Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
24.10.2010 19:35 - Вярата мести планини
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 3842 Коментари: 0 Гласове:
23


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


image


image
"Дали е така и с катерачите на планини?

Катериш все по-високи и по-високи върхове и знаеш, че някой ден ще ти излезе твърде нанагорно.

Но продължаваш да катериш, защото е, ах, колко хубаво да вдъхнеш въздуха там горе.

И знаеш, че някога ще си умреш падайки."
...

Ankh_Morpork - Stella Rossa11
  1 - 0

MNEMZ - Ankh_Morpork   1 - 2  
Ankh - Stella   1 - 0

1 - 0  L Qiang 36"


  MNEMZ - Ankh   1 - 2

1 - 0  JH Alepuz 17"
1 - 1  H Dyrшy 69"
1 - 2  H Dyrшy 77"


Умопомрачителният късмет на Анкх вече никого не смайва. Поредната жертва на момците на Олян фон Ментелик се оказаха домакините от МНЕМЗ, които видяха как минималната им преднина от един гол се стопява за нула време. Лудия Ханс се открои за пореден път с две хитро изработени и умело отбелязани дузпи. Останалото беше работа на черноработниците в отбора, които задушиха противника и не му позволиха да атакува.

Преди това през седмицата Анкх се докопа и до крехка победа над Стела Роза и почти подпечата класирането си в следващата фаза на Псевдо Шампионската Лига.

По всичко личи, че този сезон ще е приказен. В началото никой не би предпположил, че няколко кръга преди края Анкх все още ще е в борбата за титлата. Но сега, вместо да се борим за оцеляване, смеем да мечтаем за нещо по-голямо. И да вярваме, че можем да го постигнем. А вярата е мощен допинг...

...
Стана сутрин.

Нещо сръга Олян.

Той отвори очи и плъзна поглед по лъскавия черен бастун, подмина ръката, хванала сребърната дръжка във форма на череп и се спря на лицето на лорд Ветинари. Отзад в ъгъла тлееха очите на голема.

— Не ставайте, моля Ви — каза Патрицият. — Сигурно сте имали напрегната нощ?
— Извинявайте, сър — измънка Олян, вдигайки се с мъка.

Пак беше заспал на бюрото си. Устата му вонеше все едно Мотльо беше спал в нея. Зад главата на Ветинари можеше да се видят г-н Грош и Станли, надзъртащи разтревожено из-зад вратата. Лорд Ветинари седна насреща му, след като избърса пепелта от стола.

— Сигурно сте чели днешния „Вестник“ — рече Ветинари.
— Бях там като го печатаха, сър. — Във врата на Олян изглежда бяха пораснали допълнителни кокали. Той се постара някак да поизправи главата си.
— Ах, да. От Анкх-Морпорк до Генуа има около две хиляди мили, г-н Ментелик. А Вие твърдите, че можете да докарате до там съобщение по-бързо от щракалките. Заявили сте го като предизвикателство. Много интригуващо!
— Да, сър.
— Дори и на най-бързата карета би и отнело към два месеца, г-н Ментелик, а ме осведомиха, че ако пътувате без спиране, бъбреците ви ще ви излязат през ушите.
— Да, сър. Знам — прозина се Олян.
— Нали знаете, че ще е измама да се ползва магия?

Олян отново се прозя:
— И това го знам, сър.
— А да сте попитали Архиканцлера на Невиждания Университет преди да предложите той да определи посланието за това любопитно състезание? — поинтересува се лорд Ветинари и разгъна вестника. Олян зърна за малко заглавията:

НАДПРЕВАРАТА ЗАПОЧНА!
„Летящият Пощаджия“ срещу Голямата Магистрална Линия

— Не, милорд. Казах всъщност, че посланието трябва да бъде определено от високоуважаван гражданин, отличаващ се с най-висока степен на неподкупност, такъв като Архиканцлера, сър.
— След което той вече едва ли ще каже не, нали? — забеляза Ветинари.
— Надявам се, че няма, сър. Него поне Мангизов няма да може да подкупи.
— Хъм — Ветинари потропа веднъж-два пъти по пода с бастуна си. — Ще Ви изненадам ли, ако Ви съобщя, че в града тази сутрин преобладава мнението, че ще победите? Голямата Магистрална никога досега не е оставала извън строя за повече от седмица, щраксът стига до Генуа на няколко часа и все пак, г-н Ментелик, хората си мислят, че ще се справите. Не намирате ли, че е изумително?
— Ъ…
— Но Вие естествено сте човекът на деня, г-н Ментелик. — Тонът на Ветинари стана внезапно приятелски. — Та Вие сте вестоносецът на боговете! — В усмивката му имаше нещо змийско. — Надявам се, че знаете какво правите. Нали знаете какво правите, г-н Ментелик?
— Вярата мести планини, милорд — каза Олян.
— Действително, от тук до Генуа ги има в изобилие — отбеляза лорд Ветинари. — На вестника утре вечер ли бяхте казали, че ще тръгвате?
— Точно така. Със седмичния дилижанс. Но за този курс няма да вземаме пътници, за да спестим от тегло — Олян погледна Ветинари в очите.
— Няма ли да ми подскажете нещо повече? — подпита Патрицият.
— Най-добре за всички ще е да си мълча, сър — отвърна Олян.
— Предполагам, че боговете не са оставили заровен някъде наблизо изключително бърз вълшебен кон?
— Не знам за нищо подобно, сър — призна си честно Олян. — Но, разбира се, човек никога не знае, докато не се е помолил.
— Неее — проточи Ветинари.

Сега ми прилага пронизващия поглед, сети се Олян. Но ние знаем как да се оправим с това, нали? Просто го оставяме да си ме пронизва, докато отмине.

— Мангизов няма как да не приеме предизвикателството, естествено — каза Ветинари. — Но той е… хитроумен и предприемчив мъж.

На Олян това му се стори като много дипломатичен начин да се каже „гадно копеле“. И това беше оставено да отмине.

Негова Светлост се изправи:
— Значи утре вечер. Не се и съмнявам, че ще има малка церемония за пред пресата?
— Аз всъщност не съм планирал нищо такова, сър — каза Олян.
— Не, разбира се, че не сте — каза лорд Ветинари и му отправи нещо, което можеше да се нарече само… поглед.

...
Горе-долу същия поглед му отправи и Джим Прав, след което каза:
— Хубаво, шъ кажем някоя дума във ваша полза и си имаме добри кончета по станциите, г-н Ментелик, ама ние, нали знаете, сме само до Шибън? Там шъ трябва дъ смените каретата. Е, Генуа Експрес са си бая добри. Знаем се с момчетата им.
— Ама сигурен ли сте, че шъ наемате цялата кола? — включи се Хари докато бършеше един кон. — Скъпичко шъ си е, щото шъ трябва да пуснем друга кола за пътниците. Курса си е популярен, няма как.
— В колата да няма нищо освен пощата — настоя Олян. — И охрана.
— Я, да не мислиш, че шъ те нападат? — Хари изтиска кърпата до съвършена сухота без капчица усилие.
— А вие как мислите? — контрира Олян.

Братята се спогледаха.
— Тогава аз шъ я карам — реши Джим. — Не ми викат Оловната тръба току-тъй, я.
— Да не говорим, че чух, че в планините имало разбойници — добави Олян.
— Имаше навремето — каза Джим. — Вече се поразкараха.
— Толкова по-добре значи — усмихна се Олян.
— Де дъ знам — навъси се Джим. — Тъй и не разбрахме, к’во ги е разкарало...

...
Никога недей да забравяш, че тълпата, която днес ръкопляска на коронацията ти, е същата тълпа, която утре ще ръкопляска на обезглавяването ти. Хората обичат да има шоу.

Хората обичаха да има шоу…

… така че, долар по долар, постъпваше поща за Генуа. И постъпваше ли, постъпваше.

Този който му го обясни, беше Станли. И го обясни на няколко пъти, защото в това отношение Олян имаше сляпо петно.

— Хората пращат пликове с марки - в друг плик - до дилижансовата станция в Генуа, за да може първият плик да бъде върнат във втория плик. — Така изразеното обяснение най-сетне успя да пробуди някакви искри в мозъка на Олян.
— Значи си искат пликовете обратно? — попита той — Че защо?
— Защото така е вече използван, сър.
— И това го прави по-ценен ли?
— Не съм съвсем сигурен как точно, сър. Както Ви казах е, сър. Мисля, че хората си мислят, че марките не са истински, докато не са свършили работата, за която са направени, сър. Помните ли първата разпечатка еднопенсовки, дето трябваше да ги режем с ножици? За плик с някоя от тях колекционерите дават по два долара.
— Двеста пъти по-скъпо от самата марка!?
— Така си е, сър — очите на Станли заискриха. — Хората пускат писма до самите себе си, само за да бъде марката им, ъ, маркирана, сър. Така тя става използвана.

— Ъ… В джоба си имам няколко доста зацапани кърпички — продума неразбиращо Олян. — Мислиш ли, че хората биха купували от тях... двеста пъти по-скъпо, отколкото струват?
— Не, сър! — отговори уверено Станли.
— Тогава защо ще да…
— Има голям интерес, сър. Мислих си, сър, че бихме могли да пуснем по един пълен комплект за големите гилдии. Всички колекционери ще си умират да ги имат. Какво ще кажете?
— Много умна идея, Станли — одобри Олян. — Да го направим. Тези на Гилдията на Шивачките може би ще трябва да вървят във плътен кафяв плик, а? Ха-ха!

Този път беше ред на Станли да изглежда озадачен:
— Моля, сър?

Олян се закашля:
— Нищо, нищо. Е, виждам, че се учиш бързо, Станли. Е, поне за някои неща.
— Ъ… да, сър. Ъ… Не че искам да се изтъквам, сър…
— Давай, Станли, изтъквай каквото имаш да изтъкваш — окуражи го Олян.

Станли извади от джоба си малка картонена папка, отвори я и протегна благоговейно пред Олян.
— Г-н Спулс много ми помогна — изкоментира той. — Но и аз свърших доста нещо по нея.

Беше марка. Жълтеникаво-зеленикава на цвят. И изобразяваше, Олян присви очи, зелево поле с някакви постройки на хоризонта.

Подуши я. Миришеше на зеле. Ах, да.

— Отпечатано със зелево мастило и лепилото й е приготвено от броколи, сър — обясняваше гордо Станли. — В чест на Зелепроизводството на Равнините Сто, сър. Мисля, че ще върви много добре. Зелето е толкова популярно, сър. Толкова много неща могат да се направят от него!
— Добре, виждам че…
— Зелева супа, зелева бира, зелев локум, зелева торта, зелев крем…*

[* Списъкът на Станли със зелеви рецепти не напомня ли списъка с рецепти със скариди на Бъба от филма „Форест Гъмп“, както и от скеча „Спам“ на Монти Пайтън?]

— Да, Станли, мисля че…
— … мариновано зеле, зелево желе, зелева салата, варено зеле, препържено зеле…
— Да, а сега не може ли да…
— … зелево фрикасе, зелева лютеница, Зелева Изненада, наденици…
— Наденици ли?
— Пълнени със зеле, сър. Практически със зеле може да се направи всичко, сър. И още има…
— Зелеви марки — затвори темата Олян. — Както забелязвам, за петдесет цента. Ти си имал скрити дълбини, Станли.
— На Вас ги дължа, г-н Ментелик! — изригна Станли. — Аз вече надрастнах детинската забавачка на карфиците, сър! Светът на марките, можещ да научи младежа на толкова много за историята и географията и който същевременно е здравословно, приятно, увлекателно и във всяко отношение достойно хоби, се откри пред мен и…
— Да, да, благодаря ти! — направи още един опит Олян.
— … и внасям мойте тридесет долара в кюпа, сър. Всичките ми спестявания. За да Ви покажа, че Ви подкрепям, сър.

Олян чу това до последната дума, но трябваше да мине известно време докато го проумее.
— Кюпа ли? — продума той накрая. — В смисъл на залагане ли?
— Да, сър. Голямото залагане — сподели радостно Станли. — За Вашето надбягване със щракалките до Генуа. Хората мислят, че е голяма забава. Доста букмейкъри предлагат туй-онуй, сър, така че г-н Грош го организира, сър! Макар че той казва, че ставките не били добри.
— Ами че как иначе — каза с отпаднал глас Олян. — Никой с ума си няма да…
— Той каза, че ще можем да спечелим само по долар за всеки осем, които залагаме, сър, но ние си рекохме…

Олян се изстреля на крака и завика:
— Осем срещу едно за мен!? Букмейкърите си мислят, че ще спечеля? Колко сте заложили всички?
— Ъ… около хиляда и двеста долара като ги броихме за последно, сър. Ама това…

Ята гълъби се дигнаха от покрива, когато Олян изкряска:
— Докарай ми г-н Грош тук незабавно!

...
Кошмарна гледка беше да се наблюдава лукавство по лицето на г-н Грош. Старецът се потупа с пръст по едната си ноздра.
— Вие сте тоя, дето измъкна пари от сюрия богове, сър! — ухили се весело той.
— Да — възкликна отчаяно Олян. — Но да предположим само, че съм… ами че това беше просто един номер…
— Адски добър номер, сър — изкиска се старецът. — Адски добър! Който може да извърти номер на боговете и да изкара пари, тоя е способен на всичко, тъй ш’ кажа!
— Г-н Грош, няма начин кола да стигне до Генуа по-бързо от щракограма. Та дотам са две хиляди мили!
— Да, разбирам, ч’ се налага да кажете тъй, сър. И стените имат уши, сър. Гроб съм. Но всички ние си поговорихме, сър, и си казахме, че бяхте много добър с нас, сър, и че наистина вярвате в Пощенската Служба, сър, тъй че решихме ние, че е баш време д’си сложим парите на устата, сър! — заяви Грош, този път с нотка непокорство.

Олян на няколко пъти си отвори и затвори устата. Накрая се спря на:
— Имаш предвид „каквото на устата, там и парите“ ли?
— Вие сте човек, дето знае някой друг трик, че и трети и четвърти, сър! Ей, д’ земете д’ отидете във весникарския офис и д’ кажете, ш’ ви надбягаме, ей! Гепи Мангизов Ви падна право в капана, сър!

Ето как стъклото става диамант, помисли си Олян и въздъхна:
— Отлично, г-н Грош. Благодаря ти. Осем на едно значи, а?
— Късмет имахме д’го земем и т’ва, сър. Че те стигнаха до десет на едно и спряха д’ приемат повече. И с’га не приемат друго освен как точно ш’ спечелите, сър.

Олян малко се пооживи.
— На някой да му е хрумнало нещо добро? — поинтересува се той.
— Аз реших да спекулирам с един долар на „чрез мятане на огън от небето“, сър. Ъ… няма ли как д’ ми подскажете нещичко, а, сър?
— Вървете да си вършите работата, г-н Грош — сряза го строго Олян.
— Дасър, но разбира се, сър, съж’лявам, че попитах, сър — заизвинява се Грош и си отиде заднешком.

Олян се хвана за главата.

Дали е така и с катерачите на планини, мислеше си той. Катериш все по-високи и по-високи върхове и знаеш, че някой ден ще ти излезе твърде нанагорно. Но продължаваш да катериш, защото е, ах, колко хубаво да вдъхнеш въздуха там горе. И знаеш, че някога ще си умреш падайки.

...
Как може хората да са толкова тъпи? Сигурно се държаха здраво за невежеството си, защото им изглеждаше познато.

Гепи Мангизов въздъхна.

Имаше си кабинет в Кулата на Тепето. Не че му допадаше чак толкова, защото всичко се тресеше от движението на семафора, но беше необходимо за добрия имидж. Гледката обаче беше несравнима. Дори и само парцелът си струваше това, което беше платено за Голямата Магистрална.

— Трябват почти два месеца да се стигне до Генуа с карета — изтъкна той, загледан над покривите на къщите към двореца. — Е, предполагам, че той ще може да съкрати мъничко от това. По щракса обаче ще стигне за някой друг час. От какво има да се плашите?
— И каква е неговата игра? — попита Зеленобут. Останалите директори бяха насядали около масата и изглеждаха разтревожени.
— Де да знам — отговори Мангизов. — Какво ме засяга?
— Но боговете са на негова страна, Гепи — възрази Финтър.
— Защо не разгледаме този въпрос сериозно, а? — завразумява ги Мангизов. — Това негово заявление на никого ли не му изглежда малко странно? Да не би да е обичайно за боговете да ръсят дарове? Особено пък такива, които да пълнят стомаха? Не, тези дни те се ограничават с неща като милост, търпение, твърдост и вътрешна сила. Неща, които не може да се видят. Боговете са склонни да дават на личност, но не и в наличност, ха-ха.

Останалите директори го изгледаха малко отсъстващо.
— Нещо не схванах това последното, друже — оплака се Стоули.
— Казах НА личност, а не наличност — заобяснява Мангизов, но се отказа и махна с ръка. — Недейте да се напрягате чак толкова, по-ясно е като се напише. Накратко, дарът свише на г-н Ментелик представляваше голям сандък с монети, някои от тях в нещо забележително приличащо на банкови чували и всичките в модерна валута. Това не ви ли навежда на някои мисли?
— Да, но нали и върховните жреци казват, че той…
— Ментелик е шоумен — сряза го Мангизов. — Да не мислите, че боговете ще му карат пощенски дилижанс? А? Това е само отвличане на вниманието, не разбирате ли? Беше само за да се види пак на първа страница, нищо повече. Не е чак толкова трудно да се види. Той изобщо няма план, освен героично да се провали. Никой не очаква, че той наистина ще спечели, нали?
— Чух, че хората се скъсват да залагат на него.
— На хората всъщност им харесва да ги правят на глупаци, стига това да обещава известно забавление — просвети ги Мангизов. — Да знаете някой добър букмейкър? Нещо ми се прииска да заложа малко пари. Примерно пет хиляди долара, а?

Това изтръгна от тях малко нервен смях и той побърза да се възползва от това:
— Айде малко по-разумно, господа. Никакви богове няма да се притекат на помощ на нашия началник Пощите. Нито пък някой магьосник. Те хич не обичат пилеене на магии, а ако той използва нещо такова, ние веднага ще разберем. Не, той просто привлича внимание, нищо друго. Което не означава — той намигна, — че не бива, как да кажа, да удвоим несъмнената си сигурност.

Те се ободриха още повече. Това вече изглеждаше като нещото, което искаха да чуят.

— Абе изобщо, в планината се случват инциденти — вметна Зеленобут.
— Така си е — не отрече Мангизов. — Обаче в случая имах предвид Голямата Магистрална. Поради което възложих на г-н Пони да уточни нашите процедури. Г-н Пони?

Инженерът се размърда нервно. Беше изкарал тежка нощ:
— За протокола, сър, бих искал да се запише, че настоявах да затворим шест часа преди събитието.
— Действително, и протоколите ще посочат, че отговорих, че това е напълно невъзможно — каза Мангизов. — Първо, защото ще е напълно неоправдана загуба на постъпления и второ, защото неизпращането на никакви послания би било много неподходящо послание от наша страна.
— Да, обаче затваряме един час преди събитието и чистим барабаните — обяви г-н Пони. — Всяка кула ще изпрати съобщение за готовност до Тепето, след което ще заключи всичките си врати и ще чака. Никой няма да бъде допускан да влиза или излиза. Ще конфигурираме кулите на дуплекс, това ще рече — преведе той за директорите, — че превръщаме надолната линия във втора нагорна, така че трафикът до Генуа да е двойно по-бърз. Няма да приемаме на Линията каквито и да е други съобщения, докато, ъ… трае надпреварата. Никакъв овърхед, нищичко. И отсега нататък, сър, сиреч от момента, в който изляза от тази стая, прекратяваме приемането на нов трафик от вторичните кули. Даже от Двореца, че дори и от Университета. — Той изсумтя и добави с известно удовлетворение. — Особено пък от пустите му студенти. Щото някой си играе игрички с нас, сър.
— Това не е ли малко драстично, г-н Пони? — усъмни се Зеленобут.
— Много се надявам, че е, сър. Мисля, че някой е намерил начин да пуска щракограми, които повреждат кулите, сър.
— Но това е невъзмо…

Г-н Пони трясна с ръка по масата:
— Ама нещо много разбирате, сър! Да не би да сте седяли цяла нощ, докато го разнищите? Да Ви се е случвало да отваряте диференциален барабан с отварачка за консерви? Да сте забелязвали случайно, че щампованата арматура може да изхвръкне от ексцентрика ако щракнеш буквата K и я пуснеш до кула с адрес по-висок от твоя, но само ако преди това си щракнал Q и пружината на барабана е навита докрай?* Да Ви се е случвало да видите, че лостовете на клавишите са заклинили един друг, а пружината насилва стрелката нагоре и накрая гледаш пулта, пълен със зъби? Е, на мен всичко това ми се е случвало!

[* Повечето, ако не всички от ранните компютърни системи (а и поне някои, ако не всички, съвременни) може да бъдат докарани до големи бели по подобен начин. Някои последователности от знаци при подходящи условия могат да бъдат приети за двоичен програмен код, който като бъде изпълнен… е по-добре да не бъде изпълняван. Особено пък в така нареченото буфер овърфлоу, когато полето за данни в паметта се запълни докрай и новите данни се записват в полето за програмния код.]

— За саботаж ли говорим? — оживи се Мангизов.
— Наричайте го както си щете. — Пони се беше изнервил до нещо като опиянение. — Тая сутрин отидох до двора и изрових стария барабан, дето го взехме миналата сутрин от Кула 14. И да пукна, ако там не се е случило точно това. Повечето аварии обаче стават горе по вишките, в кутиите на кепенците. Та тогава значи…
— Значи нашият г-н Ментелик организира кампания по саботирането ни… — проточи замислено Мангизов.
— Нищо такова не съм казвал! — сепна се Пони.
— Няма да споменаваме имена — рече гладко Мангизов.
— Просто е калпав дизайнът — каза Пони. — Като си помисля, по-скоро някое от хлапетата по случайност е открило това и го е повторило, за да види, какво ще се случи. Такива са си те, момчетията от кулите. Дай им някаква хитроумна машинария и те по цели дни ще се мъчат да я докарат до строшаване. Цялата ни Линия е една набързо скалъпена бъркотевина, ама наистина.

— И защо вземаме на работа такива хора? — видимо се учуди Стоули.
— Защото само такива хора са достатъчно луди, за да прекарат живота си, натискайки клавиши на някоя кула на мили от където и да е — отговори разпалено Пони. — На тях това им харесва!
— Но нали все някой в кулата трябва да натиска клавишите, за да се случат всичките тези… ужасни неща? — продължи да разнищва Стоули.

Пони въздъхна. Те изобщо не се интересуваха. За тях всичко беше само пари. И представа си нямаха, как всъщност работят нещата. И когато изведнъж се налагаше да разберат, трябваше да им говориш като на бебета.

— Момчетата просто следват сигнала, сър, както казват те — обясни той. — Гледат съседната кула и повтарят каквото видят колкото могат по-бързо. Няма време да мислят какво е и що е. Всичко, което е за тяхната кула, излиза на диференциалния барабан. Те само тракат с клавиши и натискат педали и дърпат ръчки, колкото могат по-бързо. Те се гордеят с това. Измислят какви ли не номера да ускорят предаването. И не ща никакви приказки за саботаж, не и в този момент. Дайте да изпратим съобщението с цялата възможна скорост. На момчетата това ще им хареса.
— Картината си я бива — замисли се Мангизов. — Тъмна нощ, кулите чакат, и ето, една по една те изгряват и струята от светлини забърза през континента, леко и тихо пренасяйки своето… нещо си. Трябва да намерим някой поет да напише нещо по въпроса. — Той наведе глава към г-н Пони. — Във Вашите ръце сме, г-н Пони. Вие сте човекът с плана.

...
— Нямам такъв — каза Олян.
— Нямаш план? — заповишава тон г-ца Миличкова. — Да не би да ми казваш, че ти…
— По-кротко, по-кротко! — зашътка й Олян. — Не искам целият свят да научи!

Бяха седнали в малкото кафене срещу Карфицоразменницата, която, както забеляза Олян, тази ден не кипеше от дейност. Той просто трябваше да се разкара от Пощата, за да не му гръмне главата.

— Та ти предизвика Голямата Магистрална! Не ми казвай, че само си разтягал локуми и си очаквал все нещо да изникне? — рече г-ца Миличкова.
— Ама досега това винаги е действало! Какъв е смисълът да обещаеш нещо изпълнимо? Що за постижение ще е това? — оправда се Олян.
— Да си чувал някога, че преди да почнеш да бягаш, трябва да се научиш да ходиш?
— На теория, да.
— Само да си го изясня напълно — захвана се г-ца Миличкова. — Утре вечер, тоест вечерта след днеска, ти смяташ да пратиш карета, сиреч нещо на колела, теглено от коне, което на добър път може да вдигне до четиринадесет мили в час, да се надпреварва с Голямата Магистрална, тоест с всичките му семафорни кули, които за един час могат да пратят съобщение на стотици мили, за целия път чак до Генуа, тоест до града, който е наистина, ама наистина, много далече от тук?
— Да.
— И си нямаш някой чудодеен план?
— Нямам.
— И защо ми го казваш това на мен?
— Защото точно в този момент в този град ти си единствената личност, която евентуално би могла да ми повярва, че нямам план! — възкликна Олян. — Когато казах на г-н Грош, той само се потупа по ноздрата, което между другото хич не е гледка за гледане, и каза: „Разбира се, че нямате, сър. Не и вие? Ха-ха-ха!“

— И значи просто си се надявал, че нещо ще изникне? Какво те накара да мислиш така?
— Досега винаги е изниквало. Единственият начин да ти изникне нещо е наистина да се нуждаеш да изникне.
— И как се предполага да ти помогна аз?
— Баща ти е построил Линията!
— Да, но аз не съм — възрази жената. — Никога не съм се качвала по кулите. Не знам никакви големи тайни, освен че винаги е на косъм от пълно рухване. А това го знае всеки.
— Но хора, които не могат да си позволят да губят, залагат пари на мен! И колкото повече им казвам, че не бива, толкова повече залагат те!
— Не мислиш ли, че е малко глупаво от тяхна страна? — отбеляза сладко г-ца Миличкова.

Олян затропа с пръсти по края на масата.

— Е, добре тогава. Сещам се за още една убедителна причина да ми помогнеш. Малко е сложничко, така че мога да ти кажа само ако обещаеш да си седиш кротко и да не правиш резки движения.
— Защо, да не мислиш, че ще взема да правя такива?
— Да, мисля, че за няколко секунди ще се опитваш да ме убиеш. Та бих искал да ми обещаеш да не го правиш.

Тя сви рамене:
— Изглежда интересно.
— Обещаваш ли? — настоя Олян.
— Добре де. Надявам се, че ще е вълнуващо — г-ца Миличкова изтръска малко пепел от цигарата си. — Давай.

Олян на няколко пъти вдъхна дълбоко. Тове беше то, значи. Краят. Променяш ли твърде дълго начина, по който хората виждат света, накрая променяш и начина, по който гледаш на самия себе си.
— Аз съм този, заради когото ти загуби онази работа в банката. Аз подправих онези чекове.

Изражението на г-ца Миличкова не се промени, ако не броим известно присвиване на очите. После тя избълва цял облак дим:
— Обещах, нали?
— Да. Извинявай.
— Бях ли си кръстосала пръстите?*

[* Смята се, че ако човек кръстоса пръстите си докато обещава нещо или докато се предполага че казва истината, може да излъже без да бъде обвинен че лъже.]

— Не. Наблюдавах те.
— Ммм — известно време тя седеше втренчена замислено в червения край на цигарата си. — Е добре. Най-добре ми кажи и останалото.

И той и каза останалото. Всичкото останало. Доста й хареса моментът, когато го обесиха и го накара да го повтори. Покрай тях градът си се случваше. Помежду им пепелникът се препълни с пепел. Когато той свърши, тя известно време го гледаше през завесата от дим.

— Нещо не разбирам частта, където даде всичките откраднати пари за Пощенската Служба. Защо го направи?
— И на мен ми е малко мътно.
— Имам предвид, ти очевидно си егоистично копеле с морал на… на…
— … на плъх — помогна й Олян.
— … да, на плъх, благодаря ти… и изведнъж се оказваш любимецът на големите религии, спасителят на Пощенската Служба, официалният вземач на подбив на богатите и могъщите, героичен конник, откъдето и да те погледнат — чудесен човек и, разбира се, ти спаси една котка от горяща сграда. Е, и двама души също, но всеки знае, че това с котката е най-важното. Кого се опитваш да измамиш, г-н Ментелик?
— Себе си, предполагам. Отбил съм се от кривия път. Продължавам да си мисля, че мога да престана всеки момент, щом го поискам, но тъй и не преставам. Обаче знам, че ако не бях могъл да престана всеки момент като го поискам, изобщо нямаше да го правя. Ъ… а има и още една причина.
— Която е…?
— Аз не съм Гепи Мангизов. Това някак си е важно. Някой може и да каже, че няма голяма разлика, да но аз мога да я видя тази разлика от моето положение. То е като това при големите, като ходят някъде да не бъдат чукове. Моля ти се? Как мога да бия Голямата Магистрална?

Някое време г-ца Миличкова гледаше право през него, така че му стана неудобно. После проговори с отстранен глас:
— Колко добре познавате Пощата, г-н Ментелик? Сградата, имам предвид.
— Разгледах повечето от нея, преди да изгори.
— Но никога не си бил на покрива, нали?
— Не. Не намерих път до там. Горните етажи бяха претъпкани с писма, когато… аз… се опитах… — гласът на Олян заглъхна.

Г-ца Миличкова изтръска цигарата си:
— Иди там довечера, г-н Ментелик. Приближи се малко по-близо до небесата. И тогава падни на колене и се помоли. Нали знаеш как се моли човек? Просто събираш ръце пред себе си… и се надяваш.

1 Armourers 11 4 1 1 6 2 4 1 0 10 3 11 26  
2 Ankh_Morpork 11 3 1 1 11 4 4 1 1 14 5 16 23 image
3 Arsenal_ENG 11 3 0 2 8 4 4 1 1 17 5 16 22 image

30.10.2010 13.25  Ankh_Morpork - Hebros DY



Гласувай:
23



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051091
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699