Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
03.08.2010 17:26 - Гробище за нечути думи
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 3047 Коментари: 4 Гласове:
24

Последна промяна: 03.08.2010 17:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Не може да се отнасяш, виждате ли, с религията си като с шведска маса. Тоест, не може да кажеш, да, моля, ще взема Райското Блаженство и помощта на Божественото Провидение, но ще си спестя малко от Коленопреклонните Молитви и ще се откажа от Забраната за Образите, защото нещо не ми е по вкуса. Или пълния пакет или нищо, защото иначе… добре де, иначе ще е малко глупаво."
...

F.C. St. PAU - Ankh_Morpork
  0 - 2

Ankh_Morpork - levski zapad   5 - 0
 
PAU - Ankh   0 - 2

0 - 1  M Ericsson 20"
0 - 2  F Sarrats 73"

  Ankh - levski   5 - 0




Анкх загря за съдбовния мач за оцеляване в групата с един доста по-необвързващ спаринг срещу скромния Санкт-Пау. Момците поразтъпкаха морни снаги из окаления терен на своите любезни домакини, бутнаха им два безответни гола и си тръгнаха по живо, по здраво.

В съботния ден обаче страстите се нажежиха до краен предел. Многобройната публика беше изпълнила всички трибуни на легендарния стадион на Невидимия Университет. Всички очакваха Анкх да покаже на какво е способен и да размаже противниковия отбор Левски-Запад, който щеше да се опита да спечели този бараж и да измести нашите от удобното им място в пета дивизия.

Само че мачът не се състоя! Гостите бяха получили чревно разстройство предната вечер и така и не успяха да съберат достатъчно играчи, за да започнат. Разочарованието на публиката беше разбираемо, но от друга страна служебната победа означаваше само едно: Анкх печели баража и остава в групата! Всяко зло за добро - управата на клуба бе принудена да върне парите на хората, но пък избегнатите евентуални усложнения покрай този мач бяха добре дошли за иначе не лошо представилия се Анкх. Все пак да си припомним, че отборът спечели някои изумителни и малко очаквани победи срещу далеч превъзхождащи ги съперници през този сезон. Да се надяваме, че следващият ще е още по-успешен.

А сега е време за кратка ваканцийка...

...
Г-н Спулс в стария си вмирисан на масло и мастило офис беше много впечатлен от този странен младеж със златния костюм и крилатата шапка.
— Вие определено си разбирате от хартията, г-н Ментелик — каза той, докато Олян прелистваше мострите. — Удоволствие е да срещнеш клиент, който разбира. Винаги използвай правилната хартия и ти е чиста работата, винаги съм го казвал.
— Важното е да направим марките трудни за фалшифициране — отбеляза Олян, прехвърляйки още няколко мостри. — От друга страна марката за пени трябва да ни излезе доста под пени!
— Водните печати са точното нещо за Вас, г-н Ментелик — препоръча г-н Спулс.
— Да, но не е невъзможно да се подправят — каза Олян и припряно добави. — Тъй са ми казвали.
— О, не се безпокойте, г-н Ментелик, ние знаем всичките номера! В крак сме с последните нововъведения, няма шега! Химични анулирания*, тавмични сенки, мастила със забавено действие, каквото ви душа поиска. Извършваме доставка на хартия, гравьорски, че и печатарски услуги за някои от водещите фигури в града, макар че естествено нямам правото да Ви разкрия кои са те.

[* „Химични анулирания“ (chemical voids) — средство за защита на документ от химическо изличаване на оригиналното съдържание. Отпечатва се с невидимо реактивно мастило обикновено текстът „анулирано“ или „спряно“ или нещо подобно, което се проявява ако някой се опита да обработи документа с белина или разтворител.]

Той седна на изтърканото си кожено кресло и задраска нещо на лист хартия. После каза:
— Така значи, можем да ви направим двадесет хиляди от еднопенсовите марки, негланцирани, самозалепващи се, на два долара за хиляда парчета, включително предпечат. За незалепващи се цената е с десет пенса по-ниска. Разбира се, ще трябва да си намерите някого да ви ги нареже.
— Защо, не можете ли да го направите това с някаква машина? — попита Олян.
— Не. Няма да стане тази работа с толкова ситни нещица. Съжалявам, г-н Ментелик.

Олян извади от джоба си руло кафява хартия и го разгърна:
— Познато ли Ви е това нещо, г-н Спулс?
— Ама това да не е хартия за карфици? — грейна г-н Спулс. — Ех, като си спомня само! Старата ми колекция трябва да е още някъде на тавана. Винаги съм си мислил, че може да струва един два-гроша, освен ако…
— Гледайте внимателно, г-н Спулс — прекъсна го Олян, хващайки внимателно хартията. Станли винаги забождаше карфиците си с почти ненормална точност, така че и с микрометър не можеха да се направят по-добре.

Хартията леко се разкъса по редицата от дупки. Олян погледна Спулс и вдигна вежди:
— Всичко опира до дупките. Няма ли си дупка, нищо не е…

...
Минаха три часа. Повикани бяха майстори. Сериозни мъже по гащеризони правеха нещо на стругове, други запояваха някакви неща, пробваха ги, ту нагласяха това, ту шлайфаха онова, и в крайна сметка разглобиха една малка ръчна преса и я стъкмиха по новому. Олян се размотаваше видимо отегчен по периферията на всичко това, докато сериозните мъже шетаха, мереха разни неща, преработваха разни неща, ръчкаха разни неща, смъкваха разни неща, вдигаха разни неща, докато най-накрая не изпробваха официално преобразуваната преса под зоркия поглед на Олян и г-н Спулс…

Пльонк…

На Олян му се стори, че всички затаиха дъх толкова усилено, че чак прозорците се изгънаха навътре. Той се наведе, освободи листа с малки перфорирани квадратчета от джаджата и откъсна едно парче.

Прозорците се издуха навън. Хората отново задишаха. Нямаше възгласи на радост. Това не бяха хора, които да подскачат и да викат ура заради добре свършена работа. Вместо това те само си запалиха лулите и кимнаха един на друг.

Г-н Спулс и Олян фон Ментелик си стиснаха ръцете над перфорираната хартия.

— Патентът е Ваш, г-н Спулс — каза Олян.
— Много мило от Ваша страна, г-н Ментелик. Наистина много мило. О, да, тук за Вас има едно сувенирче…

Един чирак притича с лист хартия. За изненада на Олян, той вече беше покрит с марки — без лепило, неперфорирани, но съвършени малки копия на неговата скица за еднопенсовата марка.

— Иконодяволична гравюра, г-н Ментелик! — следеше израза на лицето му Спулс. — Никой не може да каже, че сме назад с материала! Естествено, първите няколко пъти ще има по някой друг дребен дефект, но още следващата седмица вече ще сме…
— Еднопенсовите и двупенсовите ги искам готови утре, г-н Спулс, ако обичате — отсече твърдо Олян. — Не ми трябва съвършенство, искам бързина.
— Ама честна дума, много сте се разбързали, г-н Ментелик!
— Човек трябва да е винаги бърз, г-н Спулс! Никога не знаеш какво те настига!
— Ха! Да, така си е! Ъ… добро мото, г-н Менелик. Наистина — усмихна се несигурно г-н Спулс.
— А петпенсовата и доларовата ги искам вдругиден, моля.
— Ще вземете да си подпалите подметките, г-н Ментелик! — възкликна Спулс.
— Ако ще се движи човек, г-н Спулс, най-добре да лети!

Олян забърза обратно към Пощата толкова бързо, колкото позволяваше приличието и се чувстваше леко засрамен. Тиймър и Спулс му допаднаха. Харесваше бизнеси, в който наистина можеш да поговориш с човека, чието име е изписано над входа. Това значеше, че вероятно не го въртят някакви мошеници. И му харесваха едрите, солидни, непоклатими работници, доколкото в тях той намираше всичко, което знаеше, че липсва у него, като например постоянство, солидарност и честност. Не можеш да пробутваш лъжи на един струг или да мамиш един чук. Те бяха добри хора, съвсем не като него…

А един от пунктовете, по които те бяха съвсем не като него, беше, че точно в този момент никой от тях със сигурност не беше натъпкал в сакото си рола открадната хартия.

Наистина не трябваше да прави това нещо, ама наистина. Само дето г-н Спулс беше толкова мил и пълен с ентусиазъм, а бюрото му беше отрупано с образци на превъзходната му работа, а докато се изработваше перфорировъчната преса кипеше такава бурна дейност, че никой не обръщаше внимание на Олян, така че той… поприбра малко. Е, не можа да се стърпи. Нали си беше мошеник. Какво ли е очаквал Ветинари?

...
Когато се прибра в палатата, пощальоните вече се завръщаха. Г-н Грош го очакваше с тревожна усмивка на лицето.

— Как върви, Пощенски инспектор? — поздрави го бодро Олян.
— Доста д’бре, сър, доста д’бре. Има добри новини, сър. Някои хора изпратиха поща по нас, сър. Още не са много те, а някои си падат малко, ъ, майтапчии, но всеки път вземахме по пени. Общо седем пенса, сър — завърши той гордо и подаде монетите.
— Леле, тази вечер ще ядем! — рече небрежно Олян, взе монетите и прибра писмата в джоба си.
— Моля, сър?
— А, нищо, г-н Грош. Браво на вас. Ъ… каза, че имало добри новини. Та сигурно има и от другия вид, а…?
— Ам’че… на някои хора пощата не им хареса, сър.
— На грешната врата ли е била доставена?
— А, не, сър. Но старите писма не винаги са добре дошли. Не и ако имат какво да вещават. Нещо за вещаване. Д’речем като Завещание, сър — добави многозначително Грош. — Д’речем, като д’ излезе, че неправилната дъщеря е ’зела бижутата на майка си преди двайсе години. К’ъвто е случаят, сър.
— Майчице — отбеляза Олян.
— Тряб’ше да викнат Стражата, сър. Та на улица Тъкаческа стана онуй, дето вестникарите му викат „неразбория“, сър. Та една дама Ви очаква в кабинета Ви, сър.
— О богове, нали не е някоя от дъщерите?
— Не, сър. Тя е писачка от „Вестника“. Не може д’ им се вярва н’тях, сър, макар д’ им е свястна кръстословицата — добави заговорнически Грош.
— Аз пък за какво съм й на нея?
— Не мога д’ знам, сър. Предп’лагам, че е задето сте Началник Пощата.
— Тогава върви да… й предложиш някакъв чай или нещо такова — каза Олян и се потупа по сакото. — Аз само да ида… да се оправя…

...
Две минути по късно, прибрал всичката открадната хартия на сигурно място, Олян цъфна в кабинета си.

До вратата се беше изправил г-н Помпа с затъмнени очи, в състоянието на голем без друга текуща задача освен да съществува, а в креслото до бюрото на Олян беше седнала една жена.

Той я прецени на око. Определено беше привлекателна, но облечена с очевидното намерение да омаловажи този факт, докато всъщност хитроумно го подчертаваше. Поради някаква необяснима причина, кринолините се бяха върнали на мода в града, но нейната единствена отстъпка пред модата беше подплънка, която й придаваше известна изпъкналост отзад, но без да й се налага да навлича дванадесеткилограмово съоръжение, небезопасно отрупано с остри пружини. Тя беше руса, но си беше прибрала косата в мрежа, още един внимателен щрих, докато малка и много модерна шапка беше кацнала на главата й без видима причина. До креслото имаше голяма чанта за през рамо, в скута й имаше бележник, а на пръста й имаше венчална халка.

— Г-н Ментелик? — поздрави го тя ведро. — Аз съм г-ца Крипслок. От „Вестника“!

Та-ка, венчална халка, но все пак „госпожица“, отчете наум Олян. Трябва да се внимава. Сигурно има Възгледи. Да не вземеш да й целуваш ръка.

— И с какво бих могъл да съдействам на „Вестника“? — попита той сядайки и усмихвайки й се без капка високомерие.
— Наистина ли смятате да доставите цялата натрупала се поща, г-н Ментелик?
— Да, доколкото е възможно.
— Защо?
— Това ми е работата. Дъжд, сняг, мракът нощен, точно както пише над входа.
— Чухте ли за скандала на улица Тъкаческа?
— Чух че било неразбория.
— Боя се, че оттогава се е влошило. Като тръгвах оттам тъкмо бяха подпалили една къща. Това не Ви ли смущава? — моливът на г-ца Крипслок внезапно се надигна.

Лицето на Олян остана безизразно, докато той мислеше трескаво.
— Да, разбира се, и то много — каза той. — Хората не бива да палят къщи. Но аз знам също така, че г-н Паркър от Гилдията на Търговците и Продавачите ще се жени в събота за любимата си от младежките му години. Вие това знаехте ли го?

Г-ца Крипслок не го знаеше, но записваше усърдно, докато Олян и разказваше за писмото на зарзаватчията.
— О, това е много интересно — каза накрая тя. — Незабавно ще отида да го видя. Значи казвате, че доставянето на пощата е добро дело?
— Просто доставянето на пощата е нашето дело — каза Олян и пак се поколеба. На самия край на слуха си той долови шепот.
— Проблем ли има? — попита г-ца Крипслок.
— Какво? А, не! За какво гов… Да, това е справедливо дело. Историята не може да бъде отречена, г-це Крипслок. А ние сме общуващ вид, г-це Крипслок! — Олян повиши глас за да заглуши надигащия се шепот. — Пощата трябва да да бъде пренесена! Тя трябва да се достави!
— Ъ… нямаше нужда да викате, г-н Ментелик — отдръпна се от него журналистката.

Олян се опита да се вземе в ръце, а шепотът поутихна.
— Съжалявам — каза той и си прочисти гърлото. — Да, смятам да доставя всичката поща. Ако хората са се преместили, се опитваме да ги намерим. Ако са починали, се опитваме да я доставим на наследниците им. Пощата ще бъде доставена. Възложено ни е да я доставим и точно това ще сторим. Какво друго да я правим? Да я горим ли? Да я хвърляме в реката ли? Да я отваряме, за да преценим дали е важна, що ли? Не, писмата са били поверени на нашите грижи. Единственото, което може да сторим, е да ги доставим.

Шепотът вече беше почти замрял, така че той продължи:
— Освен това трябва да си освободим място. Защото Пощенската служба се възражда! — Той извади лист марки. — С това тук!

Тя ги изгледа озадачено:
— Картинки на лорд Ветинари?
— Марки, г-це Крипслок. Всяка от тях, залепена на писмото, ще осигури доставка където и да е в града. Това са ранни образци, но от утре те ще се продават самозалепващи се и перфорирани за по-удобна употреба. Възнамерявам да направя Пощата удобна за клиентите. Очевидно тепърва стъпваме на краката си, но възнамерявам скоро да сме в състояние да доставим писмо до всекиго навсякъде по света.

Глупаво беше да казва такова нещо, но не можа да сдържи езика си.

— Не сте ли твърде амбициозен, г-н Ментелик? — попита тя.
— Съжалявам, но не знам, как да бъда друг — отговори Олян.
— Исках да кажа, че сега си имаме щракалките.
— Щракалките ли? Честно да си кажем, щракалките са чудесно нещо, ако искаш да следиш пазара на скариди в Генуа. Но можете ли да напишете по щракса П.С.Е.Л.Ц.? Можете ли да я подпечатате с любяща целувка? Можете ли да роните сълзи по щракса, можете ли да помиришете по щракограмата парфюм, можете ли да вложите в нея изсушено цвете? Писмото е повече от просто едно съобщение. А пък щракалките са толкова скъпи, че средният човек от улицата като изпадне в нужда, не може да си позволи нищо повече от някое: ДЯДО ПОЧИНА ПОГРЕБЕНИЕТО ВТОРНИК. И надницата за цял ден отива за съобщение не по-топло и човечно от метнат нож. Писмото обаче е реално.

Той се спря. Г-ца Крипслок записваше като обезумяла, а винаги е обезпокоително да видиш журналист внезапно да прояви нарастващ интерес към това, което казваш. Особено пък ако донякъде подозираш, че това, което казваш, е куп гълъбови курешки. А най-лошо е, ако се усмихва докато си записва.

— Хората се оплакват, че щракалките са станали скъпи, бавни и ненадеждни — продължаваше г-ца Крипслок. — Вие какво бихте казали по този повод?
— Всичко, което мога да Ви кажа, е че от днес при нас има пощальон на осемнадесет хиляди години — ката Олян. — Такъв като него не се чупи лесно.
— А, да. Големите. Някои казват, че…
— Как Ви е първото име, г-це Крипслок? — прекъсна я той.

За момент жената се изчерви. После измънка:
— Захариса.
— Благодаря Ви. А аз съм Олян. Моля Ви, не се смейте. Колкото до големите… Ама Вие се смеете…
— А, това беше кашляне, честна дума — репортерката вдигна ръка пред устата си и неубедително се закашля.
— О, съжалявам, заприличало ми беше на смях. Захариса, аз имам нужда от пощальони, служители на гишетата, сортировачи… изобщо от купища хора. Пощата трябва да върви. За тази работа ми трябват хора. Каквито и да е хора. А, благодаря, Станли.

Момчето беше влязло с две разнородни чаши чай. На едната беше нарисувано сладко котенце, само дето от многократните сблъсъци в легена за миене беше издраскано така, че сега изражението му беше като на нещо в последните стадии на бяса. Другата някога шеговито е известявала света, че клиничното безумие не е необходимо условие за наемане на работа, но повечето букви бяха избледняли.

Той ги остави грижливо на бюрото на Олян. Станли вършеше всичко грижливо.

— Благодаря — повтори Олян. — Ъ… вече може да вървиш, Станли. Да речем да идеш да помогнеш със сортирането?
— В залата има вампир, г-н Ментелик — каза Станли.
— А, това трябва да е Ото — намеси се бързо Захариса. — Да не би да имате… нещо против вампирите?
— Ех, ако има две ръце и може да ходи, ще го взема на работа!
— Той вече си има работа — засмя се Захариса. — Той ни е главният иконографист. Искаше да снима Вашите мъже по време на работа. Много бихме искали да снимаме и Вас. За предната страница.
— Какво? А, не! — сепна се Олян. — Моля ви се! Не!
— Той е много добър.
— Да, обаче… обаче… обаче… — започна Олян и в главата му изречението продължаваше така: „… обаче не вярвам че талантът да изглеждам като половината мъже, които ще видиш на улицата, би могъл да издържи на една снимка.“

Това което обаче излезе на бял свят беше:
— Не искам да се изтъквам за сметка на всички мъже и големи, работещи здраво, за да изправят Пощата на крака! В крайна сметка в колектива няма място за първо лице, нали?
— Всъщност има, първо лице множествено число — забеляза Захариса. — Освен това именно Вие носите крилатата шапка и златния костюм. Хайде, г-н Ментелик!
— Добре де, добре, всъщност не исках да задълбавам в това, но това е против моята религия — каза Олян, след като вече имаше време да помисли. — Забранено ни е да се взема по какъвто и да е начин образът ни. Нали знаете, това отнема частица от душата.
— Да не би да... вярвате в това? — вдигна вежди Захариса. — Ама наистина?
— Ъ, не. Не. Разбира се, че не. Но… не може да се отнасяш, виждате ли, с религията си като с шведска маса. Тоест, не може да кажеш, да, моля, ще взема Райското Блаженство и помощта на Божественото Провидение, но ще си спестя малко от Коленопреклонните Молитви и ще се откажа от Забраната за Образите, защото нещо не ми е по вкуса. Или пълния пакет или нищо, защото иначе… добре де, иначе ще е малко глупаво.

Г-ца Крипслок го гледаше, наклонила главата си настрани. След някое време продължи:
— Вие нали работите за негова Светлост?
— Да, разбира се. Това е държавна служба.
— И предполагам ще ми кажете, че преди сте работили като чиновник, нищо особено?
— Именно.
— Макар че Олян фон Ментелик вероятно е истинското Ви име, защото не мога да повярвам, че някой доброволно ще си избере такъв псевдоним — не млъкваше тя.
— Много Ви благодаря!
— На мен обаче ми се струва, че Вие отправяте предизвикателство, г-н Ментелик. Точно сега около щракалките има какви ли не проблеми. Надигна се голяма шумотевица около всичките онея хора, уволнени от тях, и как тези които са останали ги изтискват до умирачка, и ето че изниквате Вие, бликащ със свежи идеи...
— Говоря съвсем сериозно, Захариса. Вижте, хората вече пращат нови писма по пощата!

Той извади един наръч от джоба си и ги разгърна на ветрило.
— Ето, виждате ли, тук има едно за Кукличките, това пък е за Дрямков Рид, а това за… Слепия Йо…
— Който е бог — отбеляза жената. — Може малко да ви затрудни.
— Не, — тросна се Олян и бързо прибра писмата. — Доставяме и на самите богове. Той си има три храма в града. Така че ще е лесно.

„А междувременно забравихте за снимките, ура…“
— Както виждам, Вие сте способен човек. Кажете ми, г-н Ментелик, запознати ли сте с историята на тази сграда?
— Не особено. А със сигурност бих искал да разбера, къде са отишли люстрите!
— И досега не сте разговаряли с професор Пелц?
— Кой е той?
— Направо не е за вярване. Той е от Университета. Написал е цяла глава за това място в книгата си за… о, ставаше дума за нещо си там за големи струпвания от писано слово, имащи свое си Съзнание. Предполагам, че знаете за умрелите хора?
— О, да.
— Та той каза, че сградата някак си ги подлудила. Е, всъщност това го казахме ние. Това, което каза той, беше малко по-сложно. Бива си Ви, г-н Ментелик, след като сте поели работа, която току-що е убила четирима души преди вас. Нужно е да си специален човек, за да се съгласиш на това.

Да, помисли си Олян, незапознат с фактите човек.

— Самият Вие да сте забелязали нещо странно? — продължаваше тя.

"Ами струва ми се, че тялото ми се върна назад във времето, обаче стъпалата на краката ми си останаха в настоящето, да но не съм съвем сигурен, дали част от това не е било халюцинация. За малко не бях убит от пощопад и писмата ми говорят" — изобщо не си позволи да каже Олян, защото такива неща не се казват пред отворен бележник. Това, което той каза беше:
— А, не. Това е прилична стара сграда и аз сериозно възнамерявам да я върна към някогашната й слава.
— Добре. На колко години сте, г-н Ментелик?
— На двадесет и шест. Това важно ли е?
— Ние обичаме да сме прецизни — и г-ца Крипслок му се усмихна сладко. — Освен това ще е от полза, ако ни се наложи да напишем некролога Ви.

...
Олян крачеше през залата, следван от Грош. Той извади новите писма от джоба си и ги връчи в сбръчканите ръце на Грош:
— Погрижи се да бъдат доставени. Което е за някой бог, отива в неговия или нейния или на каквото ще да е там е храм. Ако има други странности, оставяйте ги на бюрото ми.
— Досега пристигнаха още петнайсе, сър. Хората си мислят, че е някаква смешка!
— Парите взехте ли?
— О, да, сър.
— Значи ние ще сме тези, които ще се смеят — заяви твърдо Олян. — Няма да се бавя. Излизам да се видя с магьосника.

...
Съгласно закона и традицията голямата Библиотека на Невиждания Университет е отворена за широката публика, макар че тя няма достъп чак пък до магическите рафтове. Е, публиката не забелязва това, доколкото законите за Времето и Пространството са сбъркани в Библиотеката, така че стотици мили етажерки може да останат скрити в пространство, колкото за една ръка боя. Въпреки това хората се стичат в нея в търсене на отговори, на които се счита, че само библиотекарите са в състояние да отговорят, като например „Това перачница ли е?“*, „Как се пише шифрограма?“ и редовният: „Имате ли една книга, която четох веднъж? Май беше с червена корица и те излезе, че били близнаци“.

[* В мюзикъла „Оливър!“ по „Оливър Туист“, това са думи на Оливър, когато идва за пръв път в дома на Фъджин и вижда натрупаните там носни кърпи. В книгата такава реплика няма, а само Фъджин казва, че кърпите са тук само за пране.]

И, строго погледнато, Библиотеката наистина ще я има… все някъде. Все някъде тя имаше всяка книга, която е била написана, която някога ще бъде написана, и най-вече, която би могла да бъде написана. Тези обаче не са на общодостъпните етажерки, тъй като в ръцете на неопитен човек биха могли да предизвикат унищожението на всичко, което е възможно да си представи човек.*

[* Отново.]

Олян, също като всеки друг влизащ в Библиотеката, се загледа в купола. Всички го правеха. Всички се чудеха, как така една библиотека, явяваща се технически безкрайна по размерите си, се събира под купол към стотина метра в диаметър. От Университета ги оставяха да си се чудят.

Точно под купола гледаха надолу от нишите си статуите на Добродетелите: Търпение, Целомъдрие, Мълчание, Щедрост, Надежда, Тубсо, Бисономия* и Доблест.

[* Множество култури изобщо не практикуват нито една от тях в забързаното ежедневие на съвременния свят, просто защото не могат да си спомнят какво ли са представлявали те.]

Олян не можа да се въздържи да не свали шапка на Надеждата, на която дължеше толкова много. После, докато се чудеше, защо ли й е на статуята на Бисономията да държи чайник и нещо приличащо на връзка пащърнак, той се блъсна в някого, който го хвана за ръката и го повлече нанякъде.

— Няма нужда да казвате нищо, нито дума дори, но сте дошли да търсите книга, нали?
— Е, аз всъщност… — Олян изглежда беше попаднал в лапите на магьосник.
— … не сте сигурен, коя точно беше книгата! — завърши магьосникът. — Правилно. Задача на библиотекаря е да подбере точната книга за точния човек. Вие само седнете тук, а ние ей сега ще извършим процедурата. Благодаря Ви. Моля, извинете ни за завръзването. Няма да е задълго. И е практически безболезнено.
— Практически ли?

Натикаха го непреклонно в голямо и сложно въртящо се кресло. Неговият тъмничар или доброжелател или какъвто и да излезеше накрая, му се усмихна ободрително. Други, забулени в сянка фигури, му помогнаха да завърже Олян за креслото, което макар в основата си да беше стара подковообразна седалка, тапицирана с кожа, беше обкръжено… от Неща. Някои определено бяха вълшебни от звездно-черепния тип, но какво ли правеше тук бурканът кисели краставички, клещите и живата мишка в клетка от…

Олян беше обзет от паника, както и, изобщо без да е по съвпадение, от чифт тапицирани панички, които бяха пристегнати на ушите му. Точно преди всички звуци да бъдат напълно заглушени, той чу:
— Възможно е да изпитате вкус на яйце и усещането като да ви влезе в устата някакъв вид риба. Това е напълно…

И настана "мгърч". Което е традиционен магьоснически термин, макар че Олян не знаеше това. За един момент всичко, включително неща, които при никакви обстоятелсва не биха могли да бъдат разтеглени, като че се ратеглиха. И в следващия момент всичко изведнъж престана да бъде разтеглено, което тъкмо е известно като "мгърч". Когато Олян отново си отвори очите, креслото беше обърнато на другата страна. Нямаше и помен от киселите краставички, клещите или мишката, за сметка на това имаше кофа пандишпанени омари с часовников механизъм и чифт авангардни стъклени очи в кутия.

Олян преглътна и произнесе:
— Беше толстолоб.
— Наистина ли? Повечето хора казват, че било шаран — каза някой. — За вкус не може да се спори, предполагам.

Нечии ръце развързаха Олян и го изправиха на крака. Тези ръце принадлежаха на орангутан, но Олян се въздържа от коментари. В крайна сметка това нали беше магьоснически университет...

Човекът, който го беше натирил в креслото, сега стоеше до едно бюро, загледан в някакъв магьоснически уред.
— Ей сега ще излезе — си мърмореше той. — Всеки момент. На секундичката. Айде, айде…

Сноп от нещо като маркучи излизаше от бюрото и се губеше някъде в стената. Олян беше сигурен, че за миг те се издуха като припряно закусващ питон, машината се разтресе и от един процеп изхвърча къс хартия.

— А, ето го и него — вдигна го магьосникът. — Да, книгата, която търсите е „История на шапките“ от Ф. Г. Малопръстов, прав ли съм?
— Не, в действителност не търся книга… — започна Олян.
— Сигурен ли сте? Ние имаме много.

Две неща биеха на очи в този магьосник. Едното… ами дядо Ментелик обичаше да казва, че честността на един човек можело да се познае по големината на ушите му, та това трябваше да е изключително честен магьосник. Другото беше, че брадата му определено беше фалшива.

— Всъщност търсих един магьосник на име Пелц — пробва се Олян.

Брадата леко се отмести и разкри широка усмивка.
— Знаех си, че машината ще проработи! — възкликна магьосникът. — Фактически Вие търсите мен.

...
Табелата от външната страна на вратата на кабинета гласеше: „Ладислав Пелц, Д.н.М.Фил., Предсмъртен професор по Хронична Библиомантия“. От вътрешната страна на вратата пък имаше кука, на която магьосникът си окачи брадата.

Кабинетът беше магьоснически, така че естествено имаше череп със свещ и препариран крокодил, висящ от тавана. Никой и най-вече никой магьосник не знаеше за какво бяха те, но просто трябваше да си ги имаш.

Освен това стаята беше пълна с книги и направена от книги. Нямаше истински мебели, сиреч бюрото и столовете бяха направени от книги. Изглеждаше сякаш много от тях бяха постоянно разгръщани, защото в тях бяха затъкнати за белязки други книги.

— Предполагам, че искате да научите повече за вашата Пощенската Палата? — каза Пелц, когато Олян се настани на стол, грижливо сглобен от томове 1-ви до 41-ви на „Синоними на думата гуменка“.
— Да, ако обичате — каза Олян.
— Гласове, нали? И странни явления?
— Да!
— Как да го обясня… — замисли се Пелц. — Разбирате ли, думите имат Сила. Такава е природата на нашата Вселена. Ето, и нашата Библиотека изкривява Пространството и Времето в доста голям мащаб. Та значи, когато Пощенската служба започна да натрупва писма, тя занатрупва думи. В действителност това, което се получи е нещо, което ние наричаме "гевайза", гробище за живи думи. Вие от литературното изповедание ли сте, г-н Ментелик?
— Не съвсем.

Книгите бяха затворена книга за Олян.

— Бихте ли изгорили книга? — попита Пелц. — Да речем някоя стара оръфана книга, разхвърчала се на отделни листа, намерена в боклука?
— Е… май че не — призна Олян.
— Защо? Дали защото от самата мисъл няма да се почувствате неудобно?
— Да, изглежда е така. Книгите… ами такива неща просто не се правят. Ъ… а защо носите фалшива брада? Аз си мислех, че магьосниците си имат истински.
— Не е задължително, обаче, нали знаете, като излизаме, обществеността очаква от нас бради — обясни Пелц. — То е като звездите по робите ни. Освен това много запарват като е жега. Та докъде бях стигнал? Да. Гевайзите. Всички думи имат някаква Сила. Това се усеща инстинктивно. Някои, като магичните заклинания и истинските имена на боговете, имат значителна Сила. С тях трябва да се държим с уважение. В Клач има планина с множество пещери, в които са погребани над сто хиляди стари книги, предимно религиозни, всяка от тях обвита в бял ленен саван*. Това вероятно е екстремен подход, но интелигентните хора винаги са осъзнавали, че най-малкото с някои думи трябва да се борави внимателно и с уважение.

[* В юдаизма овехтели тори и талмуди не са били унищожавани, а са били погребвани със саван.]

— А не просто да ги пъхаш в чували на тавана — довърши Олян. — Чакайте малко… един голем нарече Пощенската Палата „гробище за нечути думи“.
— Изобщо не е за учудване — забеляза спокойно професор Пелц. — Древните гевайзи и библиотеки са използвали големски труд, защото единствените думи, които могат да въздействат на големите, са тези в главите им. Думите са много важни. И когато се натрупа критична маса от тях, те променят естеството на Вселената. Имали ли сте нещо, което Ви е изглеждало като халюцинации?
— Да! Бях назад във времето! Но също и в настоящето!
— А, да. Това се среща доста често — отбеляза магьосникът. — Достатъчно много думи, наблъскани на едно място, могат да въздействат на Пространството и Времето.
— И ми говореха!
— Вече казах на Стражата, че писмата копнеят да бъдат доставени — каза професор Пелц. — Докато едно писмо не е прочетено, то е незавършено. И ще опита всичко, за да бъде доставено. Но те не мислят в смисъла, в който го разбираме ние, а и не са много умни. Просто посягат на всяко достъпно им съзнание. Виждам, че Вас вече са Ви направили Аватар.
— Но аз никога не съм летял!
— Аватар значи живо подобие на бог — поясни търпеливо професорът. — Крилатата шапка. Златният костюм.
— А не, това стана случайно…
— Сигурен ли сте?

Стаята потъна в мълчание.

— Ами… до този момент бях — призна Олян.
— Те не искат да навредят на никого, г-н Ментелик — каза Пелц. — Искат просто доставка.
— Никога няма да можем да ги доставим всичките — въздъхна Олян. — Та това ще отнеме години.
— Сигурен съм, че самият факт, че доставяте поне някои, ще помогне. — Професор Пелц се усмихна като доктор, казващ на пациента да не се тревожи, защото болестта завършвала летално само в 87 процента от случаите. — Има ли още нещо, с което да съм Ви от помощ? — той се изправи, намеквайки, че времето на един магьосник е ценно.
— Е, много ми се иска да разбера къде са отишли люстрите — каза Олян. — Хубаво щеше да е да ги върна. Може да се каже, символично.
— Аз не мога да Ви помогна тук, но съм сигурен, че професор Базедов ще може. Той е Посмъртен професор по Хронична Библиомантия. Ако желаете, можем да се отбием да го видим на излизане. Той е в Магьосническия Килер.
— А защо е „посмъртен“? — попита Олян, когато излязоха в коридора.
— Мъртъв е — обясни Пелц.
— О… А аз пък се надявах, че ще е нещо малко по-метафорично — рече Олян.
— Не се безпокойте. Той реши да приеме Ранната Смърт. Много изгоден пакет.
— О — каза Олян. Най-важното в такива моменти е да се издебне моментът за бягство, да, но те бяха дошли до тук през плетеница от мрачни проходи, а това тук изобщо не беше място, в което човек би искал да се загуби. Нещо може да вземе и да те намери.

Спряха пред врата, иззад която се чуваха приглушени гласове и от време на време звън на стъкло. Всякакъв шум замлъкна, когато професорът отвори вратата и беше трудно да се определи откъде ли ще да е идвал той. Помещението наистина представляваше килер, без никакви хора в него, по стените бяха наредени рафтове, а по тях бяха наредени малки буркани. Във всеки буркан имаше по един магьосник.

Това вече си е точното време за бягство, помисли си костният мозък на Олян, когато Пелц взе един буркан, отвинти капака и бръкна в него за миниатюрния магьосник.

— Това всъщност не е той — каза бодро професорът, виждайки изражението на Олян. — Икономката слага вътре тези малки кукли на магьосници, за да напомня на кухненския персонал, че стъклениците не бива да се използват за други цели. Ако не се лъжа, имаше един инцидент с едно фъстъчено масло. Аз трябва да я извадя, само за да не звучи професорът приглушено.
— Значи… ъъъ, тогава къде е всъщност професорът?
— А, в буркана е, в известна степен — отговори професор Пелц. — Много е трудно да се обясни на лаик. Той е мъртъв само в…
— … в известна степен? — помогна Олян.
— Именно! И може да се върне с едноседмично предизвестие. Немалко от по-старите магьосници го предпочитат напоследък. Казват, че било много освежаващо, също като отпуска. Само че е по-дълго.
— Къде отиват?
— Никой не е сигурен, но може да се чуят звуци от прибори за хранене — каза Пелц и вдигна стъкленицата към устата си:
— Извинете, професор Базедов? Бихте ли могли случайно да си спомните, какво се е случило с люстрите на Пощенската Служба?

Олян очакваше тъничко гласче, но един гърлен, макар и старчески глас произнесе само на сантиметри от ухото му:
— Какво? А! Да бе! Едната е в Операта, а другата я взеха от Гилдията на Убийците. Я, ето че носят пудингите! Довиждане!
— Благодаря Ви, професоре — каза мрачно Пелц. — Тук всичко е наред…
— Дреме ми на мен! — тросна се безтелесният глас. — Разкарайте се, моля, тук се яде!
— Е значи, това е — заключи Пелц, прибирайки куклата-магьосник в стъкленицата и завинтвайки капачката. — Операта и Гилдията на Убийците. Трудничко ще е да се върнат оттам, като си помисли човек.
— Така де, като си помисля, ще го отложа за някой друг ден — каза Олян, излизайки от вратата. — С тези хора е опасно да се бъзика човек.
— Точно така — затвори вратата зад тях професорът, което беше сигнал за бръмчащия разговор да се поднови. — Доколкото разбирам, тези сопрани могат да ритат като мулета.




Гласувай:
24



Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - Ако търсиш иносказание, то си го ...
03.08.2010 19:45
Ако търсиш иносказание, то си го намерил тук.:)
цитирай
2. dengubara - Религията не е като шведската маса: шведите изобщо няма да дойдат:))))
03.08.2010 20:25
Интересни мачове! Ще поразгледам докато сте във ваканцийка.
:)
цитирай
3. spasunger - А така! :-)
04.08.2010 01:19
Зрителския интерес преди всичко!
цитирай
4. smani - (• _ •)
04.08.2010 09:03
"След като гостите не успяха да изведат поне 9 футболисти, днешният мач завърши със служебна победа за домакините. Мачът завърши 5 - 0."

Макар и служебно пак е гот, срещу левскарите. :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051910
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699