Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
11.09.2010 22:36 - Часът на мъртвите
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2395 Коментари: 2 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Линия от светлини пресича континента, като мъниста сред предутринния мрак. И ето, от двете страни на Голямата Магистрална Линия започва Часът на Мъртвите, когато приемащите и предаващите кепенци изчистват съобщенията по тях и един след друг спират да се движат."
...

Ankh_Morpork - MNEMZ   2 - 1

Tamboerskloof - Ankh_Morpork   0 - 1

PFC LEVSKI SOFIA - Ankh_Morpork   0 - 2
 
Ankh - MNEMZ   2 - 1

1 - 0  H Dyrшy 30"
2 - 0  H Dyrшy 81"
2 - 1  W Pйnй 83"

  PFCL - Ankh   0 - 2

0 - 1  C Sousa 4"
0 - 2  JL Fernбndez 24"



Анкх бетонира мястото си в златната среда в класирането след две поредни изумителни победи над далеч по-силни съперници. Макар че двата мача си приличаха до голяма степен по поведението на момците на Олян фон Ментелик, головете паднаха по доста различен начин. Докато Лудия Ханс за пореден път бе над всички в първия мач и отбеляза от дузпа и пряк свободен удар, през по-голямата част от втория мач нашите пресираха съперника и не му позволяваха да си играе играта, като дебнеха за грешки.

И грешките дойдоха. След пробив по крилото и центриране на главата на Серж. Колън резултатът бе открит, а редник Къди довърши врага след смразяваща кръвта солова акция. Сега Анкх удобно се е настанил на четвъртото място след пет кръга и противно на всякакви прогнози е само на 4 точки зад лидерите.

...
Пощенските карети бяха преживели упадъка и краха на Пощенската служба, защото им се налагаше. Конете трябваше да се хранят. И по-рано пощенските карети бяха вземали пътници. Залите на Пощата замлъкнаха, люстрите изчезнаха, както и всички други неща, включително тези, които бяха заковани, но отзад в големия двор каретната служба процъфтяваше. Колите не бяха точно откраднати, нито пък бяха точно наследени… просто преминаха в ръцете на кочияшите.

После, съгласно Грош, който смяташе себе си за пазител на целокупното Пощознание, другите пощенски карети бяха изкупени от Големия Джим Прав „Още не падналия“ с парите, които беше спечелил, залагайки на себе си в двубоя си с голи ръце срещу Харолд Бутс „Шопаря“, а сега кочияшеския бизнес го държаха синовете му Хари Прав „Бухалката“ и Малкия Джим Прав „Оловната тръба“.

Олян ясно виждаше, че ще е необходим внимателен подход.

Средоточието или нервният център на каретния бизнес беше големият навес точно до конюшнята. Там миришеше… не, смърдеше… не, миазмеше на коне, кожа, ветеринарство, калпави въглища, бренди и евтини цигари. Бяха миазми от класа. Можеше да се режат на блокчета и да се продават като евтин строителен материал.

Когато той влезе, един едър мъж, докаран до практически кръгла форма от множеството слоеве жилетки и елеци, си грееше задните части до една бумтяща печка. Друг мъжага с общо взето същата фигура се беше надвесил над рамото на някакъв чиновник, и двамата съсредоточени в някакви книжа. Очевидно се обсъждаха въпроси по личен състав, защото мъжът до огъня тъкмо казваше:
— … е добре тогава, щом като е болен, пращаш младия Алфред на вечерния курс, а…

Той млъкна като видя Олян и се обърна към него:
— Да, господине? Какво можем да направим за вас?
— Да ми карате чувалите с пощата — отговори Олян.

Те го изгледаха и тогава мъжът, който си печеше задника, се ухили. Джим и Хари Прав можеха да са близнаци. Бяха едри мъжаги и изглеждаха сякаш бяха направени от свинско и тлъст бекон.

— Ама ти ли си оня лъскав нов началник пощата, за когото се говори напоследък, а?
— Точно така.
— А бе твоя човек вече беше тук — каза печеният мъжага. — И ми разправя надълго и нашироко, че трябвало да правим това и да правим онова, а за цената нито дума!
— Цената ли? — Олян разпери ръце и заизлъчва сърдечност. — За това ли ставало дума? Лесна работа. Нищо работа.

Той се обърна, отвори вратата и извика:
— Давай, Гладис!

От тъмнината на двора се дочуха викове, последвани от хрущене на дърво.
— Какво по дяволите правиш? — развика се кълбообразният мъж.
— Чуйте ми сега цената — обяви Олян. — Вие се съгласявате да ми карате пощата и от оная пощенска карета отвън няма да бъде свалено още някое колело. По-справедливо от това здраве му кажи, а?

Мъжът затрополи насреща му, но другият кочияш го хвана за палтото.
— Кротко бе, Джим — каза той. — Тоя е от пръвителството и при него бачкат големи.

Като по поръчка г-н Помпа пристъпи в стаята, привеждайки се, за да мине през вратата. Джим му се озъби.
— Тея ли шъ ме изплашат, а? — пенеше се той. — Че на тях не им е позволено дъ джаскат хората!
— Грешиш — поправи го Олян. — Може и смъртно да грешиш.
— Абе к’во ш’кажете дъ викнем Стражата, а? — намеси се Хари Прав. — Чисто и официално. Как шъ ви се хареса това, а?
— Добре, викайте Стражата, — сви рамене Олян. — А аз ще им кажа, че възстановявам открадната собственост. — И той пак повиши глас: — Гладис!

Отвън отново се чу грохот.
— Открадната ли? Тея коли са си наши! — крясна Хари Прав.
— Опасявам се, че пак грешите — отвърна Олян. — Г-н Помпа?
— Пощенските Карети Никога Не Са Били Разпродавани — избоботи големът. — Те Са Собственост На Пощенската Служба. За Използването На Това Пощенско Имущество Не Е Платена Никаква Аренда.
— Тъй значи! — ревна Джим и се измъкна от ръцете на брат си. Юмрукът на г-н Помпа незабавно се вдигна.

Светът направи една задъхана пауза.

— Чакай малко, Джим, само за момент ме изчакай — заговори предпазливо Хари Прав. — Каква ти е играта, бе пощаджия? Каретите винаги са вземали и пътници, нали така? И по едно време пощата за вземане свърши, хората обаче все така искаха да пътуват, а пък колите си стояха ей така нахалос, а конете трябваше да се хранят, така че тате плати фуража и сметките на ветеринаря и никой…
— Просто ми взимайте пощата — прекъсна го Олян. — Това е всичко. Всяка кола да взема чувалите с пощата и да ги оставя където аз кажа. Това е. Я ми кажете, къде ще намерите по-добро предложение в днешни дни, а? Е, можете да си опитате късмета да пледирате пред Ветинари, че сте намерили изоставена собственост, но това ще отнеме време да се уреди, а междувременно ще изгубите всичките му хубави ползи… Не щете? О’кей. Глади…
— Не! Не! Чакай малко — намеси се Хари. — Само чувалите ли? Това ли е всичко?
— Какво? — ревна Джим. — Откъде накъде ще преговаряш с тоя? Нали казват, че разполагането с имуществото е девет части от закона, нал’тъй?*

[* „Разполагането с имуществото (possession) е девет части от закона“, в смисъл девет десети от закона — често цитирана сентенция, срещаща се в старото английско общо право. За разлика от римското право, старото английско право е смятало упражняването на собственост за достатъчно основание за собственост.]

— А аз разполагам с доста големи, г-н Прав — контрира Олян. — А вие не разполагате с никакви нотариални, ипотечни или продажни документи.
— Тъй значи? А ти след малко няма да разполагаш с никакви зъби, господинчо! — затъркули се напред Джим.
— Айде сега! Айде сега! — Олян побърза да застане пред г-н Помпа и вдигна ръка. — Недей да ме убиваш отново, г-н Прав.

Двамата братя го зяпнаха озадачено.
— Заклевам се, че Джим никога не те е докосвал с пръст, и това си е истината — каза Хари. — Каква ти е играта?
— О, докосна ме той, Хари, докосна ме — каза Олян. — Не се сдържа, замахна, просна ме, аз си ударих главата в онази стара пейка там, изправих се без да осъзнавам къде по дяволите се намирам, ти се опита да задържиш Джим, той ме халоса с тоя стол, ей точно с този, и аз излязох в разход. Големите те хванаха, Хари, Джим обаче избяга, но само докато не го надуши Стражата в Сто Лат. Какви сцени само, какво преследване, и накрая и двамата свършвате в Тръшкачката*, а обвинението срещу вас е убийство…

[* Тръшкачката (The Tanty) — затворът на Анкх-Морпорк. Един от най-старите лондонски затвори е „The Clang“, буквално Дрънкачката, толкова прочут, че по негово име се появява английска разговорна дума за всякакво пребиваване в затвор. Смята се, че името му произхожда от разнасялото се там дрънчене на вериги.]

— Ей чакай, аз не съм те удрял със стола! — очите на Хари се разшириха. — Джим беше… Ей, я чакай малко…
— … а сутринта г-н Трупър ви взема мярката за последната вратовръзка и ей ви на` в оная стаичка под бесилото, и си мислите как сте си загубили бизнеса и как сте си загубили каретите и как сте си загубили хубавите кончета, а след две минути…

Олян остави края на изречението да увисне във въздуха.
— И? — попита Хари.

Двамата братя се бяха втренчили в него с изражение на ужас и объркване, което след пет секунди щеше да премине в необуздано насилие, ако номерът не минеше. Трикът беше да ги държиш извън баланс. Олян преброи наум до четири с блага усмивка. И каза:
— И тогава се яви ангел.

...
Много нещо може да се промени за десет минути. Това е достатъчно време да се запарят две чаши чай, толкова гъст, че можеш да го мажеш на филия.

Братя Прав явно все пак не вярваха в ангели. Да, обаче вярваха във врели-некипели, а освен това се възхищаваха, ако им ги поднесеш със замах. Бяха от онзи вид едри мъжаги, несвъртащи се на закрито, които нямаха никакво търпение с разни шикалкавения и увъртания, но биха ръкопляскали на някой, който им каже с блеснали очи откровена опашата лъжа.

— Чудно как изникна точно па тая вечер — забеляза по някое време Хари.
— О? Защо?
— ’Ми щото следобеда намина един от Голямата Магистрална и ни предлагаше големи пари за бизнеса. Кажи го, твърде много пари.

Я, помисли си Олян, нещо се забърква…

— От теб обаче, г-н Ментелик, не сме чули друго освен хъс и заплахи — добави Джим. — Няма ли дъ си дигнеш офертата?
— Става. Повече заплахи — отвърна Олян. — Но ще отпусна за всяка кола и по една ръка боя гратис. Дайте малко по-сериозно, господа. Досега си развявахте коня, но сега ние се върнахме в бизнеса. Няма да правите нищо, което да не сте правили и досега, само дето ще ми носите и пощата. Айде сега, една дама ме чака, а знаете, че човек не бива да оставя една дама да го чака. Какво ще кажете?
— Тя дъ не е някой ангел? — подметна Хари.
— Той сигур се надява да не е, хе-хе — смехът на Джим беше като на бик, прочистващ гърлото си.
— Хе-хе — повтори унило Олян. — Просто ми карайте чувалите, бе хора. Пощенската служба е отново в движение, а вие бихте могли да сте в седалката на водача.

Братята се спогледаха. След което се ухилиха. Беше все едно една усмивка се разпростря и по двете лица наведнъж.

— Наш татко щеше дъ те хареса — отбеляза Джим.
— А адски сигурно нямаше дъ ги хареса онея дяволи от Голямата Магистрална — допълни Хари. — Някой трябва да ги освести малко, г-н Ментелик, а хората казват, че ти си баш човека за тая работа.
— Хората умират по онея кули — продължаваше Джим. — Ние, видиш ли, знаем. Адски вярно си е! Кулите следват наш’те пътища. И си имахме договор, да им караме момчурляците по кулите, та ги слушахме к’ви ги дрънкат. Едно време са си имали всеки ден по един час да затварят цялата Магистрална за под’ръжка.
— Часът на Мъртвите, тъй му викат — поде Хари. — Точно преди съмване. Ей тогава умират хората.

...
Линия от светлини пресича континента, като мъниста сред предутринния мрак. И ето, от двете страни на Голямата Магистрална Линия започва Часът на Мъртвите, когато приемащите и предаващите кепенци изчистват съобщенията по тях и един след друг спират да се движат.

Мъжете от кулите се гордееха със скоростта, с която можеха да превключат кулите си от черно-белия дневен режим към светлинния нощен. Ако се случеше добър ден, можеха да го направят почти без да прекъсват предаването, крепейки се на клатещи се стълби високо над земната повърхност, докато край тях тропаха и тряскаха кепенците. Имаше герои, които запалваха всичките шестнадесет лампи на една голяма кула за няма и минута, плъзгайки се надолу по стълби и люшкайки се на въжета, за да запазят кулата си жива. „Жива“, точно тази дума използваха. Никой не искаше тъмна кула, нито дори и за минута.

Часът на Мъртвите беше нещо друго. Това беше един час време за поправки, замени, може би и за малко оправяне на документи. Най-вече за замени. Пипкава работа беше да се поправя кепенец високо горе на кулата, докато се клати от вятъра и докато пръстите ти премръзват, та винаги беше по-добре да го свалиш долу на въже и да качиш горе ново на негово място. Но когато те притиснеше времето, човек се съблазняваше да предизвика вятъра и да се пробва да освободи проклетите кепенци на ръка.

Понякога вятърът побеждаваше. Часът на мъртвите беше когато умираха мъже.

И когато някой умреше, изпращаха го вкъщи по щракса.

...
Ченето на Олян увисна:
— Ъ?
— Така му викат — обясни Хари. — Е, не е буквално, р’збира се. А пращат името му от единия край на Линията чак до другата, докато стигне до кулата, най-близо до къщата му.
— Ъхъ, ама те казват също, че понякога оня тип оставал някак по кулите — добави Джим. — „Жив в Овърхеда“, тъй му викат.
— Да, ма кат’ казват това, са все фиркани — поясни Хари.
— О, да, фиркани са си, от мен дъ знаеш — подтвърди брат му. — Скъсват ги от бачкане. Сега няма Час на Мъртвите, а им дават само по двайсе минути. Че и персонала съкращават. Някога по окторници вървяха на бавна скорост, сега обаче цялото време е високоскоростна, само дето кулите все се трошат. Виждали сме момчета, току-що слезли от кулите, очите им се подбелили, ръцете им треперят и не вдяват дали е обедно време или гъз. Подлудява ги тая работа. Ъ? Адски вярно си е!
— Само дето те и без друго са луди — допълни Хари. — Трябва да си луд зъ дъ работиш горе в тея пущини.
— Толкова се побъркват, че и обикновените луди ги мислят за луди.
— Тъй си е. Те обаче пак се връщат там. Побъркват ги щракалките. Щракалките ги обземат, обладават им душата — говореше Хари. — Практически нищо не им плащат, но бас държа, че и без пари те пак ще се качат по кулите.
— Голямата Магистрална я кара на тяхната кръв сега, откакто я подкара тая новата банда. За пари хора убиват, туй е то — заключи Джим.

Хари си изпразни чашата:
— С тях работа не щем да имаме — каза той. — Ще ти караме пощата, г-н Ментелик, само зарад’ хубавата ти скапана шапка.

— Я ми кажете — пробва се Олян. — Чували ли сте някога за някой си дето му викат „Димящото Гну“?
— Не е чак като да знаем — каза Джим, — но някои от хлапетиите ги споменаха веднъж. Един вид незаконни сигналчици, нещо такова. Нещо покрай Овърхеда.
— Какво е Овърхед? Ъ… там където живеят мъртъвците ли?
— Виж с’а, г-н Ментелик, ние само чуваме туй онуй — рече Джим. — Нали трябва дъ им говорим мило и кротко, щото като слизат от кулите са толкова замаяни, че му излизат на човек право под колелата…
— От клатенето от вятъра е — вметна Хари. — Ходят като няк’ви моряци.

— Точно тъй. Овърхедът значи? Такова значи, те казват, че доста от нещата вървящи по щракалките са... относно щракалките, схващаш ли? Заповеди от компанията, съобщения за снабдяване, съобщения за други съобщения…
— … имена на мъртъвци… — допълни Олян.
— Да, и те също. Е, та значи Димящото гну са някъде там — продължаваше Джим. — Аз друго не знам. Аз само карам коли, г-н Ментелик, не съм някой умник като тея по кулите. Ха, достатъчно съм прост да стъпвам здраво на земята!

— Я кажи на г-н Ментелик за Кула 93, Джим — подкани го Хари. — Да му се смръзнат костите!
— Ъхъ, дъ си чул зъ нея, а? — Джим го погледна лукаво.
— Не. Какво е станало?
— Само две момчета имало на нея, а по щат трябвало дъ съ трима. Единият излязъл посред една буря да бърника нещо по заял кепенец, което не му било работа да прави, та паднал и обезопасителното въже се оплело около врата му. Та другият тип се втурнал да го измъква, ама без неговото обезопасително въже, което изобщо не било работа да прави, и те мислят, че направо го издухало от кулата.
— Това е ужасно — каза Олян. — Но чак пък да е смразяващо…
— О, смразяващото ли искаш, а? Десет минути след като и двамата умрели, кулата пратила зов за помощ. Включен от мъртва ръка.* — Джим стана и си взе триъгълната шапка. — След двайсе минути трябва да съм тръгнал с каретата. Драго ми е, че се запознахме, г-н Ментелик. — Той отвори едно чекмедже в разнебитеното бюро и извади една оловна тръба. — Това е за разбойниците — поясни той и извади голяма сребриста манерка за бренди. — А това е за мен — добави той с много повече топлина в гласа. — Ъ? Адски вярно си е!

[* Като „ръчка за мъртвец“ (dead man’s handle) са известни устройства в опасни машини, които да спрат машината, ако с водача/оператора се случи нещо.]

Аз пък си мислих, че Пощата била лудница, помисли си Олян.

— Благодаря ви — изправи се и той. После си спомни за странното писмо в джоба му, независимо колко полза можеше да има от него, и добави: — Имате ли някоя карета утре, която да спира в Псевдополис?
— Ъхъ, в десет — каза Хари.
— Ще имам чувал за нея — обяви Олян.
— Струва ли си? — попита скептично Джим. — Дотам има повече от педесе мили, а чух, че са оправили Голямата Магистрална. Дилижансът в десет е пътнически, тъй че няма да стигне преди мръкнало.
— Струва си да се опита, Джим — настоя Олян.

Кочияшът му хвърли един поглед с малка искрица, издаваща, че си е помислил, че Олян замисля нещо, но каза само:
— Е добре, мъжко момче си ти, от мен дъ знаеш. Чакаме Ви чувала, г-н Ментелик и късмет. Трябва да вървя, сър.
— Кой дилижанс ще караш? — попита Олян.
— Поемам първите два етапа на презнощния експрес за Куирм, потеглящ в седем — отговори Джим. — Ако още си има колела, де.
— Седем ли наближава!?
— Без двайсе, сър.
— Олеле, закъснявам!

Кочияшите го изгледаха как побягна назад през двора, следван бавно от г-н Помпа и Гладис. Джим замислено си надена дебелите кожени ръкавици и подметна към брат си:
— Абе да имаш някое, такова, странно чувство, а?
— Ами струва ми се, че имам, Джим.
— А да ти се струва, че утре ще се строшат щракалките някъде между тук и Псевдополис?
— Чудна работа, че го споменаваш. Ама гледай сега, тая работа щъ е две към едно, както е потръгнало. Може пък просто да си пада по залагането, а, Джим?
— Ъхъ — отвърна Джим. — Ъхъ. Ъ? Адски вярно си е!

...
Олян се изкопчи от златния костюм. Той беше добра реклама, нямаше как да не му се признае, а като го носеше, усещаше как стилът направо му изтича от ушите, но да носиш такова нещо в „Кърпения Барабан“ значеше да си просиш да те цапардосат по главата със стол и тогава това, което ще изтече от ушите му, няма да е за споменаване. Той хвърли крилатата шапка на леглото и се вмъкна в другия си ушит от голем костюм. Мрачен, така им беше казал той. Човек можеше да се довери на големското шивачество. Костюмът беше толкова черен, че ако беше изпъстрен със звезди, совите щяха да се блъскат в него. Трябваше му повече време, но имаше усещането, че Прелест-Хубавинка Миличкова не е жена, която може да оставиш да те чака.

— Изглеждате чудесно, сър — ободри го Грош.
— Мерси, мерси — бореше се с врътовръзката си Олян. — Отговаряш за Пощата, докато ме няма, г-н Грош. Няма какво да създаде проблеми тая вечер. И помни, утре първата работа е цялата поща за Псевдополис да е по десет пенса, о’кей?
— Тъй вярно сър. А сега може ли да понося шапката? — примоли се Грош.
— Какво? Какво? — загледа се в огледалото Олян. — Виж, имам ли спанак по зъбите?
— Яли Ли Сте Спанак Днес, Сър? — попита г-н Помпа.
— Не съм ял спанак откакто пораснах достатъчно, че да мога да плюя — отговори Олян. — Но хората винаги се тревожат за такива неща в подобни ситуации, нали? Та си помислих, дали пък някак си не се е завъдил от само себе си. Нали знаете, като плесента. Та за какво ме питаше, Контроливър?

— Може ли да понося шапката, сър? — повтори търпеливо Грош. — Понеж’ съм Ви замес’ник, а Вие излизате, сър.
— Ама нали затворихме, Грош.
— Да, но… то е… ами иска ми се да я понося шапката. За малко, сър. Само за малко, сър. Ако нямате нищо против — Грош запристъпва от крак на крак. — Ами нали, сър, аз все пак ще отговарям...

Олян въздъхна:
— Да, разбира се, г-н Грош. Можеш да поносиш шапката. Г-н Помпа?
— Да, Сър.
— За тази вечер старши тук е г-н Грош. А Вие няма да ме съпровождате, ако обичате.
— Не, Няма Да Ви Съпровождам. Свободният Ми Ден Започва Сега. За Всички Нас. Ще Се Върнем Утре По Залез — обяви големът.
— О… да. — По един ден седмично, така му беше казала г-ца Миличкова. Беше част от това, по което големите се различаваха от чуковете. — Бих предпочел, знаете ли, да ме бяхте предупредили по-рано. Ще имаме малко недостиг на персонал.
— Съобщено Ви Е, Г-н Меентелиг.
— Добре де, добре. Правило си е. Само дето утре ще е малко…

— Няма да се тревожите за нищичко, сър — намеси се Грош. — Някои от момците, дето ги наех днес, сър, са пощаджийски синове и пощаджийски внуци, сър. Няма проблеми, сър. Утре ш’ са навън да разнасят.
— О. Добре. Значи всичко е наред. — Олян отново си оправи връзката. Черна връзка на черна риза и с черно сако, изобщо не беше лесно дори да я намери човек. — Всичко ли е наред, г-н Помпа? Нали още няма пристъп на спанак? Че отивам на среща с дама.
— Да, Г-н Меентелиг. С Г-ца Миличкова — изръси най-спокойно големът.
— Откъде знаеш? — сепна се Олян.
— Извикахте Го С Пълен Глас Пред Приблизително Сто Души, Г-н Меентелиг — отговори г-н Помпа. — Ние, Тоест Всички Големи, Бихме Желали Г-ца Миличкова Да Е По-Щастлива Жена. Струпаха Й Се Много Грижи. Трябва Й Някой Със…
— … със запалка в готовност? — прекъсна го припряно Олян. — Спрете, г-н Помпа, моля Ви! Купидончетата са онези… малки прехранени дечица с пеленки, нали така? А не големи глинени хора.
— Ангамарад Каза, Че Тя Му Напомня Вулканичната Богиня Лила, Която Не Спирала Да Пуши, Защото Богът На Дъжда Валял По Нейната Лава* — не спираше големът.

[* В „Зимаджията“ (третия роман за Тифани) се явява Аноя, Богинята на заклещилите се в чекмеджета Неща, и разказва за миналото си, точно съответстващо на казаното от Ангамарад. Не е абсолютно сигурно, че Аноя и Лила са едно и също лице, но… по-късно, когато Олян случайно се сеща за тази богиня (все още постоянно пушеща), може да не е било чак толкова случайно. Името Аноя на старогръцки значи „без ум“, но звучи също и като английската дума „annoy“ — дразня, нервирам, ядосвам.]

— Да, но жените винаги се оплакват от такива неща — възрази Олян. — Добре ли изглеждам, г-н Грош, нали нищо не е накриво?
— О, сър — каза Грош, — никога нямаше д’ си помисля, че Олян фон Ментелик може да се тревожи за нещо, като ш’ излиза с млада дама, а?


3 Armourers 5 1 1 1 2 2 2 0 0 3 1 2 10  
4 Ankh_Morpork 5 1 0 1 3 3 2 0 1 10 3 7 9  
5 NZ14CC 5 1 0 1 3 4 1 0 2 9 5 3 6  

18.09.2010 13.25  Ankh_Morpork - Lagash





Гласувай:
20



Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - , , Миазми от класа, , . Попълвам си ...
11.09.2010 23:32
,,Миазми от класа,,. Попълвам си речника.:)
цитирай
2. spasunger - :-)
12.09.2010 21:01
Заповядай :-)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051103
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699