Постинг
21.07.2010 21:18 -
Сценично злато
 |
 |
"Всяко недоставено писмо е отрязък от време-пространството, на което му липсва единият край, малък сгъстък от усилия и чувства, реещ се напосоки. Натъпчеш ли милиони от тях на едно място и те ще сторят това, което се предполага да правят писмата. Ще комуникират и ще променят естеството на събитията. Ако са достатъчно много, ще изкривят Вселената около себе си." ... |
Ankh_Morpork - craiova741 3 - 0
Ankh_Morpork - Armourers 1 - 4
Ankh - craiova 3 - 0
|
Ankh - Armourers 1 - 4
|
В приятната вторнична вечер, Анкх срещна отбора на Крайова741 от далечния Юбервалд. Съставен почти изцяло от вампири, отборът на гостите се впусна в яростни атаки към вратата на серж. Рег Шу. Скоро обаче стана ясно, че плановете на гостите нямаше как да се осъществят толкова лесно. Анкх отвърна с поразяваща серия от контраатаки, а Лудия Ханс отново се развихри. Точните му центрирания и успешната преса в средата на терена позволиха на момците на Олян фон Ментелик да доминират през цялата приятелска среща и да се поздравят с крайния успех - класическо 3-0.
В събота, за жалост, Анкх не съумя да се противопостави равностойно на един от лидерите в шампионата и Оръжейниците очаквано си тръгнаха с трите точки от терена на Невидимия Университет.
Все пак Анкх запазва изгодната си позиция в зоната на плейофите, откъдето ще дебне изгодния момент да удари конкурентите си и да отърве изпадането.
...
— Г-н Ментелик? — чу се гласът на г-н Помпа.
Олян погледна нагоре към светещите очи на голема. Трябва да има някакъв по-добър начин за събуждане сутринта. Някои хора се оправяха с часовник, мътните го взели. Той беше легнал на дюшек направо на пода, завит с мухлясал чаршаф в новоизринатия си апартамент, вонящ на вехта хартия. Всеки сантиметър от тялото му го болеше.
Като през мъгла чу как г-н Помпа му докладва:
— Пощальоните Ви Очакват, Сър. Пощенски Инспектор Грош Спомена, Че Вероятно Ще Желаете Да Ги Изпратите Както Се Полага, Като За Първи Ден.
Олян замига към тавана:
— Пощенски инспектор ли? Произвел съм го направо в пощенски инспектор?
— Да, Сър. Бяхте Окрилен От Благородни Пориви.
Спомените от снощи най-предателски се сбраха и затанцуваха специалния си номер на прочутата сцена на Голямото Излагане на Века.
— Какви са тези пощальони? — попита накрая той.
— Братството На Ордена На Пощата. Стари Мъже, Сър, Но Корави. Сега Са Пенсионери, Но Всичките Се Записаха Доброволци. От Часове Са Тук И Сортират Пощата.
"Значи съм наел тайфа дъртаци, по-стари дори от Грош"…
— А да съм направил още нещо?
— Държахте Изключително Вдъхновяваща Реч, Сър. Аз Специално Бях Особено Впечатлен, Когато Изтъкнахте, Че „Ангел“ Значи Просто Вестоносец. Малцина Знаят Това.
Олян на леглото се опита бавно да напъха юмрука си в устата си.
— А, И Още Обещахте Да Върнете Големите Люстри И Хубавото Полирано Гише, Сър. Те Бяха Много Впечатлени. Никой Не Знае, Къде Са Се Дянали.
"О богове", вайкаше се наум Олян.
— Обещахте Да Върнете И Статуята На Бога, Сър. Това, Ги Впечатли Още Повече, Предполагам, Защото Тя Очевидно Е Била Претопена Преди Много Години.
— А да съм направил нещо снощи, което да предполага, че съм бил с всичкия си?
— Извинете, Сър? — не разбра големът.
Олян обаче си спомни светлината и шепота на пощата, който беше натъпкал ума му със… знание, или спомени, които той изобщо не си спомняше да е придобивал.
— Незавършени истории — промълви той.
— Да, Сър — подтвърди най-спокойно големът. — Говорихте За Тях В Подробности, Сър.
— Наистина ли?
— Да, Сър. Казахте, Че…
… че всяко недоставено писмо е отрязък от време-пространството, на което му липсва единият край, малък сгъстък от усилия и чувства, реещ се напосоки. Натъпчеш ли милиони от тях на едно място и те ще сторят това, което се предполага да правят писмата. Ще комуникират и ще променят естеството на събитията. Ако са достатъчно много, ще изкривят Вселената около себе си. Всичко това се стори смислено на Олян. Или поне не по-малко смислено отколкото всичко останало.
— А… наистина ли се издигнах във въздуха всред златно сияние? — попита той.
— Сигурно Съм Пропуснал Това, Сър — отговори г-н Помпа.
— Имаш предвид, че не съм, нали?
— В Известен Смисъл Бяхте, Сър — каза големът.
— Но не и в ежедневния обикновен смисъл, нали?
— Все Пак Бяхте Озарен От Вътрешен Огън, Сър. Пощальоните Бяха Извънредно Впечатлени.
Очите на Олян се спряха върху крилатата шапка, метната небрежно на бюрото.
— Никога няма да мога да осъществя чак такива очаквания, г-н Помпа — сподели той. — Това, което те искат е светец, а не някой като мен.
— Но Може Би Те Имат Нужда Съвсем Не От Светец, Сър — изтъкна големът.
Олян седна и чаршафът се плъзна надолу.
— Къде са ми дрехите? — мина към следващия проблем той. — Сигурен съм, че ги бях прибрал спретнато на пода.
— Всъщност Се Опитах Да Почистя Вашия Костюм С Изличител За Петна, Сър — докладва г-н Помпа. — Но Тъй Като Той Практически Представляваше Само Едно Голямо Петно, Целият Костюм Беше Изличен.
— Харесвах си го този костюм! Можеше поне да го запазиш за парцали или нещо подобно.
— Съжалявам, Сър, Предположих, Че По-Скоро Парцалите Трябваше Да Се Пазят От Вашия Костюм. Във Всеки Случай Изпълних Вашата Заповед, Сър.
— Каква заповед? — попита с подозрение Олян.
— Снощи Поискахте От Мен Да Ви Намеря Костюм, Подобаващ На Началник На Пощата, Сър — каза големът. — За Щастие Колегата Ми Шевнамашина 22 Работи В Шивачница За Сценични Костюми. Закачих Го На Вратата.
Големът беше намерил дори огледало. Е, не много голямо, но достатъчно за Олян да разбере, че ако се беше облякъл още една идея по-изтупано, щеше да е умрял от въпросното тупане.
— Леле-мале — смая се той. — Ел Дорадо, а?
Костюмът беше от злато, или от каквото там използват актьорите на сцената вместо злато. Олян тъкмо се беше наканил да протестира, но бързо премисли.
Добрите костюми бяха полезно нещо. Сладкодумният език не беше от голяма полза в съчетание с дрипави панталони. И хората щяха да забелязват не самия него, а костюма, който щеше направо да осветява улиците. Ами че хората ще трябва да си слагат черни очила, за да го видят. А несъмнено той си го беше поискал!
— Колко е… — той се поколеба. Единствената подходяща дума беше: — … високоскоростен! Имам предвид, че изглежда, че всеки момент ще запраши нанякъде.
— Да, Сър. Шевнамашина 22 Е Майстор. Обърнете Внимание Също На Златната Риза И Вратовръзка, За Да Са В Комплект С Шапката, Сър.
— Ъ, не би ли могъл да го помолиш да стъкми нещо малко по-мрачно? — Олян заслони очи с длани, за да не го ослепят собствените му ревери. — Да нося, когато не искам да осветявам отдалечени обекти, а?
— Ще Се Заема Незабавно, Сър.
— Отлично — заключи Олян, мигайки на светлината от ръкавите си. — Да вървим да ускорим придвижването на пощата, а?
...
Бившите пенсионирани пощальони го очакваха в залата, там където бяха разчистили вчерашното струпване на поща. Всичките бяха с униформи, макар че тъй като нямаше две точно еднакви, те не бяха еднобразни, поради което не бяха технически погледнато униформи. Всичките бяха с фуражки, но някои бяха високи колкото два пъти главата им, другите бяха плоски, а и понеже бяха старци, дрехите им бяха станали големи, така че куртките им висяха като на простор, а панталоните им се бяха нагънали на хармоника. И, както е обичайно за старци, те си носеха медалите и решителните изражения на мъже, готови за битка на живот и смърт.
— Първа Доставка строена за инспекция, Сър! — рапортува Пощенски Инспектор Грош, изправил се толкова мирно, че едната му гордост беше издигнала краката му на около един пръст над земята.
— Благодаря ви. Ъ… браво!
Олян не беше сигурен какво точно инспектира, но се постара от все сърце. Сбръчкано лице след сбръчкано лице го следяха с поглед.
По едно време той забеляза, че не всички медали са за военна служба. Пощенската служба си имаше свои медали. Един дребен старец с лице като сгъчкани натясно порове се беше накичил със златна кучешка глава.
— Този за какво е, ъ…? — започна въпроса си той.
— Старши пощальон Джордж Аджи, сър. Медалът ли? Петнайсе ухапвания, а съм ощ’ на крака, сър! — каза с гордост старият човек.
— Ама че това… ъ… това са си доста ухапвания, а…
— Е, аз им свих един номер след деветото, сър, кат’ си ’зех метален крак, сър!
— Загубил си си крака? — ужаси се Олян.
— Не, сър. Купих аз малко стара броня, с’ващате ли? — усмихна се лукаво беловласият човек — Драго ми е на сърце д’ слушам как им престъргват зъбките, сър!
— Аджи, Аджи… — замисли се Олян и паметта проблясна. — Вие не бяхте ли…
— Аз съм Почитаемият Първомайстор, сър — каза Аджи. — Надявам се, че снощи не сте м’разбрали накриво, сър. Някога всички бяхме кат’ младия Контроливър, сър, но загубихме надеждата, сър. Нали не сме Ви засегнали?
— Не, не — успокои го Олян, разтривайки темето си.
— Бих искал да добавя и мойте поздравления в кач’ството ми на председател на Благожелателното и Другарско Общество на Анкх-Морпоркския Орден на Пощенските Служители — продължи Аджи.
— Ъ… благодаря ви — продума Олян. — А кои точно пък са те?
— Ние, от снощи, сър — грейна Аджи.
— Аз пък си мислих, че сте тайно общество!
— Не е тайно, сър. Е, не е точно тайно. По-скоро, тъй д’се каже, е… пренебрегвато. В наши дни се занимаваме само с пенсии и това, старите другари д’ получат подобаващо погребение, когато бъдат Върнати на Подателя.
— Е, само така — рече неопределено Олян, и това като че изчерпваше всичко. После се изправи и прочисти гърлото си:
— Е, това е то, господа. Ако искаме да върнем Пощата в бизнеса, трябва да започнем с доставяне на старата поща. Това е наше свещено задължение. Пощата трябва да пристигне. Дори да са минали петдесет години, ние накрая ще я доставим. Знаете си обиколките. Изкарайте ги с бодра крачка. Помнете, че ако няма как да я доставите, примерно ако къщата я няма… е, връщаме я тук и отива в служба Мъртви писма, но поне ще сме се опитали. Сега му е времето хората да забележат, че Пощенската служба е отново в действие, разбирате ли?
Един от пощаджиите вдигна ръка:
— Да? — и тъй като способността на Олян да запомня имена беше по-добра от способността му да си спомни каквото и да е друго от снощи, той добави: — Старши Пощальон Томпсън, нали?
— Да, сър! Ами к’во ш’ правим, когато хората почват да ни дават писма?
Олян изви вежда:
— Моля? Мислих си, че ние доставяме пощата, нали?
— Не, Бил е прав — намеси се Грош. — Какво да правим, ако хората ни дадат нова поща?
— Ъ… какво сте правили досега?
Пощальоните се спогледаха.
— Едно пени такса за д’ им го маркираме с печата, връщаме го тук и м’ удряме официалния печат — изрецитира Грош. — После се сортира и доставя.
— Значи… хората трябва да чакат, докато не видят пощальон, така ли? Изглежда ми малко…
— О, в стари дни, виждате ли, имаше десетки малки пощенски станции, десетки — посочи Грош. — Но като взе да се скапва всичко, ги изгубихме.
— Е добре, ние да движим пощата, а проблемите ще ги оправяме като дойдат — каза Олян. — Сигурен съм, че ще изникнат идеи. А сега, г-н Грош, имахте една тайна за споделяне…
...
Връзката ключове на Грош подрънкваше, докато той водеше Олян през мазетата на Пощенската палата до една метална врата. Олян забеляза черно-жълто въже, проснато по пода: Стражата е била и тук.
Ключалката изщрака и вратата се отвори. Отвътре се процеждаше синкаво сияние, точно толкова слабо, че да е дразнещо, да оставя виолетови сенки на ръба на зрителното поле и да насълзява очите.
— Вуя-ла — обяви Грош.
— Това да не е… нещо като оперен орган? — опита се да отгатне Олян. Не беше лесно да се различат очертанията на машината посред стаята, но тя определено се мъдреше там с целия чар на уред за изтезания. Синкавото сияние идваше някъде от центъра й. Очите на Олян вече бяха станали на капчуци.
— Добър опит, сър. Всъщност т’ва е Сортировъчната машина — каза Грош. — Тя е проклятието на Пощата, сър. Някога е имала демончета* за с’мото четене на адресите, но всичките са се изпарили още пр’ди години. И добре, че тъй стана.
[* „Демончета“, естествено от същия тип като в джобните дезорганизатори, иконографите и т.н. Всъщност думата е „imp“. В британските кралски пощи обаче големите сортировъчни машини са работели с Интегриран Процесор за Поща (Integrated Mail Processor), съкратено IMP.]
Погледът на Олян пробяга по телените рафтове, заели цяла стена в обширното помещение. Фиксира също и тебеширените очертания на пода. Тебеширът проблясваше на странната светлина. Очертанията бяха твърде малки. Едно от тях имаше пет пръста.
— Производствен инцидент — промърмори Олян. — Е, добре, г-н Грош. Разкажете ми.
— Не се приближавайте до светлината, сър! — предупреди го Грош. — Тъй казвах аз на г-н Кутсузагробов. Той обаче се вмъкна тук долу по-късно, сам-самин. Майчице мила, сър, точно младият Станли да вземе да дойде и д’ го намери, след като забеляза как горкичкият Мотльо влачи нещо. И кръвопролитно зрелище се изправи пред взора му. Хич не можете д’ си представите, к’во е било тук, сър.
— Мисля че мога — промълви замислено Олян.
— Съмнявам се, че можете сър.
— Мога. Наистина.
— Сигурен съм, че не можете, сър.
— Мога пък! Разбрахме ли се? — викна Олян. — Мислиш ли, че не мога да видя тези малки тебеширени очертания? Айде да продължим, преди съвсем да изперкам.
— Ъ… тъй си е, сър — склони Грош. — Чували ли сте някога за Адски Тъпия Джонсън? Доста е прочут в тоя град.
— Той не строеше ли разни неща? Нали на неговите неща все нещо не им беше наред? Сигурен съм, че съм чел нещо за него…
— Същият, сър. Проектирал е к’во ли не, но, колкото и д’ е тъжно, всеки път е имало по някой сериозен недостатък.
В мозъка на Олян един спомен разръчка един неврон:
— Не беше ли той човекът, препоръчвал подвижните пясъци като подходящ терен за строителство, защото така то щяло да се движи по-бързо?
— Точно така, сър. Обикновено основният недостатък е бил, че проектантът е бил Адски Тъпия Джонсън. Мож’д’с’каже, недостатъкът е бил неразделна част от цялото. Трябва д’се признае, доста от нещата, направени по неговите планове, си работят добре, само дето не вършат работата, за която са били правени. Ей туй, сър, наистина е започнало като орган, но е завършило като машина за сортиране на писма. Идеята е, че като изсипеш чувала с пощата в тази фуния, писмата бързичко се сортират по онези рафтове. Казват, че намеренията на Началник Пощата Кауърби били добри. Тоя човек си беше маниак на тема бързина и ефикасност. Дядо ми казваше, че Пощата изхарчила цяло състояние да я накара да работи.
— И си изгубили парите, а? — вметна Олян.
— А, не, сър. Работеше си. О, да, даже много добре си работеше. Толкоз добре, че докара хората до лудост, към края де.
— Нека позная — каза Олян. — Пощальоните са били претрупани с работа.
— О, пощальоните винаги са били претрупани с работа, сър — дори не мигна Грош. — Не, туй, дето притесни хората, беше като почнаха да намират на изхода писма с дата цяла година преди да са били написани.
Двамата се смълчаха. Докато мълчаха, Олян изпробва мислено различни реплики, от „Що не пробваш с нещо по-правдоподобно?“ до „Не е възможно!“, но реши, че всичките щяха да звучат глупаво. Грош изглеждаше адски сериозен. Така че в крайна сметка той каза просто:
— Как така?
Старият пощальон посочи синкавото сияние:
— Има в нея едно нещо на чорчик, сър. Можете д’ го зърнете. Но к’вото и да правите, в никой случай не заставайте точно над него.
Олян се приближи малко по-близко до машината и надникна всред чарковете й. Едва успя да различи в самото сърце на сиянието едно колелце. То се въртеше бавно-бавно.
— В Пощата съм отгледан аз — разправяше зад гърба му гласът на Грош. — Роден в сортировъчната, претеглен на официалния кантар. Четенето го научих от пликовете, смятането от старите счетоводни книги, гюграфията я научих от картите на града, а историята — от старите пощаджии. Няма да намерите по-добро училище, сър, няма по-добро. Никога обаче не съм учил гюметрия, сър. Празно място в познанията ми, цялата тая работа за ъгли и хипопотамузи и подобно. Тук обаче, сър, всичко опира до пийето.
— В смисъл пиене ли? — Олян отстъпи заднешком от зловещата светлина.
— А, не, сър, не. Пийе в гюметричен смисъл.
— А, имаш предвид числото Пи, което е… — Олян се запъна. Беше добър в отделни откъслеци от математиката, което значеше, че умееше да пресмята изключително бързо шансове, печалби и валути. Някога в училищния му учебник е имало и геометрия, но никога не беше намирал особен смисъл в правите линии. Въпреки това той се пробва:
— Ами става дума всъщност за… числото, което се получава като вземеш радиуса на кръга и… не, дължината на ръба на колелото е точно три и нещо си пъти… ъ…
— Нещо като такова, сър, сигурно е нещо като такова — рече Грош. — Три и нещо си, това е то номерът. Само дето Адски Тъпият Джонсън рекъл, че така било много неорганизирано, тъй че той изобрети колело, в което Пи да е точно три. И ей го на` тук.
— Но това не е възможно! — възкликна Олян. — Не може да се направи такова нещо! Пи е… ами вградено е в нещата! Не може да го "промениш"! За туй би трябвало да се промени Вселената!
— Да, сър. Казват, че точно това се случило... — отвърна спокойно Грош. — Ей сега ш’направим един фокус. Отдръпнете се, сър.
Грош отиде до едно от другите мазета и донесе някаква цепеница.
— Отдръпнете се още — посъветва той и хвърли цепеницата върху машината.
Звукът не беше силен. Нещо като „Шат!“ На Олян му се стори, че като мина през светлината, на дървото му се "случи" нещо. Имаше някакъв намек за изкривяване и…
Няколко трески изтропаха по пода, след което заваля дъжд от талаш.
— Докараха един маьосник да го прегледа — разказваше Грош. — Той каза, че машината изкилиферчвала само малка част от Вселената, така че Пи "да може да е" равно на три, сър, но то разбъзиква всичко, което сложиш наблизо до него. Частите дето се губели, те попадали в… пространственно-времевия контититинуум, сър. Но с писмата, видите ли, не ставало тъй поради начина им на пътуване през машината. Туй е то накратко, сър. Някои писма излизаха от машината петдесет години преди да са били изпратени!
— Ами че защо не сте я изключили?
— Не можеше, сър. Тя като ми ти тръгне, и хич няма спиране. А пък и магьосникът каза, че ужасни неща могли да се случат, ако я спрем, струва ми се че поради, ъ, поради Кванта, сър.
— Добре де, но не можахте ли да престанете да я захранвате с писма?
— Ами там е цялата работа, сър — зачеса си брадата Грош. — Напипахте баш възела и болното място, сър. Точно т’ва тряб’ше да сторим, сър, точно т’ва, но, виждате ли, ние се опитахме да го накараме да работи за нас. Управата си имаше Планове, сър. Как ви се струва да доставите писмо в Кукличките трийсе секунди след като е било подадено в Централна Поща, а? Разбира се, ням’ше да е учтиво да доставяме поща, ощ’ преди да е била подадена, сър, но нали можехме да сме близо до туй, а? Бяхме много добри, а се опитвахме да станем още по-добри…
Някак си на Олян това му изглеждаше познато. Той слушаше с тъга. Пътуването във времето в крайна сметка беше само един вид магия. Ето защо покрай него винаги все нещо се прецакваше.
Тъкмо заради това имаше пощальони с реални крака. Тъкмо заради това щракалките бяха низ от скъпи кули. Като стана дума, тъкмо затова селяните обработваха нивите, а рибарите хвърляха мрежи. О, разбира се че "можеше" да се направи всичко и с магия, ама разбира се. Махваш с вълшебната пръчица, блясват звездички и ето ти прясно изпечен самун хляб. Можеше да направиш така, че рибите сами да изскачат от морето направо сготвени. После обаче, все по някое време, все по някакъв начин, магията ще ти изпрати сметката си, която непременно ще се окаже по-голяма, отколкото можеш да си позволиш.
Тъкмо затова магията беше оставена на магьосниците, които знаеха как да се оправят с нея безопасно. Основната задача на магьосниците беше да не правят изобщо никаква магия. Но не поради неумение, а да не я правят, когато биха могли да я правят. Всеки малоумник беше в състояние да не може да превърне някого в жаба. Но се изискваше доста ум за да се въздържиш да го сториш, след като разбереш колко е лесно. На света имаше места, пазещи спомена за времената, когато магьосниците не са били чак толкова умни. По много от тях никога вече няма да порасне трева...
Във всеки случай в цялата тази работа имаше някаква неизбежност. Хората искаха да бъдат измамени. Наистина вярваха, че може да се намери самородно злато, въргалящо се на земята, че този път може пък да намерят Дамата*, че някак си по изключение пръстенът със стъкълцето може пък да излезе автентичен диамант.
[* „Намери Дамата“ или „Следвай Дамата“ е разпространен вариант на играта „Тука има — тука нема“, само че с карти. Също като във всички други варианти на „Тука има — тука нема“, в играта участват минимум един професионалист и минимум един балък. Както личи от името, задачата на балъка е да налучка коя от трите карти е дама. Между другото, естеството на тази игра може много да помогне за правилното разбиране на естеството на появяващата се навсякъде из Диска богиня, известна като Дамата.]
...
Думите изригваха от г-н Грош като поща, натъпкана в процеп в стената. Някой път машината произвеждала по хиляда копия от едно и също писмо, друг път запълвала стаята с писма от следващия вторник или следващия месец или следващата година. Понякога излизали писма, които не са били написани, или биха могли да бъдат написани или някой е възнамерявал да ги напише, или пък такива, които хората се кълнат, че навремето били написали, въпреки че не са, обаче всички те придобиваха някакво призрачно битие в някакъв чудноват невидим свят на писмата, а машината ги правеше реални. Щом като все някъде в Мултивселената би могъл да съществува всеки един възможен Свят, значи все някъде ще съществува и писмо, което би могло да бъде написано. Все някъде то е било подадено в пощата. И ето че тук изникваха писма от днешна дата, които се оказваше, че не били от "нашата" днешна дата, а такива, които биха били изпратени, ако се променеше някаква дребна подробност в миналото. И, както казаха магьосниците, изобщо нямало значение, че машината била изключена. Тя си съществувала и работела в множество други Настоящета, така че била в действие и тук поради… следваше дълго изречение, което пощаджиите не можеха да разберат, но било изпълнено с думи като „портал“, „многоизмерно“ и „квант“, като последната дума присъствала нееднократно. Не могли да го разберат, но все нещо е трябвало да направят. Защото никой не би могъл да достави всичката тази поща. И така стаите почнали да се препълват…
Магьосниците от Невидимия Университет били живо заинтригувани от проблема, също като доктори, въодушевени от новооткрито вирусно заболяване — пациентът е благодарен за проявения интерес, но би предпочел те да излязат с някакво лечение и да спрат да го ръчкат. Та значи магьосниците казали, че машината не можела да бъде спряна и със сигурност не бивало да бъде разрушена. Разрушаването на машината щяло да доведе до прекратяване на съществуването на цялата Вселена наведнъж. Всъщност на всичките Вселени.
От друга страна, пощата продължавала да се натрупва в Пощата, така че един ден Главен Пощенски Инспектор Гръмогласов взел че дошъл в машинната зала с един голям чук, заповядал на всички магьосници да се разкарат и млатил машината, докато не спряла да бръмчи.
Писмата най-сетне престанали да изникват. Това било голямо облекчение, но пък Пощенската Служба си имаше Правилник, така че Главният Пощенски Инспектор бил привикан пред Началник Пощите Кауърби да отговаря защо е допуснал да рискува унищожението на всичките Вселени наведнъж. Според пощаджийската легенда г-н Гръмогласов отговорил:
— Първо, сър, разсъдих, че ако унищожа цялата Вселена наведнъж, никой няма да разбере. Второ, сър, като халосах пущината за пръв път, магьосниците побягнаха, та аз съобразих, че освен ако те си нямат друга Вселена, в която да избягат, значи не са сигурни. И последно, сър, тая проклетия ми лазеше по нервите! Никога не съм могъл да трая разни машинарии, сър!
— И това беше краят на всичко, сър — заключи Грош, докато напускаха машинната стая. — Всъщност чух, че магьосниците казвали, че цялата Вселена наистина била унищожена наведнъж, но незабавно се възстановила пак цялата наведнъж. Казвали, че могли да познаят като погледнели, сър. Тъй че всичко се оправи и на стария Гръмогласов му се размина на основание, че според Правилника на Пощенската Служба ням’как д’ се накаже ч’век за унищожаване на цялата Вселена наведнъж. Макар че, ха, н’времето е имало началници Пощите, които можеше и да се опитат. Но цялата тая работа уби живеца в нас, сър. И оттогава всичко тръгна по нанадолнището. Хората си загубиха духа, сър, т’ва стана. Пречупи ни това нещо, д’ Ви кажа правичката.
— Виж сега — разтревожи се Олян, — писмата, дето ги дадохме на момчетата, те да не са от някое друго измерение или…?
— Няма д’ се тревожите, сър, аз ги проверих снощи — успокои го Грош. — Тея са просто стари писма. Туй най-често може д’ се види по печата. Бива си ме мене да кажа, кое е наистина от наште, сър. Години наред съм се учил на туй, години. То си е до чалъм, сър.
— Можеш ли да научиш и други?
— Смея да твърдя, че да, сър — заяви Грош.
— Г-н Грош, писмата ми проговориха — внезапно не се сдържа Олян.
За негова изненада старецът сграбчи ръката му и я затръска.
— Браво, сър! — просълзи се той. — Не Ви ли казах, че е до чалъм? Ам’че половината чалъм е д’ се вслушваш в нашепванията! Живи са те, сър, живи са! Е, не както хората са живи, ами като… корабите, сър. Да пукна, ако с всичките му писма натрупани тук, с всичките… им страсти, сър, е с всичко това си мисля, че Пощата е придобила нещо като Душа, сър, сериозно си го мисля…
Сълзите се стичаха по бузите на Грош. Това е лудост, разбира се, мислеше си Олян. Само че сега вече и аз съм я прихванал.
— Ах, сър, в очите Ви го виждам, да, сър — усмихна се разнежен Грош. — Самата Поща Ви избра Вас! Направи Ви тя неин човек, о да, сър. И сега, сър, вече никога няма д’ я напуснете. Някои семейства, сър, работят тук от стотици, да, от стотици години. Маркира ли те пощенската служба, удари ли ти печата си, сър, няма връщане назад…
Олян си измъкна ръката толкова тактично, колкото можеше. И попита:
— А, да. Я ми разкажи за маркирането...
| 5 | Arsenal_ENG | 13 | 3 | 2 | 2 | 8 | 6 | 3 | 0 | 3 | 6 | 11 | -3 | 20 | |
| 6 | Ankh_Morpork | 13 | 2 | 0 | 5 | 8 | 13 | 2 | 3 | 1 | 7 | 8 | -6 | 15 | |
| 7 | Sledge-Hammers | 13 | 2 | 1 | 4 | 12 | 11 | 0 | 1 | 5 | 3 | 21 | -17 | 8 |
24.07.2010 13.25 grojeni - Ankh_Morpork
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
