Постинг
13.06.2010 14:57 -
Проклятието на Пощата
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 2526 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 13.06.2010 15:00
Прочетен: 2526 Коментари: 4 Гласове:
23
Последна промяна: 13.06.2010 15:00
 |
 |
"Може да не сте убивали, но сте крали, злоупотребявали, мамили и подвеждали безскрупулно. Съсипвали сте предприятия и сте унищожавали работни места. Когато банките фалират, тези, които гладуват, рядко са банкерите. Вашите действия са отнели пари от онези, които и без това не са имали достатъчно. По милиарди начини вие сте ускорили смъртта на мнозина. Не сте ги познавали. Не сте ги видели да кървят. Но сте отмъквали залъка от устата им и сте откъсвали последните ризи от гърбовете им. От спортен дух. Заради бройката. Заради удоволствието от играта." ... |
Rйal Rayas - Ankh_Morpork 4 - 2
Ankh_Morpork - PFC LEVSKI SOFIA 1 - 3
Rayas - Ankh 4 - 2
|
Ankh - PFCL 1 - 3
|
Много загуби се заредиха нещо напоследък. Вярно е, че Анкх попадна в сравнително трудна група в началото на сезона, но пък отбора започна доста обещаващо (с две победи). Сега нещата стоят малко по-различно. Програмата по средата на сезона е доста тежка и сега изправи в два поредни мача момците на Олян фон Ментелик срещу доста по-силен съперник. Въпреки че оказаха каквато съпротива можаха, Анкх пак загуби от ПФКЛ, този път с 1-3.
Същевременно, в груповата фаза на Псевдо Шампионската Лига, след подобен летящ старт, Анкх видимо започна да буксува. Втора поредна загуба, този път от Реал Райас, остави отбора под чертата на евентуално продължаващите напред, макар и да остават още толкова кръгове. Олян и неговите играчи се надяват, че скоро ще обърнат негативната тенденция и ще се върнат на победния път.
...
Бледата слънчева светлина проблясна по „У“-то, когато го нагласиха на мястото му. Бяха се насъбрали доста зяпачи. Населението на Анкх-Морпорк винаги обръщаше внимание на хора по покриви, в случай че се яви възможността за интересно самоубийство. Изръкопляскаха, просто така по принцип, когато последната буква беше закована където й се полагаше.
Четирима мъртъвци, мислеше си Олян, докато гледаше към покрива. Интересно, дали Стражата ще ми каже нещо? Те изобщо знаят ли за мен? Дали мислят, че съм мъртъв? А аз "искам" ли да говоря с полицаи? Не! Проклятие! Единственият начин да се измъкна от това е да продължа бегом напред, не да се измъкна по терлици. Проклет да е проклетият Ветинари!
Но имаше и начин да спечели.
...Можеше и да направи пари!
Ами че той си е част от правителството, нали? Правителствата нали взимаха парите на хората. Те нали са точно за това!
Той пък имаше умения в общуването с хората, нали така? Можеше да убеждава хората, че месингът е злато, което само мъничко е поизбледняло, че стъклото е диамант, че утре ще има безплатна бира...
Е, той ще ги надиграе всичките! Няма да се опитва да избяга, все още не! Щом като един голем може да си изкупи свободата, защо да не може и той? Той ще снове натам-насам и ще си дава зор и ще се прави на много работоспособен и ще праща всички сметки на Ветинари, защото е било извършено "в служба на държавата"! И той няма да има какво да възрази, нали?
И ако Олян фон Ментелик не съумее да загребе мъничко отгоре, тоест много отгоре и отдолу, а може би и по малко от всички страни, значи изобщо не го е заслужавал! И тогава, когато всичко потръгне и парите завалят… е тогава ще дойде време и за планове за големия Удар. Достатъчно много пари могат да купят достатъчно мъже с ковашки чукове... Нали така...
...
Работниците се покатериха обратно на плоския покрив. Още веднъж се чуха възгласи на нестройно одобрение откъм тълпата, решила, че забавлението си го биваше, въпреки че никой не падна.
— Какво ще кажете, г-н Грош? — попита той.
— Добре изглежда, да, добре изглежда — измърка Грош, когато тълпата се пръсна и те се завръщаха към Пощенската палата.
— И нищо не е било обезпокоено, нали?
За изненада на Олян, Грош го потупа по рамото и прошепна:
— Не знам защо нег’ва светлост Ви е пратил тук, сър, наистина не знам. Намеренията Ви са добри, то се вижда. Но ако послушате съвета ми, сър, бягайте оттук по живо по здраво.
Олян хвърли един поглед към вратите на сградата. Г-н Помпа беше отзад. Просто ей така застанал с ръце, висящи покрай тялото му. Огънят в очите му беше като стара жарава.
— Не мога да направя това — каза чистосърдечно той.
— Драго ми става, като го казвате, сър, но т’ва не е място за млад човек с бъдеще — настояваше Грош. — Колкото до Станли, на него само му дай да има карфиците си. Вие обаче, сър, Вие можете да отидете далече!
— А не, изобщо не мисля, че мога така — възрази Олян. — Честна дума. Моето място, г-н Грош, е тук.
— Боговете да Ви благословят задето казахте това, сър, боговете да Ви благословят! — просълзи се Грош. — Някога ние бяхме герои. Хората ни искаха. Всички гледаха, кога ш’ дойдем. Всички ни познаваха. Ех някога, тук беше голямо нещо. Някога бяхме Пощальони!
— Ей, шефе!
Олян се озърна. Трима души се бяха забързали към него и му се наложи да подтисне автоматичния порив да си плюе на петите, особено след като един от тях извика:
— Да, това е той!
Единият от тях беше сутрешният зарзаватчия. Възрастна двойка се тътреше зад него. По възрастният мъж, имащ решителното лице и добросъвестната изправена осанка на човек, ежедневно укротяващ опърничави зелки, спря на два пръста пред Олян и изрева:
— Ти ли си ’пощальонът, млади момко?
— Да, сър, предполагам, че съм аз — измънка Олян. — С какво бих могъл да…
— Ти си ми доставил това писмо от Аги, запознай се с Аги! Аз съм Тим Паркър! — гърмеше мъжът. — Е, ’някои хора ще да кажат, че е било ле-’еко късничко!
— О — опита се да вметне една дума Олян. — Добре, ама аз…
— Кураж се иска за това, млади момко, кураж!
— Много съжалявам, че… — започна Олян. Уменията да се оправяш с хората не струваха кой знае колко с г-н Паркър. Той беше от онези дебелокожи хора, чиито представи за допустимо равнище на шума бяха приблизително като разбирането му за лично пространство.
— Съ’жаляваш ли? — изкрещя Паркър. — Че какво има да му съ’жаляваш? Не си виновен ти, момчето ми. Че ти тогава още не си бил роден! По-скоро аз има да съжалявам, задето бях такъв ахмак, че да си помисля, че на нея не й пука, ха! Тол’кова се бях омърлушил, момчето ми, че направо отидох че се записах в… — червеното му лице се сбърчи. — Как беше… такова де, камили, с’мешни шапки, пясък, абе там дето се ходи да забравиш…
— Клачианския чуждестранен легион? — подсказа Олян.
— Да, това ’беше! А като се върнах, срещнах Сади, а пък Аги срещнала нейния Фредерик, пък и двамата ’вече се бяхме установили и се забравихме и никой от нас не се сещаше, че другият е жив и не щеш ли, да пукна, това писмо от Аги да дойде за мен! Та аз с мойто момче изгубихме половин сутрин да я дирим! И, да я караме накратко, момчето ми, в съ’бота се ’женим! Зарад’ теб, млади момко!
Г-н Паркър беше от онези старци, които с годините ставаха все по-корави, така че като плясна Олян по гърба, беше все едно че го халоса със стол.
— А Фредерик и Аги няма ли да възразят…?
— А, не мисля! Фредерик се ’поминал преди десет години, а пък вече пет години откакто Сади я погребахме в ’Малките Богове! — изкрещя бодро г-н Паркър. — Да де, и двамата ни е мно’го мъка за тях, но пък, както казва Аги, то си е било писано, а пък ’ти си бил изпратен от висша сила. Аз пък казвам, че трябва да си мъжко момче, да идеш да доставиш това писмо след цялото това време. Мнозина щяха да го за’бутат някъде, все едно е без значение! Ще ни окажеш голяма услуга на мен и на бъдещата втора госпожа Паркър, ако дойдеш за почетен гост на наш"та сватба, а аз от’говор „не“ хич не приемам! А и нали тази година съм Първомайсторът на Гилдията на Търговците и Продавачите! Ние може да не сме лъскави тузари като Убийците или Алхимиците, ама пък сме много, а аз ще кажа някоя дума в твоя полза, можеш да разчиташ на мен! Мойто момче Джордж тук след малко ще доприпка с поканите, дето вие да ги разнесете, сега като сте отново в бизнеса! За мен ще е голяма чест, мойто момче, ако си стиснем ръцете…
Той протегна ръчището си. Олян го пое и за пореден път се подтвърди, че старите навици не умират. Уверено ръкостискане, прям поглед…
— А, ’честен човек си ти, няма измама — рече удовлетворено Паркър. — Аз никога не гре’ша! — и той потупа Олян по рамото, от което едната му колянна става изхрущя. — Как ти е името, момко?
— Ментелик, сър. Олян фон Ментелик — отговори Олян. Страхуваше се, че ще оглушее с едното ухо.
— Я, фон значи, — леко се смути Паркър. — Е, хубаво, хич не го даваш зле като за чужденец, а изобщо не ми пука, кой как’во ще каже за това! Е сега трябва да вървя. Че Аги иска да си купи разни ’труфила!
Жената се приближи до Олян, вдигна се на пръсти, целуна го по бузата и му каза:
— Аз пък познавам добрия човек, като го видя. Намерихте ли си дама?
— Какво? Не! Изобщо! Ъ… не! — сепна се Олян.
— Непременно трябва да си намерите — усмихна му се сладко тя. — И колкото и да сме Ви благодарни, ще Ви посъветвам да й предложите лично. Толкова ще се радваме да Ви видим в събота!
Олян я изгледа докато ситнеше след отдавна изгубения си годеник.
...
— Доставили сте писмо!? — възкликна ужасен Грош.
— Да, г-н Грош. Не че имах намерение, но като се случи да…
— Взели сте едно от старите писма и сте го... доставили? — дуднеше Грош, все едно главата му изобщо не побираше идеята…
…"Главата му беше по цялата стена"…
Олян примигна:
— Но нали се предполага, че ние доставяме пощата, човече! Това ни е работата! Не помниш ли?
— Доставили сте писмо… — пое си въздух Грош. — Каква му беше датата?
— Как да я помня? Беше отпреди четиридесет години!
— Как изглеждаше? В добро състояние ли беше? — не мирясваше Грош.
Олян се втренчи в дребничкия пощальон. Около тях беше започнала да се образува малка тълпа, както ставаше всеки път в Анкх-Морпорк.
— Точно като четиридесетгодишно писмо в евтин плик! — озъби се той. — Ето как изглеждаше! Изобщо не е било доставено и това провали живота на двама души. Аз пък го доставих и сега те са щастливи. Какъв е проблемът, г-н Грош… Да, какво има?
Последното го каза на някаква женица, дърпаща го за ръкава.
— Питах, дали е вярно, че пак отваряте старата палата? — повтори тя. — Дядо ми работеше тук!
— Браво на него — отвърна Олян.
— Той каза, че тук има Проклятие! — осведоми го жената, като че ставаше дума за нещо много приятно.
— Нима? — рече Олян. — Добре, защото точно сега няма да ми дойде зле някое хубаво проклятие, правичката да си кажа.
— То живее под пода и те прави луууд! — продължаваше жената, толкова наслаждаваща се на думата, че изглежда се гнусеше от идеята да я довърши — Луууд!
— Нима? — каза хладно Олян. — Е, ние не вярваме, че хората полудявали в Пощата, нали г-н Гр… — и се сепна. Защото г-н Грош изглеждаше като такъв, който вярва в полудяването.
— Абре глупава бабо! — изкрещя той. — Що ти трябваше да му казваш това, а?
— Г-н Грош! Трябва да говоря с вас насаме! — отсече Олян.
Хвана стареца за раменете и едва ли не го пренесе през учудената тълпа, вмъкна го в сградата и затръшна вратата.
— Писна ми от всичко това! — развика се той. — Писна ми от неясни намеци и мрънкане, разбирате ли? Стига толкова тайни. Какво става тук? Какво е ставало тук? Кажи ми веднага, иначе…
В очите на дребничкия старец се четеше само страх. Това не съм аз, помисли си Олян. Не това е начинът. Умения в общуването, а?
— Кажи ми веднага, Старши пощальон Грош! — заповяда той.
Очите на стареца се разшириха:
— Старши пощальон?
— Аз съм началникът на пощите в близката околност, нали? — изтъкна Олян. — Това значи, че мога да повишавам в звание, нали? Точно това имам предвид, Старши пощальон. На изпитателен срок, естествено. А сега ще ми кажеш ли какво…
— Да не сте наранили г-н Грош, сър! — иззвънтя един глас зад гърба му.
Грош погледна в тъмнината покрай Олян и каза:
— Всичко е наред, Станли, няма нужда от това, нали не искаме някой Малък Момент — после прошепна на Олян. — Най-добре е да ме пуснете полека, сър, а…
Олян го пусна на земята с преувеличена грижливост и се обърна. Момчето стоеше зад него с изцъклен поглед и държеше голям чайник над главата си. Тежък чайник.
— Не бива да наранявате г-н Грош, сър — изхриптя той.
Олян извади една карфица от ревера си:
— Разбира се, че не бива, Станли. Между другото, това дали не е автентична Средно остра на Клейфидър?
Станли захвърли чайника, изведнъж забравил за всичко, освен двата сантиметра сребриста стомана между пръстите на Олян. Едната му ръка вече вадеше лупата.
— Я да видим, я да видим — каза той със сдържан, замислен глас. — О, да. Хъ. Съжалявам, не. Лесно е да се направи такава грешка. Погледнете белезите на рамото, ето тук. Виждате ли? И главата й изобщо не е вита. Тази е машинна изработка. Вероятно на някой от Братя Хепили. Бракувана, като я гледам. Обаче няма тяхната емблема. Сигурно я е направил някой инициативен чирак. Опасявам се, че не е особено ценна, освен ако не намерите някой, специализирал се по куриози от карфичарницата Хепили.
— А аз, ъ, да взема да направя чаша чай, може ли? — измънка Грош, вдигайки търкалящия се по пода чайник. — Пак се справихте отлично, г-н Ментелик. Ъ… Старши пощальон Грош, нали т’ка?
— И ти върви с, да, със старши пощальон на изпитателен срок Грош, Станли — проговори Олян толкова мило, колкото му стигнаха силите. После погледна нагоре и добави по-остро. — А аз искам да си поговоря с г-н Помпа.
Станли се озърна към голема, застанал точно зад гърба му. Да не повярваш колко тихо може да се движи един голем. Беше прекосил залата като сянка и сега се беше изправил с юмрук, вдигнат като гняв божи.
— О, не бях забелязал, че сте тук, г-н Помпа — каза дружелюбно Станли. — Защо сте си вдигнали ръката?
Дупките на лицето на голема окъпаха момчето в червена светлина:
— Аз… Исках Да Задам Един Въпрос На Началника На Пощите? — каза той бавно.
— А, добре тогава — каза Станли все едно че само преди един момент не се канеше да пръсне черепа на Олян. — Искате ли си карфицата, г-н Ментелик? — допълни той и когато Олян махна щедро с ръка, продължи: — Чудесно, ще я включа в благотворителния карфичен аукцион за идния месец...
...
Когато вратата се затвори зад тях, Олян погледна голема в безстрастното му лице:
— Току-що го излъгахте. Разрешено ли Ви е да лъжете, г-н Помпа? И като сме си на думата, защо не я свалите тая ръка.
— Да, Инструктиран Съм Относно Естеството На Неистините За Благото На Обществото.
— И щеше да му пръснеш главата! — възмути се Олян.
— Надявах Се Да Не Се Наложи — избоботи големът. — Обаче Не Бих Могъл Да Допусна Да Ви Бъде Причинено Нежелателно Нараняване. Това Беше Тежък Чайник.
— Не можеш да правиш така, бе идиот! — Олян си беше отбелязал думата „нежелателно“.
— Нима Трябваше Да Му Позволя Да Ви Убие? — попита големът. — Нямаше Да Бъде Негова Вината. Той Не Е Наред С Главата.
— Много по-неправилно щеше да е да го халосаш по главата. Виж, аз се оправих!
— Да — съгласи се Помпа. — Вие Имате Талант. Жалко Че Злоупотребявате С Него.
— Разбираш ли нещо от това, което ти казвам, бе? — извика Олян. — Не можеш просто да вземеш да убиваш хората!
— Защо Не? Вие Го Правите. — Големът свали ръката си.
— Какво? — изкрещя Олян. — Нищо подобно! Кой ти каза това?
— Аз Го Сметнах. Убили Сте Две Цяло Три Три Осем Човека — рече най-спокойно големът.
— И с пръст не съм докоснал никого през целия ми живот, г-н Помпа. Може да съм бил… всички онези неща, които знаете че съм бил, но аз не съм убиец! Никога дори не съм вадил меч!
— Не, Не Сте. Обаче Сте Крали, Злоупотребявали, Мамили И Подвеждали Безскрупулно, Г-н Меентелиг. Съсипвали Сте Предприятия И Сте Унищожавали Работни Места. Когато Банките Фалират, Тези Които Гладуват, Рядко Са Банкерите. Вашите Действия Са Отнели Пари От Онези, Които И Без Това Не Са Имали Достатъчно. По Милиарди Начини Вие Сте Ускорили Смъртта На Мнозина. Не Сте Ги Познавали. Не Сте Ги Видели Да Кървят. Но Сте Отмъквали Залъка От Устата Им И Сте Откъсвали Последните Ризи От Гърбовете Им. От Спортен Дух, Г-н Меентелиг. Заради Бройката. Заради Удоволствието От Играта.
Олян веднага отвори устата си. И пак я затвори. И още веднъж я отвори. И още веднъж я затвори. Точно когато ти трябва, не може да намериш достоен отговор.
— Ти си само една ходеща саксия, Помпа 19 — озъби се той. — И откъде пък си изкопал това!?
— Прочетох Описанието На Многобройните Ви Престъпления, Г-н Меентелиг. А Помпането На Вода Те Учи Да Цениш Рационалното Мислене. Отнемахте От Другите, Защото Бяхте Умен, А Те Бяха Глупави.
— Чакай малко, повечето време те си мислиха, че те мамят мен!
— Вие Им Нагласихте Капана, Г-н Меентелиг.
Олян замалко не го ръгна внушително, но точно навреме се отказа. По този начин човек може да си счупи някой пръст.
— Добре де, ама като си помислиш — опита следващия подход той, — аз вече си платих за всичко! За малко не ме обесиха, мътнитеговзели!
— Да, Но Все Още Таите Мисли За Бягство Или По Някакъв Начин Да Използвате Ситуацията В Своя Изгода. Казват, Че Вълкът Козината Си Мени, Но Нрава Не.
— Обаче ти трябва да се подчиняваш на заповедите ми, нали? — изръмжа той.
— Да.
— Тогава я си откъсни скапаната глава!
За момент червените очи премигнаха. Когато Помпа отново заговори, направи го с гласа на лорд Ветинари:
— Ах, Ментелик. Въпреки всичко изобщо не внимавате. Г-н Помпа не може да изпълнява заповед за самоунищожение. Мислех, че поне това ще успеете да съобразите. Ако още веднъж му дадете подобна заповед, ще последват наказателни мерки.
Очите на голема отново премигнаха.
— Ама как… — секна дъхът на Олян.
— Имам Съвършено Точна Памет Относно Устни Инструкции — обясни големът с нормалния си боботещ глас. — Предполагам, Че Лорд Ветинари, Отчитайки Образа На Вашите Мисли, Е Оставил Това Съобщение, Защото…
— Имах предвид гласа!
— Съвършено Точна Памет, Г-н Меентелиг — отговори големът. — Мога Да Говоря С Всички Човешки Гласове.
— Тъй ли? Браво на тебе.
Олян вдигна поглед към лицето на г-н Помпа. Това лице никога не издаваше признаци на одухотвореност. Имаше нещо като нос, но той не беше нищо повече от глинена издатина. Устата му се движеше, когато говореше и боговете знаеха как изобщо изпечена глина би могла да се движи така. Е, всъщност те вероятно знаеха. Очите никога не се затваряха, само притъмняваха.
— Наистина ли можеш да ми четеш мислите? — попита го той.
— Не, Правя Само Екстраполация На Базата На Предишно Поведение.
— Е, добре… — на Олян, за разлика от всичко, с което беше свикнал досега, не му достигаха думи. Гледаше безизразното лице над себе си, което въпреки всичко някак си успяваше да изрази неодобрение. Беше свикнал с изражения на гняв, на възмущение, на омраза. Бяха си част от работата му. Но какво беше един голем? Просто… кал. Прегоряла земя. Когато хора те гледаха все едно си по-долу от прахта под краката им, това беше едно нещо, но беше някак странно неприятно, когато и прахта започнеше да те гледа така.
— … недей — завърши нескопосано той. — Върви и… ами работи. Нали това правиш! Нали това ти е работата!
...
Наричаха я късметлийската щракалкова кула, Кула 181. Беше достатъчно близо до град Шибън*, за да може човек да намери топла баня и свястно легло през почивните си дни, но, тъй като тук все пак беше Юбервалд, нямаше чак толкова много местен трафик и освен това, нещо много по-важно, беше високо-високо в планините, а големите шефове не обичаха да се качват чак дотук. В добрите стари дни през миналата година, когато всяка нощ имаше Час на Мъртвите, тази кула беше извадила особен късмет, тъй като Часът за нагорната и за надолната линии се падаше по едно и също време, така че имаше допълнителен чифт ръце за поддръжката. Сега Кула 181 си извършваше поддръжката на живо или изобщо я пропускаше, както и по всички останали кули, но все още си беше добре човек да бъде назначен в нея.
[* Шибън (или с оригиналното име Bonk), или както го произнасят местните жители, Шиибн, е най-близкото нещо до главен град, което има Юбервалд. До този град е входът към мините на Нисшия крал на джуджетата, а в града живее лейди Марголота, с която Ветинари играе на Прас! по щракалките и с която се смята че имал роман на младини. Именно в този град се развива основната част от действието на „Петия слон“. По време на посещението на Ваймс там, освен всичко друго, са се случили крайно неприятни неща с екипа на най-близката до града щракалкова кула. Ваймс е забелязал следи от нападение по основата на друга юбервалдска кула. Ако такива неща не са се случвали с разположената в същия кризисен район Кула 181, това ще помогне да се обясни, защо тя е известна като късметлийска.]
Впрочем, в нея назначаваха предимно хора. Е, долу в равнината постоянно се шегуваха, че в 181-ва служили вампири и върколаци. Истината обаче беше, че тя, също както и много други кули, нерядко се обслужваше от дечурлига. Всички знаеха, че става така. Всъщност новата управа може и да не знаеше, но и да узнаеше, не би направила нищо по въпроса, освен старателно да забрави, че е знаела. На хлапетата нямаше нужда да им се плаща.
Младите (предимно) мъже по кулите се съдираха от работа при всякакво време, за едва-едва стигащи им пари. Бяха самотници, закърнели мечтатели, бегълци от закона, за които законът беше забравил, или просто бегълци от всички останали. Хващаше ги един особен вид целенасочена лудост; казваха, че тракането на кепенците ти влизало в главата и че вътрешностите ти пулсирали заедно с него, така че рано или късно почваш да четеш съобщения само по тракането им. В кулите си те пиеха горещ чай от чудновати калаени канчета, силно разширяващи се към дъното, така че да не се обръщат, когато бурите разклатеха кулата. По време на отпуска те пиеха алкохол от каквото им паднеше. И говореха на техен си жаргон, за магаре и не-магаре, за системен овърхед* и за пакетно поле, за това да го забарабаниш и да го подпалиш, за 181 (което беше добре) или запушено (което беше лошо) или тотално запушено (ама наистина много зле), за подпълващ код и за лаком код и за жакард**…
[* Този компютърен термин за частта от ресурсите, използван за вътрешно системни цели, всъщност си значи просто издръжки, разходи, фира. Но етимологически значи „над главата“, което при особеното значение на Овърхеда за щракалките си е много подходящо…]
[** Не е ясно, какво точно е означавало „жакард“ в щракалките, но първата машина, чиито операции са управлявани чрез перфокарти е Тъкачният стан на Жакард, изобретен през 1801 г.]
Освен това те обичаха деца, които им напомняха тези, които са оставили там, откъдето са дошли или които нямаше как да имат, а пък хлапетата обожаваха кулите. Идваха и се въртяха наоколо и вършеха разни дребни неща и изглежда попиваха семафорния занаят само от гледане. Падаха си умни, овладяваха клавишите и ръчките като с магия, обикновено имаха превъзходно зрение и повечето от тях фактически бягаха от вкъщи без да напускат родните си места. Защото горе на кулата ти се струва, че може да видиш всичко чак до Ръба на света. Със сигурност при хубаво ясно време можеше да се видят няколко съседни кули. Можеше да се преструваш, че и ти можеш да четеш щраксове само по тракането на кепенците, докато под пръстите ти се нижат имена на далечни места, които никога не си виждал, обаче на кулата изглеждаха някак си свързани с теб…
За мъжете от Кула 181 тя беше Принцесата, макар че в действителност беше просто Алис*. Беше на тринадесет, можеше да поддържа часове наред единия край на линията без ничия помощ и по-късно щеше да има интересна кариера, която… както и да е, тя запомни онзи разговор през онзи ден, защото беше странен. Не всички сигнали бяха съобщения. Някои бяха команди за кулите. Някои, като дръпнеш ръчките според далечния сигнал, правеха да стават разни неща в собствената ти кула. Всичко това Принцесата го знаеше. Доста от нещата, пътуващи по Голямата Магистрална, се наричаха Системен Овърхед — команди към кулите, отчети, съобщения за други съобщения, дори раздумка между операторите, макар че последното беше строго забранено тези дни. Всичко това беше кодирано. Голяма рядкост беше да видиш прав текст в Овърхеда. Този път обаче…
[* „Алис“ и „Боб“ (иначе казано устройство А и устройство Б) са традиционните обозначения на двете крайни страни в примерите в класическите текстове по криптография, а по-късно по техен пример са използвани и в много други области. Типичният пример в споменатите текстове е започвал с изречението „Алис иска да изпрати съобщение на Боб“. Друго интересно качество на името Алис е, че много прилича на английската дума за „псевдоним“, „кодово име“ — „alias“.]
— Ето го пак — каза тя. — Не може да е наред. Няма подателски код, нито адрес. Овърхед е, ама е в прав текст.
От другата страна на кулата, седнал с лице в другата посока, защото обслужваше линията нагоре, беше Роджър*, който беше на седемнадесет и вече работеше за куло-майсторския си сертификат. Ръката му не спря докато казваше:
[* „Роджър“ пък е приемащата страна. „Прието“ на английски е Received, съкратено R, а когато е трябвало да е сигурно че буквата е чута добре, обичайно се е казвало „Р като Роджър“. Така че в англоезичните радио-свръзки обикновено са казвали „Роджър“ имайки предвид „прието“.]
— И какво казва?
— Отначало ГНУ, това знам, че е код, а после само едно име. Джон Миличков. Това да не е…
— Предаде ли го? — намеси се Дядото. Той се беше свил в ъгъла на претъпканата кабинка посредата на кулата и поправяше една рамка с кепенци. Дядото беше майсторът на кулата, беше ходил навсякъде и знаеше всичко. Всички го наричаха Дядо. Беше на двадесет и шест. Винаги вършеше нещо по кулата, когато тя работеше на линията, въпреки че в другото кресло винаги имаше момче. Едва по-късно разбра защо.
— Да, защото беше код Г — отговори Принцесата.
— Значи си направила каквото трябва. Недей да се безпокоиш за него.
— Да, но и преди съм предавала това име. На няколко пъти. Нагоре и надолу. Само име, никакво съобщение, нищо! — Тя усещаше, че е казала нещо нередно, но все пак продължи. — Знам, че това У накрая значи, съобщението да се обърне назад, като стигне края на линията, а Н значи, че не се регистрира. — Това си беше фукня, но тя нали беше прекарала часове в четене на кодовата книга. — Значи е само едно име, обикалящо без край нагоре и надолу! Какъв е смисълът?
В нещо определено беше сгазила лука. Роджър все още работеше на линията си, но се беше втренчил право напред с буреносен израз. Накрая Дядото каза:
— Много умно, Принцесо. Да пукна, ако не си права.
— Ха! — обади се Роджър.
— Съжалявам, ако съм сбъркала нещо — измънка смирено момичето. — Само дето си помислих, че е странно. Кой е Джон Миличков?
— Той… падна от една кула — отговори Дядото.
— Значи е мъртъв? — поиска да се увери Принцесата.
— Е, някои казват… — започна Роджър.
— Роджър! — сряза го Дядото. Прозвуча като предупреждение.
— Знам за Изпращането у Дома — изтъкна Принцесата. — И знам също, че душите на умрелите линейчици остават по Магистралната.
— Кой ти каза това? — попита Дядото.
Принцесата беше достатъчно умна да схване, че ако уточни, някой ще си има неприятности.
— О, просто го дочух — каза тя неопределено. — Отнякъде.
— Някой се е опитвал да те изплаши — изсумтя Дядото, не отделяйки очи от зачервяващите се уши на Роджър.
На Принцесата не й изглеждаше страшно. Ако си умрял, като че ли беше по-добре да си летиш между кулите, отколкото да лежиш под земята. Но тя беше също така и достатъчно умна да знае кога да изостави някоя тема.
След дълга пауза, прекъсвана само от скърцането на новите панти на кепенците, най-накрая отново заговори Дядото. И докато говореше, изглеждаше, сякаш си е наумил нещо:
— Гледаме това име да тече в Овърхеда — рече той и на Принцесата й се стори, че вятърът в рамките над нея зави по-самотно, а неспирното тракане на кепенците стана по-настоятелно. — Той никога не поиска да се върне вкъщи. Той беше истински линейчик. Името му е в кода, във вятъра в такелажа и в кепенците. Никога ли не сте чували да казват: „Човек не е мъртъв, докато все още споменават името му“?
| 5 | Arsenal_ENG | 8 | 3 | 1 | 0 | 7 | 2 | 1 | 0 | 3 | 2 | 9 | -2 | 13 | |
| 6 | Ankh_Morpork | 8 | 1 | 0 | 4 | 4 | 8 | 1 | 1 | 1 | 3 | 5 | -6 | 7 | |
| 7 | Sledge-Hammers | 8 | 2 | 1 | 1 | 12 | 6 | 0 | 0 | 4 | 0 | 16 | -10 | 7 |
19.06.2010 13.25 Lagash - Ankh_Morpork
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
