Ankh Morpork :: Димящото Гну

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

31.10.2010 11:48 - Димящото Гну

Автор: spasunger Категория: Спорт

Прочетен: 1677 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 08.11.2010 19:51

"Какво толкова беше магията в края на краищата, освен нещо ставащо като се щракне с пръсти? Какво му беше "магичното" на това? Мърморене на разни думи и чудати картини в стари книги, в неправилните ръце тя беше адски опасна, но не и наполовина толкова опасна, колкото би могла да бъде в правилните ръце. Вселената беше претъпкана с тая гадост, тя караше звездите да си седят горе, а краката да си седят долу."
...

NorthSpurShore - Ankh_Morpork 3 - 0

Ankh_Morpork - Hebros DY 0 - 0

NSS - Ankh 3 - 0

1 - 0 A Halonen 51"

2 - 0 J Brame 52"

3 - 0 JM Vidal 57"

Ankh - Hebros 0 - 0

Къде е късметът, когато най-много се нуждаеш от него? Анкх беше на косъм да оглави класирането, след като лидерът в шампионата се препъна далеч от дома и претърпя неочаквано поражение. На момците на Олян фон Ментелик им трябваше един-едничък гол, за да постигнат жадуваната победа над Хеброс и така да задминат водача, точно преди решаващия сблъсък с него другата седмица. Но това така и не се случи. Нещо в завършващата фаза на атаките на нашите не сработи и мачът приключи без голове. Изглежда всичкият късмет, трупан през последните месеци, се е изпарил в миг. Сега ще трябва да гоним дивото на гости на най-трудния съперник в групата...

По-рано пък Анкх постигна минимума срещу Шпорите от Севера. Задачата ни бе да не падаме с повече от 5 гола, за да запазим мястото си в следващата фаза на елиминациите в Псевдо Шампионската Лига. Вярно, Анкх загуби с класическото 0-3, но това означава, че мисията е успешно изпълнена. Чакаме следващия съперник в турнира.

...
Някак си Олян премина през остатъка от деня. Имаше да се свършат още някои началник-пощенски работи — да се говори с г-н Спулс, да се вика по строители, да се надзирава несекващото разчистване и да се набира нов персонал. Е, в случая с персонала ставаше дума по-скоро за утвърждаване на решенията на г-н Грош и г-ца Маккалариат, а те изглежда разбираха какво правят. Само от време на време по случайност се опираше и до неговото отсъждане, като например:
— Ние прегръщаме ли многообразно? — изникна по едно време пред бюрото му г-ца Маккалариат.

Настана бременна пауза. Която роди множество малки паузи, всяка от които още по-смущаваща от родителя си.
— Не и доколкото ми е известно — успя най-накрая да измисли Олян. — Защо питате?
— Една млада дама би искала да знае. Тя казва, че така правели в Голямата Магистрална.
— А. Подозирам, че е имала предвид прегръщане на многообразието. — Олян си припомни речта на Мангизов пред „Вестника“. — Ние обаче не правим това, защото не ни е ясно, какво ще да означава. Ние вземаме на служба всекиго, който може да чете и да достигне пощенската кутия, г-це Маккалариат. Вземам на работа вампири, ако са членове на Въздържателната Лига, тролове, ако си бършат краката, а ако има върколаци, направо горя от желание да имаме пощальон, който да отвръща на хапането. Всекиго, който да може да върши работата, г-це Маккалариат. Нашата задача е да носим пощата. Сутрин, обед, вечер и нощем. Нещо друго?

Този път очите й пробляснаха:
— Нямам затруднения с никой от кандидатите относно това какъв е, г-н Ментелик, но се налага да протестирам относно джуджетата. Г-н Грош ги взема на работа.
— Прекрасни работници, г-це Маккалариат. Особено уважаващи писменото слово. И много работливи — тросна се Олян.
— Обаче не ни казват, какъв им е… какви са по… точно какви… дали са дами или господа, г-н Ментелик.
— А. Пак ли става дума за тоалетните? — отпадна духом Олян.
— Чувствам се отговорна за моралното благосъстояние на намиращите се под мое попечителство млади личности — заяви строго г-ца Маккалариат. — Вие се смеете, г-н Началник Пощата, аз обаче няма да ставам за смях.
— Вашето безпокойство Ви прави чест, г-це Маккалариат — каза Олян. — При проектирането на новата сграда на тези аспекти ще бъде обърнато особено внимание и ще кажа на архитекта да се консултира с Вас на всеки етап. — Добре прикритите гърди на г-ца Маккалариат забележимо се издуха при такова придобиване на власт. — Междувременно обаче, уви, ще трябва да се оправяме с това, което ни е оставил пожарът. Надявам се че в качеството Ви на част от ръководството, Вие ще уверите всички в това.

Огньове на ужасяваща гордост пробляснаха в очилата на г-ца Маккалариат. Ръководството!
— Разбира се, г-н Началник Пощата — увери го тя.

Но най-често работата на Олян беше просто да… бъде. Половината сграда беше почерняла черупка. Хора се натъпкваха в това, което беше останало, писма се сортираха направо на стълбището. И всичко като че ли вървеше по-добре, ако той се размотаваше наоколо.

Не можа да се насили да спре да мисли за празния постамент за някогашната статуя на бога.

...
Когато се заздрачи, той вече се беше подготвил. Имаше множество подвижни стълби, а големите бяха подпряли дори и горните етажи. Сажди покриваха всичко, а някои стаи зееха открити към небето, но той се качваше все по-нагоре и по-нагоре. Промъкна се през остатъците от тавана, пропълзя през люка и се озова на покрива.

Не беше останало чак толкова от него. Сгромолясването на цистерната беше повлякло след себе си и доста от горящия покрив и над голямата зала беше останало по-малко от една трета. Но пожарът почти не беше засегнал един от краката на П-то и покривът там изглеждаше здрав.

Там беше останал един от старите гълъбарници и някой живееше в него. Това не беше чак толкова изненадващо. В Анкх-Морпорк искаха да живеят много повече хора, отколкото имаше за живеене Анкх-Морпорк. Цяла една подцивилизация процъвтяваше по покривите, между кулите и орнаменталните куполи и сводове и комини и…

… и щракалкови кули. Точно така. Той беше видял щракалковата вишка и някого горе още преди животът му да се беше променил към странно. Защо ли му беше на някакъв гълъбарник семафорна кула? Определено гълъбите не ползваха такива, нали?

Тази беше колонизирана от три водоливника. Те си обичаха щракалковите кули — нали да си нависоко значеше всичко за един водоливник — и лесно се вписваха в системата. Създание, което прекарваше цялото си време във взиране, и което можеше да запише съобщение, беше жизненоважен компонент. Те дори не искаха заплащане и никога не ги хващаше скука. Какво изобщо можеше да е скучно за същество, което беше готово да гледа години наред едно и също нещо?

Наоколо из града щракалките тъкмо запалваха огньовете си. Само Университетът, Дворецът, Гилдиите и червивите с пари или пък извънредно тревожните поддържаха свои собствени кули през нощта, но голямата терминална кула на Тепето грееше като прасоколедна елха. Комбинации от жълти квадратчета премигваха по главната кула. Безмълвни от това разстояние, намигващи сигналите си над надигащите се мъгли, открояващи съзвездията си на фона на вечерното небе, щракалките бяха по-вълшебни от вълшебството, по-омагьосващи от самата магия.

Олян се загледа.

Какво толкова беше магията в края на краищата, освен нещо ставащо като се щракне с пръсти? Какво му беше "магичното" на това? Мърморене на разни думи и чудати картини в стари книги, в неправилните ръце тя беше адски опасна, но не и наполовина толкова опасна, колкото би могла да бъде в правилните ръце. Вселената беше претъпкана с тая гадост, тя караше звездите да си седят горе, а краката да си седят долу.

Но виж, това, което ставаше сега, ей това вече беше "вълшебно". Обикновени мъже го бяха измислили и стъкмили, бяха построили кули на салове в блатата и по заледените върхари на планините. Те псуваха и, още по-лошо, използваха логаритми. Газеха през реки и плуваха през тригонометрия. Не мечтаеха в обикновения смисъл на думата, но въобразиха един нов свят и го облякоха в метал. И от всичката тази пот и попържни и математика беше изникнало това… нещо, прехвърлящо думи през целия свят леко като звездна светлина.

Мъглата запуска филизи по улиците обгръщайки сградите като острови в прибоя.

Тя му беше казала да се моли. А между другото боговете му дължаха туй-онуй. Нима не беше така? Получиха прекрасно приношение и купища небесен кредит без да са направили, фактически, каквото и да е.

Тя му беше казала да коленичи. Не беше шега.

Той коленичи, събра длани и произнесе:
— Отправям тази молитва към всяко божество, което…

Плашещо безшумно щракалковата кула от отсрещната страна на улицата запали светлините си. Един след друг грейваха големи квадрати. За момент Олян зърна пред един от кепенците силуета на лампаджията. Когато той се разтвори в мрака, кулата замига. Беше достатъчно близко, за да освети покрива на Пощата.

От другата страна на покрива бяха застанали три тъмни фигури и го наблюдаваха. Сенките им играеха, когато шарката на светлините се сменяше по два пъти на всяка секунда. Но това все пак разкриваше, че фигурите са човешки или поне хуманоидни. И те вървяха към него.

Богове, е, боговете можеха и да са хуманоидни. И никак не обичаха да се бъзикат с тях.

Олян прочисти гърлото си.
— Наистина се радвам да ви видя… — изграчи той.
— Ти ли си Олян? — запита го една от фигурите.
— Вижте, аз…
— Тя каза, че ще коленичиш — произнесе друг член на небесната тройка. — Да ти се пие чай?

Олян бавно се изправи. Виж, това не беше божествено поведение.
— Кои сте вие? — поинтересува се той. И окуражен от липсвата на гръмотевици допълни: — И какво правите на моята сграда?
— Плащаме си наема — отговори една от фигурите. — На г-н Грош.
— Той никога не ми е казвал за вас!
— За това не ни питай нас — сви рамене централната сянка. — А и изобщо дойдохме само да си приберем останалите партакеши. Съжалявам за пожара ви. Не бяхме ние.
— А вие сте… — поиска да знае Олян.
— Аз съм Лудия Ал, този е Здравомислещия Алекс, а това е Адриан, който казва, че не е луд, но не може да го докаже.
— Защо ви е наем на покрива?

Тримата се спогледаха.
— Гълъби? — предложи Адриан.
— Точно така, ние сме любители на гълъби — включи се сенчестата фигура на Здравомислещия Алекс.
— Да, но е тъмно — възрази Олян. Тримата обмислиха това.
— Прилепи — реши накрая Лудия Ал. — Опитваме се да отгледаме самонасочващи се прилепи.
— Не мисля че прилепите имат инстинкт за насочване към дома — осведоми ги Олян.
— Да, не е ли трагично? — въздъхна Алекс.
— Като идвам тук нощ след нощ и като виждам всичките празни прелки и всеки път ми иде да заплача — додаде Неизяснения Адриан.

Олян вдигна очи към малката вишка. Беше пет човешки боя висока, с контролни ръчки на полиран панел при основата. Изглеждаше… професионална и добре използвана. И преносима.
— Не мисля, че сте отглеждали тук каквито и да е птици — отсече той.
— Прилепите са бозайници — не се предаваше Здравомислещия Алекс.

Олян поклати глава.
— Спотайващи се по покривите с ваши собствени щракалки, не… вие сте Димящото Гну, нали?
— Ех, с ум като твоя, нищо чудно че си шеф на г-н Грош — отбеляза Здравомислещия Алекс. — А какво ще кажеш за чаша чай?

...
Лудия Ал извади гълъбово перо от канчето си. Гълъбарникът беше изпълнен с плътната, задавяща воня на стари курешки.

— Няма как да не харесваш птички, за да ти харесва тук горе — измърмори той и мушна перото в брадата на Здравомислещия Алекс.
— Потръгнало ви е тук, а? — подметна Олян.
— Да съм казал, че ми харесва? А и не живеем тук. Само дето си имате хубав покрив.

Във фактически останалия без гълъби гълъбарник беше тъпкано. Макар че винаги остава някой гълъб, готов да се шмугне през жиците и да те клъвне. Гледаше ги от един ъгъл с безумни очички, а гените му си спомняха времето, когато е бил гигантско влечуго и е могъл да разпердушини тея маймунски синове с едно щракване със зъби. Навсякъде се въргаляха разглобени машинарии.

— Г-ца Миличкова ли ви каза за мен? — попита Олян.
— Тя каза, че не си пълен задник — сподели Неизяснения Адриан.
— Което от нея си е похвала — уточни Здравомислещия Алекс.
— И още каза, че си толкова крив, че можеш да минеш странично през тирбушон — допълни Неизяснения Адриан. — Но като го казваше, се усмихваше.
— Това не е задължително да е добре — забеляза Олян. — Откъде я познавате?
— Работихме с брат й — каза Лудия Ал. — По кулите Модел 2.

Олян слушаше. Беше цял нов свят.

Здравомислещия Алекс и Лудия Ал бяха ветерани в щракалковия бизнес. Още малко и щяха да станат четири години оттогава. Когато консорциумът взе властта, те бяха изхвърлени от Голямата Магистрална в същия ден, в който Неизяснения Адриан беше изхвърлен от комина на Гилдията на Алхимиците, в техния случай защото си казаха каквото им беше на душата за новото ръководство, а в неговия, защото не беше достатъчно бърз, когато мензурата забълбука.

Накрая всичките се хванаха на работа във Втората Магистрална Линия. Дори вложиха пари в нея. Както и мнозина други. В нея имаше всевъзможни подобрения, беше по-евтина за експлоатация, в нея имаше от пиле мляко, от муха каймак и различни други забележителни продукти от още половин дузина хвъркати. И така докато Джон Миличков, който винаги използваше обезопасително въже, свърши в зелевото поле и това беше краят на Втората Магистрална.

Оттогава тримата се хващаха на всякаква работа, достъпна за новите квадратни формички в света на старите кръгли отвори, докато всяка нощ, там горе, кулите святкаха своите послания. Толкова близки, толкова примамливи, толкова… достъпни. Всеки знаеше, че по някакъв мътен, полуразбираем начин Голямата Магистрална беше открадната във всякакъв смисъл освен на думи. Тя беше в ръцете на врага.

Така че те си стъкмиха своя си неформална системка, използваща Голямата Магистрална, без Голямата Магистрална да разбере.

Беше малко като кражба. Всъщност беше си точно като кражба. Фактически си беше кражба. Но нямаше закон срещу нея, защото никой не подозираше, че има такова престъпление, а пък и дали наистина беше кражба, когато никой не си търсеше откраднатото? А и кражба ли беше да крадеш от крадци? Абе изобщо нали всяка собственост е кражба, с изключение на моята.

— Значи сега вие сте, как беше… разбивакери? — провери правилността на изводите си Олян.
— Точно така — подтвърди Лудия Ал. — Защото разбиваме системата.
— Това не е ли малко голословно при условие, че само святкате с разни лампи?
— Да де, ама „светии“ вече беше заето — отбеляза Здравомислещия Алекс.
— Добре, а защо „Димящото Гну“? — попита Олян.
— Това е разбивакерски термин за много бързо съобщение, пуснато през системата — обясни гордо Здравомислещия Алекс.

Олян обмисли това.
— Става — реши накрая той. — И аз да бях екип от трима души, имената на които всичките започват с една и съща буква, и аз щях да си избера точно такова име.

...
Те си бяха намерили начин за влизане в семафорната система, а именно: през нощта всичките щракалкови кули бяха невидими. Виждаха се само светлините. Освен ако нямаш изключително чувство за посока, единственият начин да разбереш, кой праща съобщението, беше по кода. А инжинерите знаеха купища кодове. Ооо, да, купища.
— Значи си пускате съобщенията безплатно? — интересуваше се Олян. — И никой ли не забелязва?

В отговор получи три мръснишки усмивки.
— Лесна работа — каза Лудия Ал, — стига да знаеш как.
— А как разбирате, че една кула ще се строши?
— Ние ги счупихме — обясни Здравомислещия Алекс. — Забиваш диференциалния барабан. Трябват им часове да се оправят, защото операторите трябва да…

Олян пропусна остатъка от изречението. Съвсем невинни думи се вихреха в него като парчетии, понесени от потоп, изникващи за малко на повърхността и отчаяно махващи с ръка преди отново да потънат. Различи няколко случая на „така че“ преди да зачезнат и дори „свързва се“ и „контролна верига“, но разбушувалите се многосрични техницизми се надигаха и поглъщаха всичко.
— … а това отнема половин ден — приключи Здравомислещия Алекс.

Олян погледна безпомощно другите двама:
— И какво точно значеше това?
— Значи, че ако пратиш точното съобщение, можеш да счупиш механизма — резюмира Лудия Ал.
— Цялата Магистрална Линия ли?
— Теоретично, да — започна Лудия Ал, — защото изпълнителният и терминиращият код…

Олян се отпусна докато приливът не отмине. Не се интересуваше от машинария и ключ за него беше нещо, с което отключваш врати. Най-добре беше просто да чака и да се усмихва. Имаше едно нещо за техничарите — обичаха да обясняват. Трябваше само да ги изчакаш да достигнат твоето ниво на разбиране, дори ако това значи, че накрая ще им се наложи да послъжат.
— … но вече няма как да го направим, защото чухме, че те сменят…

Олян за някое време се загледа в гълъба, докато не настъпи тишина. Аха. Лудият Ал беше свършил и не изглеждаше да е било с тържествен финал.
— Значи не можете да го направите — заключи Олян и отпадна духом.
— Не и сега. Дъртият г-н Пони може и да е малко баба, но може да си седне на задника и да разнищва проблеми. Той постоянно сменя всичките кодове! Чухме от един от аверите, че сега всеки сигналчик ще си има персонален код. Много са предпазливи. Знам, че госпожица Прелест-Хубавинка си мислеше, че можем да ти помогнем, но това копеле Мангизов затегна нещата. Страх го е, че можеш да победиш.
— Ха! — възкликна Олян.
— Все нещо ще измислим за седмица или две — опита се да го утеши Неизяснения Адриан. — Не можеш ли да поотложиш нещата дотогава?
— Не, не мисля.
— Съжаляваме — измърмори Неизяснения Адриан, подмятайки си някаква стъклена тръбичка, пълна с червена светлина. Когато я преобърна, тя засвети жълто.
— Какво е това? — поинтересува се Олян.
— Прототип, — отговори Неизяснения Адриан. — Можеше да направи Линията три пъти по-бърза нощем. Използва перпендикулярни молекули. Да, ама Голямата Магистрална изобщо не е отворена за нови идеи.
— Сигурно защото гърмят, като ги изпуснеш? — заяде се Здравомислещия Алекс.
— Ама не всеки път.
— Струва ми се, че няма да ми се отрази зле малко свеж въздух — реши Олян.

Те излязоха в нощта. На известно разстояние оттук терминалната кула все така си мигаше, а ту тук, ту там из града светеха и други кули.
— Онази коя е? — посочи той все едно питаше за съзвездие.
— Гилдията на Крадците — обясни Неизяснения Адриан. — Стандартни сигнали за членовете. Тях не мога да ги чета.
— Ами онази? Не е ли първата кула по пътя за Сто Лат?
— Не, това е станцията на Стражата на Главинната Порта. Стандартни сигнали до Двора на Псевдополис.

— А изглежда сякаш е толкова далече.
— Използват по-малки кутии, това е. Оттук не можеш да видиш Кула 2. Университетът я закрива.

Олян зяпаше като хипнотизиран светлините.

— Интересно, защо ли онази стара каменна кула на пътя за Сто Лат не е била използвана като са строили Линията? Нали е на правилното място?
— Старата магьосническа кула ли? Робърт Миличков я използваше за първите си експерименти, но е малко далечко, а и стените не са толкова здрави и ако останеш там за повече от ден наведнъж, полудяваш. Заради всичките му дърти заклинания, попили по камъните.

Настъпи тишина и тогава те чуха Олян да казва с малко натегнат глас:
— Ами ако можехте да влезете в Голямата Магистрална утре, щяхте ли да имате с какво да я позабавите?
— Да, ама не можем — отсече Неизяснения Адриан.
— Да, но ако можехте?
— Добре де, имаме едно нещо наум — продума Лудия Ал. — Много грубо нещо.
— Ще счупи ли кула? — попита Олян.
— Трябва ли да му казваме това? — сепна се Здравомислещия Алекс.
— Досега да си срещал някой друг, за когото Трепачката да е намерила добра дума? — контрира Лудия Ал. — На теория, г-н Ментелик, това може да строши всички кули.
— Всички кули по Линията!? — ахна Олян.
— Ъхъ. От раз — каза сухо Лудия Ал. — Бая си е грубо.
— Наистина ли всички кули? — повтори Олян.
— Е, може би не чак всички кули, ако схванат какво става — призна Лудия Ал, все едно всичко по-малко от пълно унищожение беше нещо, от което да се срамува. — Но повечето. Дори ако играят нечестно и карат съобщението до следващата кула на кон. Ние му викаме… "Кълвача".
— Какъв е тоя кълвач?
— Не, не така. Трябва да има нещо като, да речем, ефектна пауза, например… _Кълвачът_!
— … "Кълвачът" — пробва по-бавно Олян.
— Сега го докара. Но не можем да го вкараме в Линията. Дебнат ни.
— Да приемем, че аз мога да го вкарам в Линията? — продума Олян загледан в светлините. Самите кули вече бяха станали съвсем невидими.
— Ти ли? Че какво разбираш ти от щраксови кодове? — учуди се Неизяснения Адриан.
— Съзнавам невежеството си — отвърна Олян. — Но пък разбирам от хора. Вие си мислите все за хитрини с кодовете. А аз си мисля за това, което виждат хората…

Те го изслушаха. Заспориха. Минаха на математика, а междувременно думите плаваха в нощта покрай тях.

Накрая Здравомислещия Алекс каза:
— Добре, добре. Технически е изпълнимо, но хората в Голямата Магистрална трябва да са глупаци, за да допуснат такова нещо.
— Да, но те ще си мислят за кодове — възрази Олян. — А мен ме бива да правя хората на глупаци. Такава ми е работата.
— Мислех, че работата ти е началник на пощата — намръщи се Нерешения Адриан.
— Ох, да. Тогава, това ми е призванието.

Димящото Гну се спогледаха.
— Тая идея е тотално луда — ухили се Лудия Ал.
— Радвам се, че ти хареса — каза Олян.

...
Понякога идва време, когато просто трябва да пропуснеш нощния си сън. Анкх-Морпорк обаче никога не заспиваше, а само малко позадрямваше за да се събуди в три часа за чаша вода.

Можеше да купиш каквото си щеш в средата на нощта. Дървен материал? Няма проблеми. Олян се зачуди дали няма някакви вампирски дърводелци, които да си правят кротичко вампирски столове. Платнище? Беше достатъчно някой в града да се събудеше в малките часове и да му хрумне: „Ей, какво мога да направя само точно сега със стотина квадратни метра платнище средно качество!“ и долу на пристанището ще се намерят търговци, готови да се заемат със случая.

Когато потеглиха към кулата, валеше ситен упорит дъжд. Олян караше каруцата, а другите бяха насядали по товара и се дърлеха за тригонометрия. Олян се постара да не ги слуша. Чувстваше се изоставен, когато математиката вземеше да изглупява.

Да се убие Голямата Магистрална… О, кулите щяха да си стоят, но щеше да отнеме месеци да се поправят всичките. Това щеше да срине компанията. Никой нямаше да пострада, казаха Гнуто. Имаха предвид мъжете в кулите.

Голямата Магистрална се беше превърнала в ядящо хора чудовище. Да я съсипеш беше омайна идея. Гнуто бъкаха от идеи за това, което да я замени — по-бързо, по-евтино, по-лесно, високотехнологично, работещо на демончета, специално отгледани за процеса…

Нещо обаче не даваше мира на Олян. Мангизов, проклет да е, си беше прав. Искаш ли да пратиш съобщение на петстотин мили много, ама много бързо, начинът си беше Голямата Магистрална. Искаш ли да го завиеш с панделка, тогава ти трябва Пощата.

Гнуто му харесваха. Имаха освежаващо различно мислене. Каквото и проклятие да тегнеше над камъните на старата кула, нямаше как да навреди на умове като техните, защото те бяха имунизирани срещу това, тъй като през цялото време си бяха леко побъркани. Щраксовите сигналчици по Линията бяха… ами друг тип хора. Те не просто вършеха работата си, а тя им беше животът.

Олян обаче не можеше да спре да си мисли за всичките лоши неща, които можеха да се случат, ако нямаше семафор. О, да, те си се случваха колкото си щат преди семафора, разбира се, но това сега изобщо не беше същото.

Той остави Гнуто да режат и коват в каменната кула и подкара дълбоко замислен обратно към града.