странно място е това Ахатовата империя. Тя е пренаселена с дребни и много енергични жълтолики човечета с дръпнати очички и се намира на Противовесния континент, който е бил запокитен на срещуположния край на Диска, за да балансира тежестта на всички останали континенти. И понеже размера не му е чак толкова голям (както щете го разбирайте), мнозина учени и авантюристи са стигнали до заключението, че е направен изцяло от тежко, двайсет и четири каратово злато.
И никак не са далеч от истината, ако трябва да бъдем честни.
Хората в Ахатовата империя от доста време живеят в пълно информационно затъмнение относно околния свят. Управниците им умишлено ги държат в неведение за далечните страни, не ги пускат извън пределите на империята и са разпространили дезинформацията, че всички останали континенти представляват пустош, населена от кръвожадни привидения.
Златото е дотолкова широко разпространено на Противовесния континент, че го нямат за нищо. Някога ахатците са били технически много развити: изобретили са иконографа, който прави снимки с помощта на рисуващо духче, също очилата и т.н. Скоро повечето от тези изобретения са попаднали в ръцете на всевъзможни магове, фокусници, алхимици и др. в градове като Анкх-Морпорк и сега се приемат за част от Континенталната култура, а в самата Ахатова империя се смятат за рядкост. Все пак някои от местните все още са запазили търговския си инстинкт и смятат, че чужденците може и да разполагат с някакви пари, с които биха могли да купят някоя и друга безполезна джунджурия; освен това нали за тях чуждите страни са пустош, значи чужденците си нямат нищо ценно, следователно изгарят от неудържимо желание да купуват местни продукти на поразия. Затова се опитват да им пробутат всякакви боклуци. А в действителност единното що-годе ценно нещо, произвеждано в Ахатовата империя, е коприната (но пък Анкх-Морпорк отдавна си я набавя от по-близки места като Клач например). А също и чаят (който морпоркци купуват от Хоуондаленд, впрочем).
Ахатците нямат никаква представа за търговската мощ на златото - навярно защото са заринати с него. Правителството им някога е имало огромни морски флотилии, но е прекъснало контакта с другите страни и така влиянието им се стопило. Оттогава страната им е предимно селскостопанска и не изнася нищо съществено и няма никакво значение за международната политика, освен далечните препратки на някой дипломат, който се позовава на страховитата слава на ахатците, останала далеч в миналото. С две думи, Ахатовата империя се е затворила вътре в себе си, а всеки път, когато трябва да се избере нов Император следва гражданска война между местните феодали. По тези причини в градове-държави като Анкх-Морпорк отдавна се е заформила значителна по численост диаспора от политически бежанци, дошли именно от Противовесния континент.
А неща като футбола са започнали да се развиват там едва отскоро, когато един от велможите на Императора видял някаква картинка на хора, играещи с топка. Оттогава са пръснати доста средства за тази игра и вече си имат вътрешно първенство с доста добри отбори, един от които успя да победи Анкх във вторник.
Май няма да е зле скоро да върнем визитата на Супермарин, а?
...
— Айде Сега, Г-н Меентелиг, Какво Добро Може Да Се Постигне С Насилие? — боботеше г-н Помпа. Огромните му крака се клатеха от мятането на Олян в хватката му.
Грош и Станли се бяха свили в далечния край на съблекалнята. Един от натуралните лекове на г-н Грош шуртеше от масата и обагряше дюшемето в мораво.
— Бяха все злополуки, г-н Ментелик! Нещастни случаи, всичките! — каканижеше Грош. — Всичко тук след четвъртия беше пълно със Стража! Все нещастни случаи, тъй казаха те!
— Да бе! — изкрещя Олян. — Четирима за пет седмици, а? Обзалагам се, че тук през цялото време все това става! О божичко, това направо ме уби! Пишете ме умрял, а? Само дето още мърдам! Ветинари, значи, а? Знае той как да спести цената на едно въже, няма що! Свършено е с мен!
— Една само чашчица бром със сяра и веднага ш’се почуствате по-д’бре, сър — вметна с разтреперан глас Грош. — Ето, чайникът вече ври…
— Една чаша чай няма да е достатъчна! — взе се в ръце Олян, или поне започна да се държи сякаш се е взел в ръце, вдиша дълбоко и театрално и продължи. — Добре, г-н Помпа, добре, сега вече можете да ме пуснете.
Големът го освободи от хватката си. Олян се изправи.
— Е, г-н Грош?
— Кат’ Ви гледам аз, на истински мязате в крайна сметка — каза замислено старецът. — Някой от тъмните чиновници ням’ше да го избие така на ковчежник, ням’ше. А си помислихме, виждате ли, че сте един от онея специалните хора на нег’ва светлост. — Грош се засуети около чайника. — Без да се обиждате, ама у Вас има повечко цвят, отколк’то у типичния драскач.
— Тъмни чиновници ли? — учуди се Олян и в този момент го озари споменът. — А да… имате предвид онези яките мъже с черните костюми и бомбета, нали?
— Същите. Някои са чираци в Гилдията на Убийците. Гадни неща могат д’ ти сторят ако си го наумят, тъй подочух.
— Не ги ли нарекохте драскачи?
— Тъй де, ама не казах, с к’во драскат и по к’во, хъ-хъ — Грош забеляза изражението на Олян и се закашля. — Д’ме прощавате, сър, нямах т’ва предвид, аз само д’ се пошегувам. Смятаме ние, че последният началник пощите, дето имахме, г-н Кутсузагробов, та той беше тъмен чиновник. И хич не го обвинявам, с име като неговото. Та той все душеше навсякъде.
— И за какво мислите, че е душил? — попита Олян.
— Е, така де, г-н Млък, той беше първият, свестен чиляк беше, та той падна в голямата зала от петия етаж и пльок, сър, пльок на мраморния под! Та право на главата си. Беше малко… размазано, сър.
Олян хвърли един поглед към Станли, който се беше разтреперил.
— А после г-н Сайдбърн. Той падна по задното стълбище и си счупи врата, сър. А, извинявайте сър, но стана единайсе и четирисе и три. — Грош отиде до вратата и я отвори, Мотльо влезе и Грош пак затвори вратата. — В три часа сутринта, тогаз беше. Търкул през пет етажа, стъпало по стъпало. И всеки кокал по него дето можеше да се строши, сър, беше строшен.
— Значи се е разхождал горе без осветление, така ли?
— Не ’нам, сър. Но за стълбищата знам, сър. На стълбищата цялата нощ светят лампи. Станли ги пълни всеки ден тях, прецизно като Мотльо.
— Доста ще да ги използвате тези стълби, а? — учуди се Олян.
— Не, сър, никога, освен само за пълненето на лампите. От оная страна почти всичко е задръстено с поща. Но Правилникът на Пощенската Служба е изричен, сър.
— Ами със следващия? — продължаваше да пита Олян, но вече малко по-хрипливо. — Пак ли някоя злополука с падане?
— О, не, сър. Г-н Игнавия, тъй се казваше. Казаха, че било сърцето му. Той просто си лежеше мъртъв на петия етаж, сър, мъртъв като кютук, а лицето му изкривено, все едно е видял призрак. По естествени причини било, тъй казаха. Еее добре де, по туй време Стражата беше запълнила всичко тук, за т’ва може д’ се разчита на нея. Нямало е никой наблизо, тъй казаха те, и по него нямало ник’ва следа. Чудна работа, че не сте чули за туй, сър. Беше във Вестника.
Само дето човек няма особени шансове да следи новините, когато е в килията за смъртници, помисли си Олян.
— Нима? — каза той на глас — А как ли ще да са разбрали, че е нямало никой наблизо?
Грош се приведе и понижи заговорнически глас:
— В Стражата има върколак, всички го знаят туй, а един върколак, сър, още малко и ш’ земе, пустите д’ го земат, да подуши и цвета на дрехите дето е носил някой.
— Върколак... — каза с равен глас Олян.
— Да. Както и да е, а онзи преди него…
— Върколак значи...
— Тъй де, казах Ви, сър — изтъкна Грош.
— Проклет върколак значи?
— К’во ли няма по света, сър. Както и да е…
— Върколак. — и Олян най-сетне се събуди от кошмара си. — И нищо ли не казват на посетителите!?
— Е сега, сър, как да го сторят туй? — зауспокоява го Грош. — Табела ли да окачат на входа? „Добре Дошли в Анкх-Морпорк, Имаме Си Върколак“, а, сър? В Стражата е тъпкано с джуджета и с тролове и голем имат, от свободните, без да казвам нещо срещу присъстващия г-н Помпа, и още един-два гнома и зомби и… дори един Нобс.
— Нобс? Какво е Нобс?
— Ефрейтор Ноби Нобс, сър. Не сте ли го срещали още? Казват, че той си имал официална тапия, че бил "човек", а кой ш’ има нужда от такава, а? За щастие е само един, тъй че не може да се размножава. Тъй де, от всичко по малко си имаме. Много космополитично, сър. Вие не харесвате ли върколаци?
Познават те кой си по миризмата, мислеше си Олян. Умни са като човек и могат да ти хванат следата по-добре от който и да е вълк. Могат да проследят дирята след дни, дори ако си се покрил с отвличаща миризма, всъщност, особено ако си се покрил с отвличаща миризма. Е, има и начини да се оправи човек, ако знае, че по петите му ще има върколак. Нищо чудно, че ме сгащиха така. Трябва да има закон срещу това!
— Не особено... — каза той на глас и отново погледна Станли. Полезно беше да се наблюдава Станли, докато Грош говореше. Сега очите на момчето се бяха завъртяли така, че беше останало само бялото им.
— Ами г-н Кутсузагробов? — продължи да разпитва Олян. — Този дето е водил разследване за Ветинари? С него какво стана?
Станли се тресеше като храст при силен вятър.
— Ъъъ, на Вас нали Ви дадоха връзка с ключове, сър? — подпита Грош с глас, звънтящ от невинност.
— Да, разбира се.
— Е, обзалагам се, че един ключ липсва — каза Грош. — Стражата го прибра. Само един имаше. Някои врати трябва да си остават затворени, сър. Всичко свърши и край с него, да, сър. Г-н Кутсузагробов умря при производствена злополука, тъй казаха те. Нямало е никой наблизо. Не Ви трябва да ходите там, сър. Някои неща така се разкапват, че най-добре да ги зарежеш, да, сър.
— Не мога — заяви Олян. — Аз съм началникът на пощите. Това е моята сграда, нали? Аз решавам къде да ходя, Младши Пощальон Грош.
Станли затвори очи.
— Да, сър — каза Грош с тона, с който се говори на малки деца. — Но хич не Ви трябва да ходите там… сър.
— Главата му беше по цялата стена!!! — изврещя Станли.
— Майчице, ей сега вече го разстроихте, сър — въздъхна Грош и се засуети около момчето. — Няма нищо, м’чето ми. Ей с’гичка ш’ти дам от хапчетата…
— Станли, коя е най-скъпата карфица, произвеждана някога индустриално? — намеси се бързо Олян.
Все едно беше дръпнал ръчката на някакво устройство. Само за миг изражението на Станли премина от агонизираща мъка към това на професионална експертиза.
— Индустриално значи? Като не се броят специалните карфици, изготвени за изложения и панаири като например Гигантската Карфица от 1899 г., бих казал, това вероятно ще е Широкоглавата Свръхдълга Номер Три, известна като „Пилето“, произвеждана за дантелоплетачния пазар от видния карфичар Джосая Долдръм. Ръчно заострени и с неговата запазена марка — сребърна главичка с микроскопично гравирано изображение на петле. Смята се, че преди смъртта му са произведени по-малко от сто броя. Според „Каталог на карфиците“ на Хюбърт Паяков отделните екземпляри варират между петдесет и шестдесет и пет долара, сър, в зависимост от състоянието им. Една Широкоглава Свръхдълга Номер Три би била гвоздеят на колекцията на всяка истинска карфичена глава.
— Е аз само… натъкнах се на това тук на улицата — каза Олян и изтегли от ревера си една от сутрешните си покупки. — Вървя си аз по Пазарска Улица и я гледам между две павета. Рекох си че изглежда необичайно. Като за карфица де.
Станли отблъсна все още суетящия се Грош и грижливо взе карфицата от пръстите на Олян. В другата му ръка като по вълшебство се появи много голяма лупа. Стаята затаи дъх, докато карфицата беше подложена на задълбочено изследване. Накрая вдигна изумено очи към Олян:
— Вие сте знаели? И сте я забелязали на улицата?? А пък аз си бях помислил, че не разбирате нищо от карфици!
— О, не и истински сериозно, само се бях поувлякъл като момче — каза скромно Олян и махна пренебрежително с ръка, колкото да намекне, че е бил толкова глупав, че да превърне някакво си ученическо хоби в пристрастие за цял живот. — Знаеш как е… някой друг стар месингов Империал, една две странности като слепнат чифт или двуглавка, от време на време някое пликче смесени карфици за проба… — Слава на боговете, мислеше си той, за уменията му в скоростното четене.
— О, в тях никога няма нищо струващо си — изтъкна Станли и отново включи на лекторски глас. — Въпреки че повечето карфичени глави действително започват с някоя случайно придобита лъскава авангардна карфица и със съдържанието на кутиите за карфици на бабите им, ха-ха, пътят към изграждането на истински ценна колекция не минава през простото пилеене на пари в най-близката карфичарска лавка, о, в никой случай. Всеки дилетант може да стане „цар на карфиците“ с достатъчно разходи, обаче за същинската карфичена глава истинското удоволствие е в дебненето, в карфичните изложения, разпродажбите по частни къщи и, знае ли човек, може някое случайно проблясване в сметта да се окаже добре запазен Дабълфаст или непокътната двуостра. Както се казва: „Като видиш карфица и си я вземеш, цял ден ще си имаш карфица“*.
[* Има английско детско стихче, гласящо: „Като видиш карфица и си я вземеш, цял ден късмет без майтап ще поемеш, като видиш карфица и я подминеш, цял ден навсякъде все ще се минеш“.]
Олян замалко не изръкопляска. Това повтаряше почти дума по дума написаното от Дж. Ланюго Оулсбъри във въведението към труда му. И, което беше много по-важно, той вече беше завързал нерушима дружба със Станли. Сиреч, поясни по-тъмната му страна, Станли се беше завързал дружба с него. Паниката на младежа беше изцяло изместена от насладата от карфиците и той вдигна новата си придобивка към светлината.
— Великолепна е — възкликна той, забравил за всякакви ужаси. — Чиста работа като чисто нова карфица! В класьора ми вече има подготвено местенце, чакащо само нея, сър!
— Да, като си помисля, защо не.
...
"Главата му беше по цялата стена…" Някъде тук имаше заключена врата, от която Олян нямаше ключ. Четирима от предшествениците му бяха станали покойни предшественици тъкмо в тази сграда. И нямаше измъкване. Да си генерален началник на пощите си беше работа за цял живот — по един или друг начин. Ето защо Ветинари го беше натресъл тук. Трябвал му е някой, която да не може да напусне и който по случайност да може да бъде напълно прежален. Кой го беше грижа, ако Олян фон Ментелик умреше? Та той вече беше мъртъв!
И тогава той се постара да не мисли за г-н Помпа.
Колко ли още големи ще да работят за свободата си, служейки на града? Дали нямаше някой г-н Резачка, току-що изваден от ямата с талаш, където е прекарал сто години? Или г-н Търнокоп? Може би някой г-н Секира? И дали един от тях не е бил там, когато оня последния карък е намерил ключа от заключената врата, или поне някой свестен шперц, и тъкмо когато се е канел да я отключи, зад него някой на име да речем г-н Чук... да, о, богове, точно така... е вдигнал юмрук за внезапен, окончателен, терминиращ удар?
Нямало било никой човек край него, значи? Но те не бяха хора, те бяха… ами, бяха си инструменти. Машини. Ето ти я производствената злополука!
"Главата му беше по цялата стена…"
Ще трябва да я разчепкам аз тая работа. Налага се, иначе то ще се спотайва и ще ме дебне. Докато всички ми казват само лъжи. Ха, на майстор шмекер шмекерии ще пробутват!
— Ммм? — произесе той като се усети, че е пропуснал нещо.
— Питах, дали може да отида и да я оставя в моята колекция, г-н Началник Пощите? За карфицата говоря. — повтори Станли.
— Какво? А, да. Добре. Да. И я лъсни едно хубаво.
Докато момчето се оттегляше с шантавата си походка в неговия край на съблекалнята, Олян забеляза, че Грош го гледа някак странно.
— Добра работа, г-н Ментелик — рече той. — Добра работа.
— Благодаря, г-н Грош.
— Остро зрение ш’да сте имали, остро — продължаваше старецът.
— Е, светлината нали се отразяваше от нея и да вземе да ми блесне направо…
— А неее, имах предвид, че не е лесно да се видят павета по Пазарна Улица, щото е покрита с тухли, да.
Олян отвърна на безизразния му поглед с един още по-безизразен:
— Тухли, павета, на кой му пука?
— Е да, вярно. Не е толкоз важно — съгласи се Грош.
— А сега — смени темата Олян, почувствал нужда от малко свеж въздух, — имам да свърша малко работа. Бих искал да дойдете с мен, г-н Грош. Можете ли да намерите някакъв кози крак? Вземете го, моля. Ще се нуждая също и от Вас, г-н Помпа.
...
Върколаци и големи, големи и върколаци, точеха се мислите на Олян. Засега оттук няма мърдане. Така че бих могъл и да я взема насериозно тая работа.
Ще им покажа аз на тях един знак.
— Имам един такъв навик — каза им той, докато ги водеше по улиците. — Отнася се до знаци.
— Знаци ли, сър? — Грош се стараеше да се придържа колкото се може по-близо до стените.
— Да, Младши пощальон Грош, знаци — повтори Олян и си отбеляза как старецът се присви на „младши“. — Особено знаци с липсващи букви. Видя ли такъв, автоматично прочитам това, което казват липсващите писмена.
— И как може да стане това, сър, щом като те липсват? — поинтересува се Грош.
А, ето едно обяснение за факта, че си заседнал в разкапваща се вехта сграда и по цял ден само си правиш чай от камънаци и треволяци, помисли си Олян. А на глас каза:
— Има си чалъм. Е, може и да греша, разбира се, но… А, тук сме наляво…
Улицата беше доста оживена и салонът беше точно срещу тях. Беше тъкмо каквото Олян се надяваше.
— Voila! — обяви той и, припомняйки си аудиторията си, добави — Което ще рече, "ето го".
— Че т’ва е няк’ва бръснарница — даде колебливия си принос към разговора Грош. — За дами.
— От стара коза яре си ти, Контроливър, нищо не ти убягва — насърчи го Олян. — А надписът на табелата над вратата с тези големи зеленикави букви е…?
— „При Хуго“ — прочете Грош. — И какво?
— Точно така, „При Хуго“. С „у“, а не с „ю“, както сигурно би предпочел този коафьор, причината за което е… тук сигурно би могъл малко да ми помогнеш, надявам се…?
— Ъъъ… — Грош се взираше трескаво в писмената, подканяйки ги да разбулят значението си.
— Топло, Контроливър, топло — пак взе нещата в свои ръце Олян. — Няма „ю“, защото няма и никога не е имало такава буква във въодушевяващия лозунг, украсяващ фронтона на нашата обична Пощенска Палата, г-н Грош. Имам предвид предницата на сградата. Това е причината за „Макът нощен“ и за „Не мат да срат“, г-н Грош.
Трябваше да мине някое време, докато умственият изгрев озари г-н Грош, но когато това се случи, Олян вече беше готов за него.
— Не, не, не! — запротестира той, хвана стареца за мазната му яка, като едва не го събори, когато оня хукна напред. — Ние не действаме по този начин, нали?
— Но т’ва е имущество на Пощата! Т’ва е по-лошо от кражба, по-лошо! Т’ва е предателство! — крещеше Грош.
— Именно — рече Олян. — Г-н Помпа, ако само попридържите нашия приятел тук, аз ще отида и ще… обсъдя въпроса. — Олян му връчи освирепелия младши пощальон и поизтупа костюма си. Изглеждаше малко поизмачкан, но и така щеше да мине.
— И какво ще правите? — поиска да знае Грош.
Олян включи лъчезарната си усмивка:
— Нещо, в което съм добър, г-н Грош. Ще говоря с хората.
...
Пресече улицата и отвори вратата на салона. Звънна камбанка. Във фризьоския салон имаше редица малки кабинки и въздухът беше сладък и захаросан и някак си като че ли розов. Точно до вратата имаше малко бюро с голям отворен дневник. Беше пълно с цветя, а младата жена зад бюрото му хвърли надменен поглед, който щеше да струва на шефа й много пари.
Тя изчака Олян да заговори пръв.
Той си придаде мрачно изражение, приведе се над бюрото и произнесе с глас, имащ всичките белези на шепот, обаче можещ да се чуе доста надалеч:
— Мога ли да се видя с г-н Хюго, моля? Много е важно.
— По каква работа го търсите?
— Как да Ви кажа… малко е деликатно… — започна Олян и видя как върховете на цялата редица глави в процес на накъдряне се заобръщаха към него — Но можете да му кажете, че новините са добри.
— Е, след като новините са добри…
— Кажете му, че ми се струва, че бих могъл да убедя лорд Ветинари, че всичко може да бъде уредено без да се повдигат обвинения. Поне така се надявам. — Олян понижи гласа си точно толкова, че да е достатъчно да увеличи любопитството на клиентките, но не и толкова, че да има опасност да не го чуят.
Жената се втренчи в него ужасена.
— Можете ли? Ъ… — тя посегна към богато украсената говорна тръба, но Олян любезно й я взе от ръката, подсвирна майсторски в нея, вдигна я до ухото си и озари жената с усмивка.
— Благодаря Ви — каза й той. Нямаше значение за какво. Усмихвай се, казвай точните неща с точния глас и винаги, ама винаги излъчвай увереност като свръхнова звезда.
В ухото му изписука един глас, приглушен като паяк, затворен в кибритена кутия:
— Шцагво щъваж джучш?
— Хюго? — каза Олян. — Колко хубаво, че можеш да ми отделиш време. Аз съм Олян. Олян фон Ментелик, генералният началник на пощите. — Той проследи с поглед говорната тръба губеща се в тавана — Толкова мило от твоя страна, че ми съдействаш, Хюго. Става дума за онези липсващи букви. Седем липсващи букви, за да бъда точен.
— Бводзя? Джошиче ви джочубведжчи? Щацвоц бгвъбжзяфхшацзе!
— Нищо такова не нося, Хюго, обаче ако бъдеш толкова добър да погледнеш през прозореца си, ще видиш личния ми помощник, г-н Помпа. Застанал е от отсрещната страна на улицата.
И е висок към два метра и половина и държи огромен кози крак, добави наум Олян. Намигна на младата дама зад бюрото, която го беше зяпнала със страхопочитание. Постоянно трябва да се поддържат уменията за общуване с хората добре смазани.
Откъм горния етаж се дочу приглушена ругатня. През слуховата тръба тя прозвуча като:
— Бвъшджиче джадзо бжъбжебвашч!
— Именно — съгласи се Олян. — Струва ми се, че ще е най-добре да се кача и да говоря с Вас на четири очи…
...
Десет минути по-късно Олян внимателно пресече пътя и се усмихна на персонала си:
— Г-н Помпа, ще бъдете ли толкова добър, моля, да се качите ето там и да откъртите нашите букви? Постарайте се да не повредите нищо. Г-н Хюго много ни съдействаше. И още, Контроливър, ти нали си живял тук от доста време? Сигурно ще знаеш откъде може да се намерят в този град хамали или нещо такова? Искам тези букви до обяд да са си по местата на нашата сграда, разбрахме ли се?
— Но т’ва ш’ струва купища пари, г-н Ментелик — промълви Грош, гледайки го изумено.
Олян измъкна една кесия от джоба си, разтърси я и тя се раздрънча.
— Сто долара ще са повече от достатъчни, нали? — усмихна се той. — Г-н Хюго много се извиняваше и особено много гореше от желание да помогне. Казва, че ги купил преди година от някакъв човек в някаква кръчма и сега би бил повече от щастлив да плати, за да бъдат върнати. Изумително е колко сърдечни могат да са хората, стига да се подходи към тях по правилния начин, нали така?
От другата страна на улицата нещо издрънча. Г-н Помпа вече беше свалил „Х“-то без видими затруднения.
Говориш меко и си осигуряваш услугите на възедър тип с кози крак, помисли си Олян. В крайна сметка цялата работа можеше да излезе поносима...
| 5 | Arsenal_ENG | 7 | 2 | 1 | 0 | 6 | 2 | 1 | 0 | 3 | 2 | 9 | -3 | 10 |  |
| 6 | Ankh_Morpork | 7 | 1 | 0 | 3 | 3 | 5 | 1 | 1 | 1 | 3 | 5 | -4 | 7 | |
| 7 | Sledge-Hammers | 7 | 2 | 1 | 1 | 12 | 6 | 0 | 0 | 3 | 0 | 15 | -9 | 7 |
12.06.2010 13.25 Ankh_Morpork - PFC LEVSKI
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
