Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Постинг
16.09.2010 18:41 - Шушу, а по-късно и мушу
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 1443 Коментари: 0 Гласове:
22


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image


image
"Вселената има формата на кравай. Определено кръгъл.

Вселената няма нито начало, нито край. Ние преминаваме отново и отново през същите неща, само че не е задължително да правим всеки път същия избор."
...

Ankh_Morpork - Tamboerskloof   3 - 0
 
Ankh - TK   3 - 0

1 - 0  FC Buj 13"
2 - 0  W Bacon 30"
3 - 0  W Bacon 72"


 

За трети път този сезон Анкх срещна дългогодишния си съюзник Тамбурсклоуф. И за трети път го преби, но сега с класическото 3-0. Това се явява последна загрявка преди поредното участие в турнира на Псевдо Шампионската Лига - вече стигнал до тринайсетия си пореден сезон. Анкх има един златен медал и няколко бронзови от предишни участия в този турнир и ще се надява да затвърди традиционно силните си представяния. Няма да е никак лесно, защото конкуренцията не спи и се развива. Но никога не боли (прекалено) да се пробваме отново и отново.

ПШЛ започва идната седмица.

...
Като си помисли човек, каза си наум Олян, бързайки по претъпканите улици, той никога досега не беше излизал с млада дама. Нито веднъж през всичките тези години. О, Албърт и останалите бяха излизали със стотици момичета, и се забавляваха с тях по всякакви начини, в това число веднъж, когато му изкривиха челюстта, което беше забавен само в смисъла няма-нищо-забавно. Олян обаче не беше излизал нито веднъж. Той всъщност винаги беше оставал зад фалшивите мустаци или очила или пък просто зад фалшивата самоличност. Отново го споходи усещането за разголеност и за момент си пожела да не беше оставял златния костюм в квартирата си.

Като стигна „Кърпения Барабан“ си спомни защо го беше оставил.

Хората постоянно му казваха, че в тея дни Анкх-Морпорк е станал много по-цивилизован и междувременно Стражата и Гилдиите дотолкова са взели нещата под контрол, че да те нападнат докато си вършиш законния бизнес из Анкх-Морпорк вече беше само възможност, а не както някога, неизбежност. И сега улиците бяха толкова чисти, че понякога можеше дори да видиш самата улица. На „Кърпения Барабан“ обаче можеше да се разчита. Ако точно като минаваш оттам някой не изникнеше от вратата заднешком и не се проснеше на улицата, значи нещо със света не беше наред.

И точно сега се оформяше един бой. Е, в известна степен. Все пак в известен смисъл и „Барабанът“ не беше подминат от Прогреса. Тези дни човек не можеше просто ей така да си извади брадвата и да заналага някого. Хората имаха "очаквания" за една кръчмарска свада. Докато влизаше, Олян подмина голяма група мъже от едноухото, счупеноносово изповедание, свели глави в кръг в развълнувано съвещание:

— Гледай с’а, Боб, какво има да не му разбираш бе? Става дума за стил, бе! Добрият бой не става просто така. Не може просто да нахълтваш като някога. Виж с’а, Дейв Стридата, сложи си пак шлема бе, Дейв, ще е противникът отпред, а Базалт, който, както всички знаем, няма нужда от шлем, ще е противникът, идващ ти изотзад. Та такова, минали сме вече голите ръце, да речем Гробчо вече е изпълнил Развъртането на Пейката, малко ножки, ала-бала, минали сме целия номер с Люлеенето на Полилея, и тогава Вторият Стол, това си ти, Боб, скачаш право между техния Пети Номер и Бутилкаджията, замахваш със стола над главата ей така, извинявай Остър, и го стоварваш върху Номер Пет, бум, тряс и шест точки са ти в кърпа вързани. Ако Пети номер им го играе джудже, столът дори няма да го забави, ама няма да се шашкаш, а стискаш парчетата, дето са ти останали в ръцете, изчакваш един момент и пляс по двете му уши. На тях това хич не им харесва, както ще ви каже Г-н Силен-в-Ръката. Още три точки. После сигурно работата ще мине на свободен стил, ама ви искам всичките, включително Мръсния Мик и Хрущяла, да пробвате Двоен Андрю, като се уталожат нещата пак до голи ръце. Сещате ли се? Блъскате се гръб в гръб, обръщате се да джаснете тоя зад вас, един момент за хумористично разпознаване, после се хващате с левите ръце и гледате да оправите нападателя на другарчето, с юмрук или ритник, по ваш избор. Петнайсе точки не ви мърдат, ако го направите плавно. А и не забравяйте, че си имаме Игор, така че ако ви откъснат ръка, вдигате я и удряте с нея другото копеле — и печелите смях и двайсе точки. Като сме си на думата, нали помните какво ви казвах, дето трябва да си татуирате името навсякъде, а? Игорите са страшна работа, ама много по-бързо ще ви изправи на крака, ако му направите работата по-лесна, а и друго си е да те изправят на твоите си крака! Хайде значи, всички по позициите, да го преговорим още веднъж…

Олян се промъкна покрай тях и огледа обширната стая. Важното беше да не се бави. Бавенето привличаше хората.

Зърна тънък стълб синкав пушек, издигащ се над навалицата и си запробива път натам. Г-ца Миличкова беше седнала сама на съвсем малка маса със съвсем малко пиене пред нея. Трябва да беше дошла съвсем наскоро, защото съседният стол беше свободен.

— Често ли идваш тук? — попита я Олян, като пъргаво се настани на стола.

Г-ца Миличкова вдигна вежди:
— Да. Защо?
— Е… струва ми се, че тук не е много безопасно за сама жена.
— Какво, с всички тези големи силни мъжаги да ме пазят ли? Защо не идеш да си вземеш нещо за пиене?

Олян в крайна сметка успя да стигне до бара, като разхвърля по пода шепа дребни пари. Това обикновено малко поразреждаше гъчканака. Когато се върна, мястото му вече беше заето от един Засега Добронамерен Пияница. Олян познаваше този типаж и ключовата дума беше „засега“. Г-ца Миличкова се беше навела назад за да избегне вниманието му или още по-вероятно, дъха му. И Олян чу познатите излияния на обилно наквасените:
— Такова де… а? Та казвам значи, така де, та к’во ще ка’еш значи, гледай сега, значи, що не ми дадеш една целувчица значи? Та както казах значи…

О богове, трябва да направя нещо, помисли си Олян. Тоя е възедър и си има меч като касапски сатър и кажа ли му нещо, моментално ще премине в четвърти етап — Необуздано Буен Маниак, а те могат да са изненадващо точни преди да се сгромолясат.

Той остави питието си на масата.

Г-ца Миличкова му хвърли един кратък поглед и поклати глава. Под масата нещо се раздвижи, чу се тих пльокащ звук и изведнъж пияницата се преви надве и пребледня. Вероятно само той и Олян можеха да чуят как г-ца Миличкова измърка:
— Това, което се е забучило в крака ти, е Мици „Хубавата Лукреция“ с десетсантиметрово токче, най-опасната обувка в света.* Измерено в килограми на квадратен сантиметър, то е все едно да те настъпи много остър слон. А сега, знам какво си мислиш. Мислиш си: „Тя ще може ли да ме закове за пода?“. Да ти кажа право, и аз самата не знам. Подметката на обувката ти може и да ми се опъне, но нищо друго няма да ме затрудни. Това обаче няма какво да те безпокои. Това, което има какво да те безпокои е, че като малка ме караха практически с нож опрян в гърба да ходя на уроци по балет, което значи, че мога да ритам като муле. Ти си седнал точно срещу мен, без да си си кръстосал краката, а аз имам още една обувка... Добре, виждам че си схванал кое как е. Сега ще изтегля токчето.

[* От филма „Мръсния Хари“, тук се префразира може би най-култовата реплика: „Знам какво си мислиш. Шест пъти ли гръмнах или пет? Да ти кажа право, и аз самият не ги броих. Това е Магнум, 44-ти калибър, най-мощният пистолет в света, може да ти откъсне главата. Трябва да си зададеш въпроса: «Днес щастливият ми ден ли е?» Как мислиш, боклук?“]

Изпод масата се чу едно тихо „шлят“. Мъжът се изправи крайно предпазливо, обърна се и се заклатушка нанякъде без да се озърта.

— А аз... може ли да Ви обезпокоя? — попита Олян.

Г-ца Миличкова кимна и той седна с кръстосани крака.

— Беше само един пияница — рискува да подхване разговор той.
— Да, мъжете все такива ги говорят — рече г-ца Миличкова. — Както и да е, да не ми изръсиш, че ако не бях сторила това, ти в момента нямаше да си събираш зъбите в шапката. Която, както забелязвам, не си носиш. Това трябва да е тайната ти идентичност. Извинявай, нещо лошо ли казах? Защото си разля питието.

Олян избърса бирата от ревера си:
— Не, това съм си аз. Без маска и без грим.
— Изобщо не ме познаваш и въпреки това ме покани на среща — продължи г-ца Миличкова. — Защо?

Защото ме нарече шарлатанин, помисли си Олян. Прозря ме целия. Защото не ми закова главата за вратата с онзи арбалет. Защото при теб няма празни приказки. Защото ми се иска да те опозная, въпреки че това ще е като да изследваш пепелник. Защото се чудя, какво ли ще е ако внесеш и в останалия си живот страстта, с която пафкаш цигари. Напук на г-ца Маккалариат, ми се иска да извърша шушу-мушу с теб, г-це Прелест-Хубавинка Миличкова… добре де, определено шушу, а може би по-късно, като се поопознаем, и мушу. Иска ми се да познавах душата ти толкова добре, колкото ти познаваш моята…

И той каза:
— Защото изобщо не те познавам.
— Като стана дума, и аз също изобщо не те познавам — забеляза г-ца Миличкова.
— На това разчитам — отговори Олян и си спечели усмивка.
— Добър отговор. Коварен. Та къде ще вечеряме в крайна сметка?
— Как къде, в „Льо Фоа Йорьо“ разбира се — отвърна Олян.

Тя изглеждаше искрено изненадана:
— Взел си резервация?
— О, да.
— Някой твой роднина ли работи там? Или си изнудвал оберкелнера?
— Не. Но ангажирах маса за тази вечер — каза Олян.
— Значи е било някакъв номер — заключи г-ца Миличкова. — Впечатлена съм. Но най-добре да те предупредя: наслаждавай се на гозбите. Защото може и да ти е за последно.
— Какво?
— Голямата Магистрална Линия А.Д. убива наред, г-н Ментелик. Във всякакъв смисъл. А ти не може да не лазиш по нервите на Гепи Мангизов.
— О, хайде де! Не съм повече от досадна муха на пикника им!
— И какво си мислиш, че правят хората с досадните мухи? — възрази г-ца Миличкова. — Голямата Магистрална е закъсала, г-н Ментелик. Управляват компанията все едно е машина за пари. Мислят си, че ремонтите ще са по-евтини от поддръжката. Те биха опоскали всичко до кокал, точно така, до кокал! Тези хора не разбират от шега. Да не си въобразяваш, че Гепи Мангизов ще се поколебае и един миг да те смачка?

— Но аз бях много… — опита се да вземе думата Олян.
— Какво си мислиш, че можеш да си играеш "игрички" с тях ли? Да звъннеш на вратата им и да офейкаш, а? Мангизов се е прицелил в стола на Патриция, това всеки го знае. И изведнъж се явява някакъв… някакъв идиот с голяма златна шапка, който напомня на всички каква каша са щракалките, вземайки ги на подбив, правейки Пощата да заработи отново и…
— Чакай малко, чакай малко — поокопити се Олян. — Това е голям град, а не някакъв забутан краварски лагер! Тук хората не избиват просто така конкурентите си в бизнеса, нали?
— В Анкх-Морпорк ли? Наистина ли си мислиш това? О, той няма да те убие. Дори няма да си стори труда да намине в Гилдията на Убийците. Ти просто ще умреш. Също като брат ми. И той ще стои зад това.
— Брат ти ли? — замисли се Олян.

...
В отсрещния край на кръчмата традиционният вечерен бой беше открит с отлично изпълнено К’во-си-ме-зяпнал-така-бе, което спечели две точки и счупен зъб.

— Брат ми и още няколко души, които работеха в Голямата Магистрална, преди тя да стане жертва на пиратство, точно така на пиратство, се канеха да отворят нова магистрална линия — наведе се към него г-ца Миличкова. — Някак си отръскаха джобовете си за няколко демонстрационни кули. Щяха да са четири пъти по-бързи от старата система, щеше да има купища хитри неща с кодирането, щеше да бъде чудо и половина. Много народ им дадоха спестяванията си, хора, работили за баща ми. Виждаш ли, повечето добри инженери напуснаха, когато баща ми загуби Голямата Магистрална. Не можеха да търпят Мангизов и мародерите с него. Брат ми щеше да върне всичките ни пари.
— Нещо съвсем се заплетох — призна си Олян.

Една брадва се заби в масата и затрептя.

— Робърт Миличков ми е баща — каза тя с отсъстващ глас. — Той беше председател на първоначалната Голяма Магистрална Линия. Умът му беше само в щракалките. По дяволите, той изобрети половината механизми в кулите! И се събра с няколко други инженери, всичките сериозни хора с логаритмични линийки, и те заеха пари и си ипотекираха къщите и изградиха местна система и реинвестираха парите и започнаха да строят Голямата Магистрална. Завъртяха се купища пари, всеки град искаше да участва, всички щяха да забогатеят. Имахме си конюшня. Аз си имах кон. Е, вярно, че не си падах много по него, но все пак го храних, и го гледах как търчи, или каквото там правят тея животни. Всичко вървеше добре и изведнъж пристигна онова писмо и започнаха едни събрания и ни казаха, че сме извадили късмет, че все още не сме отишли в затвора заради, ъ, не знам за какво, ама беше нещо сложно и правно. Да, обаче щракалките все още докарваха огромни суми. Разбираш ли? Гепи Мангизов и бандата му действаха приятелски, о да, ама изкупуваха ипотеки и контролираха банки и бъзикаха разни числа и ни отмъкнаха Голямата Магистрална като някакви крадци! А не им трябваше за нищо друго, освен да правят пари. Изобщо не ги е грижа за Голямата Магистрална. Те ще я разсипят и ще направят още пари като я продадат. Докато Татко беше начело, хората се гордееха с това, което правят. И понеже бяха инженери, гледаха кулите цялото време да работят както трябва. Имаха си дори „подвижни кули“, както ги наричаха, разглобяеми, можещи да бъдат качени на няколко големи коли, така че ако някоя кула го закъсаше сериозно, те можеха да дигнат подвижната до нея и да поемат трафика, така че да не изгубят и едничък сигнал. Гордееха се с това, всички се гордееха, горди бяха да са част от него!

— "Само да бяхте там! Само да го бяхте видели!" — каза си Олян. Без да иска го беше казал на глас. Отсреща някакъв мъж халоса друг със собствения му крак и спечели седем точки.
— Да — кимна г-ца Миличкова. — Само да беше. Та преди три месеца брат ми Джон събра достатъчно пари да подкара конкурентна линия. Мъчна работа беше. Мангизов си е разпрострял пипалата навсякъде. Е, Джон свърши мъртъв в полето. Казаха, че не си бил закачил обезопазителното си въже. Той винаги си го закачаше. И сега баща ми по цял ден само седи втренчен в стената. Загуби си всичко, дори и работилницата, като ни окрадоха. Изгубихме си къщата, естествено. Сега живеем при леля ми в Кукличките. Дотам я докарахме. Когато Гепи Мангизов говори за свобода, има предвид неговата си, не някаква друга. И ето че се появяваш ти, г-н Олян фон Ментелик, новичък и лъскав, хукнал да свършиш всичко наведнъж. Защо?
— Ветинари ми предложи работата, това е всичко — отговори Олян.
— И защо я прие?
— Беше работа за цял живот.

Тя се втренчи в него така, че му стана неудобно.
— Е добре, успял си да докопаш маса в „Льо Фоа Йорьо“ само с няколко часа време за реакция — склони тя, когато един нож се заби в гредата зад нея. — Пак ли ще ме излъжеш, ако те попитам как?
— Като си помисля, май да.
— Добре. Ще вървим ли?

...
Малка газена лампа гореше в закътаната и задушна съблекалня, кълбо с необичайна яркост. В центъра на стаята с лупа в ръка Станли си преглеждаше марките.

Това беше… раят. Фасулът е известен с изчерпателността си, а Станли беше довел добросъвестността до крайност. Г-н Спулс, малко поизнервен от усмивката му, му беше дал всичките си пробни и дефектни листове и сега Станли внимателно ги каталогизираше — колко екземпляра от всеки вид, кои са грешките, изобщо всичко.

Малко филизче вина се заизвива из ума му: та това беше по-хубаво и от карфиците, ама наистина! Марките нямаше как да имат край. Можеше да се изрисуват наистина с всичко. Бяха изумителни. Можеха да обиколят света по пощата, а после да си ги прибереш чистичко и пригледно в албума. А пък и няма как да си докараш „карфиченоглавски палец“.

Беше чел за това усещане в карфичарски списания. Там казваха, че човек можело да вземе да се отбоде. Понякога в тази връзка се споменаваха момичета и сватби. Понякога някоя бивша глава взимаше и си разпродаваше цялата колекция, просто ей така. Или пък на някоя карфичена среща някой ще вземе да пръсне всичките си карфици във въздуха и да побегне крещейки: „Пфу, ама че това са просто карфици!“ Досега подобно нещо беше немислимо за Станли.

Той взе малката торбичка некласифицирани карфици и се втренчи в нея. Само допреди някой друг ден дори и самата мисъл за вечер, прекарана с карфиците му, щеше да му донесе чудесно топло и уютно вътрешно чувство. Сега обаче беше дошло време да отхвърли детинщината с карфиците.

Нещо изкряска.

Беше пронизителен, гърлен крясък, все едно самите злоба и глад са се сдобили с глас. Някога едни малки, присвити, подобни на земеровка същества са чували такива звуци да се разнасят над блатата. След като праисторическият ужас поутихна, Станли пропълзя до вратата и я отвори.
— Ех-хо? — изпелтечи той в ехтящите сенки на голямата зала. — Има ли някой тук?

За щастие нямаше отговор, обаче нещо издраска близо до тавана.

— Ние, знаете ли, вече затворихме — каза той с треперлив глас. — Но пак ще отворим в седем сутринта със забележителни нови марки и извънредно изгодна оферта за пратки до Псевдополис. — Думите му се забавиха и челото му се сбърчи, докато се опитваше да си спомни всичко, което им беше казал одеве г-н Ментелик. — Помнете, ние може и да не сме най-бързите, но пък винаги стигаме до местоназначението. Защо не вземете да напишете писмо до престарялата Ви баба?
— Изядох баба си — изръмжа глас някъде от мрака отгоре. — Оглозгах кокалите й.

Станли въздъхна. Никой не го беше обучавал на дистрибуторското изкуство.
— О — рече той. — Ъ… тогава може би до някоя леля?

Сбърчи нос. Защо ли се беше размирисало на лампено масло?
— Ехо? — пак викна той.

Нещо падна откъм тавана, отскочи от рамото му и пльокна на пода. Станли се наведе и напипа гълъб. Или по-точно към половин гълъб. Беше още топъл и много омацан.

...
Г-н Грайл беше седнал на една греда високо над залата. Стомахът му пареше. Лоша работа, старите навици не отмираха лесно. Бяха му запечатани в костния мозък. Изпърха пред теб нещо топло и пернато и разбира се, че го лапваш. Всичките улуци, корнизи и статуи на Анкх-Морпорк бяха окупирани от гълъби. Дори и местното гаргойлско население не можеше да съкрати популацията им. Още преди да влети през счупения прозорец на купола, той вече беше на шест гълъба, а после цял огромен пернат топъл облак се беше надигнал и пред очите му направо падна червената пелена...

Толкова апетитни бяха! Няма как да спреш на един! А пет минути по-късно си спомняш защо трябваше да си спрял. Това бяха подивели градски гълъби, изхранващи се от каквото намереха по улиците. При това по Анкх-Морпоркските улици. Бяха гукащи чумни клоаки. Със същия успех можеше да хапнеш сандвич с кучешки лайна и да го прокараш с шейк от близката септична яма.

Грайл изпъшка. Най-добре да свършва по-бързо каквото има да върши, да излезе и да повърне над някоя оживена улица. Запрати шишето си с масло в мрака и затършува за кибрита си. Видът му беше усвоил огъня доста късно, защото гнездата се подпалваха твърде лесно, но и огъня го биваше за туй-онуй…

Пламъкът цъфна високо в отсрещния край на залата. Литна откъм гредите и падна на пода. Като стигна маслото се чу едно "вуууф" и сини потоци от огън зализаха стените.

...
Станли погледна надолу. Само на няколко стъпки от него, осветена от разтичащия се по пода огън, се беше сгърчила една фигура. До нея се въргаляше златната шапка с крилете.

И в този момент всичко се обърка за г-н Грайл, защото Станли получи един от Малките си Моменти.

...
Всичко опираше до позата. Олян беше изучавал позите. Някои от старите благородни фамилии притежаваха това нещо. Представляваше абсолютната липса на каквото и да е съмнение, че нещата ще минат както очакваш.

Оберкелнерът ги изпрати до масата им, без да се поколебае нито за миг.

— Наистина ли можете да си позволите това на държавна заплата, г-н Ментелик? — попита г-ца Миличкова докато сядаха. — Или ще излизаме през кухните?
— Сигурен съм, че разполагам с достатъчно средства — отговори Олян.

Знаеше, че вероятно не разполага с такива. Ресторант с отделен келнер дори и за горчицата ще вдига цените си до небето. Но точно в този момент Олян не се безпокоеше за сметката. Имаше си начини да се оправя човек със сметки и най-добре беше да се оправяш с тях на пълен стомах.

Поръчаха си ордьоври, които сигурно струваха повече от седмичната сметка за храна на средния човек. Нямаше смисъл да се търси най-евтиното нещо в менюто. Теоретично погледнато то все трябваше да съществува, но колкото и да се вглеждаше човек, него някак си все го нямаше. От друга страна имаше изобилие от най-скъпи неща.

— Добре ли се адаптират момчетата? — попита г-ца Миличкова.

"Момчетата?", помисли си Олян и произнесе:
— О, да. На Ангамарад наистина му идва отръки. Роден пощальон е.
— Е, има си опит.
— Каква е оная кутия, закрепена на ръката му?
— Това ли? Едно послание, което трябва да занесе. Не оригиналната табличка от печена глина, доколкото схващам. Наложило му се е на два-три пъти да прави копия, а и бронзът хич не трае дълго, от големска гледна точка де. Посланието е до Хет, цар на Тут, от неговите астролози от свещената им планина, съобщаващо му, че Богинята на Морето била разгневена и какви церемонии са били нужни, за да я умилостивят.

— Тут в крайна сметка не потъна ли в морето? Стори ми се, че той каза…
— Да де, да, Ангамарад закъснял и бил пометен от яростната приливна вълна и островът потънал.
— И…? — попита Олян.
— Какво и?
— И… той не си ли е помислил, че да го достави сега, ще е леко късничко?
— Не. Не си го е помислил. Не гледаш на нещата като голем. Те вярват, че Вселената има формата на кравай.
— Кръгъл или вит кравай? — осведоми се Олян.
— Определено кръгъл, но недей да настояваш за повече кулинарни подробности, защото ми се струва, че се опитваш да го вземеш на бъзик. Та според тях Вселената няма нито начало, нито край. Ние преминаваме отново и отново през същите неща, само че не е задължително да правим всеки път същия избор.

— Като да си докараш Ангел по трудния начин — измърмори замислено Олян.
— Какво имаш предвид? — заитнересува се тя.
— Ъ… та значи той чака, докато онази работа с приливната вълна пак не се случи, за да стигне навреме и този път да го направи както трябва, що ли?
— Да. Недей да изтъкваш недостатъците на идеята. За него си има смисъл.
— И ще си чака милиони и милиони години?
— Това не е недостатък, не и за голем. Само въпрос на време е. На тях нищо не им омръзва. Ремонтират си се сами и е много трудно да се строшат. Оцеляват под морските вълни, както и в нажежена до червено лава. Може пък и да е в състояние да го направи, кой знае? Междувременно гледа да се намира на работа. Също като теб, г-н Ментелик. Толкова си зает…

Изведнъж тя замръзна втренчена в нещо зад рамото му. Дясната й ръка затараши френетично приборите и награби един нож.
— Копелето му мръсно тъкмо влезе! — изсъска тя — Гепи Мангизов! Аз само замалко, ще го убия и ще се върна при теб за десерта…
— Не можеш да направиш това! — изшътка Олян.
— Я? Защо пък да не мога?
— Защото не използваш правилния нож! Този е за риба! Ще се вкараш в беля!

Тя го зяпна, но ръката й се поотпусна и се появи нещо като усмивка.
— Да не би да имат нож за изкормване на богати престъпни копелета? — подметна тя.
— Носят ти го на масата, ако си го поръчаш — заговори й забързано Олян. — Виж сега, това тук не ти е „Барабанът“, където просто изхвърлят трупа в реката! Тея тук викат Стражата! Я се вземи в ръце. Тебе си, не ножа! И се приготви да офейкваме.
— Защо?
— Защото аз подправих неговия подпис на бланка на Голямата Магистрална за да ни пуснат тук, ето защо!

...
Олян се озърна, да види за пръв път на живо този голям човек. Няма измама, голям си беше, с телосложението на мечка, във фрак като за двама мъже и със златовезана жилетка. И си имаше какаду на рамото, макар че един сервитьор вече се беше забързал с лъскава бронзова прелка и, вероятно, меню за семки и ядки. С Мангизов имаше компания от добре облечени хора и докато той шестваше през помещението, светът се завъртя в орбита около него, тъй като златото е много плътно и има собствена гравитация. Келнери се суетяха и раболепничеха и правеха разни незначителни неща с вид на преголяма важност и явно беше въпрос само на минути, докато някой от тях не изпее на Мангизов, че другите му гости вече са се настанили. Олян обаче претърсваше с поглед останалата част от помещението за… аха, ето ги, двама на брой. Какво ли им имаше на наемните мускули, че никога не се намираше костюм, който да им става?

Единият пазеше вратата, другият пазеше стаята, а без нито сянка съмнение имаше и поне един в кухнята.

… и ето го оберкелнера, заработващ си бакшиша, уверявайки великия човек, че приятелите му са надлежно обслужени…

… и ето я голямата глава с лъвската си грива, обръщаща се да погледне масата на Олян…

… ето че г-ца Миличкова измърмори: „О богове, той иде насам!“…

… и Олян стана. Наемните юмруци изместиха центъра на тежестта си. Всъщност нямаше да сторят нищо на самото място, но пък и никой нямаше да го е грижа, ако го ескортираха навън бързо и твърдо за малък разговор в някоя задна уличка. Мангизов се приближаваше, оставяйки озадачените си гости зад гърба си.

Ако това не беше работа за обществените умения, значи беше време за изскачане през прозореца. Мангизов обаче трябваше да бъде поне бегло учтив. Хората слушаха, нали?

— Г-н Гепи Мангизов? — поздрави Олян.
— Същият, сър — ухили се Мангизов без никакъв хумор. — Изглежда ме оставихте зад гърба си.
— Надявам се, че не съм, сър — отвърна Олян.
— Излиза, че съм помолил ресторанта да запази маса за Вас, г-н… Ментелик?
— Нима, г-н Мангизов? — възкликна Олян с нещо, досега минавало за извърнедно убедителна невинност. — Дойдохме тук с надеждата, че ще се намери свободна маса и за наше най-голямо учудване, тя взе че се намери!
— Тогава значи някой е взел поне един от нас двамата за глупак — заключи Мангизов. — Но кажете ми… Вие наистина ли сте г-н Олян фон Ментелик, началникът на Пощата?
— Да, аз съм.
— И не си ли носите шапката?

Олян въздъхна:
— Е, тя всъщност не е чак пък задължителна.

Известно време едрото лице го наблюдаваше мълчаливо, след което му беше протегната ръка като ръкавицата на стоманолеяр.
— Радвам се да Ви срещна най-сетне, г-н Ментелик. Разчитам, че късметът Ви няма да Ви изостави.

Олян пое ръката и вместо трошащия кокали захват, който очакваше, усети твърдото ръкостискане на почтен човек и го срещна твърдия, честен, едноок поглед на Гепи Мангизов.

Олян беше работил усърдно по професионалното си усъвършенстване и се смяташе за доста добър, но сега, ако си носеше шапката, щеше да му я свали. Намираше се в присъствието на майстор. Усещаше го в ръката, виждаше го в този властен поглед. Ако нещата стояха другояче, той сигурно щеше смирено да се примоли на Мангизов да го вземе за чирак, да му чисти подовете, да помага в кухнята му, само и само да може да седне в краката на този велик мъж и да се учи, как се върти „Тука има — тука нема“ с цели банки. Ако Олян разбираше нещо, ако разбираше каквото и да е, никога не беше срещал толкова голям измамник, като мъжа пред него. И той си го казваше. Е това вече беше… стил! Пиратските къдрици, превръзката през окото, дори и проклетият му папагал. Дванайсет и половина процента, айде де, никой ли не забелязваше? Той си им казваше какъв е, а те се смееха и го обожаваха за това. Направо зашеметяващо! Ако Олян фон Ментелик беше следвал кариерата на убиец, това беше все едно да срещне някой, разработил способ за унищожаване на цели цивилизации.

Всичко това му се стовари в ума наведнъж, в един изблик на разбиране, прочетено в един проблясък в окото на Мангизов. Но още нещо пробяга пред всичко това, като малка рибка пред акула.

Мангизов беше шокиран, а не просто изненадан! За момент толкова кратък, че никакъв часовник нямаше да може да го измери, но за миг светът беше тръгнал накриво за Гепи Мангизов. Този момент беше заличен толкова компетентно, че единственото, останало от него, беше увереността на Олян, че той се е случил, но пък увереността беше непоклатима.

Никак не му се искаше да пусне ръката, кой знае, може пък от това да последваше някоя искра, която да го опече жив. Той в края на краищата беше прозрял същината на Мангизов, така че онзи със сигурност беше разкрил самия него.

— Благодаря Ви, г-н Мангизов — произнесе той.
— Както виждам, били сте толкова любезен да пренесете някои от нашите съобщения днес — избоботи Мангизов.
— За мен беше удоволствие, сър. Когато и да поискате нашата помощ, ние сме насреща.
— Хъм — каза Мангизов, — най-малкото, което мога да направя, е да Ви платя една вечеря. Сметката ще дойде на моята маса. Изберете си каквото поискате. А сега, ако ме извините, ще трябва да обърна внимание и на… другите ми гости.

Той се поклони на клокочещата г-ца Миличкова и си тръгна.
— Управата би желала да Ви благодари, че се въздържахте от избиване на посетителите — каза й Олян, сядайки отново на масата. — А сега ще трябва…

Той застина.

Г-ца Миличкова, която тъкмо събираше дъх да му изсъска едно хубаво, погледна лицето му и се разколеба.
— Да не ти е лошо? — забезпокои се тя.
— Те… горят!... — изломоти Олян и очите му се разшириха.
— Богове, целият си пребледнял!
— Писмената… те пищят… подушвам пожара!
— А, някой си е поръчал фламбе — заразубеждава го г-ца Миличкова — Това е само… — Тя спря и подуши въздуха. — Но наистина мирише на горяща хартия…

Хората се заозъртаха, когато столът на Олян се прекатури.
— Пощата гори! ЗНАМ, че е така! — извика той, обърна се и хукна.

Г-ца Миличкова успя да го настигне във фоайето, където един от телохранителите на Мангизов го беше сграбчил. Тя потупа каяната по рамото и когато той се обърна да я отблъсне, тя тропна силно с крак. Докато той пищеше, тя помъкна сащисания Олян към изхода.

— Вода… ще ни трябва вода — стенеше той. — Те изгарят! Всичките горят!




Гласувай:
22
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 778242
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696