"Торба на главата и заплахи… Ами че аз това го знам. Мистицизъм за занаятчии. На света не можеше да се намери нито един град без неговия си Древен и Посветен и Съкровен и Херметичен Орден на разни дребни хорица, които си въобразяват, че могат да докопат тайните на древността за някой друг час в четвъртък вечер и които изобщо не осъзнават колко смотано изглеждат с роби." ...

nai-ludite - Ankh_Morpork   1 - 1

Arsenal_ENG - Ankh_Morpork   0 - 1  

nai-ludite - Ankh   1 - 1 1 - 0  C Orozco 31" 1 - 1  N Rachev 57"

Arsenal - Ankh   0 - 1 0 - 1  C Sousa 61" W Bacon 5"

Героичните прояви на Анкх в първия им сезон в тази пета дивизия явно нямат край. Момците на Олян фон Ментелик продължават да изваждат жокери от ръкавите си и да изумяват всички анализатори и специалисти.

Ето, миналата седмица Анкх удържа невероятен хикс срещу лидера и безспорен фаворит за спечелването на титлата - Най-Лудите. Лудостта на Най-Лудите удари на камък срещу твърдата и безкомпромисна игра на нашите, а точката беше повече от добре дошла в стремежа на Анкх да се отдалечи от зоната на изпадащите колкото може повече.

Но истинската бомба падна през този уикенд, когато Анкх нанесе съкрушителен удар на пряк конкурент в борбата за оцеляване. Отборът на Арсенал ЕНГ така и не съумя да намери адекватен отговор на "кривия" стил на нашите (както самите местни вестници го описаха) и бе принуден да сведе глава пред тактическия гений на Олян, а може би по-скоро пред невероятния късмет, който гони неговите подопечни.

Все пак по всичко личи, че ще трябва да се мине през още една формалност - изиграването на бараж за оставане в групата. Сега всички усилия са концентрирани в тази посока.

...
Олян фон Ментелик се беше свил с глава, опряна на ръцете му. Имаше въздух, но беше спарен и нямаше да му стигне задълго. Не можеше да помръдне дори и пръста си. Около него трябваше да има тонове поща.

— Предавам душата си на всеки бог, който съумее да я намери — измърмори той в задушния въздух.

Синя линия се заизвива пред вътрешния му взор. Беше ръкопис. Но някак си той го чуваше да говори:
— Мила мамо, пристигнах благополучно и си намерих квартира в…

Гласът звучеше като на селско момче, но в него имаше и нещо… скрибуцащо. Ако писмата можеха да говорят, сигурно щяха да звучат така. Думите се точеха, с букви, накривени и размазани от перото на неохотния си писач… и както си течаха, друг текст започна да се пише пред очите му, стегнат и акуратен:
— Уважаеми господине, имам честта да Ви съобщя, че се явявам единственият душеприказчик на имуществото на покойния сър Дейви Трил от имението „Имението“ в Смесена Благодат, а съгласно всички налични данни, Вие сте единственият…

Гласът продължаваше нататък с толкова отчетливо произнесени думи, че можеха да се чуят лавиците с правни книги зад бюрото, но вече започваше трето писмо:
— Уважаема г-жо Кларк, с най-голямо прискърбие Ви съобщавам, че при сблъсък с противника вчера Вашият съпруг, К. Кларк, се сражаваше доблестно, но…

И тогава всичките едновременно започнаха да се пишат. Десетки, стотици, хиляди гласове изпълваха ушите му и криволичеха пред вътрешния му взор. Не викаха, а само проиграваха думите, докато главата му не се задръсти от звуци, оформящи помежду си нови думи, също както дрънкането, пищенето и гърменето на всичките инструменти на един оркестър се слива в общ климакс…

Олян се опита да изкрещи, но устата му се напълни с писма.

И тогава една ръка го хвана за крака и той се озова във въздуха, висящ с главата надолу.

— О, Г-н Меентелиг — избумтя гласът на г-н Помпа. — Били Сте На Експедиция! Добре Дошли В Новия Ви Кабинет!

Олян изплю хартия и засмука въздух в изтръпналите си дробове.
— Те са… живи! — изпъшка той. — Всичките са живи! И са ядосани! Те говорят! Изобщо не беше халюцинация! Имал съм халюцинации, а от тях не боли! Знам как са умрели другите!
— Радвам Се За Вас, Г-н Меентелиг — отвърна г-н Помпа, обърна го в правилното положение и нагази до кръста в писма през стаята, докато зад тях още поща се посипваше от дупката в тавана.
— Ти не разбираш! Те говорят! Те искат… — Олян се поколеба. Все още можеше да чуе шепота в главата си. И продължи по-скоро за себе си, отколкото да осведоми голема. — Като че ли искат да бъдат… прочетени.
— Това Е Предназначението На Писмата — изтъкна спокойно Помпа. — Ще Видите Че Почти Успях Да Изчистя Вашия Апартамент.
— Ама виж, те са само хартия! А ми проговориха!
— Да — изтътна замислено големът. — Това Място Е Гробище За Нечути Думи. Те Копнеят Да Бъдат Чути.
— Хайде сега де! Писмата са просто хартия. Не могат да говорят!
— А Аз Съм Просто Глина, Но Слушам — възрази големът с все същата вбесяваща безметежност.
— Да, но на теб ти е добавен тоя фокус-мокус…

Г-н Помпа се обърна и го изгледа и зад очите му лумна червен пламък.

— Аз се озовах… назад във времето, поне така ми се струва — измънка Олян, отстъпвайки. — Само в… главата ми. Ето как умря г-н Сайдбърн. Падна от стълбите, които не бяха там в миналото. А г-н Игнавия умря от страх. Убеден съм! Аз обаче бях вътре в писмата! И там трябваше да е имало… дупка в пода, нещо такова, и това… и аз паднах и аз… — Той се запъна. — На това място му е нужен жрец или магьосник. Абе някой, който да разбира от такива неща. Не и аз!

Големът награби пълен наръч от пощата, която допреди малко беше погребала неговия подопечен и отбеляза:
— Вие Сте Началникът На Пощата.
— Това е само приумица на Ветинари! Не съм пощальон. Аз съм само един измамник…

— Г-н Ментелик? — обади се един нервен глас от вратата зад гърба му. Той се обърна и видя момчето Станли, което потрепери, виждайки неговото изражение.
— Да? — сопна се Олян. — Ти пък, да го вземат елфите, какво… Какво искаш, Станли?
— Ами едни хора там — ухили се колебливо Станли. — Те са долу по стълбите. Едни хора.

Олян го изгледа, очаквайки продължение, но Станли изглежда засега беше приключил.
— И какво им трябва на тези хора? — подкани го той.
— Трябвате им Вие — отговори Станли. — Казаха, че искат да видят човека, който иска да бъде началник на Пощата.
— Аз не искам да бъда… — започна Олян, но се предаде. Нямаше защо да си го изкарва на момчето.
— Извинете Ме, Господин Началник Пощите — избоботи иззад него големът. — Желая Да Довърша Възложената Ми Задача.

Олян се отмести, за да пропусне глинения човек да излезе в коридора. Старите дъски на дюшемето стенеха под огромните му крака. Отвън можеше да се види как беше успял да почисти кабинета. Стените на останалите стаи се бяха издули почти до пръсване. Когато един голем натъпче неща в стая, те си остават натъпкани.

Гледката на трополещата му фигура малко поуспокои Олян. В г-н Помпа имаше нещо толкова обик… добре де, толкова земно. Това, от което имаше нужда той сега, беше малко нормалност — нормални хора, с които да поговори, нормални неща за вършене, които да изместят гласовете от главата му. Той изчетка няколко писма от все по-оцапания си костюм.

— Добре тогава — каза той на Станли, докато се опитваше да си намери вратовръзката, която се оказа, че висяла от гърба му. — Ще ида да видя какво искат.

...
Чакаха го на междинната площадка на голямото стълбище. Бяха стари мъже, слаби и прегърбени, като малко по-стари копия на Грош. Всичките носеха все същата вехта униформа, но в нея имаше и нещо странно. Над козирката на фуражката на всеки от тях беше завързан с телчета по един гълъбов скелет.

— Ти ли си Човекът Неекспресен? — изхриптя един от тях, когато Олян ги наближи.
— Какво? Кой? Аз ли? — сепна се Олян. Изведнъж идеята за нормалност пак се беше запиляла нанякъде.
— Да, Вие сте, сър — прошепна в ухото му Станли. — Трябва да кажете „да“, сър. Леле, сър, как бих искал аз да правя това.
— Да правя какво?
— За втори път питам: ти ли си Човекът Неекспресен? — повтори дядото вече по-сърдито.

Олян забеляза, че му липсваха двете горни фаланги на показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

— Ами предполагам. Щом настоявате — рече той. Това не срещна съвсем никакво одобрение.
— За последен път питам: ти ли си Човекът Неекспресен? — този път в гласа на стареца се долавяше истинска заплаха.
— Добре де, добре! Само за този път, да! Аз съм Човекът Неекспресен! — извика Олян. — А сега може ли да…

Някой иззад гърба му нахлупи на главата му нещо черно и някакъв канап се стегна около врата му.

— Туткав е Човекът Неекспресен — изскърца в ухото му още един старчески глас и невидими, но яки ръце го сграбчиха. — Не е пощаджия той.
— Всичко ще е наред, сър — чу се и гласът на Станли, докато Олян се боричкаше. — Не се тревожете. Г-н Грош ще Ви води. Лесно ще се оправите, сър.
— С какво да се оправя? Оставете ме на мира, тъпи дърти негодници!
— Човекът Неекспресен се бои от Обиколката — изсъска един от нападателите.
— О, да, Човекът Неекспресен ще бъде Върнат на Подателя по канален ред — обади се друг.
— Нека Човекът Неекспресен бъде претеглен на везните.
— Станли, веднага докарай тук г-н Помпа! — опита се да изкрещи Олян, но торбата беше дебела и прилепваше.
— Не бива, сър — ужаси се Станли. — Изобщо не бива. Всичко ще е наред, сър. Това е само… изпит, сър. Ама че това е Орденът на Пощата, сър.

Смешни шапки, помисли си Олян и започна да се успокоява. Торба на главата и заплахи… Ами че аз това го знам. Мистицизъм за занаятчии. На света не можеше да се намери нито един град без неговия си Древен и Посветен и Съкровен и Херметичен Орден на разни дребни хорица, които си въобразяват, че могат да докопат тайните на древността за някой друг час в четвъртък вечер и които изобщо не осъзнават колко смотано изглеждат с роби. А трябваше да се сетя, защото встъпих поне в дузина такива. Сто на сто има тайно ръкостискане. Е, аз знам повече тайни ръкостискания и от боговете. Опасността е като да бях в някоя детска градина. А сигурно е и по-малка. Човекът Неекспресен… хайде де.

И той се успокои. Остави се да го заведат надолу по стълбите, да го завъртят някой друг път. Ами че разбира се, нали трябва да изплашиш новопосветения, но всеки знае, че всичко е само на майтап. Може да звучи страшно, може дори да се усеща страшно, но няма как да бъде страшно. Той си припомни как встъпи в… как беше? А, да — Мъжете на Браздата, в някакво градче вдън кърища тилилейски*. Бяха му завързали очите, ами че как иначе, и Мъжете издаваха всички ужасяващи звуци, които можеха да си представят, а накрая един глас от тъмнината изрече: „Стисни ръце с Древния Господар!“. Олян протегна ръка и стисна един кози крак. Печелеха тези, които оставаха със сухи гащи.

[* В по-гористи райони, с не толкова застъпено зелепроизводство, това разбира се щяха да бъдат гори тилилейски.]

На следващия ден той измъкна от трима от верните си нови Братя осемдесет долара. Сега това не изглеждаше чак толкова забавно.

Старите пощальони го бяха откарали в голямата зала. Можеше да се познае по ехото. Според настръхването на космите отзад на врата му, тук имаше и други хора. А може би не само хора. Стори му се, че чу приглушено ръмжене. Но нали така се правеха тези работи? Трябваше да звучи обезпокоително. Важното беше да се държиш като печен тип, да действаш храбро и прямо.

Конвоят му се отдели от него. Олян остана за момент сам в тъмнината, а после една ръка го докосна по рамото.

— Аз съм, сър. Старши Пощальон на Изпитателен Срок Грош, сър. Няма д’ се тревожите за нищо. Аз съм вашият Временен Ментор за тази нощ, сър.
— Нужно ли беше всичко това, г-н Грош? — въздъхна Олян. — Нали знаеш, че съм назначен началник Пощите.
— Назначен, да, но още не възприет, сър. Доказателството за изпращане не е доказателство за доставяне.
— Ти пък сега какви ги говориш?
— Не бива да издавам тайни на Неекспресния Човек, сър, не бива — рече благочестиво Грош. — Добре се справихте досега, сър.
— О, хубаво тогава — каза Олян, стараейки се да звучи сърдечно. — Кое е най-лошото, което би могло да ми се случи, а?

Грош се умълча.

— Исках да кажа… — започна Олян.
— Ей сегичка ш’го пресметнем, сър — замърмори Грош. — Я да видим… а ето, сър. Най-лошото, което може да Ви се случи, е да изгубите всичките си пръсти на едната ръка, да бъдете осакатен за цял живот и да строшите половината си кокали, сър. О, и те няма да Ви разрешат да встъпите. Но няма да се тревожите за нищичко, сър, за нищичко!

Някъде високо над него един глас изтътна:
— Кой води Човека Неекспресен?

До рамото на Олян, Грош си прочисти гърлото и когато проговори, гласът му наистина изгърмя:
— Аз, Старши Пощальон на Изпитателен Срок Грош, аз водя Човека Неекспресен.
— Това за костите нали го каза само за да ме изплашиш, нали? — прошепна Олян.
— И застанал ли е той във Мрака Нощен? — продължаваше да пита гласът.
— Сега вече е застанал, Почитаеми Първомайсторе! — извика радостно Грош, след което прошепна на закачуления Олян. — Някои от старите м’чета много се зарадваха, задето върнахте знака.
— Добре. А сега, това чупене на кости, което спомена…
— Тогаз да тръгне той на Обиколката! — изкомандва невидимият глас.
— Виж — не се предаваше Олян, — всичко това… нали беше само за да ме изплашите?
— Оставете всичко на мен, сър — прошепна Грош.
— Но чуй ме, тези… — започна Олян и качулката запуши устата му.
— Тогаз да обуе Ботушите той! — продължаваше гласът.

Чудна работа, как става така, че можеш да чуеш главните букви, помисли си Олян, опитвайки се да не се задуши от плата.

— Чифт ботуши точно пред Вас, сър — чу се дрезгавият шепот на Грош — Обуйте ги. Няма проблеми, сър.
— Пфф! Да, но изслушай ме…
— Ботушите, сър, моля Ви!

Олян си събу обувките, много тромаво, и напъха краката си в невидимите ботуши. Те се оказаха тежки като олово.

— Тежка е Обиколката за Човека Неекспресен, — пропя тътнещия глас. — Да продължава.

Олян пристъпи още една крачка напред, натъкна се на нещо, което се изтърколи, просна се с главата напред и когато си удари пищялите в метал, агония го прониза като с кинжал.

— Пощаджии — провикна се екнещият глас — коя е Първата Клетва?

Още гласове пропяха в хор от тъмнината:
— Ех, тяхната кожа, не го ли видиш, няма да повярваш. Играчки, колички, градински инструменти… хич не им пука какво зарязват право на пътя в тези тъмни сутрини!
— Изпищя ли Човекът Неекспресен? — попита гласът.

Олеле, счупил съм си ченето, мислеше си Олян, докато Грош с мъка го изправяше на крака. Олеле, счупил съм си ченето!

Старецът изшептя:
— Браво, сър — след което повиши глас и се обърна към невидимите наблюдатели. — Не изпищя той, Почитаеми Първомайсторе, но бе непреклонен!
— Тогаз да понесе Торбата! — изтътна далечният глас. На Олян вече започваше да му се повдига от него.

Невидими ръце преметнаха през врата му каиш. Тежестта на Торбата преви Олян надве.

— Тежка е Пощаджийската Торба, но скоро ще бъде Светлина! — отекна от стените.

Никой не му беше казвал, че ще боли, помисли си Олян. Добре де, всъщност му бяха казали, но изобщо не му казаха, че го имат предвид…
— Да вървим, сър — подкани го Грош, невидим до него. — Помнете, че това е Пощаджийската Обиколка!

Олян заопипва предпазливо с крак напред и усети как нещо изтрополи нанякъде.
— Той избегна Ролковата Кънка, Почитаеми Първомайсторе! — обяви Грош на невидимите наблюдатели.

Тръпнещ от болка, но с повдигнат дух, Олян опита още две колебливи стъпки и с нов грохот нещо се отблъсна от ботуша му.
— Безгрижно Изоставената Бирена Бутилка не му навреди! — извика триумфално Грош.

Окуражен, Олян пробва още една крачка, стъпи в нещо хлъзгаво и кракът му запраши нанякъде напред и нагоре без него. Стовари се тежко по гръб, главата му тупна в пода. Сигурен беше, че чу как черепът му изпращя.
— Пощаджии, коя е Втората Клетва? — провикна се отекващият глас.
— Кучета! От мен да знаете, няма такова нещо като добро куче! Ако не хапят, ще осерат всичко! А то е все едно да стъпиш на машинно масло!

Олян се изправи на колене, виеше му се свят.
— А така, а така, давайте все така! — шепнеше Грош, хващайки го за ръката. — Ш’го преминете Вие, напук на бури и мъгли! — Тук той понижи глас. — Нали помните к’во пише на сградата!
— Г-жа Кейк? — измърмори Олян и се замисли: дъжд ли беше или сняг? Или може би лапавица? Усети движение и се преви над тежката торба, когато подгизна от вода, а една преусърдстваща кофа отскочи от главата му.

Дъжд значи. Той се изправи тъкмо навреме да усети страшния мраз, стичащ се по врата му и замалко не изпищя.
— Ледени кубчета, сър — прошепна Грош. — Взехме ги от моргата, но д’ не се притеснявате, сър, надали са били използвани… не можахме д’ намерим по-добро за сняг, по т’ва време на годината. Да прощавате! И няма д’ се тревожите за нищичко, сър!
— Да бъде проверена Пощата! — изгърмя командният глас.

Докато Олян залиташе натам насам, Грош пъхна ръка в торбата и тържествено вдигна един плик:
— Аз, Старши Пощальон на Изпита… О, извинете ме з’един само миг, Почитаеми Първомайсторе… — Грош наведе главата на Олян до нивото на устата си. — На изпитателен срок ли беше, или пълноправен Старши Пощальон, а, сър?
— Какво? А да, пълноправен, разбира се, че пълноправен! — побърза да се съгласи Олян, докато ледената вода се стичаше в обувките му. — Безусловно!
— Аз, Старши Пощальон Грош обявявам, че пощата е суха като кост, Почитаеми Първомайсторе! — извика триумфално Грош.

Този път хрипливият ръководен глас излъчваше злорада заплаха:
— Тогаз да го… достави той!

Някъде в задушната тишина на качулката предусещането за опасност на Олян залости вратата и се скри в мазето. Това беше моментът за невидимия хор да стаи дъх и да се приведе напред. Това беше моментът, в който ставащото тук преставаше да бъде игра.

— Всъщност, нали имате предвид, че нищо не съм написал черно на бяло — започна той отпаднало.
— Осторожно с’га, осторожно — не му обърна внимание Грош. — Почти свършихме! Право пред Вас има врата, и на нея е пощенската кутия… Може ли да си поеме той само глътчица въздух, Почитаеми Първомайсторе? Че както си прасна зле главата…
— Глътка въздух ли, Братко Грош? Тъй ч’ ти да му подскажеш туй-онуй, а? — отвърна ехидно председателстващият глас.
— Но Почитаеми Първомайсторе, според ритуалите на Човека Неекспресен му е позволено да… — запротестира Грош.
— Тоз Човек Неекспресен обаче дойде сам! Ей тъй от никъде, Контроливър Грош! Не бе поискал той да стане Младши Пощальон, о, не, нито дори Старши Пощальон, не и той! А пожела той да достигне ей тъй наведнъж званието Началник на Пощите! Тук не си играем на почукването на пощальона, не, Младши Пощальон Грош! Ти беше дето ни врънкаше за това тук! Ние пък няма да минаваме през просото, о не! Той трябва да докаже, че е достоен!
— Старши Пощальон Грош, ако обичаш! — възмути се Грош.
— Не си истински Старши Пощальон, Контроливър Грош, не и ако го скъсаме на изпита!
— Тъй ли? А кой казва, че ти си Почитаем Първомайстор, Джордж Аджи? Ти стана Почитаем Първомайстор, само щото пръв се докопа до робите!

Гласът на Почитаемия Първомайстор загуби част от властността си:
— Свестен чиляк си ти, Контроливър, признавам ти го, но всичките тея приказки как някой ден щял да се яви истинският началник на Пощите и как ще оправи всичко, ами че то е просто… глупаво! Що не се огледаш? Пощата е била каквото е била. Всички ние сме били каквото сме били. Но щом си се заинатил като магаре, добре, да го направим, ама да е според Правилата!
— Тъй да бъде! — рече Грош.
— Тъй да бъде! — повтори Почитаемият Първомайстор.

Тайно общество точно пък на пощальони, мислеше си Олян. Че защо?

Грош въздъхна и се примъкна към Олян.
— Кат’ свършим ш’падне една разправия — прошепна той. — Прощавайте са това, сър. Просто го пуснете писмото. Вярвам във Вас, сър!

И той отстъпи.

В тъмнината на качулката, зашеметен и кървящ, Олян се заклатушка напред с протегнати ръце. Напипа вратата и дълго време напразно търси отвора. Накрая го намери само на стъпка над пода.

Добре де, добре, пъхни проклетото писмо в кутията и да забравим целия тъп фарс.

Да, ама това не беше игра. Не беше някое от онези събития, където всеки знаеше, че наш Хари трябва само да изпелтечи правилните думи, за да стане най-новия член на Посветената Ложа на Тапицерите. Тук имаше хора, които го възприемаха насериозно...

Добре де, ама нали трябва просто да пъхне писмо в отвора? Може ли това да е… Чакай малко, чакай… на един от старците, които го отведоха, не му ли липсваха върховете на пръстите на едната ръка?

Внезапно Олян се ядоса. Яд, който надмогна дори болката в ченето му. Нямаше защо да прави това! Най-малкото не и по този начин. Трябваше да е сляп, за да се остави да го надиграе на „Mi-j’y d’a te la-j’aime“ точно пък тази сбирщина дъртаци!

Той се изправи, подтискайки желанието да застене и свали качулката. Около него все още цареше мрак, но този мрак беше изпъстрен с блещукането на над дузина затъмнени фенери.

— Ей, ам’че той си свали качулката! — извика някой.
— Човекът Неекспресен може да реши да си остане в тъмнината — заяви Олян. — Пощаджията обаче обича Светлината!

Улучи верния тон. Това беше ключът за хиляди номера. Трябва да звучиш както трябва, да изглежда сякаш знаеш какво правиш, да звучиш, все едно водиш парада. И макар това да беше дрън-дрън-ярина, беше съвсем автентична дрън-дрън-ярина.

Вратичката на един от фенерите се отвори малко по-широко и един объркан глас се оплака:
— Ам’че не мога д’ го намеря т’ва в книгата. Къде трябваше д’ го каже?

Важно беше също и да не се помайваш. Олян омота качулката около ръката си и надигна капака на пощенската кутия. С другата си ръка грабна първото попаднало му писмо от торбата, мушна го през отвора и дръпна импровизираната си ръкавица. Тя се отпра като отрязана с нож.

— Пощаджии, коя е Третата Клетва? — възликува Грош. — Айде всички заедно, дружина: Тяхната кожа, от какво ги правят тези капаци по кутиите, от бръсначи ли?

Останалите замълчаха сконфузено.
— Ам’че той не беше с к’чулка, — опъна се една от закачулените фигури.
— А, беше, беше! Омота си я около ръката! Я ми кажете, де пише, ч’не бива? — извика Грош. — Казах ли ви аз? Той е Онзи, когото очаквахме!
— Все още остана последното изпитание — заяви Почитаемият Първомайстор.
— За к’во последно изпитание ми плещиш, бе, Джордж Аджи? Та той достави пощата! — запротестира Грош. — Лорд Ветинари го назначи за Началник Пощите и той мина Обиколката!
— Ветинари ли? Че откога е той тук! От минута-две! Кой е той да ни казва кой е Началник Пощите? Баща му да е бил пощаджия? Не! Дядо му да е бил? Виж само типовете, дето ги пращаше тук! Тъкмо ти казваше, че са проклети пъхниносове без капка пощаджийско мастило в кръвта си!
— Мисля аз, че този може и да съумее… — започна Грош.
— Да вземе тогаз да мине последното изпитание — тросна се Почитаемият Първомайстор. — Знаеш го.
— Че то ш’си е живо убийство! — възкликна Грош. — Не можете…
— Пак ш’ти го кажа, млади Контрьо, я д’ си затвориш устата! Е, г-н Началник Пощите! Ш’се изправиш ли пред Върховното Предизвиателство за пощаджията!? Ш’ срещнеш ли… — той направи пауза за по-голям ефект и в случай че се намерят отнякъде да прозвучат няколко акорда смразяваща кръвта музика — … Врага пред Портите?
— Ш’го срещна и ш’го пр’одолея, заповядайте моля! — провикна се бодро Олян. Тоя будала го беше нарекъл Началник Пощите! Беше сработило! Гледай да звучиш, сякаш водиш парада и те ще почнат да ти вярват! А и това „ш’го пр’одолея“ беше добър допълнителен щрих.
— Заповядваме! О да, заповядваме! — изрекоха в хор пощаджиите в робите.

Грош, брадясала сянка в мрака, взе ръката на Олян и за негова изненада я стисна:
— Прощавайте за туй, г-н Ментелик. Туй хич не го очаквах, хич. Те шмекеруват. Но всичко ш’се оправи. Мож’те д’ разчитате на Старши Пощальон Грош, сър.

Той си прибра ръката и Олян усети в дланта си нещо малко и студено. Сви юмрук около него. Значи хич не го очаквал, а?

— Горе главата, г-н Началник Пощите! — каза Почитаемият Първомайстор. — Изпитанието е просто. Всичко, което Вие има да сторите, е да стоите тук, изправен, за една минута време, ясно ли е? Айде беж, м’чета!

Зашумоляха роби, затрополяха крака и се затръшна една далечна врата. Олян беше оставен сам в смълчания, омирисан от гълъбите мрак.

Какво ли още изпитание можеше да има? Той се опита да си припомни всичко, написано на фасадата. Тролове? Дракони? Зелени зъбати неща?

Разтвори ръката си да види какво ли му е оставил Грош. Беше нещо досущ като свирка.

Някъде в тъмнината се отвори врата и пак се затвори. И се чуха целенасочено движещи се лапи.

Кучета.

...
Олян се обърна, побягна през залата към пиедестала на някогашната статуя и се метна върху му. Нямаше да представлява особен проблем за едри кучета, но поне щеше да докара главите им на височина като за ритане.

И тогава едно от кучетата лавна и на лицето на Олян изгря усмивка. Само веднъж да го чуеш този лай, не ще го сбъркаш с друго. Не беше особено настървен, защото го издаваше уста, способна да схруска череп. Можеш ли да сториш това, не ти трябва допълнителна самореклама. То си се разчуваше. Ама че… ирония. Да вземат наистина да докопат ментеликцери!

Олян изчака да зърне очите им в мъждукащата светлина на фенерите, преди да им изкомандва:
— Schlat!

Кучетата спряха и го зяпнаха. Определено си мислеха, че нещо не е съвсем наред. Той въздъхна и се смъкна от постамента.
— Вижте — заобяснява той, натискайки надолу задниците на кучетата. — Факт, известен на всекиго е, че женски ментеликцери никога не са били изнасяни от страната. Така цената се поддържа висока… Schlat, казах!… и всяко куче от кутре е обучено на ментеликски команди! Това е то майката родина, момчета! Schlat!

Кучетата послушно седнаха.
— Добри кучета — похвали ги Олян. Вярно си беше това дето казваха хора като дядо му: че веднъж престанеш ли да се стряскаш от способността им да отхапят цял крак наведнъж, те бяха много сладки животинчета. Той събра дланите си на рупор и извика:
— Господа-а? Вече е безопасно да дойдете!

Пощальоните непременно щяха да слухтят. Щяха да очакват ръмжене и писъци. Далечната врата се отвори.
— Я елате насам? — подкани ги Олян.

Кучетата се обърнаха да изгледат скупчилите се пощальони. И заръмжаха, тихо, продължително, непрекъснато.

Сега той можеше да види ясно тайнствения Орден. Естествено всички бяха с роби, защото таен орден без роби не може. Сега бяха отметнали качулките и всеки мъж* беше с фуражка със закрепен на нея птичи скелет.

[* Жените винаги са значително недопредставени в тайните ордени.]

— Ами, сър, знаехме си, че Контроливър ще Ви пробута кучкарската свирка… — обади се единият, хвърляйки нервни погледи към кучетата.
— Това ли? — разтвори ръката си Олян. — Откъде накъде ще я използвам. Тя само ги дразни.

Пощаджиите се бяха втренчили в седящите кучета.
— Но Вие ги накарахте да седнат… — започна един от тях.
— Мога да ги накарам да направят и други неща — вметна невъзмутимо Олян. — Само една дума и готово.
— Ъ… отвън има няколко момчета с нашийници, ако нямате нищо против, сър — рече Грош, докато Орденът отстъпваше. — Ние имаме нанаследедствена непоносимост към кучета. Който е пощальон ш’ разбере.
— Уверявам ви, че контролът, упражняван от гласа ми над тях в този момент, е по-здрав от стомана — заяви Олян. Вероятно това бяха врели-некипели, но пък бяха страхотни врели-некипели.

Ръмженето на едно от кучетата достигна до ръба, след който то а-а ще се превърне в зъбата ракета.
— Vodit! — извика Олян. — Съжалявам за това, господа — добави той. — Струва ми се, че се дразнят от вас. Надушват страха, както вероятно знаете.
— Вижте, ние наистина съжаляваме, разбирате ли? — заоправдава се един, чийто глас подсказа на Олян, че е бил Почитаемият Първомайстор. — Нали трябваше да се уверим?
— Тогава, Началник Пощите ли съм аз? — попита Олян.
— Абсолютно, сър. Няма никакъв проблем. Добре дошли, о Началнико Пощите!

Този се учи бързо, отбеляза си Олян.
— Струва ми се, че аз само… — започна той, но го прекъсна отварянето на двойната врата от отсрещния край на залата.

...
Влезе г-н Помпа, понесъл голяма кутия. Би трябвало да е трудно да отвориш тежка двукрила врата, докато носиш нещо и в двете си ръце, но не и ако си голем. Големите просто си вървят и оставят на вратата избора дали да се отвори или да пробва да си остане затворена. Кучетата стартираха като фойерверки. Пощальоните стартираха в противоположната посока и се покатериха на подиума с похвална за толкова възрастни хора скорост. Г-н Помпа крачеше тежко напред, тъпчейки под краката си остатъците от Обиколката. Разклати се, когато зверовете го връхлетяха, след което търпеливо остави кутията на пода и вдигна кучетата за козината на вратовете им.

— Отвън Има Няколко Души С Мрежи, Ръкавици и Извънредно Дебели Дрехи, Г-н Меентелиг — съобщи той. — Те Казват, Че Работят За Някой-си Г-н Хари Крал. Искат Да Знаят Дали Сте Приключили С Тези Кучета.
— Хари Крал? — попита Олян.
— Едър търговец на вт’рични сур’вини, сър — обясни Грош. — Изглежда кучетата са взети под наем от него. Той ги оставя отвързани нощем на дворовете си.
— За да не влизат крадци ли?
— Мисля, че бая ш’се радва, ако влязат, сър. Тъй ш’си спести от храна за кучетата.
— Ха! Махнете ги оттук ако обичате, г-н Помпа — разпореди се Олян.

Ментеликцери значи! Фасулска работа. Докато големът се обръщаше със скимтящо куче под всяка подмишница, той вметна:
— Този г-н Крал ще да живее доста охолно, след като използва ментеликцери като обикновени дворни кучета!
— Ментеликцери ли? Хари Краля ли? Е не, сър, старият Хари няма д’ троши пари за префърцунени вносни кучета, щом може д’ земе мелези, не и той! — възрази Грош. — Сигурно има по нещо от някой друг ментеликцер в тях, д’ речем, може и най-лошото от тях да е. Ха, чистокръвният ментеликцер надали ш’изтрае и пет минути срещу някои от мелезите от наште улици. Ам’че някои от тях имат по нещо от крокодил!

За известно време се възцари тишина, а после Олян продума с отсъстващ глас:
— Та значи… със сигурност не са вносни чистокръвни, така ли смяташ?
— Живота си залагам, сър, живота — отговори бодро Грош. — Проблем ли има, сър?
— Какво? Ъ… не. Никакъв.
— Е, звучахте малко разочаровано, сър. Такова нещо.
— Не. Всичко е наред. Няма проблем — каза Олян и добави замислено. — Знаете ли, наистина ще трябва да се поизпера. А и нови обувки…

Вратата отново се отвори и разкри не завръщащи се кучета, а отново г-н Помпа. Той вдигна кутията, която беше оставил и се насочи към Олян.

— Е, ние да тръгваме тогаз — каза Почитаемият Първомайстор. — Радвам се, че се срещнахме, г-н Ментелик.
— Това ли беше? — учуди се Олян. — Няма ли да има някаква церемония по встъпване?
— А, всичко беше зарад Контроливър, зарад него — отвърна Почитаемият Първомайстор. — И аз се радвам, че старата Поща още се държи, наистина, но нали тея дни всичко опира до Щракалките? Младият Контроливър си мисли, че всичко може д’ се оправи, но той беше само ’лапе, когато всичко се разкапа. Не може д’ се поправят някои неща, г-н Ментелик. О да, можете да се наричате Началник Пощите, но от’де д’ почнете д’ го оправяте, а? Та тя, нашта Поща си е вкаменелост, сър, досущ като нас.

— Вашата Шапка, Сър — каза Помпа.
— Какво? — сепна се Олян и се обърна към голема, който стоеше търпеливо до подиума и му подаваше шапка. Беше голяма пощаджийска фуражка, златна, със златни криле. Олян я взе и видя, че златото беше само боя, напукана и лющеща се, а крилете бяха направени от изсушените криле на истински гълъб и замалко не се разсипаха от допира му. Докато големът я държеше на светлината на лампите, тя блестеше като нещо, извадено от древна гробница. В ръцете на Олян обаче тя пращеше и миришеше на мазе и оставяше по пръстите му златисти лекета. От вътрешната страна на периферията на зацапано етикетче се четеше: „Болт & Лок, Производство на Парадни и Церемониални Одежди, ул. Прасковен Сладкиш, А.-М., размер 7 1/4“.
— Има И Чифт Обувки С Крилца — добави г-н Помпа. — Както И Един Вид Ластично…
— Забравете ги тея работи — намеси се възбудено Грош. — Откъде сте я намерили? Та ние я търсихме навсякъде! Години наред!
— Беше Под Пощата В Кабинета На Началника На Пощата, Г-н Грош.
— Не мож’ да бъде, не мож’ да бъде! — възрази Грош. — Колко пъти сме преравяли всичко в него! Пода там го изследвах сантиметър по сантиметър!
— Много поща беше, ъ, придвижена днес — вметна Олян.
— Точно Така — подтвърди големът. — Г-н Меентелиг Премина През Тавана.
— А, значи той я е намерил, а? — възтържествува Грош. — Виждате ли? Всичко се сбъдва! Пророчеството!

— Няма пророчество, Контроливър — поклати тъжно с глава Почитаемият Първомайстор. — Знам, че си мислиш, че има, но да искаш да дойде някой и да оправи цялата бъркотия не е същото като пророчеството. Не съвсем същото.
— Но чухме как писмата пак проговориха! — изтъкна Грош. — Те шепнат в нощта. Налага се да им четем от Правилника, за да ги поуспокоим. Точно както каза магьосникът!
— Е, добре де, нали знаеш стария лаф: трябва д’ си луд, за да работиш тук! — отвърна Почитаемият Първомайстор. — Всичко свърши, Контроливър. Наистина. Градът дори вече няма нужда от нас...

— Сложете тая шапка, г-н Ментелик! — примоли се Грош. — Съдба е това, да се яви тя тъй. Само си я сложете и да видим к’во ш’ стане.
— Е, щом като всички настояват… — измърмори Олян. Издигна шапката над главата си, но се поколеба.
— Ама нали няма да се случи нещо? — осведоми се той — Че денят и без друго беше много странен.
— Не, нищо няма да се случи — мрачно го зауспокоява Почитаемият Първомайстор. — И никога нищо особено не се е случвало. О, всички някога сме си мислили, че ще се случи. Всеки път, когато някой каже, че щял да върне люстрите или отново да доставя пощата, ние си мислехме, че може би най-сетне този път нещата нистина ще се оправят. А младият Контроливър, толкова го зарадвахте, като върнахте знака. Много се възбуди той. Накарахте го да си мисли, че този път ще се получи. Обаче никога не се получава, щото т’ва място е проклетисано.
— Имаш предвид проклето, но с допълнителен сан?
— Да, сър. Най лошият вид проклятие. Е, все пак си сложете шапката. Ако не друго, ш’Ви пази от дъжда.

Олян се накани да си я сложи, но в този момент усети как пощальоните се дръпват.
— Вие не сте сигурни! — размаха пръст към тях Олян — Не сте докрай сигурни, нали! Нито един от вас не е сигурен! Мислите си, че, хъм, този път може пък да стане, нали? Стаявате дъх! Виждам аз, виждам! Ужасно нещо е надеждата, господа!

И той си сложи шапката.

— Усещате ли нещо? — попита след някое време Грош.
— Ами, малко… ме стяга — каза Олян.
— Ама това да не е някоя чудна мистична сила дето прониква, а? — отчаяно се занадява Грош.
— Надали — отвърна Олян. — Съжалявам.
— Повечето началници Пощите, при които служех, мразеха да я носят — заприпомня си Почитаемият Първомайстор, когато всички се поуспокоиха. — Ама Вие сте достатъчно висок, за да Ви отива. Началник Пощите Аткинсън беше само метър и шейсе и с нея изглеждаше като кокошка. — Той потупа Олян по рамото. — Ама нищо, м’че, ти се постара.

Един плик падна на главата му. Когато го отметна, друг му кацна на рамото. Писма заваляха около тях като риба, запратена нанякъде от случаен смерч.

Олян погледна нагоре. Писма падаха от мрака и ръмежът им постепенно се превръщаше във вихрушка.

— Станли? Ти ли… правиш нещо горе? — провикна се Грош, почти невидим в пороя от хартия.
— Винаги съм казвал, че подовете на тези тавани са нещо слабички — оплака се Почитаемият Първомайстор. — Пак ли пощенска буря! Твърде много се развикахме ние, това е то. Айде да се измъкваме, докато можем, а?
— Тогава загасете тея фенери! Те не са обезопасени! — разпореди се Грош.
— Ама тъй ш’останем на тъмно, бе, момко!
— О, да не предпочитате светлината на горящ покрив, а?

...
Фенерите изгаснаха… и в тъмнината, която пръскаха сега, Олян фон Ментелик видя думи, изписващи се на стената пред него, или най-малкото във въздуха пред нея. Невидимото перо се вихреше с лупинги и пируети и оставяше след себе си искрящи сини букви:

— Олян фон Ментелик?
— Ъ… да?
— Ти си Началникът на Пощите!
— Ама вижте, аз не съм Този, когото очаквате!
— В тези времена, Олян фон Ментелик, всеки може да е Този!
— Но… но… аз не съм достоен!
— Бързината да ти бъде достойнството, Олян фон Ментелик! Върни светлината! Отвори вратите! Не спирай вестоносците в служебния им дълг!

Олян погледна надолу и видя златна светлина, избликваща някъде откъм краката му. Излизаше на искри от върховете на пръстите му и започваше да го изпълва отвътре, наливаше се в него като хубаво вино. Усети как краката му се издигат над подиума. Думите го вдигнаха и леко го завъртяха.

— В началото бе Словото, но що е словото без вестоносец, Олян фон Ментелик? Ти си Началникът на Пощата!
— Аз съм Началникът на Пощата! — извика Олян.
— Пощата трябва да се придвижи, Олян фон Ментелик! Твърде дълго сме били задържани тук.
— Аз ще придвижа пощата!
— Ще придвижиш ли пощата?
— Ще я придвижа! Ще я придвижа!
— Олян фон Ментелик?
— Да?

И думите нахлуха като ураган, вихрейки пликове в искрящата светлина, разтърсвайки палатата до основите й:
— Избави ни!!! Достави ни!!!*

[* „Deliver us!“ е точно викът на израилтяните към Бога при изхода им от Египет. Deliver значи едновременно „избавям“ и „доставям“.]

5	Arsenal_ENG	12	3	1	2	7	5	3	0	3	6	11	-3	19
6	Ankh_Morpork	12	2	0	4	7	9	2	3	1	7	8	-3	15
7	Sledge-Hammers	12	2	1	3	12	9	0	1	5	3	21	-15	8

17.07.2010 13.25  Ankh_Morpork - Armourers

,, ...страхотни врели некипели...,, Също като при нас...

все едно..
и нека усмивката ми да е един огромен плюс +
и никога да не съм минус по знака на метафората

И наистина е "тежка" пощаджийската торба, но е тежка, когато е празна..
и знам го...
И врели-некипели да са, демек лаф да е по моабета..
Думи – и празни, и пълни, мои са
...от с т р а х а се връщам, за да напълня момента с живот (и се връщам винаги когато реша)

"Празна съм студена! За това изстривам студа с топлото на очи... Ах, колко леко е да триеш с думи... Изписваш ги по речта и замазваш излятото с усмивка.
И празна, и пълна усмивката е игра с полюсите на топлината и студа..
Думи, и думички - ей толкова малки, - и празни, и пълни, и жалки.."

пп: и тенкс мен, чи мъ остай дъ съ изчаткам с квот си искам, щоту квот ми дойде, таквоз го подложих хъхъхъ
:p пази се човек, готино да ти е..

Сестриче на palisandar? ;-)

а палисандър е лимка, но има триене - това е важното, триенето хъхъ..
(и пак, врели не кипели да са - думите, за тяхх говоря..
и въпросително те гледам с тъпото на малоумен,
но ми се лигавеше и за това те минах,
а и тъй дъ съм съ свил в поглед, чи да съ чудиш от де съм го събрал няма и дъ съ сетиш де)

то и пощальоните спамят по време на разноса, да не мислиш, че са стриктни по идеята на преноса (инфо да е, ама друг път)
хайде, че вдигнах кръвно по скалата, ъъъъъъ, ако доживея тия няколко мига от секундата, ще имаш късмет да ми се насладиш още веднъж
хъхъ
:p (нека да съм шега, да не съм СЕРИОЗНОТО на деня, а ти си..)