Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
18.10.2010 22:17 - Всички циркове напускат града
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 4618 Коментари: 3 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


image


image
"Надеждата е проклятието на човечеството.

Тигърът не се надява да хване плячката си, нито пък газелата се надява да се спаси от лапите му. Те се движат.

Само движението е от значение. Знаят само, че трябва да бягат."
...

Falcon Flyers - Ankh_Morpork   2 - 1

Ankh_Morpork - PFC LEVSKI SOFIA
  1 - 1  
Flyers - Ankh   2 - 1

1 - 0  E Alexandrov 19"
1 - 1  FC Buj 24"
2 - 1  M Pant 69"

  Ankh - PFCL   1 - 1

0 - 1  B Atanasov 63"
1 - 1  F Boudet 68"



На Анкх явно не му е било писано да вземе победа срещу Летящите Соколи. За втори път вече търпим поражение от отбора от Ланкре, който поставя под въпрос класирането на нашите в следващата фаза на елиминациите в Псевдо Шампионската Лига. Все пак Анкх все още са в по-изгодната позиция от своите преки конкуренти и не бива да допускат погрешни стъпки в следващите мачове.

За щастие отборът продължава непобеден вече осем поредни седмици в шампионата, където сега момците на Олян фон Ментелик извоюваха заслужено реми и се задържаха трайно в челната тройка, където се разпределят медалите. Дано да продължат с успешното си представяне и до края на сезона.

...
Снимката на Мотльо, изнасян от Пощата от Олян фон Ментелик, понеже се отнасяше за животно, беше сметната от редактора на „Вестника“ за изпълнена с човешки интерес и затова беше изтипосана на първата страница.

Гепи Мангизов я погледна без да изрази какъвто и да е интерес. После препрочете статията до нея под заглавията:

ЧОВЕК СПАСЯВА КОТКА
„Ще я построим наново и то по-голяма!“ — Обещание, докато Пощата още гори
$150 000 Дар от Боговете
Вълна от заклещени чекмеджета сполита града

— Струва ми се, че понякога редакторът на „Вестника“ съжалява, че има само една първа страница — забеляза той сухо.

Откъм насядалите край голямата маса мъже се разнесе звук. Онзи вид звук, получаващ се, когато на хората не им е особено смешно.
— Мислиш ли, че боговете са на негова страна? — попита Зеленобут.
— Надали — отвърна Мангизов. — Трябва да е знаел предварително къде са парите.
— Така ли мислиш? Ако аз знаех къде има толкова пари, нямаше да ги оставя под земята.
— Да, ти нямаше да ги оставиш — продума тихо Мангизов така, че Зеленобут леко се попритесни.
— Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! — заврещя Алфонс, подскачайки на пръчката си.

— Той ни изкара пълни глупаци, Гепи! — завайка се Стоули. — От вчера още си е знаел, че линията ще падне! А може да е имал и божествено напътствие! Вече губим местния трафик. Отсега всеки път като ни се случи авария, той, айде да се обзаложим, ще праща нанякъде кола от чист келешлък. Пред нищо няма да се спре проклетникът му с проклетник. Та той обърна Пощенската служба на… на шоу!
— Рано или късно всички циркове напускат града — зауспокоява го Мангизов.
— Но той ни се присмива! — настояваше Стоули. — Ако Голямата Магистрална пак падне, няма да се учудя, ако прати кола и до Генуа!
— Ще му отнеме седмици — изтъкна Мангизов.
— Да, ама ще е по-евтино и накрая ще стигне дотам. Така ще им каже той. И ще го каже гръмогласно. Трябва да направим нещо, Гепи.
— Ти какво предлагаш?
— Защо не отделим малко пари за малко свястна поддръжка?
— Не можете — намеси се нов глас. — Не ви достигат точните хора.

Всички глави се обърнаха към човека в края на масата. Беше облякъл сако над работен комбинезон, а на масата до него беше оставил доста овехтял цилиндър. Казваше се г-н Пони и беше главният инженер на Голямата Магистрална. Завариха го в компанията и остана в нея, защото когато човек е на петдесет и осем, има болки в ставите, болна жена и кръста му не го бива, гледа да не припира с горди жестове от типа на демонстративно напускане на работа. До преди три години, когато беше създадена компанията, той не беше и помирисвал щракалки, но пък беше методичен човек, а инженерството си беше инженерство.

Понастоящем най-добрият му приятел беше колекцията му от розови копия. Беше сторил каквото му беше по силите, но когато най-сетне всичко се разсмърдеше, нямаше точно той да опере пешкира, а за това щяха да се погрижат розовите му копия. Белият оригинален доклад отива до председателя, жълтото копие в архива, а розовото копие си остава при теб. И никой няма да може да каже, че не ги е предупреждавал. Носеше си в една папка пет пръста дебело тесте от най-последните копия. И сега, чувствайки се като някой престарял бог, надзъртащ иззад облаците на някой Армагедон и натякващ с гърмовен глас: „Казвах ли ви аз? Предупреждавах ли ви аз? А вие слушахте ли? Е, късно е вече да слушате!“, той заговори с глас, лъхащ на натегнато търпение:

— Сега имам шест аварийни бригади. Миналата седмица бяха осем. Изпратих ви доклад за това, копията са тук при мен. А ни трябват осемнайсет бригади. Половината момчета трябва да ги обучаваме в движение, а нямаме време за обучение. Преди щяхме да вдигнем ходещи кули, които да поемат трафика, но сега нямаме хора дори и за това…
— Добре де, разбираме, ще ни трябва време — намеси се Зеленобут. — Колко време ще ни отнеме ако… наемем още хора и вкараме в работа тези ходещи кули и…
— Вие ме накарахте да изпоуволня купища майстори — тросна се Пони.
— Не сме ги уволнили. „Оставихме ги да напуснат“ — поправи го Мангизов.
— Ние… свивахме — додаде Зеленобут.
— Е, изглежда сте успели, сърове — контрира Пони. Извади от един от джобовете си огризък от молив и омазнен бележник от друг и попита: — Как го искате, господа, бързо, евтино или добре? Щото както е тръгнало, ще мога да ви дам само едно от трите…
— Кога най-скоро Голямата Магистрална ще може да заработи прилично? — попита Зеленобут, докато Мангизов се отметна назад и затвори очи.

Устните на Пони се замърдаха, докато преглеждаше сметките си.
— Девет месеца — каза накрая той.
— Струва ми се, че ако видят да работим здравата, девет месеца несигурни услуги няма да са твърде… — започна Стоули.
— Девет месеца затворени — заяви г-н Пони.
— Я не говори глупости!
— Не говоря глупости, сър, благодаря много — каза рязко Пони. — Налага се да намеря и обуча нови майстори, защото повечето от стария екип няма да се върнат, каквото и да им обещая. Ако затворим кулите, ще мога да използвам сигналчиците. Те поне са наясно с кулите. Ще можем да свършим повече работа, ако не ни се налага да мъкнем ходещи кули и да ги настройваме. Да започнем начисто. Щото то кулите поначало не са били построени както трябва. Миличков хич не е очаквал подобен трафик. Девет месеца тъмни кули, сърове.

Искаше му се да каже, ах, как му се искаше да каже: „Майстори. Знаете ли какво значи това? Значи хора с гордост, на които им писва и напускат, ако ги караш да вършат калпава работа надве-натри, без значение колко ще им платиш. И ето, че вземам на работа като «майстори» типове, дето я може, я не може да им се повери да подметат работилницата. Вас обаче не ви е еня, защото ако не търкат по цял ден столове със задниците си, си мислите, че мъж, изкарал седем години като чирак и калфа, е същото като някой дръвник, дето не го бива дори да хване чук от която страна трябва“. Той обаче не каза това на глас, защото, макар че един възрастен човек може да няма толкова бъдеще колкото двадесетгодишен младеж, той гледа на това бъдеще много по-сериозно…

— И няма ли как да поускорите нещата? — попита Стоули.
— Г-н Стоули, ще съм страшно бърз, ако се вместя само в девет месеца — пак се съсредоточи Пони. — Ако не искате да затваряте, може и да успея да се справя за година и половина, ако намеря достатъчно мъже и ако сте съгласни да отпуснете достатъчно пари. Обаче всеки ден ще имате аварии. Ще е надбягване на куц крак, сър.
— За девет месеца тоя Фон Ментелик направо ще ни прегази! — възкликна Зеленобут.
— Много съжалявам, сър.
— И колко ще ни струва всичко това? — попита замечтано Мангизов, без да си отваря очите.
— Както и да го въртим, сър, като гледам, май ще са двеста хиляди — заяви Пони.
— Не ставай смешен! За цялата Голяма Магистрална не сме платили толкова! — избухна Зеленобут.
— Да, сър. Но, виждате ли, сър, трябваше да не преставате да правите поддръжка. Клатихте кулите до пълно разбрицване. Пък и онази страшна буря от Сектомври и цялата оная разправия в Юбервалд… Нямах достатъчно личен състав. Не правиш ли поддръжка, малкият дефект скоро става голям. Пращах на господата доклад след доклад, сър. А пък на два пъти ми свивахте бюджета. Да ви кажа, мойте момчета направиха чудеса с…
— Г-н Пони — рече тихичко Мангизов, — доколкото мога да видя, тук имаме случай на културна несъвместимост. Нали няма да възразите да се разходите до кабинета ми, моля? Игор ще Ви направи чаша чай. Благодаря Ви много.

Когато Пони излезе, Зеленобут отбеляза замислено:
— Знаете ли кое най-много ме тревожи сега?
— Казвай — Мангизов скръсти ръце над скъпата си жилетка.
— Г-н Въртел го няма тук.
— Праща ни извиненията си. Казва, че имал някаква важна работа.
— Та ние сме му най-големите клиенти! Какво може да е по-важно от нас? Не, няма го тук, защото не иска да е с нас! Дъртият му бродник има усет за неприятностите и винаги се измъква по терлици щом нещата почнат да се скофтват. Въртел винаги е излизал ухаещ на рози!
— Което поне не вони като обичайния му формалдехид — не се впечатли Мангизов. — Без паника, господа.
— Е, някой май го е ударил на паника — заяде се Стоули. — Само не ми казвай, че оня пожар беше случайност! А? И какво се случи с горкия стар Шишко Конскипръж?
— Успокойте се, приятели, успокойте се — разпери ръце Мангизов. Те не са нищо повече от банкери, помисли си той. Не са ловци, а са само лешояди. Никаква визия си нямат.

Изчака ги, докато пак насядат и го загледат с онзи странен и леко тревожен поглед, характерен за богаташите, когато си мислят, че са в опасност да обеднеят.

— Очаквах нещо такова — сподели им той. — Ветинари иска да ни стресне, това е всичко.
— Гепи, нали знаеш, че ще загазим яко, ако Голямата Магистрална спре — отбеляза Финтър. — Някои от нас имат да… обслужват кредити. Ако Линията не носи приходи, хората ще почнат да… задават въпроси.

Ох, като ми започнат с тези паузи, мислеше си Мангизов. „Присвояване на средства“ е толкова трудна дума.
— Много от нас са се скъсали от работа, за да съберат тези пари — добави Стоули.

Да бе, да погледнете клиентите си в очите може и да ви е било много трудно, помисли си Мангизов. А на глас каза:
— Мисля, че се налага да платим, господа. Мисля, че се налага.
— Двеста хиляди ли? — възкликна Зеленобут. — И от къде си мислиш, че ще намерим толкова пари?
— По-рано ги намерихте — продума Мангизов.
— И какво ще да значи това, моля? — рече Зеленобут с малко повече възмущение, отколкото трябваше.
— Бедният Хрупърт ме посети вечерта преди смъртта си — заразказва Мангизов, студено като две стъпки сняг. — И почна да ми бръщолеви едни, абе всякакви дивотии. Изобщо не си заслужава да ви ги повтарям. Май че беше решил, че някой го преследва. Както и да е, той настоя да ми тикне в ръцете една малка счетоводна книга. Излишно е да ви казвам, че тя е заключена на сигурно място.

Стаята се смълча и мълчанието се задълбочи и нажежи от яростното и трескаво мислене на няколко отчаяни мъже. Всичките те бяха, по собствените им стандарти, почтени мъже, понеже правеха само каквото смятаха, че прави всеки друг, и понеже никога нямаше видимо кръвопролитие, но в този момент те бяха мъже далече в открито заледено море, които тъкмо са чули как ледът се пропуква.

— Сериозно подозирам, че ще ни трябват малко по-малко от двеста хиляди — продължаваше Мангизов. — Пони би бил пълен глупак, ако не си остави пространство за маневриране.
— Ти не ни предупреди за това, Гепи — упрекна го Стоули.

Мангизов махна с ръка:
— Без спекулация няма капитализация! Колкото до Пощенската Служба, тя е само фокуси и ловкост на ръцете. О, фон Ментелик е пълен с идеи, но си няма нищо друго. Вярно, че направи удар, но няма да му стигне издръжливостта за продължителна борба. И май ще излезе, че даже ни е направил услуга. Вероятно сме се били… малко поотпуснали, леко сме почивали на лаврите си, но сега вече сме си научили урока! Пришпорени от конкуренцията, ние инвестираме няколко стотин хиляди долара…
— "Няколко" стотин? — изстена Зеленобут.

Мангизов му махна с ръка да млъкне и продължи:
— … няколко стотин хиляди долара в едно амбициозно, старателно обмислено и отварящо нови предизвикателства системно преустройство на цялостната ни организация, като се съсредоточим върху базовите ни компетенции, но същевременно поддържаме пълно и открито сътрудничество с общностите, на които сме горди да служим. Напълно съзнаваме, че енергичните ни усилия да оптимизираме заварената от нас проблемна инфраструктура не са били наистина докрай удовлетворителни и се надяваме и вярваме, че нашите дълбокоценени и лоялни клиенти ще ни разберат в идните месеци, докато работим синергетично с обновената управа в нашата борба за съвършенство. Това е нашата мисия.

Настъпи изпълнена със страхопочитание тишина.
— И така ние отвръщаме на удара — заключи Мангизов.
— Но ти каза нещо за няколко сто…
— Да, казах го — въздъхна Мангизов. — Вярвайте ми. Това е една игра, господа, а добър играч е този, който може да извлече от лошата ситуация предимство. Нима не ви водих добре чак до тук? Малко кеш и правилен подход ще ни докарат и до края на нашия път. Убеден съм, че можете да намерите още малко пари отнякъде, където няма да са толкова нужни.

Това сега вече не беше мълчание, а оттатък мълчанието.
— За какво намекваш? — попита Финтър.
— Злоупотреба, кражба, нарушение на довереността, присвояване на средства… понякога хората са толкова груби. — Мангизов отново разпростря ръце и се усмихна широко и дружелюбно, като слънце разпръскващо буреносни облаци. — Господа! Аз съм човек с разбиране! Парите са създадени да работят, да циркулират, да нарастват, а не да остават заключени в разни сейфове. Горкичкият г-н Конскипръж очевидно тъй и не успя да проумее това. Толкова се тревожеше, бедният. Ние обаче… ние сме бизнесмени. Ние разбираме тези неща, приятели мои.

Той изгледа лицата на мъжете пред него, сега вече знаещи, че са яздили тигър. Допреди седмица и нещо ездата си я биваше. И не беше да не могат да слязат навреме. Можеха си да слязат. Не това беше проблемът. Проблемът беше, че тигърът знаеше къде живеят.

Горкичкият г-н Конскипръж… ами носеха се слухове. Вярно, че бяха напълно безоснователни слухове, защото г-н Грайл беше изключително добър в работата си, когато не бяха намесени гълъби, движеше се като сянка с остри нокти и, макар и да оставяше бледа миризма, тя биваше маскирана от кръвта. За носа на един върколак кръвта заглушаваше всичко. Но слухът все пак се разнасяше из Анкх-Морпорк като миазми от торище.

И на един двама от борда им се стори, че това добросърдечно „приятели мои“ в устата на Гепи Мангизов с всичките му щедри покани, пръскани наляво и надясно бакшиши, с всичките му съвети и шампанско, някак си започваше, с нещо в тембъра и интонацията си, да прилича досущ на израза „приятелче“ в устата на някой тип в тъмна пресечка, предлагащ козметична хирургия със счупена бутилка в замяна на това да не му дадеш никакви пари. От друга страна пък нали бяха оцелели досега. Може пък да си струваше да се последва тигърът до плячката му. По-добре да вървиш по петите на звяра, отколкото да се окажеш негова жертва…

— А сега виждам, че без никакво оправдание ви лишавам от заслужения ви нощен покой — наруши тишината Мангизов. — Лека ви нощ, господа. Спокойно можете да оставите всичко на мен. Игор?
— Да, гошподарю — отзова се иззад гърба му Игор.
— Изпрати господата до вратата и покани г-н Пони.

...
Мангизов ги гледаше как си тръгват с доволна усмивка, която стана ведра и лъчезарна, когато беше въведен Пони.

Интервюто с инженера протече така:
— Г-н Пони — започна Мангизов. — За мен е голямо удоволствие да Ви съобщя, че Бордът, впечатлен от всеотдайността и усилния труд, с който допринасяте за общото ни дело, единодушно гласува да се увеличи заплатата Ви на петстотин долара годишно.

Пони просия:
— Много Ви благодаря, сър. Това наистина ще ми дойде…
— Обаче, г-н Пони, в качеството Ви на част от управата на Голямата Магистрална Линия А.Д., да, ние мислим че сте част от отбора, ще трябва да Ви помолим да се съобразите с финансовия ни баланс. Не бихме могли да си позволим бюджет, надвишаващ двадесет и пет хиляди долара за ремонтна дейност за тази година.
— Но това са само по около седемдесет долара на кула, сър! — запротестира инжинерът.
— Тъй ли? Казах ли им аз, че няма да приемете това — рече Мангизов. — Г-н Пони е инженер с достойнство, така им казах. Той не би приел и пени под петдесет хиляди, това им казах!

Пони доби вид на приклещен в ъгъла.
— Наистина няма да помогне много, сър, дори и толкова да е. Ще мога да изкарам някоя друга бригада с ходещи кули, вярно, но повечето планински кули я карат на честна дума, както е…
— Ние разчитаме на теб, Джордж — каза му благо Мангизов.
— Добре де, струва ми се… Може ли да върнем Часа на Мъртвите, г-н Мангизов?
— Наистина бих искал да забравите този неприятен термин — сви устни Мангизов. — Изобщо не допринася за верния имидж.
— Съжалявам, сър — отвърна Пони. — Но се нуждаем от него.

Мангизов затропа с пръсти по масата.
— Искаш много от нас, Джордж, наистина много. В крайна сметка говорим възвръщаемост на вложенията. Бордът няма да ме посрещне добре ако…
— Мисля, че се налага да настоявам, г-н Мангизов — каза Пони, свел поглед в краката си.
— И какво ще дадеш в замяна? — попита Мангизов. — Бордът ще попита това. Те ще ми кажат: „Гепи, ние даваме на добрия стар Джордж всичко, което иска от нас, а какво ще получим в замяна?“

Забравил за миг, че му предлагат само четвърт от каквото беше поискал, добрият стар Джордж каза:
— Ами, бихме могли да позакърпим тук там и да вкараме в нещо като ред наистина разнебитените кули, особено 99-та и 201-ва… Ох, толкова много неща плачат за оправяне…
— Това би ли могло да ни даде, примерно, една година приемливо функциониране?

Г-н Пони мъжествено се пребори с постоянния страх на един инженер да обещава каквото и да е, и успя да каже:
— Ами може, ако не загубим твърде много персонал и ако зимата не е много лоша, но разбира се винаги има…

Мангизов щракна с пръсти:
— Мътните да го вземат, Джордж, ти ме убеди! Ще кажа на Борда, че те подкрепям, а те ако ще да вървят по дяволите!
— Е, това е много мило от Ваша страна, сър, разбира се — смая се Пони. — Но ще е наистина само позамазване на дупките. Така ние не правим сериозно преустройство, а само си приготвяме нови проблеми за в бъдеще…
— След около година, Джордж, можеш да ни представиш каквито планове пожелаеш! — обеща му дружелюбно Мангизов. — Твоите способности и изобретателност ще са спасението на компанията! А сега, знам, че си зает човек и не бива да ти отнемам времето. Върви и извършвай чудеса на икономията, г-н Пони!

...
Г-н Пони излезе с несигурна стъпка, горд, смаян и ужасен.

— Ей че глупак — каза си Мангизов, протегна се и отвори долното чекмедже на бюрото си. Извади един мечи капан, с известни усилия го зареди и го остави посред пода зад гърба си. И извика:
— Игор!
— Да, шър — каза иззад гърба му Игор. Чу се щракване.
— Щрува ми се, че това е Ваше, шър — добави Игор като подаде на Мангизов сработилия капан. Мангизов погледна надолу. Краката на слугата му изглеждаха непокътнати.
— Как успя… — понечи да се изуми той.
— О, ние Игорите шме швикнали ш гошподари ш ижшледователски дух, шър — поясни печално Игор. — Един от моите патрони имаше навика да жащава ш гръб към яма ш побити копия, шър. О, как шамо ше шмяхме, шър.
— Какво стана?
— Един ден той жабрави и щъпи в ямата. Като щава дума жа шмях, шър.

Мангизов също се разсмя и се върна зад бюрото си. Допадаха му такива шеги.
— Игор, какво ще кажеш, аз побъркан ли съм? — попита той.

Игорите не би трябвало да лъжат работодателите си. Това беше част от Кодекса на Игорите. Игор намери спасение в строгата словесна правдивост:
— Не бих бил шпошобен да кажа това, шър — каза той.
— Трябва да съм побъркан, Игор. Ако не съм, значи всички останали са — заоткровеничи Мангизов. — Имам предвид, аз нали им показвам, какво им правя, нали им показвам, че картите ми са белязани, направо си им казвам какъв съм… а те само се ръгат един друг в ребрата, подхилват се и всеки от тях се мисли за голяма работа като върти бизнес с мен. И хвърлят ли, хвърлят пари в бездънната яма. Въобразяват си, че са хитри играчи, а ми се подлагат като агънца. Умирам си да им гледам израженията, когато си мислят, че са, видите ли, "коварни".

— Наищина, шър — кажа Игор. Зачуди се, дали пък онази работа в новата болница още не е свободна. Братовчед му Игор вече работеше там и му каза, че било чудесно. Понякога имаше късмет да работи по цяла нощ! И ти даваха бяла престилка, купища гумени ръкавици за ядене и, най-хубавото от всичко, получаваше уважение.
— Това е толкова… елементарно — продължаваше Мангизов. — Вадиш пари от сгромолясването му, вадиш пари от възстановяването му, може дори и да извадиш малко пари от функционирането му, после го продаваш на себе си, когато пак рухне. Че то само наемите са цяло състояние. Би ли дал на Алфонс ядките му?
— Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! — обади се какадуто, подскачайки възбудено на пръчката си.
— Ражбира ше, шър — отвърна Игор, извади една торба от джоба си и запристъпва предпазливо. Алфонс имаше клюн като стригачна ножица.

Или може би да се заеме с ветеринарство като другия му братовчед Игор, замисли се Игор. Това определено беше добра традиционна професия. Е, жалко за цялата публичност, възникнала, когато хамстерът строши колелото си и изяде крака на онзи човек преди да избяга, но това е то Прогрешът. Важното беше да се махнеш преди да пристигне тълпата. А щом като шефът ти почне да се фука каква голяма работа е, значи му е дошло времето.

— Надеждата е проклятието на човечеството, Игор — забеляза Мангизов и скръсти ръце зад главата си.
— Шигурно, шър — Игор се надяваше да избегне ужасния крив клюн.
— Тигърът не се надява да хване плячката си, нито пък газелата се надява да се спаси от лапите му. Те се движат, Игор. Само движението е от значение. Знаят само, че трябва да бягат. И ето, че сега аз трябва да бягам при онези мили хора от „Вестника“ и да разкажа на всички за нашето светло бъдеще. Ще приготвиш ли каретата?
— Ещещвено, шър. Ако ме ижвините жа момент, ще отида да ши вжема нов пръст.

Най-добре да се върна в планините, помисли си той, докато слизаше в мазето. Тамошните чудовища имаха поне приличието да изглеждат като такива.

...
Огньовете около руините на Пощата изпълваха нощта със светлина. Големите нямаха нужда от това, обаче строителите имаха. Олян беше сключил с тях добра сделка. В крайна сметка боговете си бяха казали думата. Нямаше да навреди на една фирма да свърже името си с такава сграда феникс.

В онази част, която все още беше изправена, подпряна или покрита с платнище, Пощенската Служба, сиреч хората, които бяха Пощенската Служба, работеше през нощта. В интерес на истината, не всички имаха какво да вършат, но те все пак бяха надошли тук да го вършат. Защото това беше една от онези нощи. Трябваше да си там, за да можеш по-късно да казваш: „… и аз бях там, през онази нощ…“

Олян съзнаваше, че трябва да намери време за сън, но и той трябваше да бъде тук, жив и бляскав. Беше… чудесно. Слушаха го, правеха разни неща за него, суетяха се около него, сякаш беше истински лидер, а не само един шарлатанин и шмекер.

А ги имаше и писмата. О, от писмата го заболя глава. Идваха все повече и повече и всичките бяха адресирани до него. Новината беше обиколила града. Нали го пишеше и във вестника! Боговете чуваха този човек!

… ще доставяме и на самите богове…

Е, той беше мъжът със златния костюм и крилатата шапка. Те бяха направили от един мошеник вестоносец на боговете и струпваха на осажденото му бюро всичките си страхове и надежди… вярно, с лоша пунктуация и с бледото безплатно пощенско мастило, оклепало хартията при трескавото писане.

— Те си мислят, че си ангел — каза г-ца Миличкова, която беше седнала от другата страна на бюрото за да му помогне със сортирането на жалките прошения. Не минаваше и половин час без г-н Помпа да му донесе нови.
— Добре, но аз не съм — тросна се той.
— Ти говориш на боговете и боговете те чуват — ухили му се г-ца Миличкова. — Те ти казаха къде е съкровището. Ей на това аз му викам религия. Между другото, ти откъде знаеше за парите?
— В никакви богове ли не вярваш?
— Разбира се, че не. Не и докато хора като Гепи Мангизов ходят под небето. Всичко което имаме, сме си ние. Та значи парите…?
— Не мога да ти кажа — каза Олян.

— Чете ли някои от писмата? — не спираше г-ца Миличкова. — Болни деца, умиращи съпруги…
— Някои искат просто мангизи — завърши припряно Олян, сякаш това можеше да подобри нещата.
— И кой ти е виновен за това, Тарикатчо? Ти си този, който може да измуфти пачки кинти от боговете!
— И какво да ги правя тези… молитви? — запита се Олян.
— Да ги доставиш, какво друго. Трябва да го направиш. Ти си вестоносецът на боговете. Те си имат марки. Някои са направо покрити с марки! Това ти е работата. Отнеси ги в храмовете. Ти обеща!
— Нищо такова не съм обещавал…
— Обеща, като им продаде марките!

Олян замалко не падна от стола. Тя беше размахала това изречение като юмрук.
— И това ще им донесе надежда — добави тя малко по-тихо.
— Лъжлива надежда — промълви Олян и се изправи с мъка.
— Може би не и този път — каза г-ца Миличкова. — Нали за това е надеждата. — Тя вдигна жалките остатъци на превръзката на Ангамарад. — Той носеше писмо през цялото Време. В главата си. А пък ти ще ми казваш, че ти е дошло множко.

— Г-н Ментелик? — долетя един глас откъм залата и в същото време фоновият шум спадна като калпаво суфле.

Олян се приближи до мястото, където някога имаше стена. Сега, стъпил на поскърцващия под краката му овъглен паркет, той имаше изглед право към залата. Някаква малка частица в него си отбеляза: тук трябва да сложим голям панорамен прозорец. Никакви думи не можеха да опишат гледката.

Посрещнаха го бученето на шепнещи гласове и няколко сподавени възклицания. Беше пълно с клиенти, дори в този ранен мъглив час. Никога не е късно за молитва.

— Всичко ли е наред, г-н Грош? — попита той.

Нещо бяло беше размахано във въздуха.
— Ранното издание на „Вестника“, сър! — провикна се Грош — Току-що от печатницата! Цялата първа страница е все за Мангизов! А там трябваше да сте Вие, сър! Хич няма д’Ви хареса, сър!

...
Ако Олян фон Ментелик беше възпитан като клоун, щеше да посещава циркове и панаири и да наблюдава царете на смешничеството. Щеше да се възхищава на изящната траектория на тортата с крем, да запаметява новия подход със стълбата и кофата с вар и да наблюдава грижливо всяко безгрижно подхвърляно яйце. Докато останалата публика щеше да наблюдава представлението с подходящите чувства на ужас, яд и отчаяние, той щеше да си води бележки.

А сега, като чирак, изправен пред шедьовъра на майстор, той четеше думите на Гепи Мангизов във все още топлия вестник.

Беше пълен боклук, но пък сготвен от експерт. О, да. Нямаше как да не се възхитиш на начина, по който напълно невинни думи бяха покварявани, изнасилвани, лишавани от всякакъв истински смисъл и порядъчност и захвърляни на бунището заради Гепи Мангизов, макар че думата „синергетично“ вероятно поначало си е била курва. Всичките беди на Голямата Магистрална несъмнено бяха предизвикани от някакъв тайнствен гърч на вселената и нямаха нищо общо с алчността, наглостта и простотията. О, управата на Голямата Магистрална беше допуснала някои грешки, пардон, „добре обосновани решения, които от дистанцията на настоящия облагодетелстван с повече информация момент, се оказаха, в известен смисъл, погрешни“, но и те се били случили, както изглежда, в процеса на коригиране на „фундаментални систематични грешки“, допуснати от предишната управа. Никой не съжаляваше за нищо, защото никое живо същество не беше сторило нищо лошо. Лошите неща бяха спонтанно генерирани от някакъв шантав, студен, геометричен отвъден свят, и за тях „можеше само да се скърби“.*

[* Още един продажен израз, готов да се сложи на всеки приклещен лисугер.]

Журналистът от „Вестника“ беше направил някакъв опит за съпротива, но нищо освен побесняла тълпа не можеше да спре влудяващата атака на Гепи Мангизов срещу смислеността на смисъла. Голямата Магистрална беше „за хората“ и репортерът изобщо не се сети да попита, какво именно можеше да означава това. А я имаше и онази част, наречена „Нашата Мисия“…

Олян усети как гърлото му се пълни с киселина, достатъчна да направи с плюнката си стоманен лист на дантела. Глупави безсмислени думи от хора без каквато и да е мъдрост или интелект или умения, освен способността да разводняват валутата на изразяването. О, Голямата Магистрална беше за всичко, като се започне от живота и свободата и се свършеше с домашния изтормозен пудинг на Мама.* Беше за всичко, с изключение на което и да е конкретно нещо.

[* Когато лошата или добрата или още някаква съдба задържи задълго някой Анкх-Морпоркски гражданин далече от незабравимия му роден град, той обикновено се оплаква колко му липсва изтормозеният пудинг, както го е правила майка му (или баба му или т.н.), също както някои англоезични странници от кръглия свят имат носталгия за „ябълковия пай на мама“. Рецепта за изтормозен пудинг може да се намери в „Готварската книга на Леля Ог“.]

Всред розовата мъгла окото му се спря на изречението: „безопасността е първостепенна грижа за нас“. Как ли не се стопи печатарското олово, как ли не изгоря хартията само за да не бъде част от такова кощунство? Как ли не се преобърна пресата, как ли цилиндърът не смачка формата…?

Дотук беше много лошо. И тогава той зърна отговора на Мангизов на някакво припряно питане на журналиста относно Пощенската Служба.

Гепи Мангизов беше направо трогнат от Пощенската Служба, тъй де, „не са ли сладки, миличките“. Беше много благодарен за сътрудничеството й в този изпълнен с трудности период и беше отворен за съвместни проекти в бъдеще, въпреки че в реалния модерен свят Пощата, естествено, никога нямаше да може да бъде конкурентоспособна, освен на много локално равнище. Е, нали все някой трябва да доставя сметките, ха ха ха…

Беше майсторска работа… копелето му мръсно.

— Ъ… добре ли си? Може ли да престанеш да крещиш? — каза му г-ца Миличкова.
— Какво? — мъглата започна да се разсейва.

Всички в залата го гледаха със зинали уста и широко отворени очи. Рядко мастило капеше от пощенски писалки, марки съхнеха по хорските езици.

— Беше се развикал — осведоми го г-ца Миличкова. — По-точно, беше се разпсувал.

Г-ца Маккалариат си проби път през навалицата с най-решително изражение.
— Г-н Ментелик — скастри го тя, — надявам се никога повече да не съм чула такъв език в тази сграда!
— Той го употреби за председателя на борда на директорите на Голямата Магистрална Линия А.Д. — намеси се г-ца Миличкова с нещо, което за нея минаваше за примирителен тон.
— О. — Г-ца Маккалариат се поколеба, но бързо се овладя. — Ъ, в такъв случай… може би малко по-тихичко, а?
— Разбира се, г-це Маккалариат — отговори послушно Олян.
— И може би без думата на Ш?
— Няма вече, г-це Маккалариат.
— И без думата на Е, думата на К, двете думи на П, думата на Л и думата на Г.
— Както кажете, г-це Маккалариат.
— „Мазно извратено надуто гадно копеле мръсно“ обаче беше приемливо.
— Ще го имам предвид, г-це Маккалариат.
— Много добре, г-н Началник на Пощата.

Г-ца Маккалариат се обърна кръгом и се отправи да се кара на някакъв нещастник, задето не използвал попивателна хартия.

Олян предаде вестника на г-ца Миличкова с думите:
— И така на него ще му се размине. Ще бълва думи и толкова. Голямата Магистрална е твърде голяма, за да издъхне. Твърде много инвеститори. Той ще насъбере още малко пари, ще закрепи системата само на косъм от окончателна катастрофа, а после ще я остави да се срине. Ще я купи през някаква друга компания може би, за безценица.
— Аз бих го заподозряла в какво ли не — забеляза г-ца Миличкова. — Ти обаче изглеждаш много сигурен.
— Аз бих сторил това на негово място — обясни Олян, — ъ, ако бях такъв човек де. Това е най-старият номер в учебниците. Гледаш залаг… гледаш другите да са толкова навътре, че да не смеят да се откажат. Разбираш ли, това е един блян. Те си мислят, че ако останат в него докрая, нещата ще се наредят. Няма да посмеят да си помислят, че е само блян. Замайваш ги с големи думи, за да им намекнеш, че утре ще има гювеч и те се надяват. Но никога няма да спечелят. Частица от тях си го знае, но останалото в тях хич не ще да слуша. Казиното винаги печели.

— Защо на хора като Мангизов винаги им се разминава?
— Нали ти казах. Защото хората се надяват. Вярват, че все някой ще им продаде истински диамант за долар. Съжалявам.
— Знаеш ли как стана така, че почнах да работя за Сдружението? — започна г-ца Миличкова.

Защото с глинените хора ти е по-лесно да се оправиш ли? — помисли си Олян. Те не кашлят като им говориш?
— Не — каза той.
— По-рано работих за една банка в Сто Лат. Зелепроизводителската Кооперативна…
— А, онази на градския площад? С мраморната зелка над входа ли? — сети се Олян преди да се сети да се спре.
— Да не би да я знаеш?
— Общо взето, да. Бях минавал оттам веднъж…

О, не, мислеше си той, докато умът му го снабдяваше с много достоверни прогнози за случката с нея, ох, моля ти се, _не_…
— Работата не беше лоша — разказваше г-ца Миличкова. — Моята беше да проверявам чекове и платежни. Нали разбираш, да гледам за фалшификати. Е, един ден пропуснах четири. Четири фалшивки! На банката това й струваше две хиляди долара. Бяха приносителски чекове, с перфектни подписи. На мен това ми докара уволнение. Казаха ми, че все нещо трябвало да направят, иначе щели да изгубят доверието на клиентите. Не е шега работа това, хората да си мислят, че си мошеник. Ето какво се случва на хора като нас. А на хора като Мангизов винаги им се разминава. Ти добре ли си?

— Ммм? — каза Олян.
— Изглеждаш малко… обезцветен.

А беше такъв добър ден, мислеше си Олян. Е поне до този момент беше добър ден. Навремето беше направо очарован от него. Но не се предполагаше да срещаш хората впоследствие. Проклет да е г-н Помпа с неговото статистическо понятие за убийство!

Той въздъхна. Е, значи се стигна до там. Знаеше си той. Той и Мангизов един на един, борещи се за титлата най-голям негодник.
— Това беше провинциалното издание на „Вестника“ — каза той. — Няма да пратят за печат градското издание още до деветдесет минути, в случай че им изникнат някакви късни експлозивни новини. Мисля, че ще мога най-малкото да излича усмивката от лицето му.
— Какво смяташ да правиш? — попита г-ца Миличкова.

Олян си нагласи шапката с крилата и каза:
— Ще опитам невъзможното.

2 MNEMZ 10 4 1 0 14 3 3 0 2 5 4 12 22 image
3 Ankh_Morpork 10 3 1 1 11 4 3 1 1 12 4 15 20 image
4 Arsenal_ENG 10 3 0 2 8 4 3 1 1 8 5 7 19  

23.10.2010 13.25  MNEMZ - Ankh_Morpork



Гласувай:
20



Следващ постинг
Предишен постинг

1. malchaniaotnadejda7 - Движението е всичко, когато е обречено на безкрайност...
18.10.2010 22:36
Крайната цел е нищо! Нали?
цитирай
2. spasunger - Както е казал учителят Йода:
18.10.2010 22:43
Целта не е важна - пътят към нея е важен.
цитирай
3. freyja - Много ми хареса началото на
18.10.2010 22:52
постинга ти!

Съгласна съм- важно е движението към Целта!

Поздрави!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051025
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699