Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
03.10.2010 16:33 - Всичко, от което се нуждаем, е музика
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2515 Коментари: 2 Гласове:
25


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image


image
"Имаше онова наелектризиращо чувство, същото, което получаваш дълбоко в себе си, когато се изправиш пред някой банкер, внимателно изучаващ някой образец на най-големия ти майсторлък. Вселената затаява дъх и ето, че човекът ти се усмихва и ти казва: „Много добре, г-н Измислено Име, ей сега ще пратя служителя ми да Ви донесе парите.“ Това не беше тръпка от преследването, а от изчакването на място, от запазването на хладнокръвие, съсредоточеност и правдоподобност за достатъчно време, че да успееш да баламосаш света и да го завъртиш около пръста си. Заради такива моменти си струваше да се живее, тогава той се чувстваше наистина жив, а мислите му щъкаха като живак и дори самият въздух блещукаше. По-късно това чувство щеше да си представи сметката. Засега обаче той летеше."
...

Stella Rossa11 - Ankh_Morpork   1 - 3

NZ14CC - Ankh_Morpork   1 - 1
 
Stella - Ankh   1 - 3

0 - 1  FC Buj 22"
0 - 2  JL Fernбndez 39"
0 - 3  H Dyrшy 47"
1 - 3  R Langendorff 50"

  NZ14CC - Ankh   1 - 1

0 - 1  C Sousa 31"
1 - 1  A Sergiev 74"

За пореден път Анкх се добра до добър резултат срещу далеч превъзхождащ го съперник. НЗ явно се превръщат в абонати на нашите, след като отново не успяха да победят момците на Олян фон Ментелик и така им позволиха да запишат шести пореден шампионатан мач без загуба.

Хиксът бе изкован през първото полувреме, когато кап. Керът отново се изяви с отлично попадение, а през втората част Анкх се зае да брани резултата, донякъде успешно.

Същевременно Анкх записа и много добър старт в поредното издание на турнира на Псевдо Шампионската Лига, където вече имаме две поредни победи в групата.

...
В два часа сутринта заваля дъжд.

Можеше да е и по-лошо. Можеше да завалят змии. Можеше да завали киселина.

Все още имаше малко покрив и малко стени. Значи все още имаше и малко сграда.

Олян и г-ца Миличкова бяха седнали на куп горещ камънак близо до съблекалнята, която общо взето беше единствената стая, която все още можеше с известно право да се нарече така. Големите бяха стъпкали огъня докрай, позакрепили каквото още можеше да стои право и си бяха отишли без да кажат нито дума, за да продължат чак до залез слънце да не бъдат чукове.

Г-ца Миличкова беше взела в ръце наполовина стопена бронзова лента и я въртеше натам насам.
— Осемнадесет хиляди години... — прошепна тя.
— Цистерната за дъждовна вода — измърмори Олян, взрян в празното пространство.
— Огън и вода... — промълви г-ца Миличкова. — Но не и двете наведнъж!
— Не може ли… някак да се изпече наново или нещо такова? — това му прозвуча безнадежно още докато го казваше. Но беше видял как другите големи преравят трошляка.
— Не остана достатъчно. Само прах, смесен с какво ли не — въздъхна г-ца Миличкова. — А той не искаше нищо друго, освен да е полезен.

Олян се загледа в остатъците от писмата. Потопът беше разнесъл чернилката от тяхната пепел навсякъде по руините. Те не искаха нищо друго, освен да бъдат доставени, помисли си той. В такива моменти седенето за девет хиляди години на дъното на океана изглеждаше напълно привлекателно.

— Той смяташе да чака, докато Вселената не се завърти в кръг. Ти знаеше ли?
— Да, ти ми каза — отговори Олян.

Няма по-тъжна миризма от миризмата на мокра горяла хартия, мислеше си Олян. Тя значеше, че всичко е свършило.

— Няма какво да се разчита, че Ветинари ще построи Пощата наново — продължаваше г-ца Миличкова. — Ако се опита, Мангизов ще се погрижи хората да се развилнеят. Разхищение на държавни средства. Той си има приятелчета. Хора, които му дължат пари и услуги. Бива го да се оправя с тоя род хора.
— Мангизов беше. Той нареди да се подпали пожарът — отбеляза Олян. — Беше потресен да ме види в ресторанта. Мислил е, че ще съм тук.
— Никога няма да успееш да го докажеш.

Сигурно няма да мога, съгласи се наум Олян, някъде всред скръбната, задимена празнота посред главата си. Стражата беше цъфнала тук по-бързо, отколкото Олян беше забелязал, че е обичайно за градските полицаи. Водеха си и върколак. Е, за повечето хора щеше да е просто едно красиво куче, но отраснеш ли в Юбервалд при дядо, отглеждащ кучета, ще се научиш да различаваш белезите. Този тук имаше нашийник, задуши жаравата още преди тя да престане да дими и надуши нещо повече за душене в покрова от пушещи сажди и пепел. Те копаха там и после се стигна до един нелеп разпит...

Олян се справи с него колкото можа при дадените обстоятелства. Най-важното беше никога да не им казваш истината. Ченгетата и без това никога не вярваха на каквото им казват хората, така че нямаше защо да им създава допълнителна работа.

— Крилат скелет ли? — беше произнесъл Олян с тон, със сигурност прозвучал като искрена изненада.
— Да, господине. В човешки ръст, но много… увреден. Даже бих казал разпердушинен. Чудя се, дали не знаете нещо повече по този въпрос? — стражарят беше капитан. Олян така и не успя да го разгадае. Лицето му не издаваше нищо, което капитанът не искаше да издаде. Нещо в него намекваше, че вече знае отговорите, но все пак задава въпросите, колкото да се съблюдава приличието.
— Сигурно ще да е извънредно голям гълъб? Те бяха истинска напаст в тази сграда — беше му казал Олян.
— Съмнявам се, господине. Ние смятаме, че беше банши, г-н Ментелик — беше рекъл търпеливо капитанът. — Много рядък вид.
— А аз си мислех, че те само кряскат от покривите на хора, които ще умрат — беше вметнал Олян.
— Така е с цивилизованите, господине. Дивите предпочитат да действат без посредници. Вашият младеж не беше ли казал, че е ударил нещо?
— А, да, Станли беше споменал за нещо хвърчащо, да, имаше нещо такова — засеща се Олян. — Аз обаче си помислих, че е било просто…
— … извънредно голям гълъб. Виждам, виждам. А да имате някакво предположение за това, как е започнал пожарът? Доколкото разбрах, вие използвате навсякъде безопасни фенери.
— Опасявам се, че вероятно е било спонтанно самовъзпламеняване в купчините писма — Олян беше имал време да измисли това.
— Някой да се е държал странно?
— В Пощата, капитане, е много трудно да се отсъди кое е странно. Повярвайте ми.
— Да са Ви били отправяни заплахи? От някого, когото сте раздразнили може би?
— Нищо подобно.

Капитанът въздъхна и прибра бележника си.
— Въпреки всичко ще оставя няколко души да наглеждат мястото за през нощта — беше казал той. — Похвално е, че спасихте котката, господине. Като излязохте, Ви посрещнаха с истинско ликуване. И само още едно нещо, господине…
— Да, капитане?
— Защо ли ще му е на едно банши, или може би на гигантски гълъб, да напада г-н Грош?

И Олян си помисли: шапката…

И Олян каза:
— Нямам представа.
— Да господине. Сигурен съм, че нямате — каза капитанът. — Сигурен съм че нямате. Аз съм капитан Керът Стоманолеярсон, господине, макар че на повечето хора съм известен като капитан Керът. Не се колебайте да ме потърсите, господине, ако Ви се случи нещо. Ние сме тук за ваша защита.

И какво щяхте да сторите срещу баншито? — попита го наум Олян. Подозирате Мангизов. Браво на вас. Но хора като Мангизов не ги е еня за Закона. Те никога не нахлуват с взлом, а просто ще използват хора, които нахлуват. И няма да намерите нищичко, ама нищичко записано черно на бяло.

Точно преди капитанът да се обърне да си върви, Олян беше сигурен, че върколакът му намигна.

...
А сега, докато дъждът прокапваше и просъскваше по все още нагорещените камъни, Олян огледа огньовете. Все още имаше доста от тях, там, където големите бяха струпали жаравата. Понеже това беше Анкх-Морпорк, нощните хора се бяха спуснали насам като мъгла и се бяха скупчили около тях да се топлят.

Тук щеше да отиде цяло състояние. Е и? Той да не би да не знаеше откъде може да вземе купища пари? Собствено те не му трябваха. Бяха само начин да си отчита бройката. Но с това вече беше свършено, защото те принадлежаха на Албърт Искрометов и останалите, а не на един невинен началник на Пощата.

Той свали златната си шапка и я заоглежда. Аватар, беше казал Пелц. Божество, въплътено в човек. Той обаче не беше бог, а само мошеник в златен костюм, чиято машинация беше приключила. Къде ли се губеше сега ангелът? Къде бяха боговете, точно когато човек имаше нужда от тях?

Боговете да са му на помощ.

Шапката проблясна на светлината от огньовете и различни части от мозъка на Олян заискряха. Не посмя да диша, когато мисълта се пръкна, та да не би някак да я подплаши. Беше толкова... просто! И беше нещо, което не би могло да хрумне на никой честен човек.

— Всичко, от което се нуждаем — произнесе той, — е…
— Е какво? — сепна се г-ца Миличкова.
— Е музика! — провъзгласи Олян.

После стана и събра ръце на рупор:
— Ей, хора! Някой да свири на банджо? Или може би на нещо дето прави цигу-мигу? Давам еднодоларова марка със значителна колекционерска стойност на всеки, който съумее да изкара валсов ритъм. Нали знаете, раз-два-три, раз-два-три?
— Да не би да си напълно полудял? — подхвана г-ца Миличкова. — Защото си определено…

Тя спря, когато един размъкнат мъж потупа Олян по рамото и сподели:
— Аз свиря на банджо, а аверчето ми Хъмфри е жесток с хармониката. Хонорарът ще е долар, сър. В монета, моля, понеже доколкото не мога да пиша, а не знам никого да може да чете.
— Скъпа моя госпожице Миличкова — усмихна й се лудешки Олян. — Имате ли си някакво друго име? Някакъв прякор или галено име или както са те наричали като малка, някое хубавичко умалително име, с което да не възразяваш да те наричат?
— Да не си пиян? — тросна се тя.
— За нещастие не съм — отвърна той. — А как ми се щеше да бях. Е, госпожице Миличкова? Та аз даже успях да спася най-хубавия си костюм!

Това я завари неподготвена и отговорът й се изплъзна преди вроденият й цинизъм да успее да залости вратата:
— Брат ми ми казваше… ъ…
— Да?
— Трепачка — призна си г-ца Миличкова. — Но го имаше предвид в добрия смисъл. Ти обаче дори не си помисляй да го използваш!
— А какво ще кажеш за Бодилче?
— Бодилче? До-обре, мога да преживея Бодилче — склони г-ца Миличкова. — Което ще рече, че и ти също ще можеш. Но сега не му е времето за танци…
— Напротив, Бодилче — грейна на светлината на огъня Олян, — тъкмо сега му е времето. Ще танцуваме, после ще поприберем малко, за да сме готови, като стане време за отваряне, ще възстановя пощенските доставки, ще поръчам да построят наново сградата и ще направя всичко да си бъде както е било преди. Само стой ме гледай.
— Знаеш ли, сигурно е вярно, че работата в Пощата подлудява хората — забеляза г-ца Миличкова. — И откъде, да попитам, ще намериш парите за строежа?
— Боговете ще ми дадат — отвърна Олян. — Вярвай ми.

Тя го зяпна:
— Сериозно?
— Смъртоносно сериозно — подтвърди Олян.
— Ти ще се молиш за пари?
— Не точно, Бодилче. На тях всеки ден им се изсипват хиляди молитви. Аз имам други планове. Ще възстановим Пощата, г-це Миличкова. Няма защо да мисля като полицай, нито пък като пощаджия, нито като писар. Ще трябва да направя каквото трябва по мой си начин. А след това ще докарам Гепи Мангизов до банкрут още до края на тази седмица.

Устата й стана точно като буквата О.
— И как точно смяташ да го постигнеш? — успя най-накрая да продума тя.
— Нямам представа, но всичко е възможно, ако танцувам с теб и си запазя и десетте пръста на краката. Ще танцуваме ли, госпожице Миличкова?

Тя беше възхитена и изумена и шашната, а на Олян фон Ментелик му харесваше проявата на тези качества в хората. Поради някаква причина се чувстваше съвършено щастлив. Не знаеше защо и не знаеше какво точно ще прави после, но щеше да е голяма веселба...

Имаше онова наелектризиращо чувство, същото, което получаваш дълбоко в себе си, когато се изправиш пред някой банкер, внимателно изучаващ някой образец на най-големия ти майсторлък. Вселената затаява дъх и ето, че човекът ти се усмихва и ти казва: „Много добре, г-н Измислено Име, ей сега ще пратя служителя ми да Ви донесе парите.“ Това не беше тръпка от преследването, а от изчакването на място, от запазването на хладнокръвие, съсредоточеност и правдоподобност за достатъчно време, че да успееш да баламосаш света и да го завъртиш около пръста си. Заради такива моменти си струваше да се живее, тогава той се чувстваше наистина жив, а мислите му щъкаха като живак и дори самият въздух блещукаше. По-късно това чувство щеше да си представи сметката. Засега обаче той летеше.

Беше се върнал в играта. Сега обаче, озарен от догарящите отминали дни, той валсираше с г-ца Миличкова, докато импровизираният оркестър импровизираше импровизирането си.

...
После тя се прибра да си ляга, озадачена, но усмихваща се странно, а той се върна в кабинета си, в който не достигаше цяла стена, и се обърна към религията, както никой дотогава не се беше обръщал към нея.

Младият жрец на Бога-Крокодил Офлър не беше много-много във форма в 4 ч. през нощта, но мъжът с крилатата шапка и златния костюм изглежда знаеше какво трябва да става, така че жрецът го прие както си беше. Той не беше особено умен, поради което беше на тази смяна.

— Искате да доставим това писмо до Офлър ли? — недоумяваше той и се прозяваше. В ръцете му беше връчен пощенски плик.
— Адресирано е до него — заяви Олян. — Има си марка и печат. На едно добре написано писмо няма как да не му бъде обърнато внимание. Освен това нося половин кило кренвирши, както, доколкото знам, повелява обичаят. Крокодилите нали обичат кренвирши.
— Строго погледнато, виждате ли, това, което се възнася към боговете, са молитвите... — измънка колебливо жрецът.

Корабът на храма беше безлюден, с изключение на дребен старец в излиняла роба, премитащ сънливо пода.
— Доколкото разбирам — поясни Олян, — кренвиршното приношение достига до Офлър като го опичат, нали така? И духът на кренвиршите се възнася до Офлър посредством миризмата, нали? И тогава вие изяждате кренвиршите, нали така?
— А, не. Не е точно така. Изобщо не е така — завъзразява младият жрец, който си спомняше тази част. — Може и да изглежда така за непосветените, но както казахте, истинската Kренвиршовост отива директно при Офлър. Той, естествено, изяжда духа на кренвиршите. А ние ядем само тленната земна обвивка, която, повярвайте ми, в устата ни се превръща в прах и пепел.
— Тогава това обяснява защо миризмата на кренвиршите винаги е по-добра от самия кренвирш, а? — изтъкна Олян — Винаги съм го забелязвал.

Жрецът беше впечатлен.
— Вие богослов ли сте, господине? — попита с интерес той.
— Аз съм… в един сроден бранш — отговори Олян. — Но вижте как виждам нещата аз: ако прочетете писмото, ще е все едно сам Офлър го чете, прав ли съм? През вашите очни ябълки духът на писмото ще възлезе към Офлър, нали? И тогава ще мога да ви дам кренвиршите.

Младият жрец отчаяно се заозърта из храма. Беше още твърде рано. Когато от твоя бог, метафорично казано, не може да се очаква кой знае какво, докато пясъчните брегове не се нагреят едно хубаво, старшите свещенослужители бяха склонни да се излежават.

— Предполагам, може и да е така — съгласи се той неохотно. — Няма ли как да почакате докато Настоятелят отец Джоунс не…
— Всъщност бързам — прекъсна го Олян, направи пауза и добави. — Донесох и медена горчица. Най-добрата подправка за кренвирши.

Внезапно жрецът се обърна целият в слух.
— Коя марка??
— Екстра Специалният Резерв на Г-жа Едит Просмуковска — вдигна бурканчето Олян.

Лицето на младежа просия. Беше ниско в йерархията и не получаваше много повече кренвирши от Офлър.
— Боже, че това е скъпо! — секна дъхът му.
— Да, тайната е в точната пропорция див чесън — кимна Олян. — Но сигурно ще се наложи да почакам, докато отецът Настоятел…

Жрецът грабна буркана и заговори припряно:
— Не, не, виждам, че бързате. Ей сега ще го направя. Сигурно е прошение за помощ?
— Да, бих искал светлината на очите и блясъкът на зъбите на Офлър да възсияят върху моя колега Контроливър Грош, който понастоящем е в Болницата на Лейди Сибил — каза Олян.
— О, да — успокои се новоръкоположеният свещенослужител, — често служим подобни молебни…
— И освен това — продължи Олян, — бих желал сто и петдесет хиляди долара. За предпочитане Анкх-Морпоркски, но няма да откажа и да са в други приемливо стабилни валути.

...
Като се връщаше в руините на Пощенската Палата, в походката на Олян вече се забелязваше известен намек на танц. Беше пуснал писма до Офлър, Ом и Слепия Йо, всичките доста важни богове, както и до Аноя, малко известната богиня на Нещата Заклещили Се В Чекмеджета*. Тя си нямаше свой храм и й служеше само една жрица на частично работно време на улица Кабелна, но Олян имаше чувството, че до края на деня Аноя ще бъде предопределена за по-висша съдба. Беше я подбрал, само защото му беше харесало как звучи името й.

[* Често, но не и винаги, това е черпак, но понякога е метална бъркачка за яйца или, по-рядко, механична белачка, която никой вкъщи не си признава да е купувал. Отчаяното безумно тракане с чекмеджето и крясъците: „Как може да се затвори с проклетия боклук, а да не може да се отвори, бе? Кой идиот го е купил това? Използвали ли сме го изобщо?“ е хвала в ушите на Аноя. Тя също така яде тирбушони.]

Смяташе да им остави около час. Боговете работят бързо, нали така?

...
Дневната светлина не беше подобрила вида на Пощата. Към половината от сградата все още стърчеше. Но дори като се броят брезентовите платнища, пространството под покрив беше малко и тъмно. Хората се размотаваха наоколо, несигурни какво да правят.

Е, той щеше да им каже.

Първият, когото видя, беше Джордж Аджи, задал се към него с бързо куцане.
— Ужасно, сър, ужасно е. Като чух, веднага пристигнах… — започна той.
— Радвам се да те видя, Джордж. Как е кракът?
— Какво? А, на д’бре отива, сър. Малко се е запалил, да, но пък колко свещи ш’си спестя от него. Ама к’во ш’пра…
— Ти ще си ми заместник, докато г-н Грош не излезе от болницата — съобщи му Олян. — Колко пощальони можеш да събереш?
— Около дузина, сър, ама к’во ш’пра…
— Ще придвижваме пощата, какво друго, г-н Аджи! Това ни е работата. Кажи на всички, че днешното специално предложение е гарантирана доставка до Псевдополис за десет цента! Всички останали могат да попочистят малко. Още ни е останал малко покрив. Отворени сме както винаги. По-отворени отколкото винаги.
— Но… — Аджи не намери думи и просто махна с ръка към развалините. — Ам’че това?
— Ни дъжд ни огън, г-н Аджи! — сряза го Олян.
— Ам’че туй го нямаше на лозунга, сър — стъписа се Аджи.
— От утре ще го има. А, Джим…

Кочияшът с огромното си плющящо пътно наметало се наведе към него и проръмжа:
— Проклетият Мангизов беше, а? Гадният му подпалвач! Какво можем да сторим за вас, г-н Ментелик?
— Още ли можете да изкарате днешния си курс до Псевдополис? — попита го Олян.
— Да — отговори Джим. — Хари и момците изведоха всичките коне, веднага щом те надушиха пушека и загубиха само една карета. Ще ти помогнем ние, адски вярно си е, тъй де, ама Магистралната си работи, та пушек се дига. Само си губиш времето.
— Вие ми осигурете колелата, Джим, а аз ще ви дам какво да карате — отсече Олян. — В десет ще имаме за вас един чувал.
— Нещо сме много сигурни, а, г-н Ментелик? — наведе глава настрани Джим.
— Един ангел ми се яви насън и ми каза туй-онуй — каза Олян.

Джим се ухили:
— Тъй ли било, а? Ангел, а? Много своевременна помощ в тежки времена, поне тъй ми е дадено да разбирам, хъ.
— Човек да не повярва — заключи Олян и се качи в осаждената, ветровита, тристенна пещера, в каквато се беше превърнал кабинетът му. Избърса пепелта от стола, бръкна в джоба си и извади писмото от "Димящото гну" на бюрото си.

Единствените хора, които биха могли да знаят кога ще се строши една щракалкова кула, трябваше да работят в компанията, нали така? Или, по-вероятно, да са били работили в компанията. Ха. Така ставаха те тези неща. Ето да речем онази банка в Сто Лат — той изобщо нямаше да успее да подправи онези платежни, ако не беше онзи продажен служител, който му предаде онази стара счетоводна книга с всичките му подписи в нея. Хубав ден беше тогава.

Голямата Магистрална Линия А.Д. би следвало не да си създава врагове, а да ги произвежда в промишлени количества. И ето че тези типове, Димящото гну, решили да му помогнат. Незаконни сигналчици. Като си помисли само човек за всичките тайни, които ще да знаят те… Той следеше с едно ухо биенето на часовника, а сега беше станало девет без петнадесет. Какво ли ще сторят? Някоя кула ли ще гръмнат? Да, обаче в кулите работеха хора. Сигурно нямаше да е това…

— О, г-н Ментелик!

Не се случва често хлипаща жена да нахлуе в стаята и да се хвърли на врата на човек. На Олян досега това не му се беше случвало. Е, сега му се случи и изглеждаше толкова жалко, че жената беше г-ца Маккалариат. Тя мина препъвайки се през кабинета и се вкопчи в шашардисания Олян, със стичащи се по лицето й сълзи.
— О, г-н Ментелик! — проплака тя. — О, г-н Ментелик!

Олян залитна под тежестта й. Така беше увиснала на яката му, че нищо чудно да се озовеше на пода, а самата мисъл да го намерят на пода с г-ца Маккалариат беше… добре де, беше просто немислима. Мозъкът щеше да се взриви преди да си я представи. В сивата си коса тя имаше розова шнола. С мънички ръчно изрисувани теменужки. Която гледка, само на сантиметри от очите на Олян, беше някак нелепо смущаваща.

— Айде, айде, стегнете се, г-це Маккалариат, стегнете се — измънка той, мъчейки се да запази баланса и за двамата.
— О, г-н Ментелик!
— Да, наистина, г-це Маккалариат — каза той отчаяно. — С какво мога да съм Ви…
— Г-н Аджи каза, че Пощата вече никога няма да бъде построена отново! Той казва, че лорд Ветинари никога няма да отпусне пари! О, г-н Ментелик! Цял живот съм мечтала да работя на гише тук! Баба ми ме научи на всичко, дори ме караше да се упражнявам с дъвкане на лимони, за да докарам правилното изражение! И аз предадох всичко и на дъщеря ми. Тя, миличката ми, има такъв глас, че бели боята от стените! О, г-н Ментелик!

Олян отчаяно затърси къде може да потупа жената, без да попадне на нещо подгизнало или да излезе от рамките на приличието. Накрая се спря на рамото й. Наистина, ама наистина се нуждаеше от г-н Грош. Г-н Грош знаеше как да се оправя с такива неща.

— Всичко ще се оправи, г-це Маккалариат — заутешава я той.
— А горкичкият г-н Грош! — изхлипа жената.
— Доколкото разбрах, ще се оправи, г-це Маккалариат. Нали знаете какво казват за болницата „Лейди Сибил“: някои хора излизат живи.

А наум добави: „Наистина, ама наистина се надявам да излезе оттам. Без него съм загубен“.

— Всичко е толкова ужасно, г-н Ментелик! — г-ца Маккалариат беше твърдо решена да изпие горчивата чаша на отчаянието до последната утайка. — Всичките ще стигнем до просешка тояга!

Олян я хвана под ръка и внимателно я заизвежда, борейки се срещу представата за г-ца Маккалариат с просешка тояга.
— А сега ме изслушайте внимателно, г-це Мак… Между другото, как Ви е първото име?
— Анестезия, г-н Ментелик — изсекна се в кърпичката си г-ца Маккалариат. — На баща ми му харесало звученето.
— Добре… Анестезия, твърдо съм убеден, че до края на този ден ще разполагам с парите за строежа — заяви Олян.

„Тя си издуха носа в него и, да, точно така, ох майчице, сега ще си го пъхне в ръкава на жилетката, о богове…“

— Да, и г-н Аджи каза така, а се носи и слух, сър. Говори се, че сте пратили на боговете писма, в които сте им искали пари! О, сър! Не ми е работа да Ви го казвам, сър, но боговете не раздават пари на хората!
— Аз имам вяра, г-це Маккалариат — изпъна се Олян.
— В моето семейство сме аноянци вече от пет поколения, сър — сподели г-ца Маккалариат. — Всеки ден тракаме с чекмеджетата и досега не сме получили нищо... солидно, както сигурно бихте се изразили Вие, освен когато баба ми извади бъркачка за яйца, която не си спомняше да е оставяла там, но всички бяхме сигурни, че това беше случайност…

— Г-н Ментелик! Г-н Ментелик! — извика някой. — Казват, че щракалките… О, колко съжалявам… — изречението затъна в някакъв сладникав сироп.

Олян въздъхна и се обърна към ухиления новодошъл в измацаната със сажди врата:
— Да, г-н Аджи?
— Чухме, че щракалките пак са спрели, сър! За Псевдополис! — докладва Аджи.
— Ау, колко прискърбно — каза Олян. — Да вървим, г-це Маккалариат, да вървим, г-н Аджи, да придвижваме пощата!

...
В онова, което беше останало от залата, се беше насъбрала тълпа. Както беше забелязал Олян, гражданите си падаха по нови неща. Вярно, Пощата беше старо нещо, но пък толкова старо, че по вълшебен начин пак се беше оказала новост.

Те посрещнаха Олян с ръкопляскания. Само им дай шоу, винаги им давай шоу. Анкх-Морпорк винаги ще ръкопляска на едно шоу.

Олян намери стол, качи се на него и събра длани пред устата си.
— Специално предложение за днес, дами и господа! — занадвиква врявата той. — Пощата до Псевдополис е намалена до само три пенса на плик. Три пенса, дами и господа! Каретата тръгва в десет! А ако на някого са му останали щракограми, подадени при нашите изпитващи затруднения колеги от Голямата Магистрална, и ако бъде толкова добър да си ги вземе обратно и да ни ги донесе тук, ние ще му ги доставим безплатно!

Това предизвика допълнително вълнение и някои хора се измъкнаха от навалицата и се забързаха навън.

— Пощенската служба, дами и господа! — провъзгласи Олян. — Ние доставяме!

В отговор получи одобрителни възгласи.

— Искате ли да научите нещо наистина интересно, г-н Ментелик? — притича към него Станли.
— И какво е то, Станли? — попита Олян, докато слизаше от стола.
— Продадохме много от новите еднодоларови марки тази сутрин! И знаете ли какво? Хората си пращат писма до самите себе си!
— Какво!? — смая се Олян.
— Само за да може марките да са минали през Пощата, сър. Това, знаете ли, ги прави истински! Доказва, че са били използвани. Те ги колекционират, сър! А има и още по-добро, сър!
— Че какво може да е по-добро от това, Станли? — Олян погледна надолу към него. И да, момчето имаше нова фланелка с изображение на еднопенсова марка и лозунга: „Питай Ме За Марките“.
— От Сто Лат искат Тиймър и Спулс да им направят техен собствен комплект! А и другите градове също питат за това, сър!

Олян си отбеляза наум: често ще сменяме марките. И ще предлагаме нови марки на всички градове и страни, за които можем да се сетим. Всички ще предпочитат да си имат собствени марки, вместо да „ближат задницата на Ветинари“, а ние ще им доставим това удоволствие, стига да доставят нашата поща, а г-н Спулс ще ни изрази своята признателност по съвсем определен начин, за това ще се погрижа лично.

— Съжалявам за твоите карфици, Станли.
— Карфици? — сепна момчето. — О, карфиците ли? Карфиците са само остри метални неща, сър. Карфиците са мъртви!

Това е то прогресът, мислеше си Олян. Никога не преставай да се движиш. Може и да има нещо зад гърба ти.

Всичко което ни трябва сега, е боговете да ни се усмихнат.

Хъм. Струва ми се, че навън ще ни се усмихнат малко по-широко.

Олян излезе на дневна светлина. Разликата между вътре и вън на Пощата вече не беше толкова отчетлива, както някога, но и там имаше много народ. Имаше и по някой друг стражник. Те щяха да са от полза. Вече го наблюдаваха подозрително.

Е добре, това беше значи. Да се оправи той сега щеше да е цяло чудо. Всъщност, да пукне, ако наистина нямаше да си бъде цяло чудо!

Олян се загледа в небето и се вслуша в гласовете на боговете.

2 Armourers 8 2 1 1 4 2 3 1 0 8 2 8 17 image
3 Ankh_Morpork 8 3 0 1 10 3 2 1 1 11 4 14 16  
4 MNEMZ 8 3 1 0 12 2 2 0 2 3 4 9 16 image

09.10.2010 13.25  Lagash - Ankh_Morpork




Гласувай:
25



1. injir - Kaто ти тръгне бизнесът, все зап...
03.10.2010 20:24
Kaто ти тръгне бизнесът, все започват да те гледат подозрително.
цитирай
2. spasunger - :-)
04.10.2010 10:41
Или направо да палят сергиите.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051931
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699