Постинг
13.08.2010 20:21 -
Я си го наври в пуловера
 |
 |
"Доколкото знам, г-ца Крипслок има навика да записва точно каквото казва съответната личност. Ужасно е, когато журналистите правят така. Разваля цялото удоволствие. Човек инстинктивно чувства, че по някакъв начин има измама." ... |
Tamboerskloof - Ankh_Morpork 1 - 0
uskogsbjkfb - Ankh_Morpork 0 - 7
TK - Ankh 1 - 0
|
uskogsbjkfb - Ankh 0 - 7
|
Традиционната загрявка преди началото на новия сезон предложи поредното шоу, изнесено от вечните съюзници Тамбурсклоуф и Анкх. Не е нужно да обясняваме защо ТК се води далеч по-добрият от двата отбора. Чест е да се играе срещу толкова стабилен съперник, пък било то и само в приятелски срещи като тази. Анкх даде всичко от себе си, но ТК показа класа и надделя с един единствен гол, а публиката не съжаляваше, че е дошла на стадиона в този слънчев ден.
Дни по-късно, Анкх стартира новата кампания с участие в първия кръг на Континенталната Купа. Нашите момци почти неизменно се излагат в този турнир, където рядко минават по-далеч от втори кръг. В този случай обаче място за издънки нямаше, тъй като съперникът от Джелибейби бе безобразно слаб. Дори и с вързани крака, няма как да паднеш от него. Разгромната победа като гост с 7-0 не бива да ни успокоява - тя далеч не е показателна за моментната форма на отбора. Треньорът Олян фон Ментелик вече е придобил достатъчно опит, че да се подведе покрай подобни гръмки успехи. Мачовете от редовния сезон на шампионата вече тропат на вратата и момците трябва бързо да се пренастроят от ваканционна на работна вълна.
...
Олян сънуваше магьосници в буркани, всичките крещящи името му. В най-добрите традиции на събуждане от кошмар гласовете постепенно се сляха в един, който се оказа гласът на разтърсващия го г-н Помпа.
— Някои бяха затънали до уши в мармалад! — изпищя Олян, след което се освести. — Какво?
— Г-н Меентелиг, Имате Уговорена Среща С Лорд Ветинари.
Това хвана дикиш и прозвуча по-страшно от всякакви магьосници в буркани.
— Нямам никаква среща с Ветинари! Ъъъ… всъщност имам ли?
— Той Казва, Че Имате, Г-н Меентелиг — уточни големът. — Следователно Имате. Да Минем През Каретния Двор. Пред Главния Вход Има Огромна Тълпа.
Олян застина с наполовина обут панталон:
— Разгневени ли са? Някои от тях да носят кофи с катран? Или някаква перушина?*
[* Нищо чудно, че Олян се безпокои точно за тези белези. Традиционният метод за саморазправа с измамник в провинцията е намазването му с катран и перушина и тържественото му излагане в този вид.]
— Не Знам. Получих Инструкции. И Ги Изпълнявам. Съветвам Ви И Вас Да Постъпите Така.
И Олян беше подкаран през страничните улички, където все още се рееха валма мъгла.
— Небеса, какъв е тоя час? — оплака се той.
— Седем Без Петнадесет, Г-н Меентелиг.
— Ето, още е нощ! Не спи ли тоя човек? И какво ли е толкова важно, че да ме измъкват по това време от уютната ми топла купчина писма?
...
Часовникът в приемната на лорд Ветинари не тиктакаше правилно. Понякога тикането мъничко позакъсняваше, понякога такането мъничко поизбързваше. От време на време едното или другото изобщо го нямаше. Това всъщност не се забелязваше, освен ако повисиш тук повече от пет минути, за което време някои малки, но съществени участъци от мозъка се побъркваха.
А и Олян не го биваше в ранните часове. Това беше едно от предимствата на престъпния живот — няма нужда да ставаш, преди другите хора да са проветрили улиците.
Чиновник Дръмнот се вмъкна в стаята с тихи стъпки, толкова безшумно, че дойде като шок. Беше един от най-тихите хора, изобщо срещани от Олян.
— Ще желаете ли малко кафе, г-н Началник Пощите? — попита той тихо.
— Лошо ли ми се пише, г-н Дръмнот?
— Не бих се наел да съдя, сър. Чели ли сте тазсутрешния „Вестник“?
— Новините ли? Не. Олеле… — Умът на Олян трескаво възстановяваше вчерашното интервю. Не беше издрънкал нищо нередно, нали? Не бяха ли само добри, позитивни неща? Ветинари искаше хората да използват Пощата, нали?
— Винаги си осигуряваме няколко копия направо от пресата — каза Дръмнот. — Сега ще Ви донеса едно.
Той се върна с вестник. Олян го разгърна, втренчи се за един момент на агония в първата страница, прочете няколко изречения, закри очите си с длани и изпъшка:
— О богове!
— Забелязахте ли карикатурата, г-н Началник Пощите? — вметна невинно Дръмнот. — Някои сигурно ще я сметнат за много забавна.
Олян рискува с още един поглед към кошмарната страница. Вероятно в несъзнателен инстинкт за оцеляване първият му поглед беше пропуснал карикатурата, изобразяваща двама дрипави улични гаврошовци. Единият държеше лист марки от по пени. Текстът под нея гласеше:
Първи Гаврош (току-що придобил няколко новоизпечени „Маркировки“): Скив, виждал ли си на лорд Ветинари задницата?
Втори Гаврош: Не ма, и няма пък да му я ближа за пени, няама!
Лицето на Олян придоби восъчен оттенък.
— Той видя ли го? — изграчи той.
— О, да, сър.
Олян се изправи пъргаво и заговори:
— Още е рано. Значи г-н Трупър трябва да е още на работа. Ако побързам, може и да ме вмести в графика си. Тутакси ще си замина. Ще ви спести бумащината. Не искам да съм в тежест на никого. Аз дори…
— Моля ви, моля ви, г-н Началник Пощите — любезно го върна обратно в стола Дръмнот. — Недейте да се вълнувате ненужно. Съгласно опита ми, негова Светлост е… сложен характер. Не е благоразумно да се предугаждат реакциите му.
— Да не би да мислите, че ще живея?
Дръмнот сбърчи замислено лице, за известно време се загледа в тавана и рече:
— Хъм, да. Да, струва ми се, че и това е възможно.
— Тоест на свеж въздух? С всичко мое по мене си ли?
— Напълно вероятно, сър. Вече можете да влизате, сър.
...
Олян пристъпи на пръсти в кабинета на Патриция. Виждаха се само ръцете на лорд Ветинари от двете страни на разгърнатия „Вестник“. Олян препрочете заглавията в ням ужас:
Ние Не Се Чупим Лесно,
Кълне се Началникът на Пощата
Изумителна Атака срещу Щракалките
заявава: Ще доставяме навсякъде със Забележителните Нови „Марки“
Това беше главната статия. До нея имаше по-малка новина, която обаче също хващаше око. Заглавието й беше:
Голямата Магистрална пак падна:
Откъснат е цял Континент
… а най-отдолу, с по-тежък шрифт, за да е ясно, че новините са с по-лек дух и озаглавени:
Историята Не Може Да Бъде Отречена
… имаше десетина случки за неща, случили се, когато дошла старата поща. Имаше и за неразборията, прераснала в скандал, и за г-н Паркър и бъдещата му невяста, а също и други. Пощата беше леко попроменила няколко незначителни биографии. Беше все едно да надникнеш в историята и да видиш това, което би могло да бъде.
Това изглежда заемаше цялата първа страница, с изключение на една новина, че Стражата търсела някакъв „тайнствен убиец“, претрепал някакъв банкер в собствената му къща. От Стражата били озадачени, казваше вестникът. Това малко поразведри Олян: ако прословутият им върколак не можеше да надуши някакъв си скапан убиец, значи може и да не успееше да намери Олян, когато му дойдеше времето. Един мозък със сигурност трябваше да бие един нос.
Лорд Ветинари изглежда не забелязваше присъствието на Олян и той вече се чудеше как ли би подействало едно учтиво прокашляне, когато вестникът зашумоля.
— Тук в колонката „Писма“ пише — разнесе се гласът на Патриция, — че изразът „я си го наври в пуловера“* се основавал на древна ефебска поговорка от преди най-малкото две хиляди години, което очевидно значително предхожда появата на каквито и да е пуловери, но изглежда не и процеса на навиране. — Той наведе вестника и изгледа Олян над ръба му. — Не знам дали сте следили това интересно етимологично дебатче?
[* Фразата „Я си го наври в пуловера“ („stick it up your jumper“) става популярна след песента на Бийтълс „Аз съм моржът“ („I Am the Walrus“), където се появава в края на песента, смесена с други фрази. Джон Ленън я добавил към песента заедно с няколко абсурдни стиха, след като научил, че някакъв учител бил правил анализ на неговите песни. По-късно разни ентусиасти открили световнонеизвестни случаи на употреба на тази фраза преди Бийтълс. Досега на никого не е ясно какво е значението на пуловера, има консенсус единствено относно значението на навирането.]
— Не, сър — отговори Олян. — Ако си спомняте, аз прекарах последните шест седмици в килията за смъртници.
Негова светлост остави вестника, събра пръстите си на пирамидка и погледна Олян над върховете им.
— О, да. Наистина бяхте там, г-н Ментелик. Добре, добре, добре.
— Вижте, аз наистина съжа… — започна Олян.
— Навсякъде по света значи? Дори на боговете? И нашите пощальони, значи, не се чупели лесно? Историята не можело да бъде отречена? Много впечатляващо, г-н Ментелик. Вие наистина предизвикахте вълнение. — Ветинари се усмихна. — Както казала рибата на човека с оловната тежест, завързана за краката му.
— Аз не казах точно…
— Доколкото знам, г-ца Крипслок има навика да записва точно каквото казва съответната личност — забеляза Ветинари. — Ужасно е, когато журналистите правят така. Разваля цялото удоволствие. Човек инстинктивно чувства, че по някакъв начин има измама. А доколкото виждам, сте започнали да продавате също така и облигации?
— Какво?
— Марките, г-н Ментелик. Обещание за доставка на поща за цената на едно пени. Обещание, което трябва да бъде спазено. Елате да погледнете нещо. — Той стана и отиде до прозореца, откъдето го подкани с жест. — Елате де, г-н Ментелик.
Олян го беше страх, че може да бъде блъснат долу на калдъръма, но все пак се подчини.
— Виждате ли голямата щракалкова кула горе на Тепето? — посочи Ветинари. — Доста е притихнала Голямата Магистрална тази сутрин. Проблеми с една от кулите в равнините, доколкото разбирам. Нищо не може да стигне до Сто Лат и нататък по линията. А сега, от друга страна, погледнете надолу…
На Олян му отне известно време, докато разбере какво точно вижда, и тогава…
— Опашка пред вратите на Пощата!? — учуди се той.
— Да, г-н Ментелик — подтвърди Ветинари с мрачна радост. — За марките, които рекламирахте. Гражданите на Анкх-Морпорк имат инстинкт за, може да се каже, включване във веселбата. Включете се и Вие, г-н Ментелик. Убеден съм, че сте пълен с идеи. Не ме оставяйте да Ви задържам...
Лорд Ветинари се върна зад бюрото и вдигна вестника.
Ето го точно на първата страница, мислеше си Олян, не може да не го е видял…
— Ъъъ… а относно другото нещо… — зазаеква той, не откъсвайки поглед от карикатурата.
— Какво ли може да е това друго нещо? — попита лорд Ветинари.
За момент настъпи мълчание.
— Ъ… нищо, собствено — измънка Олян. — Е, аз тогава да вървя.
— Ще вървите, г-н Началник Пощите. Пощата трябва да върви, нали?
Ветинари се вслуша в затварянето на далечни врати, след което отиде и застана на прозореца, докато не зърна златна фигура, забързана през дворцовия двор.
Дръмнот влезе и прибра съдържанието на кутията за изходящи.
— Отлично, сър — каза той тихо.
— Благодаря Ви, Дръмнот.
— Виждам, че г-н Конскипръж се е споминал, сър...
— Така излиза, Дръмнот.
...
Тълпата се развълнува, когато Олян прекоси улицата. За свое неизречимо облекчение той видя г-н Спулс, стоящ наблизо с един от сериозните мъже от печатницата му. Спулс забърза насреща му, извади един пакет изпод палтото си и му прошепна:
— Имам, ъ, по няколко хиляди и от двата вида, ъ, изделия. Пенита и двупенсови. Не са най-доброто, на което сме способни, но си помислих, че може да Ви потрябват. Чухме, че щракалките пак са спрели.
— Спасявате ми живота, г-н Спулс. Ако може само да ги внесете вътре. Между другото, по колко ли ще върви една щракограма до Сто Лат?
— Дори и да е съвсем кратичка, струва ми се, ще е най-малкото тридесет пенса — отговори гравьорът.
— Благодаря Ви — каза Олян, отстъпи малко, събра длани на фуния пред устата си и се провикна: — Дами и господа! Пощата ще отвори след пет минути за продажба на марки от едно пени и от два пенса! Освен това ще приемаме поща за Сто Лат! Първата експресна доставка за Сто Лат потегля до час, дами и господа, и ще пристигне още тази сутрин! Цената е десет пенса за стандартен пощенски плик! Повтарям, десет пенса! Кралската поща, дами и господа! Никакви имитации! Благодаря ви!
Тълпата се развълнува и няколко души забързано се отдалечиха.
Олян въведе г-н Спулс в сградата и учтиво затвори вратата пред носа на Обществеността. Усети тръпката, която винаги се появяваше, когато играта беше в разгара си. Животът трябва да се състои от моменти като този, реши той. Сърцето му запя, а устата му забълва заповеди.
— Станли!
— Да, г-н Ментелик? — обади се иззад гърба му момчето.
— Тичай до Конюшнята на Хобсън и им кажи, че ми трябва добър бърз кон, разбрано ли е? Нещо с малко живец в кръвта! А не някоя дърта кранта с пиперка в задника, защото аз знам разликата! Айде, бягай! Г-н Грош?
— Дасър! — Грош действително отдаде чест.
— Ще стъкмиш ли някаква маса за гише? До пет минути да сме отворили и да приемаме поща и да продаваме марки! Аз ще взема писмата за Сто Лат, докато щракалките са спрели, а докато ме няма, ти си изпълняващ длъжността Началник на Пощата! Г-н Спулс!
— Точно до Вас съм, г-н Ментелик. Няма защо да крещите — каза укорително гравьорът.
— Извинявайте, г-н Спулс. Още марки, моля. Ще трябва да взема някои и с мен, в случай че ще има поща за на връщане. Ще можете ли да ги направите? Освен това петпенсовите и еднодоларовите ще ми трябват толкова бързо, колкото е… Добре ли сте, г-н Грош?
Старецът се олюляваше, а устните му се движеха беззвучно.
— Г-н Грош? — повтори Олян.
— Изпълняващ Длъжността Началник на Пощата… — промълви в захлас Грош.
— Именно, г-н Грош.
— Никой Грош досега не е бил Изпълняващ Длъжността Началник на Пощата, никой… — внезапно Грош падна на колене и прегърна краката на Олян. — О, благодаря Ви, сър! Няма да Ви изложа, г-н Ментелик! Можете да разчитате на мен, сър! Ни дъжд ни сняг ни мракът нощен…
— Да, да, благодаря, г-н Изпълняващ длъжността Началник на Пощата, благодаря ти, достатъчно, благодаря — опита се да се измъкне Олян. — Станете, моля ви се, г-н Грош. Г-н Грош, моля ви!
— А ш’може ли д’ понося окрилената шапка, докато Ви няма, сър? — замоли се Грош. — Толкова много ш’ значи за мен, сър…
— Сигурен съм, че ще значи, г-н Грош, но няма да е днес. Днес шапката отлита за Сто Лат.
Грош се изправи.
— Ама наистина ли шъ сте Вие с пощата, сър?
— Че кой друг? Големите не могат да се движат достатъчно бързо, Станли е… ами той си е Станли, а вие останалите, господа, сте ст… дългогодишни служители — Олян си потърка ръцете. — Без спорове, Изпълняващ длъжността Началник на Пощата! А сега, да продаваме марки!
...
Вратата беше отворена и тълпата нахлу вътре. Ветинари се оказа прав. Случваше ли се нещо, народът на Анкх-Морпорк искаше да е част от него. Марки за пени потекоха над импровизираното гише. В крайна сметка, разсъждаваха хората, за едно пени получавах нещо струващо пени, нали така? В крайна сметка, дори и да е някаква шега, то си е толкова сигурно, колкото да купуваш пари! А в обратната посока потекоха пликове. Хората направо си пишеха писмата в Пощата. Олян си отбеляза наум като задача за по-нататък: пликове направо със залепени марки и лист хартия сгънат в тях: Комплект за Писмо, Три в Едно, Само добавете мастилото! Това беше важно правило във всяка една игра: винаги гледай на хората да им е удобно да ти дават парите си.
За негова изненада, макар че осъзнаваше, че няма какво да се изненадва, Дръмнот си проби с лакти път през гъчканака, понесъл малък, но тежък кожен пакет, запечатан с тежък восъчен печат с градския герб и монограма V. Беше адресиран до кмета на Сто Лат.
— Държавни работи — обяви той многозначително, докато го подаваше.
— Ще искате ли да купите марки за него? — попита Олян, вземайки го.
— А Вие как мислите, г-н Началник Пощите? — отвърна чиновникът.
— Аз определено мисля, че държавните работи минават безплатно — каза Олян.
— Благодаря Ви, г-н Ментелик. Милорд харесва бързо учещите се.
Други хора с поща за Сто Лат обаче взимаха марки. Мнозина имаха там приятели или бизнес. Олян се огледа. Навсякъде се виждаха пишещи хора, някои опрели хартия на стената. Марките, и еднопенсови и двупенсови, вървяха като топъл хляб. От другата страна на залата големи сортираха безкрайните планини от поща…
Фактически, в известна степен, сградата кипеше от дейност.
„Само д’ го бяхте видели, сър, само д’ го бяхте видели!“
— Ментелик, нал’тъй?
Тези думи го изтръгнаха от съня за люстри и го изправиха срещу набит човек пред него. Паметта му се замисли за момент и го разпозна като собственика на Конюшните на Хобсън — Коне под наем, едновременно най-прочутото и най-прословутото заведение от този вид в града. Вероятно не беше онзи развъдник на престъпност, за какъвто го представяше народната мълва, но все пак в това огромно предприятие изглежда често можеха да се видят мъже с вид на отрепки без някакво видимо занятие, освен да се размотават наоколо и да гледат накриво хората. Освен това всеки знаеше, че при него работи и един Игор, което ама разбира се, си беше напълно оправдано, като се имат предвид високите ветеринарни разноски, но се разправяха едни неща…*
[* Като например, че по тъмна доба се разфасовали на части откраднати коне и после се появявали някъде пребоядисани и с по два различни крака. Казваха още, че някъде в Анкх-Морпорк имало кон с надлъжен шев от главата до опашката, съшит от каквото било останало от два коня след един доста грозен инцидент.]
— А, здравейте, г-н Хобсън, — поздрави Олян.
— ’Ма вие май си мислите, че аз съм да’ал изтощени коне, гос’ине, а? — процеди Уили Хобсън. Усмивката му не беше точно приятелска. Зад гърба му се виждаше един изнервен Станли. Хобсън беше едър и набит, но не беше точно дебел. Сигурно ако се остриже някой мечок, и той ще изглежда така.
— Е, случвало ми се е да яздя някои, които… — започна Олян, но Хобсън вдигна ръка.
— Живец сте искали, нал’тъй? — продължаваше Хобсън. Усмивката му се разшири. — Е, аз винаги съм да’ал на клиента, к’вото аз поискам, знаете, нал’тъй? Затуй ви докарах Борис.
— Нима? — рече Олян. — А той до Сто Лат ще ме докара ли?
— О, най-малкото дотам, сър — каза Хобсън. — Добър ездач сме, а?
— Като стане дума за напускане на града на кон, г-н Хобсън, няма по-бърз от мен.
— Хубаво, сър, мноого хубаво — продума провлачено Хобсън, все едно внимателно подмамваше плячката да влезе в капана. — Е, Борис има някои недостатъци, ма кат’ гледам, опитен ездач кат’ вас, сър, все ще се опра’и. Е, готови ли сме? Право отвънка е. Един мой човек го държи.
Оказа се, че в действителност не един, а четирима мъже държаха в цяла мрежа от въжета огромен черен жребец, мятащ се, дърпащ се, хвърлящ къчове и опитващ се да хапе. Пети мъж беше проснат на земята. Борис беше наистина трепач.
— Както казах, сър, той си има свойте недостатъци, ама никой нема да го нарече… чакайте, как беше… а, да, дърта кранта с пиперка в задника. Още ли ще желаем кон с живец, а? — А усмивката на Хобсън добави: „Аз на такива надути копелдаци, дето се опитват да се занасят с мене, вижте сега какво им правя. Я да те видим, как ще го яздиш това, господин Познавачо!“
Олян погледна Борис, опитващ се да стъпче падналия човек, после погледна насъбралите се зяпачи. Проклетият му златен костюм! Щом като си Олян фон Ментелик, в този случай можеш да сториш само едно нещо, и това е да вдигнеш залозите.
— Махнете му седлото — разпореди се той.
— Каакво? — втрещи се Хобсън.
— Махнете му седлото, г-н Хобсън — повтори твърдо Олян. — Тази чанта е доста тежка, тъй че трябва да го пооблекчим малко.
Усмивката на Хобсън си остана, но самото му лице се опита да се разграничи от нея:
— Май не искате повече дечица, нал’тъй?
— Просто ми намерете някое одеяло и опас, г-н Хобсън.
Сега вече усмивката на Хобсън окончателно се стопи. Това вече твърде много приличаше на убийство.
— Нема ли да премислите, сър? — каза той. — Че миналата година Борис откъсна няколко пръста на един тип. А освен че е хаплив, той е също и доста блъсклив, прегазлив и претреплив. Обладан е от демони, факт.
— А ще препуска ли?
— Не ще препуска, а направо ще префучава, сър. Роден дявол е нашият — отвърна Хобсън. — И без лост няма да го накараш да завие. Вижте, сър, евала ви за играта дотук, ’ма имам още много други…
Хобсън трепна, когато Олян му приложи специалната си усмивка и го прекъсна:
— Вие го избрахте, г-н Хобсън. А аз ще го яздя. Ще съм Ви благодарен, ако кажете на тези господа да ми го насочат към Широкия път*, докато приключа с една-две служебни работи.
[* Широкият път — тази Анкх-Морпоркска улица на английски си се казва направо Broadway, но нали всяко съвпадение е случайно и непреднамерено...]
...
Олян влезе в сградата, качи се бегом по стълбите до кабинета си, затръшна вратата зад себе си, натъпка носната си кърпа в устата си и за няколко секунди похлипа, докато не се почувства по-добре. Вярно, че някой друг път му се беше случвало да язди на гол гръб, когато нещата ставаха твърде напечени, но в очите на Борис се виждаше истински бяс.
Но пък измъкнеше ли се сега по тарлъци, щеше да си остане… просто един глупак с лъскав костюм. Трябваше да им дадеш шоу, зрелище, нещо, което да запомнят. Всичко, което се искаше от него, беше да се задържи на коня, докато не излезе от града, а после да си подбере някой подходящ храст и да скочи. Точно така, това ще да е. И после ще се дотътри в Сто Лат с няколко часа закъснение, но стискащ здраво пощата, след като я е защитавал доблестно от разбойници. И ще му повярват, защото ще звучи както трябва… защото хората искаха да вярват на такива неща, защото ще е добра история, защото ако го накараш да искри достатъчно добре, стъклото ще прилича на диамант повече от самия диамант.
Посрещнаха го с радостни възгласи, когато отново се появи на стълбите. Слънцето като по поръчка реши да изгрее от мъглите и да проблесне по крилете му. Борис сега изглеждаше видимо кротък и си дъвчеше юздечката. Олян не се остави това да го излъже: ако кон като Борис е притихнал, значи замисля нещо.
— Г-н Помпа, ще сте ми нужен за малко поддръжка — каза той, премятайки чантата през рамо.
— Да, Г-н Меентелиг — отвърна големът.
— Г-н Ментелик!
Олян се озърна и видя Захариса Крипслок, бързаща към него с бележник в ръка.
— Винаги е удоволствие да те видя, Захариса — поздрави я Олян, — но точно сега съм малко зает…
— Знаете ли, че Голямата Магистрална пак е спряла? — прекъсна го тя.
— Да, имаше го във вестника. А сега ще трябва да…
— Значи отправяте предизвикателство на семафорната компания? — моливът й щръкна в готовност над бележника й.
— Просто доставям пощата, г-це Крипслок, точно както Ви казах, че ще правя — отвърна Олян с твърд, мъжествен глас.
— Но не е ли малко странно човек на кон да е по-надежден от…
— Моля Ви, г-це Крипслок! Ние сме Пощенската Служба! — възкликна Олян с най-добрия си благороден тон. — Ние не изпадаме в дребнаво съперничество. С прискърбие научихме, че колегите ни от семафорната компания изпитват временни затруднения с машинарията си, напълно симпатизираме на тежкото им положение и ако биха желали да им помогнем с някои от техните съобщения, ние разбира се ще се радваме да им продадем малко марки. Които скоро ще са налични на стойностите едно пени, два пенса, пет пенса, десет пенса и един долар, тук във вашата Поща, предварително намазани с лепило. Което между другото възнамеряваме впоследствие да пуснем с аромати на акация, портокал, канела и банан, но не и ягодов, защото не обичам ягоди.
Видя я как се усмихва, докато записва това. После тя попита:
— Правилно ли Ви чух? Действително ли предлагате да пренасяте щракограми??
— Точно така. Транзитните щракограми ще може да бъдат пуснати по Голямата Магистрална в Сто Лат. Услужливост е второто ни име.
— Сигурни ли сте, че не е „наглост“? — вметна Захариса и тълпата се разсмя.
— Нещо не Ви разбирам — каза Олян. — А сега, ако сте…
— Пак вземате на подбив щраксаджиите, нали? — поясни журналистката.
— А, това трябва да е някакъв журналистически термин — отвърна Олян. — Аз никога не съм притежавал подбив, а дори и да имах, откъде да знам как да взема някого на него. А сега, моля да ме извините, имам да доставям поща, а трябва да потегля преди Борис да е изял някого. Пак.
— Може ли да Ви задам един последен въпрос? Ще бъде ли душата Ви неправедно ощетена, ако Ото Ви снима как потегляте?
— Предполагам, че няма как да Ви спра, стига лицето ми да не е много отчетливо. — Олян стъпи на събраните на стъпенка глинени длани на г-н Помпа. — Жрецът, знаете ли, много държи на това.
— Да, очаквах, че „жрецът“ ще държи — г-ца Крипслок се погрижи кавичките да зазвънтят от ирония. — Да не говорим, че видът на това създание предполага, че това може и да е последният ни шанс. Той изглежда като смърт на четири крака, г-н Ментелик.
Тълпата се смълча, докато Олян възсядаше коня. Борис само леко поизмести теглото си.
„Да погледнем на това под ето такъв ъгъл“ — каза си наум Олян. — „Какво имаш за губене? Живота ли? Вече си обесен. Караш я на ангелско време. И адски впечатляваш всичко живо. Защо ти купуват марките? Защото им правиш шоу…“
— Само кажете, шефе — обади се един от хората на Хобсън, потейки се на края на едно от въжетата. — Пуснем ли го, изчезваме от тук!
— Чакайте малко… — спря ги Олян.
Беше зърнал зад тълпата една фигура. Облечена беше в прилепваща сива рокля и, докато я гледаше, пусна към небето нервозно обраче дим, изгледа го и сви рамене.
— Ще вечеряме ли днес, г-це Миличкова? — извика той.
Хората заобръщаха глави. Разнесоха се вълни от смях и няколко окуражителни подвиквания. За момент тя му метна един поглед, който би трябвало да очертае сянката му върху димящите останки на отсрещната стена, след което рязко кимна.
Кой знае, може пък отдолу да има праскови…
— Пускайте го, момчета! — викна Олян, а на сърцето му му порастнаха криле.
Мъжете отскочиха. За миг светът притихна, след което Борис направо от кротост избухна в бесен танц на задни крака, барабанейки със задните си копита по паважа и порейки въздуха с предните.
— Забелешително! Задръш така!
Светът потъна в бяла светлина. Борис пощуря.
,, Стражата търсела някакъв ,,тайнствен убиец,, , претрепал някакъв банкер в собствената му къща .,,
,, Голямата Магистрална пак падна.,,
цитирай,, Голямата Магистрална пак падна.,,
Е?
цитирайМачовете вървят добре, виждам
цитирайЧакай да почне сезона, да видиш ти какво значи оакване.
цитирайАми, същото като у нас....
цитирайе, и аз я карам на ангелско време...за другите "забавления" не знам :)))
но нещо приятно ще ти дам...от ангелския свят
http://www.youtube.com/watch?v=F77I2UQmR_Uг
цитирайно нещо приятно ще ти дам...от ангелския свят
http://www.youtube.com/watch?v=F77I2UQmR_Uг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
