"Хартията беше важна. Излязат ли тежестта или плътността неправилни, никакво умение няма да те спаси. Много по-лесно можеше да минеш с неумела работа с писалката, отколкото с неподходяща хартия. Всъщност грубата работа с писалката понякога минаваше по-добре, отколкото цяла седмица безсънни нощи, прекарани в изпипване на всяка подробност, защото в главите на хората имаше нещо, което засичаше някоя дреболия, която се окажеше не съвсем наред, но в същото време само` ще доработи детайли, които са били само бегло намекнати в няколко грижливо положени щриха. Нагласата, очакванията и представянето бяха всичко." ...

ALFABETICO - Ankh_Morpork   0 - 5

grojeni - Ankh_Morpork   0 - 3  

AB - Ankh   0 - 5 0 - 1  C Sousa 8" 0 - 2  H Dyrшy 20" 0 - 3  H Dyrшy 27" 0 - 4  L Qiang 52" 0 - 5  HDyrшy 73"

gro.je - Ankh   0 - 3 0 - 1  N Rachev 4" 0 - 2  S Monge 40" 0 - 3  C Sousa 82"

През седмицата Анкх загря много добре срещу далеч по-слабия съперник Алфабетико. Петте гола, които твърде гостоприемните домакини отнесоха от момците на Олян фон Ментелик, бяха най-малкото, с което можеха да се измъкнат. Както често се случва, Лудия Ханс бе над всички с поредния си хеттрик.

От своя страна мачът, с който Анкх закри редовния сезон в шампионата, бе почти толкова неравностоен, а нашите бяха даже и по-пестеливи в головете. Опашкарят в класирането и абсолютен аутсайдер в групата Грожени нямаше никакви шансове срещу Анкх, които пък на свой ред не се напъваха особено, а се задоволиха само с класическа победа с 3-0. Момците предпочетоха да запазят силите си за наистина решителния бараж за оцеляване, който ще се играе следващата седмица.

За щастие, жребият отреди доста лек съперник на нашите. Но да не забравяме, че подцениш ли такъв мач, после ще си патиш.

...
"Шат."

Олян хвърли един бърз поглед на хартишката. С бледи червени букви, размазани и похабени, там беше написано „Анкх-Морпоркска Поща“.

— Ето така, сър — въодушевено размаха тежкия печат от дърво и метал Грош. — Плясвам печата в мастилото тук, ето така и после, сър, пляс по писмото. Ето! Виждате ли? Ето пак. И така всеки път. Маркирано е.
— И това значи струва пени? — въздъхна Олян. — Ама че работа, човече, ами че туй всяко дете ще може да го подправи с половинка картоф!
— Тъй де, винаги сме имали малко проблеми с туй, сър, така си е — призна Грош.
— Както и да е, ами защо трябва всеки път да идва пощальон да удря печата? — запита се Олян. — Не може ли да продаваме на хората печати?
— Ам’че така, сър, те ш’си платят веднъж пенито и ш’си удрят печата колкото им се прииска — съвсем разумно възрази Грош.

И тогава някъде в механизма на вселената колелцата на неизбежността зацепиха…

— Ами добре тогава — взираше се замислено в хартишката Олян, — ами ако… ами какво ще кажеш за печат, който да може да се ползва само веднъж?
— Искате да кажете, д’ речем, с малко мастило? — замисли се и Грош. Челото му се набръчка и полуперуката му се килна настрани.
— Имах предвид… ами удряш много пъти печата по хартията, докато я покриеш с маркировки, а после я разрязваш на отделни печати… — Олян премина на вътрешен взор, ако ще само да избегне гледката на пълзящата по темето на Грош полуперука. — Нали таксата за доставка навсякъде из града беше все едно пени?
— Освен за Сенките, сър. За там са пет пенса, поради въоръжената охрана — обясни Грош.
— О-кей. Много добре. Мисля, че ще стане работата… — Олян вдигна поглед към г-н Помпа, който стоеше като истукан в ъгъла. — Г-н Помпа, ще бъдете ли така добър да идете до „Пръча и отвеса“ на улица „Квачка с пиленца“ и да поискате от кръчмаря „кутията на г-н Робинсън“? Той може да Ви поиска един долар. И докато сте там, наблизо има една печатница, Тиймър и Спулс. Оставете им бележка, че Генералният началник на Пощите би желал да обсъди с тях особено голяма поръчка.

— Тиймър и Спулс ли? Много са скъпи, сър — намеси се Грош. — Та те правят всичките онея префърцунени документи за банките.
— Ама ще ти се отели вола да ги фалшифицираш, от мен да знаете — отбеляза Олян. — Е, така са ми казвали — добави той припряно. — Водни знаци, специални втъкани в хартията нишки, всички трикове. Както и да е. Значи маркировки за по едно пени и за по пет пенса… ами пощата до другите градове по колко е?
— Пет пенса до Сто Лат — отговори Грош. — Десет или петнадесет до останалите. И, хъ-хъ, три долара чак до Генуа. Тея обаче отдавна сме ги отписали.
— Значи ще ни трябва еднодоларова маркировка. — Олян почна да драска нещо на парче хартия.
— Еднодоларова! Че кой ли ш’купи такава? — учуди се Грош.
— Всеки, който поиска да пусне писмо до Генуа — отговори спокойно Олян. — Ще си купят по три такива. Обаче засега ще смъкна цената до един долар.
— Как така един долар? Ам’че дотам има хиляди мили! — втрещи се Грош.
— Ъхъ. Не звучи ли като далавера?

Грош изглеждаше разкъсан между екзалтацията и отчаянието:
— Ама ние сме само шепа стари мъже, сър! Бая са жилави те, от мен да знаете, ама… нал’ казват, че трябва да проходиш преди да тръгнеш да бягаш, сър!
— Не! — Олян тропна с юмрук по масата. — Да не съм те чул повече да казваш това, Контроливър! Никога! Бягай преди да проходиш. Лети преди да пропълзиш! Давай само напред! Мислиш си, че можем да се опитаме да докараме прилична пощенска служба в града, а? Аз пък мисля, че трябва да опитаме да носим поща навсякъде по света! Защото ако се наложи да се проваля, бих искал да се проваля наистина грандиозно. Всичко или нищо, г-н Грош!
— Леле-мале, сър! — чак се задъха Грош.

Олян му пусна лъчезарната си слънчева усмивка, която за малко не се отрази от костюма му:
— Да се залавяме на работа, Пощенски Инспектор Грош. Ще ни трябва повече персонал. Много повече персонал. Горе главата, човече. Пощата се завърна!
— Дасър! — викна Грош пиян от ентусиазъм — Ще… ш’ правим нови неща по инт’ресни начини!
— Вече почваш да му хващаш цаката — каза му Олян, завъртайки очи.

...
Десет минути по-късно Централна Поща прие първата си пратка.

Пратката беше Старши Пощальон Бейтс, цялото му лице в кръв. Донесоха го на импровизирана носилка двама служители на Стражата.

— Намерихме го да скита по улиците в тоя вид, сър — съобщи единият. — Сержант Колън*, сър, на вашите услуги.

[* Името на този виден отвсякъде стражник (Colon) означава чисто и просто „черво“. Значи също и „двоеточие“, но уважаемите читатели няма да се затруднят да преценят кое от тези значения е първостепенно.]

— Какво му се е случило? — ужаси се Олян.

Бейтс отвори очи и изгъргори:
— Съжалявам, сър. Аз хич не пусках, ама те ме халосаха по тиквата с нещо тежко!
— Скочиха му няколко главорези — обясни сержант Колън. — Освен това му хвърлиха торбата в реката.
— Често ли се случва това на пощальоните? — смути се Олян. — А пък аз си мислих… О не!

Следващият болезнено бавен пристигащ беше Старши Пощальон Аджи, провлачил единия си крак, защото за него се беше закачил един булдог.
— Съж’лявам за това, сър — рече той куцукайки. — Комай официалният ми панталон стана на дрипи. Е, зашеметих го аз, копелето мръсно, с торбата ми, сър, ама те лесно не пускат.

Булдогът беше затворил очи, като че си мислеше за нещо друго.
— Е, добре че поне си имаш твойта броня… — промълви Олян.
— Не уцели верния крак, сър. Ама няма д’ се тревожите, сър. Аз съм си нат’рално непробиваем в джонгълната област. Поради белеговата ми обвивка, сър, ам’че на нея можеш д’ си палиш кибрита. Да, ама Джими Тропс е загазил. На едно дърво в Хайде-де Парк.

...
Олян фон Ментелик крачеше нагоре по Пазарна Улица, а на лицето му се четеше мрачна решителност. Прозорците на Сдружението на Големите още си бяха заковани с дъски, на които се беше отложил нов слой графити. Освен това боята на вратата беше овъглена и напукана.

Той отвори вратата и инстинктивно приклекна. Усети как арбалетната стрела профуча между крилете на шапката му.

Г-ца Миличкова сведе арбалета:
— О богове, ама че това сте Вие! Аз пък за момент си помислих, че на небето е изгряло ново слънце!

Олян предпазливо се изправи след като тя остави арбалета.
— Снощи ни метнаха запалителна бомба — даде нещо като обяснение на опита си да го простреля в главата тя.
— Колко голема имате за наемане в настоящия момент, г-це Миличкова? — попита я той.
— Хъ? Ами… някъде към… около дузина или нещо такова…
— Добре. Взимам ги. Няма нужда да ми ги увивате. Искам ги в Пощенската Палата колкото се може по бързо.
— Какво? — г-ца Миличкова си върна изражението на несекващо раздразнение. — Вижте сега, не може просто ей така да влезете, да щракнете с пръсти и да поръчате дузина хора по този начин…
— Те обаче смятат себе си за собственост! — възрази Олян. — Така ми казахте Вие.

Те се изгледаха един другиго. После г-ца Миличкова разрови разсеяно някакви папки:
— Засега мога да Ви дам да зае… да вземете на работа четирима. Значи… Порта 1, Трион 20, Звънарна 2 и… Ангамарад. Все още само Ангамарад може да говори. Свободните още не са помогнали на останалите…
— Помогнали ли?

Г-ца Миличкова сви рамене:
— Много от културите, създавали големи, са смятали, че сечивата не бива да говорят. Те нямат езици.
— И Сдружението им отпуска допълнителна глина, а? — вметна любезно Олян.

Тя го прониза с поглед.
— Нещата са малко по-мистични — каза тя с официален тон.
— Отлично, няма проблем да са неми, стига да не са глупави — отвърна Олян, опитвайки се да изглежда сериозен. — Този Ангамарад как така си има име? Те нали имаха само обозначения?
— Доста от много старите имат собствени имена. А сега ми кажете, какво искате да вършат? — рече жената.
— Да са пощальони — отговори Олян.
— Да работят на обществено място ли?
— Не мисля, че е възможно да има тайни пощальони. — Олян закратко си представи сенчести фигури сновящи от врата на врата. — Проблем ли има?
— Ами… не. Определено няма! Само дето хората малко се нервират и подпалват офиса на Сдружението. Ще ви ги пратя възможно най-скоро. — Тя направи малка пауза — Нали сте наясно, че притежаваните големи имат право на свободно време веднъж седмично? Нали сте чели памфлета?
— Ъ… свободно време ли? За какво им е изпотрябвало свободно време? Чукът си няма свободно време, нали?
— За да бъдат големи. Хич не питайте какво правят… Аз мисля, че просто отиват да си седят в някое мазе. То е… начин да покажат, че не са чукове, г-н Ментелик. Погребаните забравят. Свободните големи ги учат. Но не се безпокойте, през останалото време дори няма да спят.
— Значи… и г-н Помпа ли ще си има свободен ден тази седмица? — попита Олян.
— Разбира се — отвърна г-ца Миличкова и Олян си го отбеляза под графа „полезна информация“.
— Добре. Благодаря Ви — каза той.

„Искате ли да вечеряме днес?“ Олян обикновено нямаше никакви затруднения с думите, тези обаче не можаха да се откъснат от езика му. В г-ца Миличкова имаше нещо тръпчиво като ананас. А имаше и нещо в израза й, което като че му казваше: с нищо не можеш да ме изненадаш. Знам всичко за теб.

— Нещо друго има ли? — попита тя. — Защото сте застанали с отворена уста.
— Ъ… не. Всичко е наред. Благодаря Ви — измънка Олян.

Тя му се усмихна, от което някои части от Олян изтръпнаха.
— Е, добре, вървете тогава, г-н Ментелик — каза тя. — Вървете да огрявате света като слънчице.

...
Четирима от всеки петима пощальони, или както ги наричаше г-н Грош, бойци дьо ветеран, се бяха събрали да пият чай в отрупаното с поща килерче, смехотворно наричано „стая за лични нужди“. Аджи го бяха изпратили вкъщи, след като отстраниха булдога от крака му. Олян ги почерпи с кошница с плодове. Няма как да сбъркаш с една кошница с плодове. Е, в крайна сметка те бяха захапали работата. Както впрочем и булдогът. Обаче все някаква поща вече беше доставена, трябваше да се признае. Е, трябваше да се признае също, че тя беше закъсняла с много много години, но все пак пощата се придвижваше. Можеше да се усети това нещо във въздуха. Усещането тук вече не беше като в гробище.

И ето че Олян се оттегли в кабинета си, където се отдаде на творчество.

— Чаша чай, г-н Ментелик?

Той вдигна поглед към Станли, зяпащ го някак си странно.
— Благодаря, Станли — каза му той, оставяйки писалката. — А, виждам, че си успял да го задържиш почти целия в чашата този път! Браво!
— Какво рисувате, г-н Ментелик? — заизвива врата си момчето. — Това тук прилича на Пощата!
— Точно така, Станли. Това тук ще бъде пощенска маркировка. Ето, какво ще кажеш за останалите? — и той му подаде другите скици.
— Ау, ама Вие сте толкова добър ри-су-вач, г-н Ментелик! Та това е досущ лорд Ветинари.
— Тази ще е маркировката за едно пени — обясни Олян. — Образа го прерисувах от пенито. На двупенсовата е градският герб, на петпенсовата е Морпоркия с вилицата*, а голямата еднодоларова е с Кулата на Занаята. Мисля и за някаква десетпенсовка.

[* Между седемнадесети и деветнадесети век е било популярно да се изобразяват разни абстрактни неща, например държавността на някоя държава, във вид на алегорични фигури на царствени жени. През викторианската епоха във Великобритания е била особено популярна женската фигура, седнала на трон със скиптър в ръка и лъв, легнал при нозете й, наречена Британия.]


— Много са хубави, г-н Менетилик, — възхити се Станли. — С всичките тези детайли. Като мънички картини са. Как се наричат тези тънки вълнисти чертички?
— Това е винетка. За да е по-трудно да се фалшифицира. А когато писмото с маркировката дойде в Централна Поща, виждаш ли, взимаме един от старите гумени печати и го удряме по новите маркировки, така че те да не може да се ползват повторно и…
— О, да, защото тези марки са си точно като парите — вметна радостно Станли.
— Моля? — чаят на Олян запецна на половин път към устата му.
— Като парите. Те са като пари, защото марката за пени си е, като си помислиш, ами тя си е пени. Добре ли сте г-н Ментелик? Защото изведнъж почнахте да изглеждате странно.
— Ъ… какво? — продума Олян гледайки към стената с чудата отсъстваща усмивка.
— Добре ли сте, сър?
— Какво? О. Да. Наистина съм добре. Ъ… как мислиш, дали няма да потрябва по-голяма марка? Да речем от пет долара?
— Ха, ако питате мен, с нея ще може да се прати доста голямо писмо чак до Четирите Хикса, г-н Ментелик! — отвърна възбудено Станли.
— Е, струва си да се мисли в перспектива — каза Олян. — Имам предвид, след като сме се заели да проектираме марки, така де…

Станли обаче вече се беше захласнал по кутията на г-н Робинсън. Тя беше стара дружка на Олян. Той никога не използваше за псевдоним „г-н Робинсън“, освен когато оставяше кутията на съхранение при някой полу-честен търговец или кръчмар, така че тя да е на сигурно място, дори ако на него му се наложеше да бяга от града. За един мошеник и фалшификатор тя беше като комплект шперцове за взломаджия, само че със съдържанието на тази кутия можеше да се отключват умовете на хората.

И сама по себе си тя беше произведение на изкуството, както се вдигаха и разгръщаха всичките й малки отделенийца, щом я отвориш. В нея имаше писалки и мастила, естествено, но също и шишенца с бои и оцветители, лакове и разтворители. А също, грижливо подредени така че да не се смачкат, тридесет и шест различни вида хартия, някои от които много трудни за набавяне. Хартията беше важна. Излязат ли тежестта или плътността неправилни, никакво умение няма да те спаси. Много по-лесно можеше да минеш с неумела работа с писалката, отколкото с неподходяща хартия. Всъщност грубата работа с писалката понякога минаваше по-добре, отколкото цяла седмица безсънни нощи, прекарани в изпипване на всяка подробност, защото в главите на хората имаше нещо, което засичаше някоя дреболия, която се окажеше не съвсем наред, но в същото време само` ще доработи детайли, които са били само бегло намекнати в няколко грижливо положени щриха. Нагласата, очакванията и представянето бяха всичко.

Също като при самия мен, помисли си Олян.

На вратата се почука и със същото движение тя беше отворена.

— Да? — сопна се Олян без да се обръща. — Не виждате ли, че съм зает с дизайн на па… на марки?
— Тук е една дама — проговори задъхано Грош. — С го`леми!
— А, това трябва да е г-ца Миличкова — Олян остави писалката.
— Дасър. Тя каза: „Кажете на г-н Слънчо, че съм докарала неговите пощальони“, сър! Да не би да вземете големи за пощальони, сър?
— Да. Защо не? — Олян го изгледа строго. — Ти нали се разбираш с г-н Помпа?
— Да, ама с него няма проблем — измърмори Грош. — Така де, той нали поддържа чистота наоколо и винаги отдава нужната почит… аз нали говоря, к’вото ми е на сърце, сър, но хората, на тях може д’ им е търсене с големи наоколо, сър, ами с техните горящи очи и с това че при тях спирането хич го няма. Ами, сър, аз само д’ кажа, че м’четата може и да не се спогодят с тях.

Олян го изгледа. Големите бяха последователни, надеждни и, за боговете, те изпълняваха заповеди. И той ще получи още един шанс да му се усмихне г-ца Миличкова… Я си мисли за големи! Големи, големи, големи!

Тогава той се усмихна и каза:
— Дори ако мога да докажа, че са истински пощаджии ли?

...
Десет минути по-късно първият от големите, наречен Ангамарад, проби с юмрук пощенската кутия, така че се разхвърчаха няколко кубични сантиметра трески.

— Пощата Доставена — изтътна той и затихна. Очите му почти загаснаха.

Олян се обърна към скупчилите се хора-пощальони и посочи с ръка импровизираната Пощаджийска Обиколка, която беше стъкмил в главната зала:
— Обърнете внимание на премазаната ролкова кънка, господа. Забележете купчината строшено стъкло там, където някога е била бирената бутилка. И нека добавим, че г-н Ангамарад извърши всичко това с качулка на главата си.
— Е да, ама очите му прогориха дупки в нея — посочи Грош.
— Всеки от нас си е такъв, какъвто е — забеляза сковано Прелест-Хубавинка Миличкова.
— Трябва д’ му призная, драго ми стана на сърцето като я строши тая врата — рече Старши Пощальон Бейтс. — Ш’ги научи туй тях как д’ ги слагат ниски и остри.
— И с кучетата няма д’ има проблеми, като гледам — добави Джими Тропс. — Ей, на него няма как да му наръфат задника на мръвки, не и на него.
— Значи всички сте съгласни, че големът става за пощальон? — подкани ги Олян.

Изведнъж всичките им лица се навъсиха и те заговориха в хор:
— Да де, ако питат нас няма проблеми, ама разбирате ли…
— … ам’че хората може д’ го вземат малко навътре, такова, кат’се опре до тея глинените…
— … оная ми ти работа, дето били отнемали работни места от истинските хора…
— … не че имам нещо против него, ама хич нямам, но…

По едно време всички млъкнаха, защото големът Ангамарад отново понечи да проговори. За разлика от г-н Помпа, на него му трябваше известно време да набере скорост. А когато гласът му се явеше, изглеждаше сякаш идва от далече и от преди много време, като шумът на прибоя във вкаменена мидена черупка. И рече той:
— Какво Е Поща Льон?
— Вестоносец, Ангамарад — обясни му г-ца Миличкова. Олян забеляза, че на големите тя говори иначе. В гласа и имаше истинска нежност.
— Господа — обърна се той към пощальоните. — Знам, че се чувствате малко…
— Аз Бях Вестоносец — избумтя Ангамарад.

Гласът му не беше като на г-н Помпа, нито пък глината му. Изглеждаше като груб пъзел от най-различни видове глина, от почти черна през червена до светло сива. Очите на Ангамарад, за разлика от заревото от пещ на останалите големи, светеха в тъмно рубиново. Изглеждаше стар. Нещо повече, създаваше усещане за старост. От него се излъчваха тръпките на самото време. На едната си ръка, точно над рамото, той имаше малка метална кутийка на ръждясала верижка, зацапала с ръжда глината му.

— Търчал си по поръчки, а? — попита нервно Грош.
— Последната Ми Задача Беше Да Доставям Наредбите На Хет, Цар на Тут — каза Ангамарад.
— Никога не съм чувал за тоя цар Хет — забеляза Джими Тропс.
— Не Е За Учудване, Като Се Има Предвид, Че Страната Тут Потъна Под Морските Вълни Преди Девет Хиляди Години — каза печално големът. — Случва Се.
— Д’пукна! Ам’че ти да не си на девет хиляди години? — възкликна Грош.
— Не. Аз Съм На Почти Деветнадесет Хиляди Години, Откакто Съм Роден В Пламъците От Жреците На Упса В Третия Нинг От Стриженето На Козата. Те Ми Дадоха Глас, За Да Мога Да Нося Вести. Такъв Е То Светът.
— И за тези не съм чувал — рече Тропс.
— Страната Упса Е Унищожена От Изригването На Връх Шипуту. Прекарах Два Века Под Планина От Пемза, Докато Тя Не Ерозира. След Това Станах Вестоносец На Рибарските Царе На Свещения Улт. И По-Зле Можеше Да Бъде.
— Сигурно сте видял какви ли не неща, сър! — продума смаян Станли.

Светещите очи се обърнаха към него и огряха лицето му:
— Морски Таралежи. Видях Много Морски Таралежи. И Морски Краставици. И Мъртвите Кораби Как Плават. Веднъж Имаше Котва. Всичко Отминава.
— Колко време си бил под морето? — попита Олян.
— Бяха Близо Девет Хиляди Години.
— Имаш предвид, че… просто си си седял там ли? — не повярва Аджи.
— Нямах Инструкции Да Върша Друго. Слушах Песента На Китовете Над Мен. Беше Тъмно. После Дойде Мрежа, И Издигане, И Светлина. И Такова Се Случва.
— И не ти ли беше… така де, скучно? — попита Грош. Всичките пощальони бяха зяпнали.
— Скучно? — повтори неуверено Ангамарад и се обърна да погледне г-ца Миличкова.
— Няма представа, какво значи това — поясни тя. — Никой от тях няма представа. Дори и по-младите.
— Тогава предполагам, че си във възторг, че пак да доставяш вести! — рече Олян, малко по-приповдигнато отколкото възнамеряваше.

Главата на голема пак се обърна към г-ца Миличкова и пак с въпрос:
— Възторг?

Тя въздъхна:
— И тази дума е от мъчните, г-н Олян. Почти толкова лоша е, колкото „скучно“. Най-близкото, за което се сещам, ще е: Удовлетворява ли те императивът да изпълняваш наредената дейност?
— Да — изтътна големът. — Вестите Трябва Да Бъдат Доставени. Така Е Писано В Моя Шхем.
— Това пък е свитъкът в главата му, който дава на голема инструкциите му — поясни г-ца Миличкова. — В случая с Ангамарад е глинена табличка. По негово време не са имали хартия.
— Наистина ли си доставял послания на царе? — попита затаил дъх Грош.
— Много Царе — отговори Ангамарад. — Много Царства. Много Богове. Много Богове. Всичките Ги Няма Вече. Всичко Отминава. — В този момент гласът на голема стана по-дълбок, като че ли той цитираше нещо по памет. — Ни Потоп Ни Ледена Епоха Ни Черното Безмълвие На Преизподните Не Могат Да Спрат Тез Вестоносци Във Тяхното Свещено Дело. Хич Да Не Ни Питате За Саблезъби Тигри, Катранени Ями, Големи Зелени Зъбати Неща И За Богинята Цзол.
— И по ваше време ли е имало големи зелени зъбати неща? — попита Тропс.
— По-Големи. По-Зелени. По-Зъбати.
— А богинята Цзол? — обади се Олян.
— Не Питай.

Настъпи неловко мълчание. Олян обаче знаеше как да го наруши.
— И точно вие ли ще решавате дали той е пощаджия? — рече той меко.

Пощальоните за кратко си зашепнаха нещо и Грош се обърна пак към Олян:
— Пощаджия и половина е той, г-н Ментелик. Изобщо не сме знаели. Момците казват, тъй де, то си е чест, сър, да, чест е д’ работим с него. Така де, ам’че то си е… като история, сър. То е като… такова…
— Казвах ли аз, че Орденът има голямо минало, казвах ли? — намеси се Джими Тропс, грейнал от гордост — Ам’че пощаджия е имало още в самата зора на времето! Кат чуят другите, че си имаме член от толкова отдавна, ам’че другите тайни общества направо ш’ позеленеят като… като…
— Като големи зъбати неща? — подсказа Олян.
— А така! И с аверите му няма проблем, щом ш’ изпълняват заповеди — заключи щедро Грош.
— Благодаря ви, господа — каза Олян. — А сега ни остава да се погрижим само — той кимна към Станли, носещ две големи тенекии с лазурно синя боя — за техните униформи.

...
Половин час по-късно, с още незасъхнала докрай боя, всеки съпроводен от човешки пощальон, големите излязоха по улиците. Олян гледаше как главите на хората се обръщат. Следобедното слънце се отразяваше от лазурното синьо, а Станли, боговете да го благословят, беше намерил и гърненце златна боя. Честно казано, големите бяха впечатляващи. Блестящи.

На хората трябваше да им се даде зрелище. Дадеш ли им зрелище, докарал си ги до половината път до където искаш да стигнат.

Един глас зад него му каза:
— _„Както вълк към кошара се впуска, така / Пощаджията идеше с пищна войска, / Легиони блестящи в злато и лазур…“_*

[* Това са началните стихове на баладата на Джордж Гордон Байрон „Гибелта на Синахериб“, само че с пищната си войска там идва не пощаджията, а асириецът. Има се предвид походът на асирийския цар Синахериб срещу Йерусалим през 681 г.пр.н.е. Падането на Йерусалим очевидно било неминуемо, но през нощта цялата „пищна войска“ била поразена с божествена намеса. Сиреч отново се подтвърждава, че от г-ца Миличкова човек надали ще чуе мили думи.]

За един момент само, за едно трепване време, Олян си помисли: „Пипнаха ме, тя знае. Някак си е разбрала.“ После мозъкът му се намеси. И той се обърна към г-ца Миличкова:
— Като бях малък си мислех, че легиони са някакъв вид доспехи, г-це Миличкова — усмихна й се той. — Представях си как войските по цяла нощ си ги лъскат.
— Колко мило — г-ца Миличкова си запали цигара. — Виж, ще ти пратя останалите големи колкото се може по-скоро. Разбира се, може да изникнат проблеми. Стражата обаче ще е на наша страна. В нея има свободен голем* и те си го харесват. Макар че там няма значение от какво си направен, защото постъпиш ли в Стражата, Командир Ваймс ще се погрижи да станеш прилично ченге. Той е най-циничното копеле, ходило някога под слънцето.

[* Дорфъл, първият свободен голем и основател на Сдружението.]

— Ти смяташ, че той е циничен? — изуми се Олян.
— Да — каза тя и пафна с цигарата. — Както сигурно подозираш, това практически е професионално мнение. Все пак благодаря ти, че нае момчетата. Не съм сигурна дали разбират какво значи да „харесваш“ нещо, но им харесва да работят. А и Помпа 19 изглежда има високо мнение за теб.
— Благодаря ти.
— Аз лично мисля, че си шарлатанин.
— Да, предполагах, че мислиш така — каза Олян. Богове, г-ца Миличкова хич не беше лесна. И досега беше срещал жени, които не можеше да очарова, но те бяха къртичини в сравнение със скованите от ледници висоти на Връх Миличкова.

Беше дошло време да се действа. Точно както трябваше да бъде. Беше дошло време за игра. Точно както трябваше да бъде. Не играеш, не…

Той извади от джоба си пакета със скици на марки.
— Какво мислите за това, г-це М… Всъщност, как Ви наричат приятелите Ви, г-це Миличкова?

А наум Олян каза „Не знам“ тъкмо когато жената казваше:
— Не знам. Какво е това? Носиш си лустрото в джоба за по-лесно, що ли?

О, значи, това си е игра и той току-що беше поканен да се включи.

— А, надявам се, че ще станат лустро след като се гравират на мед — каза той скромно. — Това са моите скици за новите марки. — И той й обясни идеята си за марките, докато тя преглеждаше листата.
— Тази с Ветинари си я бива — отбеляза тя. — Знаеш ли, че той си боядисва косата? А това какво е? А, Кулата на Занаята… колко човешко. Долар значи? Хъм. Да, доста са добри. Кога смяташ да започнеш да ги използваш?
— Всъщност имах намерение да се измъкна в града докато момчетата са заети и да обсъдя гравирането с Тиймър и Спулс.
— Добре. Те са прилична фирма — одобри тя. — Шлюз 23 им върти машинарията. Държат го чист и не лепят бележки по него. Ходя да проверявам всички наети големи всяка седмица. Свободните много настояват на това.
— За да се уверите, че не ги малтретират ли? — попита Олян.
— За да се уверя, че не ги забравят. Няма да повярвате колко предприятия в града имат по някой голем някъде по имуществото си. Обаче не и Голямата Магистрална — допълни тя. — Не искам да работят там.

В това изказване имаше желязна нишка.

— Ъ… защо? — попита Олян.
— Има гнусотии, в които дори и голем не бива да работи — отвърна г-ца Миличкова със същия стоманен тон. — Те са морални същества.

Та-ка, помисли си Олян, тук имаме някакъв зъб, а?

Устата му междувременно изрече:
— Би ли искала да вечеряш днес?

За едно тупване на сърцето време г-ца Миличкова беше изненадана, но не и наполовина толкова изненадана, колкото самият Олян. После природният й цинизъм се завърна:
— Обичам да вечерям всеки ден. С теб? Не. Имам да свърша някои работи. Но благодаря, че попита.
— Няма проблем — каза Олян, леко облекчен.

Жената се огледа в отекващата зала:
— Не те ли побиват тръпки от това място? Сигурно е възможно и да се поосвежи някак с малко тапети на цветя и повечко напалм.
— А, все ще се оправим, щом като ни е писано — отговори бързо той. — Най-важното е да се задвижат нещата колкото се може по-бързо. Да покажем, че сме в бизнеса.

Те се загледаха в Станли и Грош, търпеливо сортиращи в края на купчината, дръзки изследователи в подножието на пощенската планина. В сравнение с белите баири те бяха джуджета.

— Да знаеш, ще ви отнеме цяла вечност да ги разнесете всичките. — Г-ца Миличкова се обърна да си ходи.
— Знам — каза Олян.
— Но има едно нещо за големите — добави г-ца Миличкова от вратата, докато светлината отвън я осветяваше чудато. — Тях не ги е страх от „цяла вечност“. Не ги е страх от нищо.


Крайно класиране:

Home	Away	Total
P	Team	Pld	W	D	L	F	A	W	D	L	F	A	GD	Pts
1	nai-ludite	14	5	2	0	14	3	6	0	1	14	3	22	35
2	PFC LEVSKI SOFIA	14	5	0	2	25	6	4	1	2	15	6	28	28
3	Armourers	14	4	0	3	11	7	4	1	2	11	7	8	25
4	Lagash	14	4	1	2	11	5	3	1	3	8	7	7	23
5	Arsenal_ENG	14	3	2	2	8	6	4	0	3	10	11	1	23
6	Ankh_Morpork	14	2	0	5	8	13	3	3	1	10	8	-3	18
7	Sledge-Hammers	14	2	1	4	12	11	0	1	6	3	24	-20	8
8	grojeni	14	0	1	6	6	22	0	0	7	2	29	-43	1

31.07.2010 13.25  Ankh_Morpork - levski zapad

Защо ли този лазурен син цвят ми напомня цвета на някакви униформени. Не толкова лазурни.:) Съвпадение!

Лазурен син цвят?

,,Легиони , блестящи в злато и лазур...,,

Наскоро препрочетох "Пощальонът" на Дейвид Брин - униформата е всичко:))))

Отдавна не го бях чела преведен - Тери Пратчет - та ми звучи малко енигматично:))))