Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
24.08.2010 23:16 - Дръж се на върха
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 3107 Коментари: 6 Гласове:
23


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg




image
"Всички ще поискат свои марки...

Да си имаш собствени марки ще е като да имаш свое знаме и свой герб. Голяма работа, накратко.

О, да. Няма значение, че си нямаш собствена пощенска служба, трябва да си имаш свои марки…"
...

Arsenal_ENG - Ankh_Morpork
  3 - 2

FCKaiserslautern 1 - Ankh_Morpork   0 - 5
 
Arsenal - Ankh   3 - 2

0 - 1  JL Fernбndez 15"
1 - 1  T Mьnif 47"
1 - 2  M Ericsson 56"
2 - 2  T Stoyanov 74"
3 - 2  S Kuzmanov 78"


  FCK1 - Ankh   0 - 5

0 - 1  F Boudet 32"
0 - 2  FC Buj 33"
0 - 3  M Dalblom 85"
0 - 4  H Dyrшy 87"
0 - 5  H Dyrшy 89"



Да биеш два пъти по-силен отбор от теб, и то с пет гола, си е направо сензация. Но ето, че Анкх сътвори поредното чудо в един иначе доста кофти започнал сезон. Няколкото драматични загуби на старта на шампионата изглежда не се отразяват по никакъв начин на представянето в турнира на Континенталната Купа.

Отборът на Кайзерите бе отвят за нула време. Лудия Ханс добави още болка към и без това разнебитения отбор на противника в самото допълнително време на мача и закова крайния резултат на класическото 5-0.

В следващия кръг Анкх ще трябва да премери сили с още по-голям съперник и нещата вече сочат към край на невероятната приказка... Но нищо не се знае. Олян фон Ментелик започна да се прочува с това, че винаги е готов да извади още някой попрашасал жокер от ръкава си.

...
Точно в момента обаче на Олян никак не му беше до мисли за тактика, защото се носеше на гърба на най-бесния жребец на Диска.

Хобсън беше пробвал Борис като състезателен кон, в което той щеше да бъде много добър, ако не беше несломимият му навик да се нахвърля срещу коня до него точно преди старта, или пък да прескача парапетите при първия завой. Олян хвана шапката с едната си ръка, напъха краката си в опаса и увисна на поводите, докато целия Широк Път мина покрай него наведнъж, хора и каруци се размазаха на петна, а очните му ябълки се притиснаха в черепа му.

Напряко на улицата имаше някаква кола, но Борис нямаше управление. Мощните му мускули се издуха и за един продължителен, бавен, тих момент, той се зарея над каруцата. Копитата му се хлъзнаха по паветата отсреща сред вихър от искри, когато той най-сетне се приземи, но той бързо се окопити и ускори.

Обичайната тълпа край Попосочната Порта се пръсна и ето че пред тях се ширнаха и изпълниха хоризонта Равнините. Които сториха нещо на болния конски мозък на Борис. Всичкото това пространство, чистичко и равничко, само тук-таме с малко на брой лесно прескочими препятствия като например дървета… Той намери още мускулни сили и пак ускори, а храсти, дървета и каруци полетяха насреща му.

Олян проклинаше перченето си, заради което накара хората да свалят седлото. Всички части на тялото му задружно го мразеха. Е, в интерес на истината Борис, като се вдигнеше ананасът, не беше чак толкова лош за яздене. Копитата му отбиваха стегнат ритъм — естествен равномерен раван*, а горящите му очи се бяха впили в синевата. Омразата му към всичко живо и неживо за момент беше заместена от чистата наслада от пространството. Хобсън беше прав, този кон не можеше да го отклониш от курса му и с ковашки чук, но поне беше насочен в правилната посока, а именно надалеч от конюшнята му. Желанието на Борис не беше да прекарва цели дни в избиване на тухли от стената, докато чака поредния наперен идиот, когото да хвърли. Желанието му беше да схруска хоризонта. Той искаше да препуска.

[* Става дума за алюр, при който конят си движи краката като при ход, но много по-бързо. В резултат на това той вози много по-меко отколкото при тръс или галоп. И по-бавно, отколкото тръс или галоп (което ще рече, че Борис в момента бяга далеч под възможностите си). За конете е много рядко естествено да минават в този алюр, обикновено се отглеждат специални породи с такава склонност. Вярно, че за да му бъде на ездача меко возенето, добре е да има седло и да се седне по-назад, докато Олян се е привел напред и има тежка чанта през рамо, поради което ефектът при него няма да е пълен.]

...
Олян внимателно свали шапката си и я хвана със зъби. Не смееше дори да си представи, какво щеше да стане ако я изгубеше, тя просто трябваше да е на главата му, когато пристигнеше. Беше много важно. Беше въпрос на стил.

Едната от кулите на Голямата Магистрална изникна отпред, леко вляво. В двайсетмилния промежутък между Анкх-Морпорк и Сто Лат имаше не една, а две кули, защото те поемаха почти целия трафик за континента. След Сто Лат Магистралната се разклоняваше, тук обаче, примигвайки високо над земята, течаха думите на света, тоест би трябвало да текат. Сега обаче кепенците бяха замлъкнали. Като наближи, Олян видя мъже, работещи високо горе на откритата дървена кула. Доколкото можеше да види, беше се счупила цяла секция.

Ха! Чао, нещастници! Ще има да си я поправяте! Може пък да си струва да опита една презнощна доставка за Псевдополис. Ще трябва да си поговори с кочияшите. Те надали са плащали каквото и да е на Пощата за проклетите си коли. А и да поправеха щракалките навреме, нямаше да има значение, защото Пощата щеше да се е опитала. Защото щраксовата компания беше едрия гадняр, както си уволняваше хора и вдигаше таксите си до небето и искаше купища пари за лоши услуги. Пощенската Служба пък беше момчето, дето все го тъпчат, да, но това момче винаги е в позиция да набара нещо меко...

Той грижливо придърпа повечко от одеялото под себе си. Различни негови органи бяха изтръпнали.

Облаците пушилка на Анкх-Морпорк останаха далече отзад. Сто Лат вече се виждаше между ушите на Борис с корона от по-малка пушилка. Кулата беше изчезнала зад кърмата и Олян вече можеше да види следващата. Беше минал повече от една трета от пътя само за двадесет минути, а Борис все така изяждаше разстоянието.

...
Някъде на половината път между двата града имаше стара каменна кула, единствената останала постройка от куп руини насред шубраците. Беше висока почти колкото щракалкова кула и Олян се зачуди, защо ли просто не са я използвали нея. Сигурно е излязла твърде разнебитена, за да издържи някоя буря под тежестта на всичките му кепенци, реши той. Мястото изглеждаше мрачно, обрасла пустош посред безкрайните нивя.

Ако Олян имаше шпори, в този момент щеше да пришпори Борис, и сигурно щеше да бъде хвърлен и стъпкан, че и изяден жив заради изпитаното неудобство*. Вместо това обаче той си остана плътно прилепнал към гърба на коня и се стараеше да не мисли какво причинява това на бъбреците му.

[* Което изпитано от него неудобство щеше да бъде агония.]

Мина някое време. Подминаха и втората кула и Борис мина в галоп. Сто Лат вече се виждаше ясно, Олян можеше да различи градските стени и зъберите на замъка.

Трябваше да скочи, нямаше къде да се ходи. Докато стените растяха пред него, той премисли десетина сценария за тази задача, но почти всичките включваха копи сено, а единственият, който не включваше, беше сценарият, в който Олян си счупваше врата.

Борис обаче дори не си и помисли да свие настрани. Той беше на пътя, който беше прав и минаваше право през портите и Борис това го уреждаше. Освен това нещо му се беше допило. Градските улици бяха гъчкани с неща, които не можеха да се прескочат, нито да се стъпчат, но там имаше корито за водопой. Само крайчеца на вниманието му смътно забеляза, че нещо се свлече от гърба му.

Сто Лат не беше голям град. Някога Олян беше прекарал в него една щастлива седмица, пробута няколко фалшиви чека, на два пъти изигра номера с Изпадналия В Крайна Нужда Наследник и на заминаване продаде един пръстен със стъкълце, не толкова заради парите, колкото поради нестихващото си възхищение от хорските непочтеност и лапнишаранство.

Той изкуцука, наблюдаван от тълпата, нагоре по стъпалата на Градския съвет. Отвори с трясък вратата и стовари торбата с пощата пред първия видян от него чиновник.

— Поща от Анкх-Морпорк — изхриптя той. — Потеглила в девет, така че е прясна, окей?
— Ама нали току-що стана десет без петнадесет? Каква поща?

Олян се опита да не се ядосва. И без това се беше вкиснал достатъчно.

— Виждаш ли тази шапка? — посочи той. — Виждаш ли я? Това значи, че съм Генералният Началник Пощите на Анкх-Морпорк! Това тук е вашата поща! Аз след един час се връщам, ясно ли е? Ако искате ваша поща да стигне големия град до два следобяд… опа, по-точно три следобяд… пъхате я в тази чанта. Това тук — той размаха пред носа на младежа лист марки — пък са марки! Червените са по два пенса, черните са по пени. Едно писмо струва десет… ох… единадесет пенса, схващате ли? Вие продавате марките, давате ми парите, пак вие облизвате марките и ги лепите върху писмата! Експресната доставка гарантирана! За един час време ви назначавам Изпълняващ длъжността Началник на Пощата. Отсреща има един хан. Аз отивам да потърся баня. Искам студена баня. Наистина студена. Имате ли си ледница? Толкова студена. Чакайте, по-студена. Оооох, по-студена. И още нещо за пиене и някой сандвич, а между другото отвън има един голям вран кон. Ако вашите хора успеят да го хванат, моля ви, сложете му седло и възглавничка и го обърнете някак да е с муцуната към Анкх-Морпорк. Изпълнявайте!

...
Банята беше едно корито до бедрата, но поне в града имаше ледница. Олян седеше и блаженстваше сред плуващия във водата лед, сръбваше си бренди и слушаше суматохата отвън. След някое време на вратата се почука и мъжки глас се осведоми:
— В приличен вид ли сте, г-н Началник Пощите?
— В напълно приличен, но не съм облечен — отговори Олян, протегна се към пода, взе крилатата шапка и си я сложи. — Влезте.

Кметът на Сто Лат беше нисичък, мязащ на пиле човек, който или беше станал кмет съвсем наскоро и непосредствено след някой едър дебелак или си мислеше, че роба с поли, влачещи се на повече от метър след него и верига, провиснала до кръста му, са писъкът на модата за висши длъжностни лица тази година.

— Ъ… Джо Камилски, сър — представи се той нервно. — Аз съм кметът тъдява…
— Нима? Приятно ми е да се запознаем, Джо — вдигна чашата си към него Олян. — Извинявай, че не ставам да те посрещна.
— Конят Ви, ъ, той избяга след като изрита трима души, съжалявам много.
— Нима? Обикновено не прави така — каза Олян.
— Не се безпокойте, сър, ще го хванем, а и без друго можем да Ви предоставим кон за навръщане. Няма да е толкова бърз обаче, струва ми се.
— Майко мила — Олян се намести посред плуващия лед. — Срамота.

— О, аз знам всичко за Вас, г-н Ментелик — подмигна му заговорнически кметът. — В пощата имаше няколко копия от „Вестника“! Човек, изпълнен с копнеж да действа, ето какъв сте! Човек пълен с хъс, ето какъв сте! Човек точно по мой вкус, ето какъв сте! Готови сте да щурмувате небесата, точно така! Видите ли цел, ще пукнете, ама няма да я изпуснете, ето какъв сте! И аз също правя бизнес така! Пробивен човек сте Вие, точно като мен! Бих искал да дадете пет, сър!
— Какво? Колко? — Олян неловко се размърда във внезапно станалото хладко корито. — О! — той стисна протегнатата му ръка — Какъв е вашият бизнес, г-н Камилски?

— Правя слънчобрани — каза кметът. — И беше крайно време някой да обясни на щракалковата компания кое как е! До преди няколко месеца всичко беше наред — тоест цената ни излизаше през носа, но поне нещата стигаха където ги пратиш с бързината на стрела, сега обаче постоянно се трошат и се поправят, обаче, представете си, те ни дерат още повече! И никога не ти казват колко ще трябва да чакаш, винаги е „след малко“. И винаги ми „съжаляват за неудобството“, това даже си го написаха на табела пред вратата на офиса им! Топло и човечно като метнат нож, точно както го казахте Вие. Така че я познайте какво направихме ние? Отидохме до градската щракалкова кула и си поговорихме сериозно с младия Дейви, който е свестен момък, и той ни върна всичките презнощни щракограми за големия град, дето така и не ги изпратиха. Как Ви се струва това, а?
— Той няма ли да си изпати?
— А, той каза, че и без друго щял да напуска. Никой от тях не му харесва как управляват компанията напоследък. Същински ад, казват. И на всичките им сложихме марки, както казахте Вие. Е, добре, ще Ви оставя да се облечете, г-н Ментелик. Конят Ви е готов. — Той се спря на вратата. — А, и още само една дреболия, сър, относно тея марки…
— Проблем ли има, г-н Камилски?
— Не точно, сър. Нищо не бих искал да кажа срещу лорд Ветинари, сър, нито против Анкх-Морпорк — каза човекът, живеещ само на двадесет мили от населението на горд и докачлив град, — но, ъ, някак си не изглежда редно да лижем… добре де, да лижем Анкх-Морпоркски марки. Не можете ли да отпечатате и наши? Имаме си кралица, хубаво момиче. Добре ще изглежда на марка.* Ние, знаете ли, сме значителен град!

[* С което нещата си застават по местата. Първата пощенска марка в света изобразява профила на кралица Виктория. Която по онова време (1840 г.) е младо момиче, изглеждащо хубаво на марка. Първата марка е била от едно пени, черна на цвят, точно като еднопенсовата марка с Ветинари. И сега най-масовите британски марки са с профила на кралица.]

— Ще видя, какво може да се направи, г-н Камилски. Да я имате на картинка?

Всички ще поискат свои марки, мислеше си той докато се обличаше. Да си имаш собствени марки ще е като да имаш свое знаме и свой герб. Голяма работа, накратко. И се обзалагам, че ще може да спретна една сделчица с моя приятел г-н Спулс, о да. Няма значение, че си нямаш собствена пощенска служба, трябва да си имаш свои марки…

...
Ентусиазирана тълпа го изпрати до коня, който макар и да не беше Борис, даде най-доброто от себе си, а освен това изглежда знаеше за какво служат поводите. Олян прие с благодарност възглавничката на седлото. Това добави още блясък на стъклото: „толкова бясно е яздил, че има нужда от възглавничка!“

Тръгна си с пълна чанта поща. Колкото и да е странно, и този път хората купуваха марки просто за да си ги имат. „Вестникът“ беше стигнал до тях. Хората знаеха, че се е появила някаква новост и искаха да бъдат част от нея.

Докато препускаше в лек галоп през полето обаче, възбудата му поизстина. На работа при него бяха Станли, тайфа бодри духом, но не чак толкова телом старци и няколко голема. Няма да може да издържи на това темпо. Там е работата обаче, че вече беше пуснал искрата. Вече беше казал на хората какво възнамерява и те взеха че повярваха, че той го може. Всеки можеше да предприеме тази езда. Никой обаче не го беше сторил. Всички седяха и чакаха да бъдат оправени щракалките.

Той караше яваш-яваш по пътя, само поускори малко, докато минаваше край кулата в ремонт. Тя все още си беше в ремонт, но сега около нея и високо горе върху нея можеше да се видят много повече хора. Определено изглеждаше, че ремонтните работи са тръгнали значително по-бързо. Докато ги гледаше, със сигурност видя как един пада от кулата. Обаче вероятно не беше добра идея да иде да види с какво може да помогне, не и ако искаше и занапред да си има всичките зъби. Освен това ставаше дума за дълго-дълго падане отвисоко чак до лехите със зеле, което удачно съчетаваше смъртта и погребението.

Още веднъж ускори, когато наближи града. Някак си не беше уместно да се качи в тръс по стъпалата на Пощата. Опашката — все още опашка — го посрещна с ликуване, когато се качи по тях в галоп.

Г-н Грош изтича навън да го посрещне, доколкото изобщо един рак можеше да тича.

— Можете ли да направите още една доставка за Сто Лат, сър? — извика той още от вратата — Вече имам пълна торба! А не спират д’ ме питат, кога ш’ карате поща до Псевдополис и Куирм! Ей тук има едно и до Ланкър!
— Какво? Дотам има петстотин проклети мили, бе човек! — Олян скочи от коня, макар поради състоянието на краката му беше по-право да се каже — стовари се от коня.
— Докат’ Ви нямаше, тук н’право закипя — говореше му Грош, докато му помагаше да се изправи. — О да, точно тъй! Не ни стигнаха хората! Да ам’ дойдоха също и т’кива дето искат работа, да сър, след кат’ излезе вестника! Хора от стари пощенски родове, също кат’ мен, сър! Че дори още някои стари служители се върнаха от пенсия! Та си позволих аз д’ ги приема на пробен срок, на основание понеже бях по него време Изпълняващ Длъжността Началник на Пощата. Надявам се, че няма да придирате, а сър? А г-н Спулс прави още марки! Вече на два пъти пращах Станли за още. И чух аз, че ранните образци петпенсови и доларови ш’ станат за довечера! Ех че времена, а, сър?
— Ъ… да — измънка Олян. Внезапно целият свят се беше превърнал в един вид Борис — препускащ лудо, склонен да хапе и невъзможен за управление. Единственият начин да не бъдеш помлян от копитата му беше да се задържиш на върха.

В главната зала бяха разпънати допълнителни импровизирани маси. И около всичките се блъскаха по много хора.

— Продаваме им пликове и хартия — съобщи Грош. — Мастилото е безплатен гратис.
— Ти ли се сети за това? — почуди се Олян.
— Не, още навремето правихме тъй — отвърна Грош. — Г-ца Маккалариат взе доста евтина хартия от Спулс.
— Г-ца Маккалариат? Коя е тази г-ца Маккалариат?
— Много стар пощенски род, сър — Грош като че ли малко се поизнерви. — Тя реши да работи за Вас.
— Моля? — тросна се Олян. — Тя била решила да работи за мен?
— Ами сър, нал’ знаете как е с хората от Пощата — започна Грош. — Нали не искаме да…
— Вие ли сте били началникът? — разнесе се зад гърба му един смразяващ глас.

Гласът проникна в главата му, разрови спомените му, претараши страховете му, откри подходящите ръчки, настани се до тях и ги дръпна. В случая с Олян той извади от дълбините на съзнанието му фрау Шамберс. На втората година от учебното си поприще човек биваше низвергнат от топлата, миришеща на боички, пластилин и недооформени хигиенни навици детска градина на фрау Тисел и се озоваваше на студените миришещи на Образование чинове под властта на фрау Шамберс. Беше също толкова лошо, като да те родят, с допълнителния недостатък, че майка ти я нямаше там.

Олян се обърна автоматично кръгом и сведе поглед. Да, ето ги практичните обувки, дебелите черни, леко мъхести чорапи, раздърпаната плетена жинетка, ох, да, жилетката… фрау Шамберс пълнеше ръкавите си с носни кърпички, ох, пфу… и още очилата и изражението като ранна слана. И косата й беше завита на плитки и навързана от двете страни на главата й в онези дискове, наричани у дома в Юбервалд „охлюви“, но тук в Анкх-Морпорк, приличаше само на жена с рунтави кифли с пудра захар, залепени за двете й уши.

"Вижте сега, г-це Маккалариат — каза твърдо той. — Аз съм Началникът на Пощата и аз командвам тук и нямам намерение да се стряскам от мръщенето на някаква служителка на гише само защото предците й са работили тук. Не ме е страх от Вашите издути обувки, г-це Маккалариат, и се смея безгрижно в лицето на ледения Ви поглед. Пу, пу, пу! Вече съм възрастен човек, фрау Шамберс, и няма пък да треперя от острия Ви глас и безупречно ще си контролирам мехура, колкото и лошо да ме гледате, о да, сериозно говоря! Защото аз съм Началникът на Пощите и мойта дума тук е закон!"

Тези думи произнесе мозъкът му. За съжаление задачата за предаването им до устата му се падна на разтреперания му гръбнак, така че когато стигнаха до устните му, те се бяха трансформирали в жалкия писък:
— Ъ, да!
— Господин Ментелик, имам към Вас един въпрос: Не че имам нещо против тях, но тези големи, които Вие държите на пощенска служба, господа ли се явяват или дами?

Това беше достатъчно неочаквано, че да го върне с плонж към нещо като реалност.

— Какво? — сащиса се той. — Откъде да знам? Каква е разликата? Малко повече глина… малко по-малко глина? Защо?

Г-ца Маккалариат скръсти ръце пред гърдите си, което накара и Олян и Грош да заотстъпват смутено.

— Надявам се, че не се опитвате да ми се подигравате, г-н Ментелик? — отправи запитването си тя.
— Какво? Да Ви се подигравам? Аз никога не се подигравам! — Олян се опита да се вземе в ръце. Каквото и да се случеше оттук нататък, той нямаше да допусне да бъде сгащен в някой ъгъл — Не се подигравам, г-це Маккалариат, нямам подиграваческо минало и дори и да бях склонен да се подигравам, г-це Маккалариат, изобщо нямаше да ми хрумне да се подигравам с Вас. Какъв е проблемът?
— Един от тях беше в дамската… стая за уединение, г-н Ментелик — съобщи г-ца Маккалариат.
— И какво е търсил там? Имам предвид, след като не ядат, значи…
— Очевидно я почистваше. — Някак си г-ца Маккалариат беше съумяла да намекне с това, че храни мрачни подозрения по въпроса. — Обаче чух да го споменават като „господин“.
— Добре де, те непрекъснато си намират работа, защото не обичат да спират да работят — каза Олян. — Предпочитаме да прилагаме в случая с тях формата на учтивост „господин“, защото „това“ изглежда нередно, а има някои хора, да, точно така, някои хора, за които думата „госпожица“ не е подходяща, г-це Маккалариат.
— Това е въпрос на принцип, г-н Ментелик — заяви непреклонно тя. — Никой, наричан „господин“, не е редно да пристъпва в Дамската. Такива неща могат да доведат само до шушу-мушу. Това аз няма да го търпя, г-н Ментелик.

Олян я изгледа. После вдигна очи към г-н Помпа, който винаги беше наблизо.
— Г-н Помпа, има ли някаква причина, поради която един от големите да не може да приеме ново име? — попита той. — В интерес на предотвратяването на шушу-мушу?
— Не, Г-н Меентелиг — избоботи големът.

Олян отново се обърна към г-ца Маккалариат:
— „Гладис“ ще свърши ли работа*, г-це Маккалариат?

[* Името Гладис се смята за типично име за слугиня.]

— Гладис ще е задоволително, г-н Ментелик — в гласа на г-ца Маккалариат прозвуча повече от намек за триумф. — Тя, разбира се, ще трябва да е прилично облечена.
— Облечена ли? — каза измъчено Олян. — Но големите не се… те не са… те нямат… — той трепна под погледа й и се предаде. — Да, г-це Маккалариат. Нещо карирано, предполагам, г-н Помпа?
— Ще Го Уредя, Г-н Началник Пощите — каза големът.
— Така добре ли ще е, г-це Маккалариат? — попита смирено Олян.
— Към настоящия момент — г-ца Маккалариат като че ли съжаляваше, че понастоящем няма от какво повече да се оплаче. — Г-н Грош е запознат с подробностите по изискванията ми, г-н Началник Пощата. А сега ще се завърна към подобаващото изпълнение на задълженията ми, в противен случай пак ще се опитат да крадат писалки. Човек трябва да ги следи зорко, знаете ли?

— Добра жена е тя — отбеляза Грош, докато тя се отдалечаваше. — Г-ца Маккалариат от пето поколение. Запазват си те моминското име по проф’сионални причини, р’збира се.
— Нима се женят!?

Откъм гъчканицата около импровизираното гише се разнесе пронзителната заповед:
— На секундата да върнете тая писалка! Да не мислите че съм направена от писалки?

— Дасър — рапортува Грош.
— Отхапват ли главите на съпрузите си след брачната нощ? — зачуди се Олян.
— Не бих могъл д’ знам за т’ва, сър — изчерви се Грош.
— Но тя си има дори и малко мустак!
— За всекиго има по нещо в тоя чуден свят, сър.
— И, казваш, и други хора си търсят работа при нас?

Грош грейна:
— Точно тъй, сър. Поради онуй във вестника, сър.
— Имаш предвид онова от сутринта ли?
— Пред’плагам, че и то помогна, сър — каза Грош. — Но ако питате мен, то е поради обедното издание.
— Какво обедно издание?
— Цялата първа страница е все за нас! — изпъчи се гордо Грош. — Оставих Ви едно копие на бюрото Ви горе…

Олян пъхна чантата от Сто Лат в ръцете му:
— Поемаш това… за сортиране. Ако се е събрала достатъчно поща за нова доставка, намираш някой хлапак, дето си умира за работа, качваш го на кон и го пращаш да я закара. Няма нужда от бързане; ще го наречем презнощна доставка. Кажи му да се види с кмета и да се върне сутринта с новата поща.
— Тъй вярно, сър — каза Грош. — Ш’можеме д’ изкараме презнощни и до Куирм и Псевдополис, ако намерим начин д’ сменяме конете, както правят пощенските карети…
— Я чакай… що пък пощенските карети да не могат да го поемат? — сети се Олян. — Демоните да го вземат, ами че те все още се наричат пощенски карети, нали така? Знаем, че взимат поръчки от всекиго, без много думи. Е, сега обаче Пощата се върна в бизнеса. Те ще ни карат пощата. Иди и намери който им е главен и му кажи това!
— Дасър — светна лицето на Грош. — Мислили ли сте вече как ш’ пращаме поща до Луната, а, сър?
— Всяко нещо с времето си, г-н Грош!
— Т’ва не Ви приляга, сър — контрира бодро Грош. — Вашият стил е по-скоро всичко наведнъж, сър!

„Щеше ми се да не беше така“, мислеше си Олян, докато се мъкнеше нагоре по стълбите. Но се налагаше да се движиш бързо. Той винаги се беше движил бързо. Целият му живот беше в движение. Бързай, защото никога не знаеш, какво е тръгнало по дирите ти…

Той застина посред стълбището.

Не и г-н Помпа!

Големът не беше излязъл от Пощенската Палата! Не се беше опитал да го догони! Дали е било защото той беше излязъл по пощенска работа? За колко ли време можеше да излезе той по пощенска работа? Дали ще може, примерно, да се изкара умрял? Със стария номер с купчината дрехи на морския бряг? Струваше си да се има едно на ум. Как ли работи всъщност умът на един голем? Трябваше да попита г-ца…

Леле, да, г-ца Миличкова! Толкова се беше увлякъл, че я беше поканил на вечеря! Сега това можеше да е проблематично, доколкото по-голяма част от тялото под кръста му беше пламнала и то предимно не по г-ца Миличкова. Е, добре де, помисли си той, докато влизаше в кабинета си, може пък да можеше да намери ресторант с наистина меки столове…


6 Lagash 2 0 0 1 0 1 1 0 0 1 0 0 3 image
7 Ankh_Morpork 2 0 0 1 1 2 0 0 1 2 3 -2 0 image
8 Hebros DY 2 0 0 1 0 8 0 0 1 0 4 -12 0  

Hebros DY - Ankh_Morpork




Гласувай:
23



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Историята е много яка и обикновено я чета без да се
25.08.2010 23:19
пресягам и да се логвам , понеже имах глупостта да си измисля изключително дълга и завъртяна парола , а и не ми се пишат глупави коментари от сорта : "Ау чи хубаво си го написал " , "Бравос , на автора !" и др.
Нещата с отбора вървят ... странно :-)) Гръмовни победи се редуват с чутовни загуби :-))
Изобщо картинката се връзва чудесно със Света на Диска .
Чакай , аз всъщност исках да те питам , наистина ли приказката отива към своя край . Е , знам че все някога ще свърши , но нали затова са измислени вторите серии (после третите и т.н.к) .
Успех на Ankh_Morpork в следващия мач :-))
цитирай
2. spasunger - ;-)
26.08.2010 01:36
Приказката никога няма край. Редят се история след история от Диска. Дори и едната да свърши (както стана наскоро с последната), тази я последва.

И не съм го написал аз. Отвъд първия параграф, всичко останало е дело на неповторимия Тери Пратчет. :-)
цитирай
3. injir - Най-странното е, че се откриват по ...
28.08.2010 01:13
Най-странното е, че се откриват по някое време много актуални герои. А уж всичко е иносказание и безсмислица. И има мъдрости:,,Бързай, защото никога не знаеш, какво е тръгнало по дирите ти...,, :)
цитирай
4. spasunger - :-)
28.08.2010 12:30
Може да е иносказание, но нищо не е безсмислица. Героите и концепциите са много актуални, защото са измисляни именно с тази цел.
цитирай
5. an2 - тоя па, satorium
31.08.2010 21:20
изкуфял е, миличкия дядка))
цитирай
6. spasunger - :-)
01.09.2010 10:12
Сладури :-)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051066
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699