Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Постинг
11.10.2010 15:28 - Боговете не правят такива неща
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 4154 Коментари: 6 Гласове:
22


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


image


image
"Ето това беше то — най-голямото от всички съкровища, Надеждата.

Един сигурен начин да станеш беден наистина много бързо и да си останеш беден.

Може и да си ти. Да, ама няма."
...

Ankh_Morpork - Falcon Flyers
  0 - 1

Lagash - Ankh_Morpork   0 - 1  
Ankh -  Flyers   0 - 1

0 - 1  M Pant 38"

  Lagash - Ankh   0 - 1

0 - 1  C Sousa 59"


Въпреки неприятната и доста случайна загуба по средата на груповата фаза в Псевдо Шампионската Лига, Анкх все още се задържа в зоната на директното класиране за елиминациите в турнира. Разбира се до края на групите има още толкова мачове и Анкх се надяват да вземат поне още една победа, за да си подсигурят участието по-нататъка.

Далеч по-важен беше съботният мач срещу троловете от Лагаш, в който Анкх, вече по установен навик, надхитри далеч превъзхождащия го съперник и му мушна един-единствен, но напълно достатъчен гол. Поредните три точки на гости на наглед по-силен отбор поддържат надеждите на Анкх за гонене на титлата. Както казват, апетитът идва с яденето. Кой би предположил в началото на сезона, че вместо да се борим за оцеляваме, четири кръга преди края на сезона все още ще се протягаме към златните медали?

...
Часовниците забиха седем часа.

— А, г-н Ментелик, — вдигна поглед лорд Ветинари — Толкова съм Ви благодарен, че решихте да се отбиете. Какъв напрегнат ден, нали? Дръмнот, ще изпратите ли г-н Ментелик до стола му? Пророчествата могат да са извънредно изтощителни, доколкото разбирам.

Олян махна с ръка на чиновника да не си прави труда и отпусна болящото си тяло на стола.
— Не беше точно мое "решението" да се отбия — забеляза той. — Всъщност един възедричък трол стражник връхлетя и ме сграбчи за ръката.
— О, без съмнение за да Ви подкрепи. — Лорд Ветинари се беше втренчил в битката между каменните тролове и каменните джуджета на игралната маса. — А Вие не го ли съпроводихте по Ваша собствена воля?
— Много съм привързан към ръката си — изтъкна Олян. — Помислих си, че ще е по-добре да я последвам. Какво мога да сторя за Вас, милорд?

Ветинари се изправи и отиде да седне на стола зад бюрото си, откъдето заразглежда Олян с нещо, което още малко и щеше да заприлича на веселие.
— Командор Ваймс ми изпрати доста сбит доклад по днешните събития. — Ветинари остави една тролска фигурка и прелисти някакви книжа. — Като се започне с тазсутрешните безредици в офисите на Голямата Магистрална, както той твърди, под Ваше подбудителство…?
— Но аз не съм направил нищо освен да изявя готовността си да доставя щраксове, забавили се поради днешната прискърбна авария! — посочи Олян. — Как бих могъл да очаквам, че онези идиоти в офиса им ще откажат да върнат щракограмите на клиентите си! Ами че нали хората са си платили в аванс. Аз просто исках да предложа помощ в тези трудни времена. И определено не съм „подбуждал“ никого да налага чиновници със стол!
— Разбира се че не сте, разбира се — съгласи се лорд Ветинари. — Сигурен съм, че действията Ви са били напълно невинни и подбуждани от най-добри намерения. Обаче... изгарям от желание да чуя нещо повече за златото, г-н Ментелик. Сто и петдесет хиляди долара, доколкото съм осведомен.

— Част от случилото се просто ми се губи — отвърна Олян. — А и останалото ми е малко смътно.
— Да, естествено, предполагам, че ще е така. Вероятно бих могъл да Ви опресня за някои подробности — предложи лорд Ветинари. — Към средата на сутринта Вие, г-н Ментелик, сте разговаряли с хората пред Вашата толкова прискърбно пострадала Палата — тук Патрицият се свери с бележките си, — когато внезапно сте погледнали нагоре, заслонили сте очите си с длани, паднали сте на колене и сте се развикали: „Да, да, благодаря ви, аз не съм достоен, слава да бъде, птици да почистят зъбите Ти, алилуя, възгърмете чекмеджетата си“ и други подобни изрази, с което сте предизвикали всеобщ интерес, след което сте се изправили с разпростряни ръце и сте извикали: „Сто и петдесет хиляди долара, закопани в полето! Благодаря, благодаря, веднага ще ида да си ги взема!“ После сте изтръгнали лопата от ръцете на един от хората, помагащи с разчистването на развалините, и сте се запътили целенасочено извън града.
— Нима? — промълви Олян. — За мен всичко е общо взето едно тъмно петно...
— Несъмнено, несъмнено... — кимна радостно Ветинари. — Сигурно ще сте крайно изненадан да разберете, че известен брой хора са Ви последвали, г-н Ментелик? Включително г-н Помпа и двама-трима представители на Градската Стража.
— О небеса, наистина ли?
— Определено. В продължение на няколко часа. На няколко пъти сте спирали за молитва. Остава ни да приемем, че е било за напътствие, довело в крайна сметка стъпките Ви до една малка горичка всред зелевите поля.
— Нима? Опасявам се, че всичко в паметта ми е като в мъгла — вметна Олян.

— Доколкото разбирам, сте копали като демон, съгласно свидетелството на Стражата. И забелязах, че голям брой почтени и достоверни свидетели са присъствали, когато лопатата Ви е ударила капака на... ковчежето. Доколкото разбирам, „Вестникът“ ще публикува снимка в следващото си издание.

Олян си замълча. Това беше единственият начин да е сигурен.

— Някакви коментари, г-н Ментелик?
— Не, милорд, всъщност нямам.
— Хъм. Преди около три часа в този кабинет бяха старшите Жреци на три от основните религии, както и една крайно изумена "жрица" на свободна практика, която доколкото разбирам се грижи за земните дела на Аноя съвместно с тези на още няколко дребни божества. Всичките те твърдят, че именно техният бог или богиня Ви е казал къде е златото. А Вие самият случайно да си спомняте кой от тях е бил?
— В известен смисъл аз не толкова чух, колкото почувствах Гласа... — отговори предпазливо Олян.
— Естествено — съгласи се Ветинари, след което добави: — Между другото, от своя страна всички те почувстваха, че храмовете им трябва да получат десятък от парите. По един на всеки.
— Шестдесет хиляди долара? — скокна Олян. — Това не е справедливо!
— Възхищавам се на скоростта на вътрешната Ви аритметика във Вашето смутено състояние. Радвам се да видя, че тук няма никаква неяснота — отбеляза Ветинари. — Бих си позволил да Ви посъветвам да дарите петдесет хиляди долара, разделени на четири равни части. В крайна сметка това е по един много публичен и много несъмнен и необратим начин дар от боговете. Нима не настъпи време за благочестива благодарност?

Последва продължителна пауза, след което Олян вдигна пръст и съумя въпреки всичко да изкара бодра усмивка:
— Мъдър съвет, милорд. Да не говорим, че знае ли човек кога ще му потрябва една молитва!
— Именно — кимна лорд Ветинари. — По-малко е от това, за което са настоявали, но е повече отколкото са очаквали, а аз им посочих, че остатъкът от парите ще бъде употребен за обществено благо. Нали ще бъде употребен за обществено благо, г-н Ментелик?
— О, да. Определено!
— Което е много удачно стечение на обстоятелствата, доколкото понастоящем парите се помещават в килиите на командир Ваймс. — Ветинари погледна надолу към панталоните на Олян. — Виждам че целият Ви прекрасен златен костюм е окалян, г-н Началник Пощите. Чудна работа, всичките тези пари, заровени в полето. И все още ли не си спомняте нищо за това, как стигнахте до там?

Изражението на Ветинари започна да му действа на нервите. Ти знаеш, мислеше си той. И аз знам, че ти знаеш. И ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш. Но аз знам, че ти не можеш да си сигурен, не и сигурен!

— Добре де… имаше един ангел — каза накрая той.
— Така ли? И какъв по-точно?
— Такъв, какъвто може да му дойде на човек само веднъж, мисля — отговори Олян.

— А, добре... Е, в такъв случай за мен всичко изглежда изяснено — Ветинари се облегна на стола си. — Рядко е смъртен човек да се сподоби с такъв миг на божествено откровение, но жреците ме уверяват, че такива неща са възможни, а кой ще знае по-добре от тях, нали? Всеки, който дори предположи, че парите са били по някакъв начин… неправомерно придобити, ще трябва да се разправя с някои разбушували се жреци и освен това, предполагам, изобщо няма да може да си затвори чекмеждетата в кухнята. Освен това Вие дарявате парите на града… — Той вдигна ръка, когато Олян си отвори устата. — … тоест на Пощенската Служба, поради което не може да става дума за лична облага. Парите не изглежда да имат собственик, въпреки че до този момент, естествено, деветстотин тридесет и осем души биха желали да ме убедят, че парите им принадлежат. Какво да се прави, такъв е животът в Анкх-Морпорк. Така че, г-н Ментелик, на Вас Ви се възлага да построите наново Пощата колкото е възможно по-скоро. Сметките ще бъдат платени и, понеже парите са практически дар от боговете, данъкоплатците няма да бъдат обременени. Добра работа, г-н Ментелик. Много добра работа. Е добре, не ме оставяйте да Ви задържам...

Олян тъкмо хвана дръжката на вратата, когато чу гласа зад себе си:
— Още само една дребна подробност, г-н Ментелик.

Той спря:
— Да, сър?
— Струва ми се, че сумата, с която боговете толкова щедро са благоволили да ни благословят, по чисто стечение на обстоятелствата, съответства на оценката на плячката на един прочут престъпник, която плячка, доколкото знам, така и не е била открита.

Олян се втренчи в дърворезбата пред очите си. „Как може този човек да управлява само един град?“ — мислеше си той. — „Защо ли не управлява целия свят? Така ли се държи и с другите хора? Все едно си кукла на конци. Единствената разлика е, че той успява да те накара сам да си дърпаш конците.“ Той се обърна, внимавайки лицето му да е безизразна маска.
— Нима, сър? Кой ли може да е това? — произнесе той.
— Някой си Албърт Искрометов, г-н Ментелик.
— Той е мъртъв, сър — каза Олян.
— Сигурен ли сте?
— Да, сър. Бях там, когато го обесиха.
— Много добра памет имате, г-н Ментелик — каза Ветинари и премести една фигурка на джудже от единия до другия край на дъската.

...
„Проклятие! Проклятие! Проклятие!“ — завика Олян, но само за вътрешна употреба. Беше се съдрал от работа за тези па… добре де, банките и търговците се бяха съдрали от ра… добре де, някъде надолу по йерархията все някой се е съдрал от работа за парите, а сега една трета от тях е… какво да го увъртаме, открадната, няма друга дума за това, което се случи. Олян изпита известно неправедно възмущение по този повод.

Естествено, той щеше да даде повечето от тях за Пощенската служба, нали затова беше цялата работа, но можеше да се построи съвсем прилична сграда и за значително по-малко от сто хиляди долара, а Олян се беше надявал да падне нещичко и за самия него.

И все пак той се почувства доволен. Може би това беше онази „чудесна топлинка в сърцето“, за която разправяха хората. А и за какво му бяха на него парите? Всъщност той никога не беше имал време да харчи. Защото какво в крайна сметка можеше да си купи един виртуоз на престъпността? Не се намираха много крайморски имения с потоци от истинска лава наблизо и с надежден източник на пирани, а светът адски сигурно нямаше нужда от поредния Мрачен Владетел, не и докато Мангизов се справя толкова добре. Мангизов нямаше нужда от кула и десет хиляди трола на лагер в подножието й, а само от счетоводни книги и остър ум. Което работеше по-добре, беше по-евтино и така човек можеше да излиза да купонясва през нощта.

Изобщо не му беше лесно да предаде цялото това злато на ченгетата, но всъщност той нямаше никакъв избор. Както и да е, той ги беше хванал за ташаците. Никой нямаше да се изтъпанчи и да каже, че боговете не правят такива неща. Вярно, че никога не го бяха правили досега, но знае ли човек, като става дума за богове. Несъмнено пред трите храма вече се виеха опашки, веднага след като излезе вечерното издание на „Вестника“.

Всичко това изправи жречеството пред един философски проблем. Официално те бяха против това хората да трупат съкровищата си на земята, но се налагаше да признаят, че винаги е добре да има задници по пейките, крака в свещените дъбрави, ръце, тръскащи чекмеджетата и пръсти, потопени в басейна с малките крокодилчета. Така че в крайна сметка те се спряха на варианта да отричат с леко намигване, че такова нещо би могло да се случи отново, но да намекнат, че, добре де, човек никога не знае, а пък пътищата на боговете са неведоми, нали? Освен това една редица от молители с писма, искащи голяма торба кеш нямаше как да не е отворена за внушението, че най-вероятно ще получат тези, които вече са дарявали, и биха схванали намека, след като ги потупаш няколко пъти по главата с подноса за дарения. Дори г-ца Екстремалия Мум, чийто малък мултифункционален храм над една подвързвачница на улица Кабелна движеше делата на няколко десетки не особено значителни богове, завъртя добър бизнес с нежелаещите да изпускат и най-дребния шанс хора. Беше окачила над вратата си плакат. На който пишеше: „Може и да си ТИ!“

Не би могло да стане. Не би трябвало да стане. Но знае ли човек… този път може пък да стане.

Олян познаваше този вид надежда. От нея си беше изкарвал хляба. Хората знаеха, че човекът, въртящ „Тука има — тука нема“ все ще спечели, знаеха, че хора в стеснени обстоятелства не продават пръстени с диаманти за малка част от стойността им, знаеха, че животът обикновево им поднася дървената страна на дървото и знаеха, че боговете обикновено не си избират от цялото население някой средностатистически, с нищо не заслужил смотаняк да му връчат огромно богатство. Само че нима нямаше как само този път, по изключение, това да не важи, а? Можеше пък просто да се случи, а?

Ето това беше то — най-голямото от всички съкровища, Надеждата. Един сигурен начин да станеш беден наистина много бързо и да си останеш беден. Може и да си ти. Да, ама няма.

...
В момента Олян фон Ментелик вървеше по улица Таванска Пчела по посока към Безплатната Болница „Лейди Сибил“. Докато минаваше, хората обръщаха глави. В крайна сметка дни наред той не беше слизал от първата страница. Можеше само да се надява, че крилатата шапка и златният костюм изчерпваха отличителните му белези. Хората не гледаха лица, а златото.

Болницата все още се строеше, впрочем, като всяка болница, но си имаше опашка пред входа. Олян се справи с нея като я пренебрегна и направо си влезе. Там, в главната зала, имаше хора, изглеждащи точно като такива, чиято работа е да казват „ей, ти там!“, когато някой речеше да влезе ей така, но Олян излъчваше личното си поле „Твърде важна клечка съм, за да ме спирате“, така че те изобщо не успяха да намерят думи. А естествено, минеш ли веднъж покрай демоните на входа на коя да е организация, хората приемаха, че имаш правото да си там, където си и те упътваха.

Г-н Грош беше сам в стая. На вратата имаше табела „Не влизай“, но Олян рядко го безпокояха такива неща. Старецът седеше на леглото си и изглеждаше тъжен, но грейна като видя Олян:
— Г-н Ментелик! К’ва гледка за просълзените ми очи, сър! Да мож’те д’ разберете само, къде с’ми дянали панталоните? Казах им аз, че ш’ми мине като на куче, а те д’земат д’ми скрият панталоните! Помогнете ми да се измъкна оттук, преди д’са ме понесли на още някоя баня, сър. Баня, сър!
— Трябвало е да те носят? — обезпокои се Олян. — Не можеш ли да вървиш сам, Контроливър?
— Дасър, но аз им се съпр’тивлявам, сър, не им се давам аз! Баня, сър, ам’ че работа? От фусти? Д’ ми зяпат те мойте фанфари-и-кравайчета! Ей на туй му викам аз безсрамие, сър! Кой не знае, че сапунът унищожава нат’ралните излъчения? О, сър! Заточеник ме държат те, сър, заточеник! Сър, направиха ми те "панталонотомия"!
— Моля ви се, успокойте се, г-н Грош — побърза да се намеси Олян. Лицето на стареца беше цялото почервеняло от гняв. — Значи всичко ти е наред?
— Само драскотина, сър, вижте… — Грош разкопча пижамата си. — Виждате ли? — обяви триумфално той.

Олян замалко не припадна. Баншито се беше опитало да направи от гърдите на стареца поле за морски шах. А някой друг го беше акуратно зашил.

— Мераклийска раб’та са свършили, признавам им го — измърмори неохотно Грош. — Но вече тряб’ше да съм на крака и в действие, сър, на крака и в действие!
— Сигурен ли си, че си наред? — втренчил се беше в плетеницата от шевове Олян.
— Наред та дрънка, сър. Казах им аз, сър, че щом като и банши не може д’ ми пр’одолее гръдния предпазител, то техните проклети невидими хапливи демончета вовеки няма и да припарят. Обзалагам се, че всичко е тръгнало д’се разкапва, сър, щом като Аджи ш’ми командори наляво и надясно, а? Тъй си е, обзалагам се! И се обзалагам, че наистина се нуждаете от мен, нали, сър?
— Ммм, да — призна Олян. — Дават ли ти лекарства?
— Ха, те му викат на туй "лекарства", сър. Проглушиха ми ушите с разни ала-бала-мокуси, колко чудотворно било и хън-мън, да ама си няма ни вкус ни мирис, ако питате за мойто мнение. Казват ми те, че щяло д’ми донесе добро, ама им казах аз, че добро ш’ми донесе здравата работа, да, сър, а не д’се квася в сапунена вода и разни млади фусти д’ми зяпат мойте дудук-и-гевреци. И д’ ми вземат косата те! Нехигиенично било, ха! Какво безочие! Вярно, че малко си се движи сама, но не е ли нат’рално това? Аз, сър, тая коса я имам знаете ли откога? Свикнах си аз с всичките й прищевчици!

— Ка-акво става тук? — разнесе се един изпълнен със собственическо възмущение глас.

Олян се обърна. Ако едно от правилата, на които трябваше да бъде обучен всеки младеж беше: „не се забърквай с побъркани момичета, пушещи като комини“, то в никой случай не би трябвало да се пропуска и още едно: „видиш ли жена, казваща «какво» с две а-та с тире между тях, бягай ако ти е мил животът“.

Тази жена можеше да бъде цели две жени. Определено имаше кубатурата, а както беше облечена в бяло, приличаше на айсберг. Само че айсбергите не бяха толкова мразовити. Нито имаха платна. Нито шапчици, колосани като острие на меч.

Две по-малки жени бяха застанали от двете й страни зад нея, заплашени от прегазване, ако тя речеше да стъпи крачка назад.

— Дойдох да видя г-н Грош — измънка Олян, докато Грош замърмори нещо и се зави с чаршафа през глава.
— Напълно невъзможно! Аз съм старшата тук, млади момко, и настоявам да напуснете незабавно! Г-н Грош е в извънредно нестабилно състояние.
— На мен ми изглежда добре — не се съгласи Олян.

Не можеше да не се възхити на погледа, хвърлен му от старшата сестра. Този поглед удостоверяваше, че Олян току-що е бил намерен размазан по подметката на обувката й. Той й върна един от собствените му смразяващи погледи.

— Млади момко, състоянието му е извънредно критично! — сопна се тя. — Отказвам да го освободя!
— Госпожо, болестта не е престъпление! — заяви Олян. — Хората не ги освобождават от болница, а ги изписват, при това без да се стига до взривоопасни ситуации!

Старшата сестра се изпъна, та чак се изду и се усмихна тържествуващо:
— Точно това, млади момко, е ка-аквото искаме да избегнем!

...
Олян беше сигурен, че докторите държат скелети, за да сплашват пациентите си. „На-на-нааа, знам как изглеждаш отдолу…“ Впрочем, той напълно одобряваше. И изпитваше известни колегиални чувства. Места като „Лейди Сибил“ бяха много редки в тези дни, но Олян беше сигурен, че би могъл да направи доходна кариера от носенето на бяла роба, използването на дълги учени имена за неразположения като „настинка“ и мрачното взиране в съдържанието на стъкленици.

От другата страна на бюрото някой си д-р Лоун* (името му беше написано на табела на бюрото му, защото докторите са много заети хора и не могат да помнят всичко) преглеждаше бележките си за Контроливър Грош.

[* Първоначално е бил неизвестен, но, за разлика от обикновените Анкх-Морпоркски доктори, способен лекар на жените от Гилдията на Шивачките. Тази неизвестност продължила докато командор Ваймс не го извикал за раждането на сина си. Дотогава единственият вид лечители, при които анкх-морпоркци се осмеляваха да ходят, бяха ветеринарите, на които им се налагаше да внимават за живота на лекуваните добичета. Очевидно присъствието на д-р Лоун на раждането на сина на Сам Ваймс е било събитието, дало начало на Безплатната Болница „Лейди Сибил“.]

— Хъм... Много интересен случай, г-н Ментелик. Досега не ми се беше налагало да отстранявам оперативно дрехите на пациент, хъм. Случайно да знаете, от какво е била онази лапа? Той не ще да ни каже.
— Доколкото чух, слоеве бархет, гъша мас и хлебен пудинг* — каза Олян, разглеждайки кабинета.

[* Традиционен десерт, приготвян от стар сух хляб, накиснат в мляко и после запечен. Обикновено съдържа също мас, яйца и захар.]

— Хъм. Хлебен пудинг? Наистина ли хлебен пудинг!?
— Очевидно да — отговори Олян.
— Значи не е нещо живо? На нас ни се стори кожесто — говореше докторът, докато прелистваше бележките си. — Ах да, ето. Да, панталоните му бяха подложени на контролирана детонация, след като един от чорапите му експлодира. Не сме съвсем сигурни защо. Хъм...
— Той си ги пълни със сяра и въглен, за да си държи краката свежи, а панталоните си ги кваси в селитра за предотвратяване на Гадинки — обясни Олян. — Виждате ли, той е голям привърженик на природната медицина. Не се доверява на доктори.
— Нима? — възкликна д-р Лоун. — В такъв случай е запазил поне някакви следи от здравомислие. В случая обаче, просто не е мъдро да се спори със сестринския персонал. Намирам, че най-благоразумният подход е да хвърлиш малко шоколади в една посока и да избягаш в другата, докато вниманието им е отклонено. Г-н Грош, предполагам, твърди, че всеки си е свой собствен терапевт?
— Сам си прави лекарства — заразправя Олян. — Всеки ден започва със сто милилитра джин, смесен с извлек от селитра, сяра на прах, хвойна и сок от лук. Казва, че отпушвало проходите.
— О небеса, изобщо не се съмнявам, че ги отпушва. Той изобщо пуши ли?

Олян се замисли и после каза:
— Не-е. Като гледам, по-скоро пуска пара.
— А познанията му по основи на алхимията са…?
— Несъществуващи, доколкото знам — отговори Олян. — Обаче произвежда едни много интересни бонбонки против кашлица. Посмучеш ли го две минути и усещаш как ушната кал ти изтича от ушите. Маже си коленете с някаква смес от йод и…
— Достатъчно! — спря го докторът. — Има моменти, когато ние, скромните занаятчии, трябва да отстъпим и да замълчим в удивление. На безопасна дистанция в случая с г-н Грош, за предпочитане — скрити зад някое дърво. Махнете го оттук, моля ви. Трябва да призная, че въпреки всичко го намирам учудващо здрав. Определено мога да видя как е могъл да се оправи толкова леко след нападение от банши. Фактически г-н Грош вероятно не би могъл да бъде убит с никакви нормални средства, въпреки че не бих Ви съветвал да го оставяте да танцува степ. А да, и ще бъдете ли толкова добри да приберете перуката му? Опитахме се да я заключим в един шкаф, но тя се измъкна. Сметката в Пощенската Палата ли да ви я изпратим?
— Беше ми се сторило, че на табелата пишеше „Безплатна Болница“... — изкоментира Олян.
— Хъм, общо взето, ммм да, общо взето — изхъмка д-р Лоун. — Но тези, които са били благословени от боговете с толкова много дарове, както чух — сто и петдесет хиляди в брой, нали няма как да не са богато надарени с, хъм, толкова ценената от боговете щедрост?

И всичките гният в килиите на Стражата, помисли си Олян. Той бръкна в джоба си, извади измачкан свитък еднодоларови Анкх-Морпоркски марки и попита:

— Ще приемете ли това?

1 Armourers 9 3 1 1 5 2 3 1 0 8 2 9 20 image
2 Ankh_Morpork 9 3 0 1 10 3 3 1 1 12 4 15 19 image
3 MNEMZ 9 4 1 0 14 3 2 0 2 3 4 10 19 image

16.10.2010 13.2  Ankh_Morpork - PFC LEVSKI



Гласувай:
22
0



1. explorer - господи, изпуснах си мача. . . . . . . . ...
11.10.2010 22:15
господи, изпуснах си мача....................
цитирай
2. xxxx - Аку мъ питъш мен..
12.10.2010 09:09
боговете си позволяват мноу по вече, ъхъ
:)
цитирай
3. spasunger - 2.
12.10.2010 13:08
нЕкой е гледАл Сблъсъкъ на ТитанитИ :)
цитирай
4. spasunger - 1.
12.10.2010 13:09
Разсейваш се, новобранец! :-))

Все пак биеш, де.
цитирай
5. bubolina111 - много се вживяваш
13.10.2010 12:43
много се вживяваш
цитирай
6. spasunger - 5.
13.10.2010 15:12
В смисъл?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 778228
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696