Ankh Morpork :: Никога не се знае

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

03.07.2010 12:03 - Никога не се знае

Автор: spasunger Категория: Спорт

Прочетен: 3428 Коментари: 5 Гласове:

"Парите не са вещ, не са дори и процес. Те са нещо като споделен блян.

Бленуваме, че малко кръгче от обикновен метал струва колкото солидно ядене.

Веднъж събудиш ли се от този сън, можеш да плуваш в море от пари."
...

Ankh_Morpork - Sledge-Hammers 3 - 1

Jones D.C - Ankh_Morpork 3 - 2

Ankh - Hammers 3 - 1

1 - 0	FC Buj	20"
2 - 0	L Qiang	50"
3 - 0	JL Fernбndez	82"
3 - 1	Y Spasov	86"

Jones - Ankh 3 - 2

1 - 0	NE Zubeldia	2"
2 - 0	J Muсoz	22"
2 - 1	C Sousa	25"
3 - 1	J Muсoz	56"
3 - 2	S Monge	78"

Невероятните изяви на Анкх в шампионата продължиха с поредната изумителна победа срещу пряк конкурент. Ковачите от Долния Квартал не бяха равностойни на момците на Олян фон Ментелик, които напълно ги надиграха и заслужено взеха изключително ценни три точки.

За жалост, по-късно през седмицата, в последния мач от груповата фаза на Псевдо Шампионската Лига, нашите допуснаха да бъдат победени с минималното 2-3 от отбора на Джоунс D.C., с което окончателно изгубиха шансове да продължат в елиминациите. Ранното отпадане от традиционно силния за Анкх турнир от друга страна открива възможности за по-спокойна настройка на състава и гонене на по-добри резултати в шампионата. Може пък да сътворим сензация още в първия си сезон в тази лига - никога не се знае, нали?

...
Станли си лъскаше карфиците. При това с израз на блажено съзерцание, все едно сънуваше с отворени очи.

Колекцията блещукаше по прилежно нагънатите ивици кафява хартия и по рулата черен филц, съставляващи пейзажа на света на една истинска карфичена глава. До него беше голямата му настолна лупа, а в краката му — торбичка с разнородни карфици, купени през последната седмица от една пенсионирала се майсторка на иглата.

Беше отлагал момента на отварянето, за да му се наслади още повече. Разбира се, почти със сигурност щеше да излезе, че е пълна с най-обикновени месинговки, може би с някоя случайна плоскоглава или линеен дефект, но цялата работа беше там, че "никога не се знае". Това беше то радостта от торбичките*. Никога не се знае. Не-колекционерите бяха кощунствено нехайни към карфиците, третираха ги, все едно не са нищо повече от тънки заострени парчета метал за забождане на неща към други неща. Затова много чудесни карфици с огромна стойност са били намирани в торба месинговки.

[* „Радостта от торбичките“ (the joy of sacks) звучи на английски точно като „радостта от секса“ (the joy of sex).]

А сега, благодарение на г-н Ментелик, той имаше Широкоглава Свръхдълга Номер Три „Пилето“. Светът искреше като карфиците, толкова спретнато подредени по филца, развит точно пред него. Той може и да понамирисваше на сирене и да имаше гъбички чак до коленете, но точно в този момент Станли се рееше на сребърни криле посред сияйни небеса.

Грош седеше до печката, дъвчеше си ноктите и си мърмореше нещо. Станли не му обръщаше внимание, понеже не ставаше дума за карфици.

— … ме произведе, нали? Няма значение, какво ш’ каже Орденът! Той може да повиши когото ще, нали така? Това значи ощ’ едно златно копче на ръкава ми, както и полагаемата надбавка, нали? Никой от другите не рачи да ме нарече Старши пощальон! И после ей така, кат’ на шега, да вземе и да достави писмо. Писмото било у него, видял адреса, и направо, без да му мисли, си го доставя! Може пък да има пощаджийска кръв у него! А и ги върна тея металните писмена! Писмена, писма, връзката ей я на`. Знак е това, няма криво-ляво. Ха, ’ми че той може да чете думи, дето ги няма! — Грош изплю парченце от нокът и сбърчи чело. — Но пък… ще иска той да знае за Новото Пийе. О, да. Но пък… то ш’си е като д’ чешеш краста. На зле може да потръгне. Много на зле. Но пък… ха, как ги върна само тея ми ти букви за нас… много добра работа. Може и да е истина, че ш’ дойде ден и пак ш’да имаме истински Началник Пощите, както е речено: „И да, ще стъпче Той под нозете си Изоставените Ролкови Кънки и ето, Кучетата на Света ще строшат зъбите си в Него“. И ни показа той знак, няма измама. Е вярно, знак над префърцунена подстригвачница за жени, ама си беше знак, дума напряко не мож’ се каже. Ам’че нали ако беше очевидно, всеки друг щеше д’ може д’ ни го посочи. — Още един къс от нокът улучи края на нажежената печка и изцвърча. — А пък и няма да стана по-млад, т’ва е то, факт. На изпитателен срок обаче, не беше добре т’ва, хич не беше добре. Ами че к’во ш’ стане, ако се случи да опъна петалата ощ’ утре, а? Ще застана аз пред праотците си и ще ми рекат те: „О чедо наше, стана ли ти Старши Пощенски Инспектор Грош?“, а аз ще кажа, че не, а пък те пак ш’ питат: „А стана ли тогаз, чедо наше, Пощенски Инспектор Грош?“ и аз ш’ отвърна, че съвсем не, а те ш’ рекат: „Ами тогаз, чедо наше, сигурно си бил поне Старши Пощальон Грош?“, а аз ш’им река, че не точно, и ш’ми рекат те тогава: „Гръм и мълния, Контроливър, нима изобщо не си могъл да постигнеш нищо повече от Младши пощальон? Що за Грош си ти?“ и лицето ми ще е червено и ще потъна аз до шия в безчестие. И к’во от туй, че самичък съм въртял всичко тук години наред, к’во от туй? Трябва д’ си го има ч’век това ми ти златно копче!

Той се загледа в огъня и някъде изпод сплъстената му брада една усмивка си запробива път навън.

— Може пък да опита да мине Обиколката — рече той накрая. — Мине ли я Обиколката, никой дума напреки не ще мож’ д’ каже. И тогаз и аз всичко ш’си му кажа! Тъй всичко ш’си застане по местата! А пък не я ли изкара той докрай, значи поначало не е бил замесен от началник-пощенско тесто! Станли? Станли!

Станли се събуди от карфичените си сънища:
— Да, г-н Грош?
— Имам някои поръчки за теб, м’чето ми.

А ако той не е замесен от началник-пощенско тесто, добави Грош в дълбочината на скърцащия си ум, така ще си умра като младши пощальон…
...
Не е лесно да чукаш на врата, като същевременно отчаяно се стараеш да не вдигнеш шум, така че най-накрая Хрупърт Конскипръж се предаде и просто замахна с чукчето. Шумът отекна по пустата улица, но никой не се подаде от прозореца си. Никой на тази конкретна улица нямаше да се покаже от прозореца си, дори ако ставаше дума за убийство. В по-бедните квартали хората поне щяха да излязат да позяпат или пък да се включат.

Вратата се отвори.

— Добър вечер, шър…

Конскипръж се промъкна набързо покрай чворестата фигура в тъмния вестибюл и отчаяно замаха на слугата да затвори вратата:

— Затвори я де, човече, затвори я! Може да ме следят… Ама че работа, ти не си ли Игор? Да не би Мангизов да може да си позволи Игор?
— Чудешно уможаключение, шър — каза Игор и надникна в ранния вечерен здрач. — Вшичко е чишто, шър.
— Затвори вратата, за боговете! — проплака Конскипръж. — Трябва да се видя с г-н Мангизов!
— Гошподарят провежда едно от неговите малки шоарета, шър. Ще видя дали може да бъде обежпокоен.
— Някой от другите да е тук? Те дали… Чакай, какво е шуарет?
— Малко шъбиране, шър — отговори Игор и изсумтя. Гостът вонеше на спирт.
— Соаре значи?
— Именно, шър — рече безстрастно Игор. — Мога ли да вжема ижвънредно жабележимия Ви дълъг плащ ш качулка, шър? Ще бъдете ли толкова добри да ме пошледвате във фоайето…

И изведнъж Конскипръж се озова сам в голяма стая, пълна с дебнещи сенки, свещи и дебнещи очи и затворена зад него врата.

Очите принадлежаха на портрети в големи прашни рамки, изпълващи стените от край до край. Според слуховете Мангизов направо си ги купил, при това не само картините. Казваха, че той купил също и всички фамилни права към тях, с имената и делата им, изредени в списъци и така се екипирал за една нощ с чудесно родословие. Това звучеше леко обезпокоително дори и за Конскипръж. Всички лъжеха за прадедите си, това си беше нормално. Да ги купиш беше малко стряскащо, но този тъмен първичен стил толкова подхождаше на Гепи Мангизов.

Купища слухове се бяха нароили за Гепи Мангизов, откакто хората го забелязаха и започнаха да се питат: „Кой е Гепи Мангизов? И що за име е това Гепи?“ Едно беше сигурно — той организираше големи партита. От онзи вид партита, които ставаха част от градската митология (Вярно ли е онова за кълцания дроб? Ти беше ли там? Ами когато той докара тролска стриптизьорка и трима души скочиха от прозореца? Ти беше ли там? Видя ли го? Вярно ли е? Ти беше ли там???). Изглежда половината Анкх-Морпорк е била там, мъкнейки се между масите, бюфета, дансинга, игралните маси, като всеки гост изглежда е бил следван от мълчалив и услужлив лакей, натоварен с поднос питиета. Някои казваха, че той имал златна мина, други се кълняха, че бил пират. А той определено изглеждаше като пират, с дългата си къдрава черна коса, със заострената си брада и с превръзката на окото си. Говореше се, че си имал дори и папагал. Явно слухът за пиратството би могъл да обясни очевидно бездънното му богатство, както и факта, че никой, ама абсолютно никой не знаеше нищичко за него от преди пристигането му в града. Някои се шегуваха, че той сигурно си е продал миналото, също както си е купил ново.

Бизнес похватите му определено бяха пиратски, това Конскипръж го знаеше. Някои от онези неща…

— Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента!*

[* Папагалът на Дългия Джон Силвър от „Острова на Съкровищата“ на Стивънсън в оригинала казва „Pieces of eight!“, сиреч „Осминки!“, има се предвид една осма от златен долар (целият долар е бил твърде голяма сума и хората са намирали за по-практично да го цепят на осминки). Тъй като доларът се дели на сто цента, тоест като цяло сто процента, една осма от сто процента ще бъде точно дванадесет и половина процента.]

След като се увери, че в действителност не е получил сърдечния удар, който очакваше през целия ден, Конскипръж прекоси стаята, клатушкайки се точно като човек, който е обърнал чашка-две, само колкото да си поуспокои нервите, и вдигна тъмно-червения плат, който покриваше, както се оказа, клетка с папагал. Беше си зелено какаду, подскачащо френетично по прелката си.

— Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента!

Конскипръж се ухили.

— А, виждам, че вече си се срещнал с Алфонс — чу се зад него гласът на Гепи Мангизов. — И на какво дължа това неочаквано удоволствие, Хрупърт?

Вратата зад него бавно се намести в облицованата си с филц рамка и заглуши звука на далечна музика.

Конскипръж се обърна и краткият момент на учудването се разтвори в постоянната мешавица от страхове в душата му. Мангизов, пъхнал едната си ръка в джоба на великолепния си смокинг, го гледаше въпросително.

— Следят ме, Гепи! — избухна Конскипръж. — Ветинари изпрати един от неговите…
— О, моля те! Седни, Хрупърт. Мисля, че се нуждаеш от голямо бренди — той сбърчи нос. — От още едно бренди, ако не възразяваш?
— А, няма да откажа! Вече поех една само малка глътчица, нал’знайш, само дъ ми отпусне нервите! Ама че ден имах само! — Конскипръж се разплу в едно кожено кресло. — Знайш ли, че почти целия следобяд имаше стражник на пост пред банката?
— Дебелак ли? Сержант? — попита Мангизов, подавайки му чаша.
— Да, дебелак. Не забелязах чина му — Конскипръж изсумтя. — Никога не съм имал нищо общо със Стражата.
— Аз от своя страна съм имал — каза Мангизов, потръпвайки от гледката как Конскипръж гаврътва едно много изискано бренди. — И както си спомням, сержант Колън има навика да се размотава около големи сгради, не в случай че на някого му скимне да ги открадне, а просто защото обича да пуши на завет. Той е смешник и няма причина човек да се страхува от него.
— Да, но тая сутрин един от данъчните дойде да види дъртия глупак Чийзбъроу…
— Нима в това има нещо необичайно? — зауспокоява го Мангизов. — Дай да ти долея…
— Е вярно, те идват веднъж-дваж всеки месец — призна Конскипръж, подавайки изпразнената си чаша. — Но…
— Ето, не е необичайно. Плашиш се от собствената си сянка, скъпи ми Хрупърт.
— Ветинари ме шпионира! — пак се разкудкудяка Конскипръж. — Тази вечер имаше човек в черно, шпиониращ къщата ми! Чух шум и погледнах навън и го видях в края на градината!
— Сигурно крадец?
— Не, аз напълно съм си уредил сметките с Гилдията! Сигурен съм също, че този следобяд някой е влизал в къщата ми. Разни неща бяха разместени в кабинета ми. Разтревожен съм, Гепи! Аз ще съм този, който най-вече ще загуби от цялата тая работа! Ако има ревизия…
— Знаеш, че няма да има, Хрупърт — гласът на Мангизов се точеше като мед.
— Да но не мога да се докопам до всичките книжа, все още не, чак докато дъртият Чийзбъроу не се пенсьонира. А Ветинари има ку’ища от тези, нал’ знайш, как им викаха… чиновници, нал ’найш, дето по цял ден само се ровят по разни книжа! Ще сметнат те кое как е, точно тъй напра’ят! Та ние купихме Го’ямата М’гистрална с нейните си пари!

Мангизов го потупа по рамото:

— Успокой се Хрупърт. Нищо няма да се обърка. Ти мислиш много старомодно за парите. Парите не са вещ, не са дори и процес. Те са нещо като споделен блян. Бленуваме, че малко кръгче от обикновен метал струва колкото солидно ядене. Веднъж събудиш ли се от този сън, можеш да плуваш в море от пари.

Гласът му беше почти хипнотичен, но ужасът на Конскипръж го тласкаше все така напред. Челото му залъщя от пот.

— Е, а пък Зеленобут пикае в него! — сопна се той и очите му се запалиха от отчаяно злобеене. — Нал ’найш онази кула на срещу въртенето от Ланкър, същата, дето ни причиня’аше всички онея гла’оболия преди няколко месеца? Онази, за която ни казаха, че било поради вещици на метли блъскащи се в кулата? Ха! Вещица беше само първия път! После Зеленобут подкупи някои от новите хора в кулата да рапортуват за повреди, а един от тях да препуска като луд от кулата и да му праща данните за пазара в Генуа цели два часа преди до тях да се докопа някой друг! Ето как, разбираш ли, излезе далаверата му със сушените стриди. А също и със сушеното рибено тесто и сушените земни скариди. Нито пък го прави за пръв път! Много шавлив е той, нашият!

Мангизов гледаше Конскипръж и се чудеше дали няма да е най-добре да го убие незабавно. Ветинари беше умен. Не можеш да останеш владетел на тази ферментираща мацаница, наричана град, ако си тъп. Щом като си видял негов шпионин, значи това е бил шпионин, който той е искал да видиш. Начинът да разбереш, че Ветинари те следи е, като се озърнеш много бързо да видиш, че няма никого.

А демоните го взели и Зеленобут. Някои хора просто нямаха подход, ама никакъв подход. Толкова бяха… дребнави. Да се използват щракалките по този начин беше глупаво, но да се допусне плужек като Конскипръж да разбере за това, си беше направо непростимо. Беше тъпо. Все същите глупави дребни човечета, въртящи си дребните си гешефтчета, усмихващи се на хората, от които крадяха и изобщо не разбиращи парите.

И ето че глупавият свиноподобен Конскипръж беше доприпкал тук с подвита опашка. Което създаваше известни затруднения. Вратата беше звуконепроницаема, килимите бяха леснозаменими, а Игорите бяха прочути с дискретността си, но със сигурност все някой незабелязано е наблюдавал как Конскипръж влиза при него, следователно беше благоразумно да осигури излизането му от къщата.

— ’Бър чо’ек си ти, Гепи Мангизов — изхълца Хрупърт, махайки неловко с чашата, която пак беше празна. Остави я на една масичка с пресилената грижливост на пияница, но понеже не беше улучил правилния от трите образа на масичката, мятащи се натам насам пред очите му, чашата се разби на пода.
— ’Жаляв’м за това — изломоти той. — Ти си ’бър чо’ек, та’а че ще ти дам т’ва. Ня’а как да ’о държа у наш, ня’а как с ’ичките шпьони на Ветинанарарари с’ед мен. Ня’а как да ’о ’згоря, щото ’сичко е вътре. ’Сичките му… транзакцийки. ’Ного е ’ажно. Не ’ога да с’оверя на ’станалите, щото те ме мразят. ’Ащо ти н’се погрижиш з’него, а?

И той извади един оръфан червен тефтер и го протегна горе-долу напред. Мангизов го взе и го разгърна. Очите му пробягаха по колонките.

— Да не би да си записал всичко, Хрупърт? — попита той. — Защо?

Хрупърт го изгледа ужасено.
— Ама н’ли трябва да държа сметка за ’сичко? — заоправдава се той. — Ин’че ше ’зема д’ му ’зпусна края, като не ’нам кое к’де е. Така че… виж’ъш ли, да мога да върна ’сичко, така де, няма ник’во прес’ъпление. — Той се опита да се потупа с пръст по ноздрата, но не улучи.
— Ще го наглеждам с най-голяма грижа, Хрупърт — обеща Мангизов. — Много мъдро от твоя страна да го донесеш на мен.
— З’мен това ’начи много, Гепи — рече Хрупърт, напредвайки към фазата жално-милно. — Ти ме ’зимаш мен нанасериозозозно, а не като Зеленобут и аверите му. Аз поемам ’сички рискове, а те к’во, те се д’ржат с мене като с калта под нозете им. Като с кал. Ужасно свестен тип с’ти, ’ного свестен. Ама чудно, че ’наеш ли, че имаш Игор, както си толкова свестен, щото… — Тук той шумно се оригна. — Щото чух аз, че Игорите работели сам’за шантавелници. Тотално изкук’ригали типове, нал’ наеш, и вампири и такова, абе т’кива дето още секунда и ш’ излезе кукувичката. Не ч’ имам нещо против твоя човек, няма да придираш, кат’ го гледам си е съвсем проклето наред приятелчето, ха-ха-ха, проклето наред ред приятелчета…

Гепи Мангизов го изправи внимателно на крака.
— Ти си пиян, Хрупърт — каза той. — И прекалено много говориш. Ей сега ще извикам Игор и…
— Да, шър? — обади се иззад гърба му Игор. Малцина можеха да си позволят точно такива услуги.
— … и той ще те закара у дома с моята каляска. Гледай да го предадеш без произшествия на неговия камериер, Игор. А да, и като свършиш с това, би ли могъл да издириш колегата ми г-н Грайл? Предай му, че имам за него едно малко поръченийце. Лека нощ, Хрупърт. — Мангизов го потупа по провисналата буза. — И изобщо не се тревожи. Утре ще видиш, че всичките ти безпокойства ще са просто… изчезнали.
— ’Ного ’бър тип — изломоти блажено Конскипръж. — Кат’ за ч’жденец…

Игор откара Хрупърт в къщата му. Междувременно онзи беше достигнал етапа „веселото пиянде“ и пееше една от ония песни, които може и да изглеждат смешни на играчи на ръгби и на деца под единадесетгодишна възраст, така че прибирането му трябва да е събудило доста от съседите, особено след като той не преставаше да повтаря куплета за камилата.

После Игор се върна вкъщи, разпрегна каляската, погрижи се за коня и отиде до малкия гълъбарник зад къщата. Там имаше големи дебели гълъби, нищо общо с градските хвърчащи развъдници на зарази. Избра един по-тлъст и чевръсто надена сребърен пръстен за писма на крака му. Анкх-Морпоркските гълъби бяха доста умни като за гълъби. Глупостта нямаше особено голяма продължителност на живота в този град. Този гълъб обаче скоро щеше да намери жилището на г-н Грайл някъде по покривите, но Игор го дразнеше това, че гълъбите му никога не се връщаха.

...
Цели преспи от стари пликове се разхвърчаваха, когато Олян минаваше ядосано, а понякога прегазваше ядосано през изоставените стаи на Пощенската палата. Идеше му да троши стени с ритници. Беше в капан. В капан. Нима не направи каквото можа? Сигурно на това място наистина имаше проклятие. И то като нищо можеше да се казва Грош…

Блъсна една врата и се озова в обширния каретен двор, около който Пощата се беше извила като буквата П. Той все още се използваше. Както му беше казал Грош, когато Пощенската служба колабирала, отделът с каретите оцелял. Беше полезен и добре уреден и, освен всичко друго, притежаваше множество коне. Конете не може да ги натъпчеш под дюшемето, нито да ги набуташ на тавана. Те трябваше да се хранят. Така че повече или по-малко безболезнено кочияшите го поеха в ръцете си и сега го използваха за пътнически превози.

Олян погледа как една натоварена карета отпътува от двора и тогава забеляза някакво движение горе.

Вече беше свикнал с щракалковите кули. Понякога му се струваше, че от всеки покрив е изникнала поне по една. Повечето бяха с новите рамки с кепенци, инсталирани от Голямата Магистрална Линия Ад, но имаше немалко и от старомодните семафорни стрелки, че дори и по някое сигнално флагче. Последните обаче работеха доста бавно и само при пряка видимост, каквато се намираше доста трудно в избуялата гора от вишки. Ако искаш нещо повече от най-основното, трябваше да идеш в някоя от малките щракалкови компании и да наемеш малка вишка с кепенци и обитаващ я водоливник, който да следи за входящи обаждания, както и достъп до някоя от възловите кули, а ако си наистина богат можеше да вземеш на работа и обучен оператор. И човек си плащаше. Олян нямаше никакво понятие от технологии, нито какъвто и да е интерес в тази област, но доколкото разбираше, цената беше нещо като майка си и баща си. И баба си и дядо си.

Но всички тези наблюдения кръжаха като далечни планети около централния, ярък като слънцето въпрос: какво по демоните търси тази кула на нашия покрив?

Тя определено беше на пощенския покрив. Той я виждаше и чуваше тракането на кепенците й. И беше сигурен, че мярна една глава, която веднага се скри.

Защо имаме кула на покрива и кой ли я използва?

Той се втурна обратно в сградата. Досега не беше забелязвал стълба за нагоре, но кой знае какво можеше да има зад някоя купчина писма в дъното на някой задръстен коридор…

Проби си път през поредния проход, отрупан с чували с поща и стигна до място, където голяма заключена с резета двукрила врата извеждаше обратно към двора. И тук имаше също така стълбище, водещо нагоре. Малки безопасни лампи шареха с бледи петна светлина горния мрак. Това е то Пощенската Служба — помисли си Олян. — В Правилника пишеше, че стълбищата трябва да са осветени и те си бяха осветени, макар че от десетилетия не ги използваше никой освен Станли, когато палеше лампите. Имаше и един товарен асансьор, от онези чудовища задвижвани чрез вливане и изливане на вода в и от голямата цистерна с дъждовна вода на покрива, но той нямаше представа, как да го накара да проработи, а и да имаше представа, нямаше да се довери на пущината. Грош му беше казал, че е счупен.

Точно под стъпалата, поразмазано, но все още различимо, се виждаше тебеширено очертание. Положението на ръцете и краката изобщо не беше естествено. Олян преглътна, но все пак сграбчи парапета.

И се закатери нагоре.

На първия етаж имаше врата. Отвори се лесно. Всъщност изхвърча само от нищожно докосване до дръжката и върху стълбището изригна плътно натрупана поща като онези играчки на пружина, които изскачат от кутии. Олян се олюляваше и стенеше докато писмата се плъзгаха покрай него на талази и заливаха стъпалата.

Той се качи сковано още един етаж нагоре, намери още една смътно осветена врата и този път застана отстрани преди да я отвори. Приливната сила на писмата пак заблъска краката му, а шумът от мъртвите писма беше като сух шепот, докато те се изсипваха в мрака. Като че бяха прилепи. Цялата сграда беше препълнена с мъртви писма шепнещи си едно на друго в тъмнината, когато един човек падна и се преби до смърт…

Още малко и ще свърши като Грош, луд за връзване. Но в тази сграда имаше още нещо. Някъде тук имаше една врата…

"Главата му беше по цялата стена"…

Виж какво, каза той на въображението си, ако се държиш така, друг път няма да те взимам с мен.

То обаче, предателско както винаги, продължи на пълни обороти. Наистина, той никога, ама никога не беше посягал на никого. Винаги предпочиташе да бяга вместо да се бие. А убийството, ами убийството нали си беше абсолютна величина? Не може да се извърши 0,021 от убийство, нали? Помпа обаче изглежда смяташе, че можеш да убиваш със сметало. Добре де, може би някъде надолу по веригата хората и да бяха… ощетени от престъплението, но какво оставаше тогава да се каже за банкерите, хазаите и дори за барманите? „Заповядайте двойното Ви бренди, господине, а аз току-що Ви убих 0,0003 пъти“? Рано или късно всеки все засягаше някак някого другиго. Освен това много престъпления не бяха дори престъпления. Да речем трикът с пръстена. Той никога не _казваше_, че той бил диамантен. Освен това беше много подтискащо да видиш колко бързо честните граждани прегръщаха възможността да се възползват от бедственото положение на пътника. Това можеше направо да разруши вярата му в човещината, ако той имаше такава. Освен това…

Третият етаж произведе още една лавина от писма, но когато тя утихна, коридорът зад вратата все още беше запушен от хартиена стена. Един-два шумтящи плика паднаха, намеквайки, че може да последва още свличане. Олян продължи нагоре.

Всъщност сега отстъплението беше първата му грижа, но стъпалата вече бяха отрупани с хлъзгащи се пликове и изобщо не беше време тепърва да се учи да се пързаля на сухо.

Добре де, петият етаж трябва да е чист, нали? Как иначе Сайдбърн е могъл да достигне стъпалата за назначената му среща с вечността? И ето, все още от купищата поща на площадката на четвъртия етаж се подаваше жълто-черно въже. Стражата е била тук. Въпреки това Олян отвори вратата много предпазливо, както би го направил някой стражник.

Едно две писма паднаха, но главното свлачище вече беше отминало. Няколко стъпки по-навътре се изправяше познатата му стена от писма, плътна като скална маса. И тук беше идвал стражник. Някой се беше опитвал да пробие писмената повърхност и Олян можеше да види дупката. Този някой, също както Олян сега, беше промушил вътре цялата си ръка само за да напипа с краищата на пръстите си още по-сплъстени пликове. Никой не би могъл да достигне това място отдругаде освен от стълбището, освен ако не можеше да премине през поне шест стъпки дебелия завал.

Имаше още един етаж. Олян предпазливо се заизкачва по стъпалата и на половината път чу началото на ново свличане под него.

Някак си ще да е нарушил баланса на пощата на долния етаж. Тя изригна от коридора, неспираема като ледник. Когато гребенът й достигна стълбището, купове пликове се заоткъсваха от общата маса и западаха по стъпалата. Далече отдолу дървото изпращя и заскърца. Стълбището се разклати.

Олян пробяга последните няколко стъпала до петия етаж, хвана се за дръжката на тамошната врата, дръпна я и увисна на нея, докато още една лавина от поща се изсипа покрай него. Сега всичко се тресеше. Нещо рязко изтрещя и остатъкът от стълбището рухна, оставяйки Олян висящ от дръжката на вратата, помитан от писмата.

Той се люлееше със затворени очи, докато шумовете и движението що-годе не замряха, макар че от време на време нещо все още изпукваше. Стълбата я нямаше.

Много внимателно Олян вдигна краката си, докато не напипа ръба на нов коридор. Без да си позволява такова предизвикателство срещу съдбата като дишане, той промени хватката си на вратата така, че сега държеше дръжките и от двете страни. Много бавно петите му запълзяха навътре по писмата на пода и завлачиха след себе си вратата, докато той същевременно успя да хване вътрешната дръжка и с двете си ръце. Тогава пое дълбоко спарения сух тукашен въздух, задрапа бясно с крака, изгъна се като закачила се на куката сьомга и най-сетне постигна достатъчно голяма част него да легне на пода и така да избегне падането през десет метра писма и изпочупена дървения. Без да хаби време за мислене, той откачи безопасната лампа от куката до вратата и се зае да проучи предизвикателството пред него.

Коридорът беше ярко осветен, постлан с хубав килим и напълно чист от всякаква поща. Олян зяпна.

Тук беше имало писма, плътно натъпкани от пода до тавана. Той ги беше видял, беше усетил как падат покрай него в стълбищната клетка. Те не бяха халюцинация, бяха плътни, прашни, мухлясали и реални. Да се вярва в каквото и да е друго си беше лудост.

Озърна се да погледне развалините от стълбището и не видя нито врата, нито стълбище. Застланият с килим коридор се простираше чак до далечния край на стената.

Олян осъзнаваше, че за това трябва да има някакво обяснение, но единственото, което му идваше наум, беше, че е много странно. Протегна боязливо ръка да пипне килима на мястото, където трябваше да има стълбище и изтръпна, когато пръстите му преминаха през пода.

И се зачуди: дали тук, където съм аз сега, някога не е стоял друг началник на пощата? Който е стъпил върху нещо, което си е мислил, че е здрав под и се е пропаднал през пет етажа от болка?

Сантиметър по сантиметър Олян запълзя през коридора в обратната посока и шумът се усили. Беше смътен, обобщен шум, шумът на голяма сграда кипяща от дейност — викове, разговори, тракане на разни механизми, съчетаният ромон на хиляди гласове и грохот от колела и стъпки и подпечатване и скрибуцане на пера и хлопане на врати, всичко преплетено на огромен стан, за да стане чистата тъкан на икономиката. Коридорът пред него го изведе до Т-образно разклонение. Шумът се раздаваше откъм ярко осветеното пространство още по-нататък. Олян тръгна накъм лъскавия бронзов парапет на балкона пред него…

… и спря.

Така значи, мозъкът му беше докаран чак дотук с цената на непомерни усилия, и ето че дойде време и той да свърши малко работа.

Залата на Пощата беше мрачна пещера, затрупана с планини от писма. Нямаше никакви балкони, нито лъскави бронзови орнаменти, нито кипящ от работа персонал и дяволски сигурно нямаше никакви клиенти. Залата на Пощата е могла да изглежда така единствено в миналото, нали така? _И имаше балкони, сър, обикалящи от край до край голямата зала на всеки етаж, сър, от ковано желязо като дантела!_ В настоящето, тук и сега, обаче ги нямаше. Но той не беше и в миналото, не и наистина. Нали пръстите му напипваха стълбище там, където очите му виждаха постлан с килим под. Олян реши, че се намира тук-и-сега, обаче вижда и чува тук-и-някога. Разбира се, трябваше да си луд за да повярваш в подобно нещо, но това нали беше Пощата. Горкият г-н Сайдбърн е стъпил на под, който вече не го е имало.

Олян спря преди да стъпи на балкона, протегна се надолу и отново изтръпна, когато върховете на пръстите му още веднъж преминаха през килима. Тук е стоял и, как беше, а да, г-н Млък, та той е хукнал да погледне надолу и…

"… пльок, сър, пльок по мраморния под."

Олян внимателно се изправи, прилепи се с гръб към стената и зяпна смаяно голямата зала.

От тавана висяха люстри, но не бяха запалени, защото през бляскавия купол се лееше слънчева светлина върху пейзаж без гълъбови изпражнения, но за сметка на това изпълнен с хора, сновящи по шахматните плочи на пода или здраво работещи зад дългите лъскави гишета, „направени от рядко дърво, тъй казваше тате“. Олян стоеше и не можеше да се нагледа.

Сцената беше построена от стотици целенасочени дейности, весело сливащи се в пълна анархия. Под него хора блъскаха големи телени кошове на колела, чували с писма се точеха по поточни линии, чиновници трескаво пълнеха рафтовете на гълъбарника. Беше механизъм сглобен от хора, „сър, само да го бяхте видели!“ Далече вляво, от отсрещната страна на залата се издигаше златна статуя, три-четири пъти по-голяма от човешки ръст. Изобразяваше строен младеж, очевидно бог, не носещ нищо друго освен шапка с крилца, сандали с крилца и — Олян примигна — като че ли смокиново листо, и то с крилца. Скулпторът го беше уловил в момент, когато се канеше да скочи във въздуха с писмо в протегнатата нагоре ръка и с изражение на благороден устрем. Статуята господстваше над залата. Понастоящем я нямаше. Постаментът й беше празен. Щом като бяха изчезнали люстрите и гишетата, то статуя, която дори само е изглеждала златна, не е могла да има никакъв шанс. Вероятно това е бил „Духът на Пощенската Служба“ или нещо такова*. Междувременно пощата долу се придвижваше по по-прозаичен начин.

[* Очевидно е подобието на този бог с Меркурий, вестоносеца на боговете. Във Великобритания позлатена статуя на Меркурий се свързва предимно със сградата на BBC.]

Точно под купола имаше часовник с по един циферблат във всяка от четирите посоки. Докато Олян го гледаше, голямата стрелка се премести право нагоре.

Изсвири рог. Шеметният балет прекъсна, когато някъде под Олян се отвориха врати, влязоха мъже в „униформите, сър, лазурно сини с бронзови копчета! Да ги бяхте видяли само!“ строиха се в две редици пред голямата двукрила врата и застанаха мирно. Там ги очакваше грамаден мъж с лице като зъбобол. Той имаше на колана си голям пясъчен часовник в жироскопична бронзова клетка и оглеждаше строя сякаш е виждал и по-неприятни гледки, но рядко, и то само по подметките на огромните си ботуши. Той вдигна часовника с израз на злобно тържество, пое си дълбоко въдух и изрева:
— Доооставка Номер Чееетири… стегниии се!

Думите достигнаха до Олян леко приглушени, сякаш ги чуваше през картон. Пощальоните, вече изправени мирно, се постараха да изглеждат още по-стегнати. Мъжагата ги изгледа и отново си пое въздух:
— Доооставка Номер Чееетири готови, готови!… РАЗНАААААААА-СЯЙ!

Двете редици минаха покрай него в забързано шествие и излязоха.

„Някога ние бяхме пощальони…“

Трябва да намеря истинска стълба, помисли си Олян, докато отстъпваше от ръба. Аз… халюцинирам в миналото. Но съм стъпил в настоящето. Като сомнамбулизъм е. Не искам да стъпя право в чистия въздух и да свърша като поредното тебеширено очертание.

Той се обърна и тогава някой премина право през него.

Усещането никак не беше приятно, като внезапен пристъп на треска. Но не това беше най-лошото. Най-лошото беше да видиш как главата на някого другиго минава през твоята. Гледката беше предимно сива, изпълнена с малко червено и тук таме кухини за синусите. Изобщо не ви трябва да знаете за очните ябълки.

„… лицето му изкривено, сякаш е видял призрак…“

Стомахът на Олян се разбунтува и като се обърна, притиснал устата си с ръка, той зърна млад пощальон зяпащ приблизително по посока към него и с такова изражение на ужас, каквото вероятно имаше и на невидимото лице на Олян. Момчето потрепери и хукна нанякъде.

Г-н Игнавия също ще да е стигнал дотук. Той е бил достатъчно умен, да схване положението с пода, но да видиш чужда глава да минава през твоята, е, това би могло да довърши всекиго…

Олян се втурна след момчето. Тук горе той беше загубен. С Грош бяха обиколили едва една десета от сградата и пътят им постоянно препречваха цели сипеи от писма. Той знаеше, че има и други стълбища, и те все още съществуваха и в настоящето. Партерът, ето коя беше целта му — етаж, на който можеше да се разчита.

Момчето влезе през една врата в нещо, което изглеждаше като стая пълна с колети, но в отсрещния й край Олян можеше да види отворен проход и очертанията на парапет. Той ускори крачка и изгуби пода изпод краката си.

Светлината изчезна. За кратко, и за негов ужас, той се озова сред сухи писма навсякъде около него, падащи заедно с него. Приземи се върху други писма, потръпвайки когато старите вехти пликове се накамариха върху него. За малко, през дъжда от поща, той зърна запрашен прозорец, до половината затрупан с поща и пак потъна. Купчината под него се раздвижи, настрани и надолу. Чу се трясък от нещо като врата, изтръгната от пантите й и течението настрани значително се увеличи. Той бясно задрапа да достигне повърхността тъкмо навреме, за да се удари в горната рамка на някаква врата, след което течението го повлече.

Вече съвсем безпомощен, носен от хартиената река, Олян смътно усети труса, когато подът поддаде. Пощата се изсипа през него, отнесе и Олян и го запрати в поредната пряспа от пликове. Той изгуби зрението си, когато хиляди писма се стовариха отгоре му, а след това изчезнаха и звуците. Мракът и тишината го стиснаха като в юмрук.