Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Постинг
02.09.2010 20:40 - Ангел в тежка дегизировка
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 3007 Коментари: 1 Гласове:
22


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Г-ца Миличкова му харесваше. Повечето хора бяха… ами достъпни. Рано или късно човек все им напипваше задвижващите ги пружини. Дори и г-ца Маккалариат трябваше да си ги има все някъде, макар че мисълта за това беше плашеща. Прелест-Хубавинка обаче отвръщаше на удара, а за по-сигурно отвръщаше още преди да бъде нападната. Тя беше предизвикателство и следователно беше зашеметяваща. Беше толкова цинична, толкова докачлива, толкова... бодлива. И му се струваше, че тя го разчита много по-добре, отколкото той нея. Откъдето и да го погледнеш, тя беше извънредно интригуваща. А не биваше да се забравя също, че изглеждаше добре в строго скроена рокля."
...

Ankh_Morpork - Armourers   1 - 2

Ankh_Morpork - Rapuntzel   0 - 3

Hebros DY - Ankh_Morpork   0 - 6

Ankh_Morpork - Tamboerskloof   1 - 0
 
Hebros - Ankh   0 - 6

0 - 1  N Rachev 5"
0 - 2  N Rachev 17"
0 - 3  N Rachev 28"
0 - 4  S Monge 59"
0 - 5  N Rachev 64"
0 - 6  M Ericsson 82"

  Ankh - TK   1 - 0

1 - 0  H Dyrшy 29"



Анкх най-сетне успешно изплува над зоната на изпадащите, след като бе претърпял две поредни поражения на самия старт на сезона. Програмата след третия кръг е вече значително по-лека, което веднага се отрази на формата на отбора.

Момците сразиха прекия конкурент Хеброс със смазващото 6-0 като гост и така си оправиха головата разлика. За разлика от предните две срещи, в които момците на Олян фон Ментелик се разминаха на косъм с точката, сега не останаха никакви съмнения кой е по-добрият отбор на терена.

Анкх затвърди подобряващата си форма и с минимална победа в традиционния приятелски мач срещу стария познайник Тамбурсклоуф. Както често става, когато нормалните начини за отбелязване на гол не помагат, идва часът на Лудия Ханс. Невероятно изпълненият пряк свободен удар след половин час игра смая публиката и даде още един повод за радост на нашите.

...
ПО-БЪРЗИ ОТ „СКОРОСТТА НА СВЕТЛИНАТА“
„Старомодната“ Поща Бие Щракалките...
Началникът Пощите доставя, казва: Няма подбив...
Изумителни сцени в Пощенската Служба...

Заглавията закрещяха насреща му още откакто зърна вестника. Той замалко не изкрещя в отговор. Разбира се, че беше казал всичко това. Само че го беше казал на невинно усмихващото се личице на госпожица Захариса Крипслок, а не на целия свят! Тя обаче да вземе да запише всичко най-правдиво и изведнъж… на` ти това!

Олян никога досега не се беше вълнувал от вестници. Той беше човек на Изкуството. Не го интересуваха големи схеми. Сядаш и омотваш човека пред теб, гледайки го честно в очите.

Снимката обаче беше добра, това трябваше да се признае. Конят, изправил се на задни крака, крилатата шапка и отгоре на всичко — леко замазване от скоростта. Беше впечатляващо.

Той малко се поотпусна. В края на краищата службата работеше. Хората пускаха писма. Доставена беше поща. Вярно, че до голяма степен това беше, защото щракалките в момента не работеха както трябва, но може би с времето хората щяха да осъзнаят, че писмото до сестра ти в Сто Лат няма защо да струва тридесет пенса, за да стигне евентуално начаса, а може да струва само пет пенса и да стигне на следващия ден.

Станли почука на вратата и я отвори.
— Чаша чай, г-н Ментелик? — каза той. — И кифла, сър.
— Ти си ангел в тежка дегизировка, Станли — Олян се облегна внимателно и потрепна.
— Да, благодаря Ви, сър — отвърна сериозно Станли. — Имам някои съобщения за Вас, сър.
— Благодаря, Станли — каза Олян.

Настана продължителна пауза, докато той не си спомни, че говори със Станли и добави:
— Моля те, кажи ми ги, Станли.
— Ъ… големската жена дойде и каза… — Станли затвори очи. — „Кажи на Светкавичния, че сутринта ще има още осем голема, а ако не е твърде зает да твори чудеса, ще приема поканата му за вечеря в осем в «Le Foie Heureux», а ще се срещнем в седем в «Кърпения барабан».“
— „Щастливото дробче“ ли? Сигурен ли си? — Но разбира се че щеше да си е точно така. Та това нали беше Станли. — Ха, че там дори и супата е по петнадесет долара! И се налага да чакаш три седмици да благоволят да ти приемат резервацията! А по това време ти претеглят кесията! Тя какво си мисли че…

И погледът му падна на „кутията на г-н Робинсън“, седяща си най-невинно в ъгъла на кабинета. Г-ца Миличкова му харесваше. Повечето хора бяха… ами достъпни. Рано или късно човек все им напипваше задвижващите ги пружини. Дори и г-ца Маккалариат трябваше да си ги има все някъде, макар че мисълта за това беше плашеща. Прелест-Хубавинка обаче отвръщаше на удара, а за по-сигурно отвръщаше още преди да бъде нападната. Тя беше предизвикателство и следователно беше зашеметяваща. Беше толкова цинична, толкова докачлива, толкова... бодлива. И му се струваше, че тя го разчита много по-добре, отколкото той нея. Откъдето и да го погледнеш, тя беше извънредно интригуваща. А не биваше да се забравя също, че изглеждаше добре в строго скроена рокля.

— О-кей. Благодаря ти, Станли — каза той накрая. — Нещо друго?

Момчето остави на бюрото един лист леко влажни сиво-зелени марки.
— Първите еднодоларови марки, сър! — обяви той.
— Честна дума, г-н Спулс е свършил страхотна работа — възхити се на стотиците малки зелени рисунки на университетската Кула на Занаята Олян. — Та те дори изглеждат струващи долар!
— Да, сър. Надали ще се забележи малкото човече, скачащо от върха, — каза Станли.

Олян издърпа листа от ръцете на момчето:
— Какво? Къде?
— Ще Ви трябва лупа, сър. И е само на някои от тях. На други той е във водата. Г-н Спулс много съжалява, сър. Казва, че може би било някакъв вид индуцирана магия. Нали знаете, дори и като е на картинка, една магьосническа кула може да е вълшебна? И на някои от другите има малки дефекти. Печатането не стана както трябва на едни от еднопенсовите и лорд Ветинари излезе със сива коса, сър. Някои пък са без лепило, но тук всичко е наред, защото някои хора ги искат така.
— Защо?
— Те казват, че са не по-лоши от истинските пенита, а са бая по-леки, сър.
— Харесваш ли марки, Станли? — попита мило Олян. Чувстваше се много добре седнал на нещо, което не се друса постоянно нагоре-надолу.

Лицето на Станли светна:
— О, да, сър. Наистина, сър. Те са чудесни, сър! Изумителни, сър!

Олян вдигна вежди:
— Чак толкова хубави ли били?
— То е… ами все едно съм там, когато е била измислена първата карфица, сър! — лицето на Станли грееше.
— Нима? Първата карфица значи? — каза Олян. — Забележително! Е добре, в такъв случай, Станли, от сега нататък си завеждащ отдел Марки. Целия отдел. Който, фактически, се състои от теб. Как ти се струва това, а? Предполагам, че вече знаеш за тях повече от който и да е било друг.
— О, да, така е, сър! Например за най-първата партида еднопенсовки е използван друг вид…
— Добре! — побърза да приключи с въпроса Олян. — Браво! Мога ли да си запазя първия лист? За сувенир?
— Разбира се, сър — каза Станли. — Завеждащ Марките, сър? Уха! Ъ… ще има ли шапка?
— Ако искаш — склони щедро Олян, сгъна листа с марките и го прибра във вътрешния си джоб. Толкова по-удобни от доларите, значи. Наистина уха! — Или може би някоя фанелка? Нали се сещаш… „Питайте ме за Марки“?
— Чудесна идея, сър! Може ли да ида и да кажа на г-н Грош, сър? Той толкова ще се гордее с мен!
— Бягай, Станли — каза Олян. — Но нали ще дойдеш пак след десет минути, а? Искам да ми доставиш едно писмо, лично.

Станли изхвърча.

...
Олян отвори дървената кутия, която си разтвори послушно отделенията, и събра пръсти.

Хъм, изглежда всеки в този град, който, ами който е някой в този град, си поръчваше хартията при Тиймър и Спулс. Олян прехвърли няколко от наскоро придобитите си мостри и се натъкна на:

Голямата Магистрална Линия А.Д.
„Със скоростта на светлината“
...от кабинета на Председателя

Беше изкусително. Много изкусително. Те бяха богати, много богати. Дори и като се вземат предвид настоящите им главоболия, пак си оставаха много големи. А Олян никога не беше срещал оберкелнер, който да презираше парите.

Намери вчерашния „Вестник“. Там трябваше да има снимка… а, ето я. Имаше снимка на Гепи Мангизов, Председателя на Управителния съвет на Голямата Магистрална, по някакъв си повод. Приличаше на пират от по-висока класа, може би буканир, но такъв, който си прави труда да си лъска палубата. Тази развяваща се черна коса, тази брада, тази превръзка на окото, о богове, това какаду… не беше ли това истински Образ?

Досега Олян не беше обръщал особено внимание на Голямата Магистрална. Тя беше твърде голяма, а както беше чувал, практически си имаше цяла своя армия. Горе в планините нещата понякога ставаха напечени, и човек се озоваваше далеч от всичко, наподобяващо стражник. Не беше добра идея да се краде от хора, които си имаха собствени правоохранителни органи. Имаха навика да са много категорични.

Да, но това, което беше намислил, нямаше да е кражба. Нямаше да е дори закононарушение. Да се изпързаля един метр д’ фактически си е общественополезна дейност.

Той отново погледна снимката. Добре сега, как ли ще си пише името такъв човек?

Хъм… плавен, но ситен, това ще да е почеркът на Гепи Мангизов. Та той беше толкова ярък, толкова дружелюбен, толкова виден човек, че някой, който разбира от такива работи, не можеше да не се зачуди, дали още едно стъкълце не се старае да искри като диамант. А същността на фалшификацията е в това, чрез насочване и внимателно подбиране на момента да направиш така, че стъкълцето да изглежда много по-диамантено от самия диамант.

Е, струваше си да се опита. В крайна сметка не беше като да тръгне да мами някого, строго погледнато де.

Хъм. Ситен и плавен, да… но някой, който никога не е виждал почерка на тоя човек, щеше да очаква той да е също толкова екстравагантно едър и накъдрен като самия него…

Олян нагласи писалката над бланката и започна да пише:

до Метр Д’
Le foie Heuieux,
Ще ви бъда извънредно благодарен, ако успеете да намерите маса за скъпия ми приятел г-н Ментелик и неговата дама днес в осем часа.
Гепи Мангизов

„Извънредно благодарен“, това беше добре. В стила на Гепи Мангизов сигурно беше да пръска бакшиши като пиян моряк.

Вече беше сгънал писмото и надписваше плика, когато влязоха Станли и Грош.
— Имате писмо, г-н Ментелик — рече гордо Станли.
— Да, ето го — подтвърди Олян.
— Не, имах предвид, че има едно за Вас — каза момчето.

Те си размениха пликовете. Олян огледа любопитно новия и го отвори с нокът.
— Имам лоши новини, сър — каза Грош, когато Станли излезе.
— Ммм? — продума Олян, вглеждайки се в писмото:

Началнико на Пощата,
Псевдополската щракалкова линия ще падне утре в 9 ч. сутринта.
Димящото Гну*

[* На английски „гну“ е много близко до „gun“ — пушка. „Smoking gun“ е „димящо дуло“, което от своя страна значи прясно и явно доказателство за престъпление. „Димящо дуло“ също е прочуто като авторите на писмо, пуснато в новините от „Самотните стрелци“, група от трима хакери от „Досиетата Х“, на които приличат тримата души от тукашното „Димящо Гну“. Да не говорим, че това е отпратка и към компютърната операционна система G.N.U., създадена с изричната цел да е свободна за ползване.]

— Дасър. Ходих до кочияшите — продължаваше Грош. — И им казах аз к’вото Вие казахте д’ кажа, а те казаха д’ си гледате работата, благодарим Ви много, а те ш’си гледат тяхната.
— Хъм — все още не се беше откъснал от писмото Олян. — Хубаво, хубаво. Чувал ли си за някой наречен „Димящото гну“, г-н Грош?
— Какво е гъну?
— Нещо като опасно говедо, предполагам — освести се Олян. — Ъ… та какво казваше за онея от каретния двор?
— Тон ми държаха те, сър, държаха ми го! — възмущаваше се Грош. — А им казах аз, казах им, че съм Помощник-Началник на Пощата, а те д’ земат д’ ми кажат, знаете ли к’во, сър, „е и?“, ето к’во ми казаха. И им казах аз тогава, че ш’ Ви кажа на Вас, а те казаха… искате ли д’ знаете к’во ми отговориха те, сър?
— Ммм. О, да. Целият съм слух, Контроливър — очите на Олян изучаваха необичайното писмо отново и отново.
— Казаха ми „тъй ли било“ — Грош излъчваше праведно негодувание, колкото за цяло светило.
— Интересно, дали г-н Трупър все още няма да може да ме вмести в… — измърмори си Олян, гледайки в тавана.
— Моля, сър?
— А, нищо. Мисля, че ще е най-добре да отида и да си поговоря с тях. Ще идеш ли да намериш г-н Помпа? И му кажи да вземе още някой друг голем. Иска ми се да… впечатля някои хора.

...
Почука се и Игор отвори парадната врата.

Нямаше никой. Той се подаде навън и огледа улицата и в двете посоки.

Нямаше никой.

Той се прибра и затвори вратата след себе си… и ето го този Никой, стоящ насред вестибюла, от черния му плащ се стичат дъждовни капки, а той си сваля шапката с широката права периферия.

— О, гошподин Грайл, шър — обърна се Игор към високата фигура. — Трябваше да ше шетя, че ще ште Вие.
— Гепи Мангизов ме е викал — спомена Грайл. Беше по-скоро дъх, а не глас.

Игорският род беше загубил всякаква склонност да потрепва от поколения генетичен подбор, което не беше зле. Защото Игор се чувстваше неловко от самото присъствие на Грайл и такива като него.
— Гошподарят Ви очаква… — започна той.

Но вече нямаше никой.

Това не беше магия и Грайл не беше вампир. Игорите можеха да ги различават тези неща. Просто по него нямаше нищо излишно — нито излишна плът, нито излишни действия, нито излишни думи. Невъзможно беше да си представиш Грайл да колекционира карфици или да отпива вино или дори да повръща след пай с развалено месо. Картината на него, чистещ зъбите си или спящ, изобщо не съумяваше да се оформи в ума. Той оставяше впечатлението само, че, с големи усилия, се въздържа да те убие.

Замислен, Игор слезе до стаята си до кухнята и провери дали малката му кожена чанта е събрана, просто така, за всеки случай.

...
В кабинета си Гепи Мангизов си сипа едно малко бренди. Грайл се оглеждаше с очи, като че ли чувстващи се непривично сред толкова тесни пространства.

— А за теб? — попита Мангизов.
— Вода — отговори Грайл.
— Предполагам, че знаеш за какво става дума?
— Не — Грайл не си падаше по празните приказки, а като стана дума, изобщо не си падаше по приказването.
— Чете ли вестниците?
— Не чета.
— Знаеш ли за Пощата?
— Да.
— Откъде, ако мога да попитам?
— Носи се слух.

Мангизов прие това, както си беше. Г-н Грайл имаше специален талант, а ако той върви в пакет с разни чудатости, така да бъде. Освен това човек можеше да му се довери, той беше човек без задни мисли. Никога нямаше да изнудва, защото това нещо щеше да е първият ход в игра, която щеше да завърши със смърт все за някого, а ако Грайл се озовеше в такава игра, той щеше да убие незабавно, без много да му мисли, за да спести време, а и ще очаква, че всеки друг би постъпил по същия начин. Очевидно по нормалните човешки стандарти той беше безумен, но някак не вървеше да се каже така за него. По-скоро щеше да мине за „различно нормален“. В края на краищата Грайл сигурно би разказал играта на вампир в рамките на десет секунди, а нямаше никоя от слабостите на вампирите, като не броим може би необичайното му пристрастие към гълъбите. Той беше истинска находка.

— И нищо ли не намери за г-н Ментелик? — попита Мангизов.
— Нищо. Бащата умрял. Майката умряла. Отгледан от дядото. Пратен на училище. Тормозен. Избягал. Изчезнал. — резюмира високата фигура.
— Хъм. Чудна работа, къде ли е бил през цялото това време? Или кой е бил той?

Грайл не похаби дъх за някакви си риторични въпроси.

— Той е… досадна пречка — продължи Мангизов.
— Разбрано.

Това му беше очарователното на Грайл. Той разбираше. Рядко му трябваше заповед, стигаше му само да му изложиш проблема. Фактът, че го излагаш тъкмо пред Грайл, до голяма степен гарантираше вида на решението.

— Пощенската Палата е стара сграда, пълна с хартия. Много... суха хартия — каза Мангизов. — Ще е толкова жалко, ако се подпали...
— Разбрано.

И още нещо за Грайл. Той наистина не приказваше много. И най-вече не приказваше за старите времена и за всички онези хубави решенийца, които беше осигурил на Гепи Мангизов. И никога не казваше неща като „Какво имате предвид?“. Той разбираше.

— Ще взема хиляда и триста долара — каза той.
— Разбира се — съгласи се Мангизов. — Ще ти ги щракна по сметката ти в…
— В кеш — отсече Грайл.
— В злато ли? Не мъкна толкова много с мен — каза Мангизов. — Мога да ти ги намеря до няколко дни, разбира се, но мислех, че ти предпочиташе…
— Вече не вярвам на семафори.
— Но нашите шифри са много…
— Вече не вярвам на семафори — повтори Грайл.
— Отлично.
— Описание? — подкани Грайл.
— Никой изглежда не си спомня как изглежда той — замисли се Мангизов. — Но винаги носи голяма златна шапка с криле и апартаментът му е в сградата.

За момент нещо проблясна по тънките устни на Грайл. Беше усмивка, паникьосала се, че се е озовала на толкова несвойствено й място.
— Може ли да лети? — каза той.
— Уви, не изглежда склонен да ходи нависоко — отвърна Мангизов.
— Ще го направя довечера — Грайл се изправи.
— Добро момче си ти. Или по-точно…
— Разбрано — каза Грайл.


4 Armourers 3 0 1 1 0 1 1 0 0 2 1 0 4 image
5 Ankh_Morpork 3 0 0 1 1 2 1 0 1 8 3 4 3 image
6 NZ14CC 3 0 0 1 2 4 1 0 1 8 3 3 3 image

04.09.2010 13.25  Ankh_Morpork - MNEMZ




Гласувай:
22
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - По шапките ще ги познаете.
07.09.2010 11:27
По шапките ще ги познаете.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 778242
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696