Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Постинг
25.09.2010 17:22 - Героят винаги излиза с котката
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2661 Коментари: 10 Гласове:
21

Последна промяна: 26.09.2010 01:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image


image
"Едно от най-основните правила при изследване на враждебна среда беше: не се занимавай с котката. А сега изведнъж средата беше станала значително по-враждебна.

Друго важно правило беше: недей да се обръщаш бавно, за да погледнеш. Точно зад теб ще е. Не котката. Забрави проклетата котка. Друго е."
...

Ankh_Morpork - Lagash
  2 - 0

Maccabi Gilo - Ankh_Morpork   0 - 1

Ankh_Morpork - NZ14CC   5 - 0
 
Ankh - NZ14CC   5 - 0

1 - 0  C Sousa 11"
2 - 0  W Bacon 18"
3 - 0  C Sousa 35"
4 - 0  JL Fernбndez 40"
5 - 0  C Sousa 43"

 

Анкх буквално трепе рибата. След кофти старта на сезона, сега момците на Олян фон Ментелик жънат победа след победа. Петият пореден успех в шампионата и девети въобще бе особено изразителен 5-0! Серж. Керът Айронфаундерсон се развихри пред вратата на противника и след серия изумителни изпълнения записа хеттрик на сметката си.

За учудване на всички, Анкх сега дишат във врата на лидера в групата, само на точка отзад. Да не говорим, че имат вече 548 поредни изиграни минути без допуснат гол. Един невиждан досега рекорд.

...
Писмата горяха.

Част от тавана поддаде и още писма се посипаха в пламъците. Огънят вече подхващаше и горните етажи. Докато Станли влачеше г-н Грош по пода, още едно парче мазилка се разби в плочите и отгоре се посипа вече подпалила се стара поща. Пушек, гъст като супа, се закълби накъм далечния таван.

Станли довлече стареца в съблекалнята и го сложи на леглото му. Беше спасил също и златната шапка, защото ако не беше, г-н Ментелик би следвало да му се разсърди. После той затвори вратата и взе Книгата Правилник от полицата над масата на Грош. Запрелиства методично страниците, докато не стигна до белязката, която беше оставил само преди минута, на главата „Как следва да се действа в случай на Пожар“. Станли винаги спазваше правилата. Не ги ли спазваш, всякакви неща могат да тръгнат накриво.

Дотук вече беше минал: 1.) При установяване на Пожар запазете Спокойствие.

Сега беше на ред: 2.) Извикайте „Пожар!“ със силен и ясен глас.
— Пожар! — извика той и отметна с молива си втора точка.

По-нататък беше: 3.) При възможност постарайте се да угасите Пожара.

Станли отиде до вратата и я отвори. Дим и пламъци се понесоха към него на талази. За момент той се вторачи в тях, но поклати глава и затвори вратата.

Точка 4 гласеше: В случай, че сте застрашени от Пожара, постарайте се да избягате. Не отваряйте Врати, ако са нагорещени. Не използвайте Стълби, ако горят. В случай, че не се открие Изход, запазете Спокойствие и очаквайте а) Спасение или б) Смърт.

С това изглежда всичко беше изчерпано. Светът на карфиците беше прост и Станли познаваше пътищата му както златната рибка си познава аквариума, но всичко останало беше пресложно и човек можеше да се оправи с него само ако следва правилата.

Той погледна нагоре към мърлявите малки прозорци. Бяха твърде тесни, за да се измъкне оттам и бяха направо запечатани от множество слоеве боя, така че той счупи едно от стъклата колкото се може по-акуратно, за да влезе малко свеж въздух. Отбеляза това в книгата за повреди.

Г-н Грош все още дишаше, но с някакъв неприятен бълбукащ звук. В съблекалнята имаше аптечка за Първа Помощ, понеже Правилникът я изискваше, но в нея се съдържаше само малко бинт, шишенце с нещо черно и тегаво и резервните зъби на г-н Грош. Г-н Грош му беше казал да не пипа самоделните му лекове, и понеже не беше необичайно за стъклениците му да избухват през нощта, Станли съблюдаваше тази забрана много прилежно.

В Правилника нямаше записано: В Случай на Нападение от страна на Връхлитащо Кресливо Същество, ударете го яко по Устата с Торбичка с Карфици, и Станли се зачуди, дали да не го впише с молива си. Това обаче щеше да е Увреждане на Пощенско Имущество, а това можеше да го вкара в беля.

Така, след като му се изчерпаха възможностите за всякаква по-нататъшна дейност, Станли запази спокойствие.

...
Писма валяха на парцали. Някои падаха все още горящи, сипещи се като искри от бумтящия огнен фонтан, пробил вече покрива на Пощенската Палата. Някои бяха почерняла пепел, по която блуждаеха искри в пародия на изсъхващо мастило. Някои, а те бяха много, бяха издигнати от горещия въздух над града непокътнати, и сега се спускаха на бавен зигзаг като послания от някой особено официален бог.

Олян съдра сакото си, докато се промъкваше през навалицата.

— Хората сигурно са се измъкнали — обади се г-ца Миличкова, трополеща след него.
— Наистина ли мислиш така? — попита я Олян.
— Наистина ли го мисля? Не. Не и ако това е работа на Мангизов. Съжалявам, вече не ме бива много да утешавам когото и да е.

Олян се поспря и се опита да мисли. Пламъците се издигаха от покрива на сградата от едната страна. Главната врата и цялата лява половина изглеждаха недокоснати. Но огънят, както му беше известно, беше подло нещо. Седеше си и си тлееше, докато не отвориш вратата за да видиш как върви, а той ще го възприеме като глътка свеж въздух и ще ти запои очните ябълки за черепа.

— Най-добре да вляза — рече той. После добави: — Ъ… няма ли начин да кажеш: „Не, не, недей, прекалено си смел!“, примерно, а?

Някои хора тъкмо правеха верига до близката чешма. Беше също толкова ефикасно, колкото да се гаси слънцето с плюене.

Г-ца Миличкова хвана едно горящо писмо, запали си цигарата с него, вдъхна и каза:
— Не, не, недей. Прекалено си смел. Това урежда ли те? Но ако все пак влезеш, отляво изглежда чисто. Внимавай все пак. Носи се слух, че Мангизов поръчва туй-онуй на един вампир. От дивите.
— О. Огънят тях ги убиваше, нали? — отчаяно се опита да го погледне откъм светлата страна Олян.
— Убива всекиго, г-н Ментелик — промълви г-ца Миличкова. — Всекиго.

Тогава тя го хвана за ушите, притегли го и го целуна едно хубаво в устата. Беше като да те целуне пепелник, ама беше хубаво.
— Абе изобщо, предпочитам да излезеш оттам — каза му тя тихо. — Сигурен ли си, че не можеш да почакаш? Момчетата ще са тук всеки момент…
— Големите ли? Но нали днес им е свободният ден!
— Да, обаче трябва да се подчинят на своето заклинание. Има ли пожар, значи има опасност за хора. Ще го надушат и ще са тук до няколко минути, повярвай ми.

Олян се поколеба, гледайки я в лицето. Хората обаче го гледаха. Не можеше да не влезе, тъй като нямаше да отива на образа му. Проклет да е Ветинари!

Tой тръсна глава, обърна се и се втурна към вратата. Най-добре да не му мисли. Най-добре да не мисли, колко е глупав. Просто виж как е на опип входната врата… съвсем си е студена. Полекичка я отвори… лъхна го горещ въздух, но нямаше експлозия. Ето я голямата зала, огрята от огън… но всичкият беше над него, така че ако махаше с ръце и се пазеше нещо да не му падне отгоре, можеше и да стигне до вратата надолу към съблекалнята.

Той я отвори с ритник. Станли вдигна очи към него от марките си и каза:
— Здравейте, г-н Ментелик. Аз запазих спокойствие. Но ми се струва, че г-н Грош е болен.

Старецът лежеше на леглото и „болен“ беше твърде оптимистична дума.
— Какво го е сполетяло? — вдигна го грижливо Олян. Г-н Грош беше лек като перце.
— То беше като голяма птица, но аз го отпъдих — съобщи Станли. — Ударих го в устата с торбичка карфици. Аз… имах един Малък Момент, сър.
— Добре, толкова е достатъчно — реши Олян. — А сега, ще можеш ли да ме последваш?
— Взех марките — докладва Станли. — И касата. Г-н Грош я държи за по-сигурно под леглото си. — След това момчето просия. — А също и шапката Ви. Аз запазих спокойствие.
— Браво, браво — измърмори Олян. — А сега плътно след мен, ясно?
— Ами г-н Мотльо, а г-н Ментелик? — изведнъж се разтревожи Станли.

Някъде отвън, в залата, се разнесе трясък и бумтенето на огъня определено се усили.
— Кой? Г-н Мот-… котката ли? Да върви по… — Олян се спря и пренастрои устата си. — Той вече ще е навън, хайде да се обзаложим, ще яде печен плъх и ще се хили. Хайде, ела!
— Но той е котката на Пощата! — възрази Станли. — Никога не е бил навън!

Хайде на бас, че в момента е, помисли си Олян. Но в гласа на момчето пак се беше появила онази опасна жилка.
— Да идем да изнесем г-н Грош оттук, какво ще кажеш? — Олян се запромъква през вратата със стареца в ръце. — А после ще се върна за Мот…

Една пламнала греда се срути на пода някъде посред залата и запрати нагоре към главното пъкло талази от искри и горящи пликове. И стена от пламъци, огнен водопад наопаки се понесе с рев нагоре през другите етажи и през покрива. С гръм. Това беше огън, пуснат от каишката си, който най-после можеше да се налудува до насита.

За частица от Олян всичко това беше добре дошло. Но още една нова и обезпокоителна частица си мислеше: „Тъкмо я бях накарал да заработи. Нещата се занареждаха. Беше също толкова хубаво, колкото да си престъпник, но без престъплението. Беше си веселба.“

— Айде де, Станли! — подвикна Олян и обърна гръб на ужасната гледка и на омайната мисъл. Момчето го последва неохотно, като през целия път чак до външната врата не престана да вика проклетата котка.

...
Хладният въздух отвън го проряза като с нож, но се разнесоха аплодисменти, последвани от светлинен проблясък, който Олян вече беше започнал да асоциира със задаващи се неприятности.

— Добър фечер, г-н Ментелик! — посрещна го ведрият глас на Ото Шрик. — Честна дума, искаме ли нофини, достатъчно ще ни е само да фърфим след Фас!

Олян не му обърна внимание и си проправи път с лакти до г-ца Миличкова, която, както забеляза той, не се беше поболяла от притеснение.

— Има ли в този град някакъв приют за болни? — попита забързано той. — Или поне някой свестен лекар?
— Има Безплатната Болница „Лейди Сибил“.
— И какво й е доброто?
— Някои хора не умират.
— Я, чак толкова добри ли са? Веднага го закарай там! — разпореди се той. — А аз ще трябва да се връщам за котката!
— Ти смяташ да се връщаш там заради някаква котка!?
— Ама това е господин Мотльо — засегна се Станли. — Той е роден в Пощата.
— По-добре недей да спориш — обърна се пак към сградата Олян. — Ще се погрижиш за г-н Грош, нали?

Г-ца Миличкова се наведе към окървавената риза на стареца.
— Но като гледам някаква твар се е опитала да… — започна тя.
— Нещо падна върху него — намеси се рязко Олян.
— Но това не би могло да причини…
— Нещо падна върху него — повтори Олян. — Ето какво стана.

Тя го погледна в лицето.
— Добре — съгласи се тя, — нещо е паднало върху него. Нещо с големи и остри нокти.
— Не, просто някакво бичме със стърчащи пирони, нещо такова. Всеки може да го види.
— Това е което се е случило, значи, така ли? — не откъсваше поглед от него г-ца Миличкова.
— Точно това се случи — отсече Олян и побягна към сградата, преди да са се появили още въпроси.

Няма защо да се въвлича Стражата в тази работа, мислеше си Олян, докато търчеше към вратата. Те само ще тъпчат наоколо и няма да намират никакви отговори, а съгласно опита му стражарите винаги предпочитаха да арестуват поне някого. „… Та какво Ви кара да мислите, че е бил Гепи Мангизов, а г-н… Ментелик, нали така беше? О, значи на Вас Ви е ясно, а? Имате такъв усет, а? Чудна работа, и на нас понякога са ни ясни някои неща. Лицето Ви ни е познато отнякъде, г-н Ментелик. Откъде сте?…“

Не, няма защо да се правиш на голям приятел на Стражата. Те можеше да ти застанат на пътя.

...
Един от горните прозорци се пръсна и пламъците зализаха стряхата. Олян се шмугна през вратата посред дъжд от стъкла. Колкото до Мотльо… добре де, налагаше се да намери проклетата котка. Не успееше ли, вече нямаше да е веселба. Ако не рискува поне мъничко от живота си и ей тоничко от крайниците си, нямаше да може повече да бъде себе си.

Нима той току-що беше помислил това?

О, богове. Беше го изгубил. Така и не разбра, откъде му беше дошло, ама сега вече си беше отишло. Ето какво ти се случва, като почнеш да вземаш заплата. А и не го ли беше предупреждавал дядо му да се пази от невротични като бръснати маймуни жени? Всъщност не беше, понеже се интересуваше предимно от кучета и бира, но би трябвало да беше.

Образът на гръдния кош на г-н Грош не преставаше да хлопа настоятелно по вратите на въображението му. Изглеждаше като че ли нещо с остри нокти го е разпердушинило и само дебелата му пощенска униформа го беше предпазила да не бъде изкормен. Но не приличаше като да е бил вампир. Те не омазваха нещата така. Така добра храна отиваше зян. Въпреки това той си подбра парче от един строшен стол. Много подходящо се беше разцепил. А хубавото на кола в сърцето беше, че действаше и на не-вампири.

Още от тавана беше изпопадало в залата, но той се промъкна между отломъците. Главното стълбище беше от тази страна и беше напълно непокътнато, макар че пушекът се стелеше по пода като килим, а от другата страна на залата, където някога бяха планините от стара поща, огънят беше все така буен. Вече не можеше да чува писмата. Съжалявам, помисли си той, направих каквото можах. Не беше по моя вина…

Ами сега какво? Най-малкото, можеше да си вземе кутията от кабинета. Не би искал тя да изгори. Някои от онези химикали бяха много трудни за набавяне.

Кабинетът беше целият в пушек, но той измъкна кутията изпод бюрото си и тогава мярна златния костюм на закачалката му. Трябваше да го вземе, нали така? Такова нещо не биваше да бъде оставено да изгори. За кутията можеше да се върне и друг път, нали така? Но костюмът… костюмът беше необходим. И никаква следа от Мотльо. Той трябваше да се е измъкнал, нали така? Котките не напускаха ли потъващите кораби? Или май това бяха плъховете? Е, котките нямаше ли да последват плъховете? Както и да е, димът се надигаше от фугите на дюшемето и се просмукваше откъм горните етажи, така че не беше време да се помотва тук. Нали трябваше вече да е погледнал навсякъде. Нямаше смисъл да остава някъде, където тонове горяща хартия можеха да се стоварят на главата му.

Добър си беше планът и се провали само защото видя котката, долу в залата. Зяпаше го с интерес.
— Мотльо! — ревна Олян. Поиска му се да не беше. Беше толкова глупаво име да се вика из горяща сграда.

Котаракът го изгледа и запраши нанякъде в тръс. Олян се завтече с псувни подире му и го видя как се шмугва към мазетата.

Котките нали бяха умни? Там сигурно имаше някакъв друг изход… налагаше се да има…

Олян дори не погледна нагоре, когато чу поредното пращене на дърво над главата си, а само се втурна напред и запрескача по пет стъпала наведнъж. Съдейки по звука, голяма част от сградата току-що се беше срутила точно зад гърба му, искри рукнаха надолу по стълбището към мазетата и опърлиха врата му.

И така, ако не друго, вече нямаше връщане назад. Мазетата обаче, като си помисли човек, нали имаха капандури и люкове за стоварване на въглища и такива неща? И бяха студени и безопасни и…

… бяха точно подходящото място да се оттеглиш да си ближеш раните, след като са те цапардосали по муцуната с цяла торбичка карфици, нали така?

Отвратително е да си носиш въображението със себе си.

Вампир, беше му казала тя. А Станли беше улучил „голяма птица“ с торбичка карфици. Станли Убиецът на Вампири, с торбичката си с карфици. Никой не би повярвал, освен ако не го видеше веднъж в някой от неговите, както ги наричаше г-н Грош, „малки моменти“.

Надали можеше да се убие вампир с карфици…

А мине ли му веднъж на човек такава мисъл, изведнъж забелязваш, че колкото и внимателно да се оглеждаш зад гърба си, все се намираше нещо зад гърба на зад-гърба-то, където не си погледнал. Олян прилепи гърба си към хладната каменна стена и се запреплъзва покрай нея, докато стената не свърши и той не се натъкна на отворена врата. Оттатък едва се виждаше бледото сияние на Сортировъчната Машина.

Когато Олян надзърна в Машинната стая, почна да се вижда и Мотльо. Който се беше присвил под машината.
— Колко по котешки се държиш, бе Мотльо — укори го Олян, докато се вглеждаше в сенките. — Ела насам при Чичко Олян. Моля ти се?

Той въздъхна, окачи костюма на някаква стара етажерка за писма и клекна до машината. Как ли, да му се не види, следваше да се хващат котки? Никога досега не го беше правил. Котките никога не фигурираха в кучкарниците за ментеликцери на дядо му, освен като импровизирана закуска. Когато ръката му наближи Мотльо, котаракът присви уши и изсъска.

— Да не искаш да се изпечеш тук, бе? — скара му се Олян. — Я без нокти, моля ти се.

Котаракът заръмжа и Олян осъзна, че той не гледа точно към него.
— Добър Мотльо — измърмори той и усети как ужасът започва да се надига.

...
Едно от най-основните правила при изследване на враждебна среда беше: не се занимавай с котката. А сега изведнъж средата беше станала значително по-враждебна.

Друго важно правило беше: недей да се обръщаш бавно, за да погледнеш. Точно зад теб ще е. Не котката. Забрави проклетата котка. Друго е.

Той се изправи и хвана дървения кол с две ръце. „Така значи, точно зад мене ли?“ — помисли си той. — „Пусто да е, ама си е пусто точно пусто зад мене! Разбира се, че е там! Че как иначе?“

Страхът, който усещаше сега, беше също като чувството, което изпитваше, когато да речем балъкът заоглежда някой стъклен диамант. Времето някак си се забавя, всички сетива се изострят, а в устата му се усеща привкус на метал.

Недей да се обръщаш бавно. Обърни се бързо.

Той се извърна, изкрещя и ръгна. Колът се опря в нещо, което поддаде съвсем, ама съвсем мъничко.

Издължено бледо лице му се ухили на синкавата светлина. Показвайки два реда остри зъби.
— Не улучи нито едно от двете ми сърца — каза г-н Грайл, плюейки кръв.

Олян отскочи тъкмо навреме да не го засегнат ноктите на разцепилата въздуха мършава ръка, но задържа кола пред себе си и го заразмахва, за да държи съществото на разстояние…

Банши, мислеше си той. Ох, мътните да го вземат…

Само когато Грайл се помръднеше, черното му кожесто наметало малко се отместваше и се виждаше скелетообразното му тяло. От полза беше да се знае, че черната кожа беше крило. От полза беше да се знае, че баншитата бяха единствената хуманоидна раса, развила способността да лети в някаква влажна джунгла, където са ловували летящи катерици. Не беше от особена полза да се знае откъде се е пръкнало поверието, че ако чуеш крясъка на банши, скоро ще умреш. Беше защото баншито е на лов за теб. Нямаше смисъл да се оглеждаш назад. Беше отгоре.

Не бяха останали много диви баншита, дори и в Юбервалд, но Олян знаеше съвета, предаван от поколение на поколение от онези, които бяха оцеляли. Дръж се далеч от устата му, защото тея ми ти зъби са нещо страшно. Не се пъни да го атакуваш в гърдите — летателните мускули там са като броня. Не че са чак толкова силни, но сухожилията им са като стоманени въжета, а дългият обсег на ръцете им означава, че могат направо да ти откъснат глупавата глава…

Мотльо изскимтя и се навря по-дълбоко под Сортировъчната Машина. Грайл отново замахна и когато Олян отстъпи, го последва.

… обаче вратовете им се чупят лесно, ако успееш да минеш обсега на ръцете им, а и им се налага да затворят очи, когато надават крясъка.

Грайл пристъпи напред с пружинираща походка, от която му се тръскаше главата. Олян нямаше къде да отстъпва, така че захвърли кола и вдигна ръце.
— Добре де, предавам се — каза той. — Само че хайде да свършваме бързо, а?

Съществото не откъсваше поглед от златния костюм. Във вкуса им към блестящи неща имаше нещо сврачешко.
— Има къде да отида в Oтвъдното — опита се да му помогне Олян.

Грайл се колебаеше. Беше ранен, дезориентиран и преял с гълъби, които си бяха жива епидемия на крила. Искаше му се да се разкара оттук и да се зарее из прохладното небе. Тук всичко беше твърде сложно. Твърде много цели, твърде много миризми. За едно банши връхлитането, когато зъби, нокти и тежестта на тялото се сливаха ведно в един удар, беше всичко. И сега объркан подскачаше от крак на крак, опитвайки се да се справи със ситуацията. Нямаше пространство за полет, нямаше къде другаде да иде, а плячката стоеше право отпред… инстинктът, емоциите и жалките опити за рационално мислене се блъскаха лудо в прегрятата глава на Грайл.

Инстинктът победи. Връхлитането върху жертвата с извадени нокти беше вършило работа милиони години наред, та защо да се изоставя добрата традиция сега?

Той отметна глава назад, изкряска и скочи.

Както стори и Олян, гмуркайки се под дългите му ръце. Това не беше програмирано в реакциите на едно банши: предполагаше се, че плячката ще се е присвила или ще бяга. Рамото на Олян обаче се вряза в гърдите му.

Тварта беше лека като дете.

Олян усети как ноктите раздраха ръката му, когато той метна нещото върху Сортировъчната Машина и се хвърли на пода. За един ужасен момент му се стори, че то ще стане пак, че не е уцелил колелото, но когато побеснелият г-н Грайл се озова там, звукът беше…

… шляк…

… и настана тишина.

...
Олян остана легнал на студения каменен под, докато сърцето му не се успокои дотам, че да може да различава отделни тупвания. И докато си лежеше, осъзнаваше, че нещо лепкаво прокапва от Машината.

Бавно се изправи на треперещите си крака и се загледа в това, което се беше случило на съществото. Ако беше герой, щеше да използва възможността да каже: „Ей на това АЗ му викам Сортиране!“ Обаче понеже не беше герой, той просто повърна. Едно тяло не изглежда прилично, когато съществени негови части не споделят същото време-пространство като останалите, но за сметка на това то изглежда по-колоритно.

След това, притискайки кървящата си ръка, Олян коленичи и се наведе под машината за Мотльо.

Трябваше да се върне с котката, мислеше си той като през мъгла. Просто се налага. Когато човек се втурва в горяща сграда за да спаси някаква глупава котка и се връща с котката, ще го възприемат като герой, дори и да е доста тъп герой. Излезе ли обаче без котка, ще е просто един смотаняк.

Приглушен гръм над главата му намекна, че още една част от сградата се срива. Въздухът почна да пари.

Мотльо пропълзя още по-навътре.
— Виж сега — изръмжа му Олян. — Героят трябва да излезе с котката. Не е задължително котката да е жива…

Той се метна, набара Мотльо и го измъкна изпод машината.
— А така — рече той и си взе закачалката с костюма в другата ръка. По него имаше няколко късчета банши, но, помисли си той с леко сърце, все ще се намери нещо, което да ги отстрани.

Надникна в коридора. От двете страни имаше по една огнена стена, а Мотльо избра точно този момент да забие всичките си четири комплекта нокти в ръката му.
— Ох — измърмори Олян. — А досега нещата се развиваха толкова добре…
— Г-н Меентелиг! Добре Ли Сте, Г-н Меентелиг?

...
Това, което големите изнасяха от огъня, беше фактически самият огън. Изнасяха от горящото имущество всичко което гореше. И интересна работа, в това имаше нещо хирургично. Те се струпваха на края на пожара и го лишаваха от всичко, което да гори, притискаха го, сгащваха го и накрая го стъпкваха до смърт. Големите можеха да газят през лава и разтопено желязо. Дори и да знаеха що е страх, със сигурност нямаше да го намерят в някаква си горяща сграда. Тлеещи отломъци бяха отметени от стъпалата от чифт нагорещени до червено ръце. Олян се взря в един пейзаж от пламъци, но и в застаналия пред тях г-н Помпа, светещ в оранжево. Петна от прах и кал по глината му проблясваха и искряха.

— Драго Ми Е Да Ви Видя, Г-н Меентелиг! — изтътна радостно той. — Разчистихме Път До Вратата! Побързайте!
— Ъ… благодаря! — опита се да надвика рева на пламъците Олян.

Пътят беше пред очите му, изчистен от боклуци, с примамливата свежест и прохлада на отворената врата на края му. По-нататък, в далечния край на залата, други големи, без да обръщат внимание на стълбовете огън, най-спокойно изхвърляха пламтящо дюшеме през една дупка в стената.

Зноят беше непоносим. Олян приведе глава, притисна ужасения котарак към гърдите си, усети как задната част на врата му започва да се опърля и хукна напред.

Това, което се случи след това, се сля в един единствен спомен. Трясъкът отгоре. Металният грохот. Големът Ангамарад, поглеждащ нагоре, докато посланието му грееше в жълто на виненочервената му ръка. Десет хиляди тона дъждовна вода, падащи измамно бавно. Студената вода, стоварваща се върху нажежения голем…

… взривът…

...
Пламъците отмряха. Шумът отмря. Светлината отмря.

— АНГАМАРАД.

Ангамарад си погледна ръцете. Нямаше нищо, освен зной, зноя на пещ, буен изпепеляващ зной, който все пак оформяше пръсти.

— АНГАМАРАД — повтори глухият глас.
— Изгубих Си Глината — проговори големът.
— ДА — подтвърди Смърт. — ТОВА Е СТАНДАРТНАТА СИТУАЦИЯ. ТИ СИ МЪРТЪВ. УНИЩОЖЕН. ВЗРИВЕН НА МИЛИОНИ ПАРЧЕТА.
— Тогава Кой Извършва Слушането?
— ВСИЧКО В ТЕБ, КОЕТО НЕ БЕШЕ ГЛИНА.
— Имаш Ли Заповеди За Мен? — попита това, което беше останало от голема и се изправи.
— НЕ И СЕГА. ДОСТИГНА МЯСТОТО, КЪДЕТО НЯМА ПОВЕЧЕ ЗАПОВЕДИ.
— Какво Да Правя?
— ОЧЕВИДНО НЕ СИ УСПЯЛ ДА СХВАНЕШ ПОСЛЕДНАТА МИ ЗАБЕЛЕЖКА.

Ангамарад пак седна. Освен че под краката му вместо тиня имаше пясък, това място му напомняше подводната бездна.

— ОБИКНОВЕНО ХОРАТА ПРЕДПОЧИТАТ ДА ПРОДЪЛЖАТ НАТАТЪК — опита се да помогне Смърт. — ГЛЕДАТ НАПРЕД КЪМ СЛЕДВАЩИЯ СИ ЖИВОТ.
— Аз Ще Остана Тук, Моля.
— ТУК ЛИ? ТУК НЯМА КАКВО ДА СЕ ПРАВИ — отбеляза Смърт.
— Да, Знам — каза призракът на голема. — Прекрасно Е. Аз Съм Свободен.

2 Arsenal_ENG 7 2 0 1 6 3 3 1 0 7 3 7 16  
3 Ankh_Morpork 7 3 0 1 10 3 2 0 1 10 3 14 15 image
4 Armourers 7 1 1 1 2 2 3 1 0 8 2 6 14 image

02.10.2010 13.25  NZ14CC - Ankh_Morpork




Гласувай:
21
0



1. elineli - Впечатляващ
25.09.2010 22:17
разгром!...Понякога и карфиците помагат.
Чест и почитания мистър "Пратчет" :))))
цитирай
2. spasunger - Ох,
25.09.2010 22:32
Забравих да драсна първия параграф относно мача. Ето, добавих го :-)
цитирай
3. elineli - Незначителност...
25.09.2010 22:59
Останалото - прекрасност! :)))
цитирай
4. анонимен - покрай тебе и аз се регистрирах там, ...
26.09.2010 13:17
покрай тебе и аз се регистрирах там, ама първия мач беше катастрофа 1:5.... още един такъв и ще валят оставки :-))
цитирай
5. rahel - Бих искала
26.09.2010 16:57
да засвидетелствам почитанията си...
цитирай
6. spasunger - explorer
27.09.2010 10:33
Наистина? Кой ти е отбора (име, номер)? Може да направим една приятелска среща хихихи.

Спокойно, тази игра иска търпение. Развива се бавно и постепенно.
цитирай
7. анонимен - казва се The Team United и как така ...
27.09.2010 21:05
казва се The Team United
и как така номер? номер 1 е :-))) ама бъдещ :-))
цитирай
8. анонимен - я, вярно имало и номер...
27.09.2010 21:08
The Team United (665432)
някак много подтискащо изглежда тоз номер
цитирай
9. roza17 - Ужасно трудно е да си свободен. И да ...
28.09.2010 14:53
Ужасно трудно е да си свободен. И да няма заповеди...Ако ми се случи, което е невъзможно, но ако все пак ми се случи, със сигурност няма да зная какво да правя.
цитирай
10. spasunger - explorer
29.09.2010 10:51
Нищо му няма на номера, даже е много полицейски :-)))

Успех ти желая! И по-дълго да задържиш ентусиазма.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 778217
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696