Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Постинг
08.11.2010 19:48 - Огън от небето
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 1896 Коментари: 1 Гласове:
24


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image


image
"Той винаги автоматично вдигаше залозите.

Никога не обещавай възможното. Всеки може да направи възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, защото понякога невъзможното всъщност беше възможно, стига да намериш правилния подход, или поне често можеше да се поразтегнат пределите на възможното.

А пък ако се провалиш, е, добре, нали то си беше невъзможно."
...

Nac Mc Feegles - Ankh_Morpork   2 - 0

Armourers - Ankh_Morpork   2 - 0  
Feegles - Ankh   2 - 0

1 - 0  K Spyrka 57"
2 - 0  K Spyrka 73"

  Armourers - Ankh   2 - 0

1 - 0  D Stefanov 5"
2 - 0  A Lanz 10"


За жалост, надеждите на отбора на Анкх за исторически успех този сезон бяха попарени твърде рано - както в официалния шампионат, така и в поредното издание на турнира на Псевдо Шампионската Лига.

В последния мач от груповата фаза, Анкх удържа противника до класическото 0-3, което обаче директно прати момците на Олян фон Ментелик срещу най-голямата акула във фазата на елиминациите - елфическия отбор НакМакФийгълс. Въпреки смелата съпротива на нашите, те просто не бяха на нивото на елфите и в крайна сметка загубиха с 0-2 и отпаднаха от турнира, преди да са успели да помечтаят за медалите.

Същевременно, след уникален сезон, пълен с невероятни победи над далеч по-силни съперници, кръг преди края на шампионата логичното се случи и Анкх все пак отстъпи на основния претендент за титлата - големския отбор на Бронираните. Резултатът отново бе 0-2 и Анкх ще трябва да се задоволи с четвъртото място.

Но все пак опитахме, нали? След мача, Олян бе в приповдигнато настроение и заяви, че е горд със своите възпитаници. "Другият сезон ще се пробваме да се представим още по-добре!", обеща той.

...
Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на Невиждания Университет, вдигна щеката си и внимателно се прицели.

Бялата топка улучи червената, която плавно се търкулна в джоба. Това беше по-трудно отколкото изглеждаше, защото повече от половината билярдна маса служеше на Архиканцлера за система за организация на документацията*, поради което за да стигне до дупката, топката трябваше да мине през няколко купчини книжа, една халба, череп с капеща свещ и купища пепел от лула. И наистина мина.

[* Ридкъли практикуваше метода за управление на записите, известен като „Най-близкото Налично Пространство“.]

— Отлично, г-н Стибънс — одобри Ридкъли.
— Аз наричам това пространствено-времеви спонтинуум*, — поясни гордо Пондър Стибънс.

[* Противно на очакваното, асоциацията не е с пространствено-времевия континуум, а с фазовото пространство, защото оригиналната теория на Пондър Стибъс е за baize-space, където baize е сукното, използвано в масите за билярд. Но, вероятно поради кванта, ако го наречем директно „сукново пространство“, никой няма да си мисли за висша физика, а най-много за великата шаячена правда.]

Всяка организация се нуждае от поне един човек, който да знае какво се случва и защо се случва и кой е отговорен за него, а в НУ тази роля се падаше на Стибънс, на когото често му се искаше да не беше така. В настоящия момент той присъстваше в качеството си на Завеждащ Катедра Нецелесъобразно Приложна Магия и дългосрочната му цел беше да се погрижи да мине бюджетът на катедрата му. Поради което именно сноп дебели проводници излизаше изпод старата тежка маса за снукър, минаваше през дупка в стената, пресичаше моравата и стигаше до сградата на Високоенергетична Магия, където — тук той въздъхна — този дребен номер отнемаше 40 процента от рунното време на Хекса*, мислителната машина на Университета.

[* Не е ясно какъв точно капацитет има процесорът на Хекса, в крайна сметка кой му брои някакви си мравки, да не говорим че последните се размножават, но определено има краен брой руни. Между другото името Хекс в един магически университет надали би означавало само съкращение от хексадецимална цифрова система, а ще значи просто „уроки“, понеже думата „hex“ има и такова значение.]

— Хубаво име — одобри Ридкъли, прицелвайки се за следващия си удар.
— Като в „пространствено времеви континуум“, нали? — подхвана обнадеждено Пондър. — Точно преди топката да се сблъска с препятствие, което не е друга топка, виждате ли, Хексът я премества в теоретично съществуващо паралелно пространство, където е налице свободна равна площ и поддържа скоростта и въртящия момент, докато не се представи възможност да я върне в настоящото. Това е едно наистина изключително сложно и любопитно приложение на заклинателство в нереално време…
— Да, добре, браво — прекъсна го Ридкъли. — Има ли нещо друго, г-н Стибънс?

Пондър си прегледа записките:
— Пристигна учтиво писмо от лорд Ветинари, в което той ни предава искането на града, Университетът да разгледа възможността да приема, ох, двадесет и пет процента студенти с по-ниски възможности, сър?

Ридкъли запрати черната топка в джоба право през купчина университетски постановления.
— Не може някакви си зарзаватчии и месари да казват на Университета как да управлява себе си, Стибънс! — отвърна твърдо той, прицелвайки се в една червена топка. — Благодари им за загрижеността и им съобщи, че ще продължаваме да приемаме сто процента пълни и отявлени тъпанари, както винаги. Влизат тъпи, излизат блестящи, в НУ винаги е било така! Още нещо?
— Само посланието за голямата надпревара тази вечер, Архиканцлере.
— Ах да, тая работа. Какво ли да сторя, а, г-н Стибънс? Чувам, че здраво се залага за Пощата, а?
— Да, Архиканцлере. Хората казват, че боговете били на страната на г-н Ментелик.
— А те залагат ли? — попита Ридъли, гледайки с удовлетворение как топката се рематериализира оттатък един изоставен сандвич с шунка.
— Надали, сър. Няма вероятност той да спечели.
— Той не беше ли оня тип дето спаси котката?
— Същият, сър, да — подтвърди Пондър.
— Свястно момче. А какво да речем за Голямата Магистрална? Шайка кожодери, както чувам. Убиват хора по техните там кули. Един тип в кръчмата ми каза, че чул, че духовете на мъртвите сигналчици бродят по Линията. Я сега да опитаме розовата.
— Да, и аз чух това, сър. Мисля, че е градска легенда — каза Пондър.
— Пътували от единия край на Линията до другия, казва той. Хич не е лош начин да си изкараш вечността, да знаеш. Там горе в планините да знаеш какви пейзажи има. — Архиканцлерът се смълча и едрото му лице се набръчка замислено. Накрая той обяви — „Големият Харуспически Каталог на Променливите Измерения“*.

[* Харуспиците са били древноримски гадатели по вътрешностите на жертвени животни.]

— Извинете, г-н Архиканцлер?
— Туй ще е посланието — обясни Ридкъли. — Някой да е казал, че трябва да е писмо? — той махна с ръка над върха на щеката си, която се самонапудри с пресен тебешир. — Дай им по копие от новото издание. Да го пратим на нашия човек в Генуа… как се казваше бе, някакво смешно име беше… абе да му покажем, че старата Алма Патер още мисли за него.
— Имате предвид Краен Колабоун, сър. Там е за дипломната си работа върху Комуникация между мидите в нискоинтензивно магично поле.
— Богове мили, че те могат ли да комуникират?
— Очевидно, Архиканцлере, въпреки че засега отказват да говорят с него.
— И защо ни е било да го пращаме чак пък дотам?
— Краен Х. Колабоун, сър? — напомни му Пондър. — Не помните ли? Онзи с ужасно лошия дъх?
— А, имаш предвид Колабоун "Драконовия Дъх"? — загря Ридкъли. — Оня, дето дупчи сребърен поднос само като кихне?
— Да, Архиканцлере — продума търпеливо Пондър. Муструм Ридкъли винаги обичаше да разглежда всяка нова информация от разнообразни ъгли. — Казахте, че там в блатата никой нямало да забележи. Ако си спомняте, разрешихме му да вземе малък омнископ.
— Наистина ли? Много далновидно от наша страна. Нали ще му се обадиш незабавно да го запознаеш с обстановката?
— Да, Архиканцлере. Всъщност ще го отложа с няколко часа, защото в Генуа е все още нощ.
— Само според тях — Ридкъли пак замижа с едното си око. — Незабавно, бе човече.

...
Огън от небето…

Всеки знаеше, че горната половина на кулата се тресе, когато щраксовете минават по Линията. Някой ден някой трябваше да направи нещо по въпроса. А всеки стар сигналчик знаеше, че когато мотовилката, обслужваща кепенците на надолната линия се вдигне, за да ги отвори в същия миг, в който мотовилката на нагорната линия тръгне надолу, за да затвори кепенците от другия край на кулата, цялата кула залита. От едната страна я бутат, а от другата я теглят, което има приблизително същото въздействие като това на колона маршируващи войници върху стар мост. Не че беше чак толкова сериозен проблем, освен ако не се повтаряше отново и отново, така че клатенето да достигне до опасно равнище. Но пък колко често можеше да се случи такова нещо?

Всеки път, когато Кълвачът пристигнеше в кулата ти, ето колко често. Всъщност това беше като болест, засягаща само слабите и недъгавите. Нямаше да може да порази старата Голяма Магистрална, защото тогава там беше пълно с командири на кули, които незабавно ще прекратят трафика и ще изхвърлят злосторното съобщение от барабана, уверени, че действията им ще бъдат преценявани от висшестоящи, които разбираха как работи една кула и които сами биха постъпили така на тяхно място.

Срещу новата Голяма Магистрална обаче щеше да проработи, защото вече не бяха останали толкова от тези командири. Правиш каквото ти е казано и не ти плащат, а ако нещо се скофти, не е твой проблем. Виновен ще е идиотът, който изобщо е приел тая щракограма за изпращане. Никой не го е грижа за теб, а всички в Централно Управление бяха идиоти. Не е твоя вината, нали никой не ще да те изслуша. Централно Управление даже бяха подкарали кампания за Служител на Месеца, за да покажат колко ги е грижа. Това беше степента, в която изобщо не ги беше грижа. И ето че днес ти казват да предаваш кода колкото е възможно по-бързо, и хич не ти трябва да обереш пешкира за забавяне на системата, така че се вглеждаш в следващата кула докато очите ти не се насълзят и тракаш с пръсти по клавишите, все едно танцуват по жарава.

И една след друга кулите се трошат. Някои се запалват, когато кутиите с кепенците се пръснат и залеят с пламтящо лампено масло покрива на кабината. Няма шанс за борба срещу огъня в дървена клетка на двадесет метра над земята. Така че се плъзгаш на земята по аварийното въже и припкаш на безопасно разстояние да наблюдаваш веселбата.

Четиринадесет кули се запалват, преди някой изобщо да вдигне ръце от клавиатурата. И после? Има си заповеди. Не бива да има никакви, повтарям, никакви други съобщения по Линията, докато се предава тази щракограма. И какво правиш после?

Олян се събуди с Голямата Магистрална, пламтяща в главата му.

...
Димящото Гну искаха да я строшат и да я съберат наново от парчетата, и той ги разбираше. Да, но нямаше да се получи. Все някъде по линията щеше да се намери нестандартно мислещ инжинер, който да си рискува службата и да изпрати напред съобщение гласящо: „Това е смъртоносно, по-полека с него“. И дотам ще е. О, щеше да им отнеме ден-два до Генуа, обаче те имаха седмици в аванс. И все някой друг ще се окаже достатъчно схватлив да сравни съобщението с изпратеното от първата кула. Мангизов ще се измъкне, всъщност направо ще избухне. Ще каже, че щраксът е бил саботиран и ще си е прав. Трябваше да има и друго решение.

Гнуто все пак бяха на прав път. Подмяната на щракса беше вярното решение, но само ако можеше да се направи правилно.

Олян отвори очи. Беше си на бюрото и някой беше пъхнал възглавница под главата му.

Кога ли за последно беше спал на прилично легло? Ах, да, през нощта, когато г-н Помпа го хвана. Беше прекарал някой друг час в легло в хан, с дюшек, който не се опитваше да се движи и не беше тъпкан с камънак. Цяло блаженство.

Непосредственото му минало запрепуска пред очите му. Той простена.

— Добро Утро, Г-н Меентелиг — обади се от ъгъла г-н Помпа. — Бръсначът Ви Е Подострен, Водата Е Сгрята И Съм Сигурен, Че Чаша Чай Ще Дойде Всеки Момент.
— Колко е часа?
— Пладне, Г-н Меентелиг. Не Се Бяхте Прибрали До Зазоряване — каза укорително големът.

Олян отново изстена. Шест часа до надпреварата. И тогава толкова много гълъби ще се завърнат по домовете си, че ще прилича на слънчево затъмнение.

— Налице Е Значителен Ажиотаж — докладва големът, докато Олян се бръснеше. — Стигна Се До Споразумение Стартът Да Е От Площад Сатор.

Олян се загледа в отражението си почти без да го слуша. Той винаги автоматично вдигаше залозите. Никога не обещавай възможното. Всеки може да направи възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, защото понякога невъзможното всъщност беше възможно, стига да намериш правилния подход, или поне често можеше да се поразтегнат пределите на възможното. А пък ако се провалиш, е, добре, нали то си беше невъзможно.

Този път обаче той беше отишъл твърде далече. О, нямаше нищо срамно в това да си признае, че карета с коне няма как да мине хиляда мили за час, но Мангизов щеше да натяква за това и Пощата щеше да си остане просто нещо малко и старомодно, изостанало от времето си и неконкурентоспособно. Мангизов щеше да намери някакъв начин да задържи Голямата Магистрална в ръцете си, ще продължи да прави икономии и да убива хора от алчност…

— Наред Ли Сте, Г-н Меентелиг? — попита големът зад гърба му.

Олян се втренчи в собствените си очи, в това, което се мярна в дълбините им.

Майчице.

— Порязахте Се, Г-н Меентелиг — разтревожи се големът. — Г-н Меентелиг?

Жалко, че не си прерязах гърлото, помисли си Олян. Но това беше второстепенна мисъл, промъкнала се някак покрай надигащия се в огледалото мрак. Надзърнеш в бездната и видиш нещо огромно, протягащо се нагоре към светлината. И то шепнеше: „Направи го. Това ще сработи. Повярвай ми.“

Майчице. Това вече беше план, който щеше да сработи, помисли си Олян. Прост и смъртоносен, като бръснач. Но трябваше да си безпринципен човек дори и да си го помислиш.

Е, значи всичко е наред.

Ще те убия, г-н Мангизов. Ще те убия по нашия си начин, начина на мошениците, измамниците и лъжците. Ще ти взема всичко освен живота. Ще ти отнема парите, репутацията, приятелите. Ще те омотая с думи като в какавида. И няма да ти оставя нищо, нито дори надежда…

Той внимателно довърши бръсненето и избърса остатъка от пяната от брадичката си. Нямаше чак толкова много кръв.

— Мисля, че няма да ми дойде зле една солидна закуска, г-н Помпа — каза той. — След което ще трябва да свърша някои неща. Междувременно ще можеш ли, моля те, да ми намериш метла? Обикновена брезова метла. И ми нарисувай няколко звезди по дръжката й.

...
Когато Олян слезе, пред импровизираните гишета се беше насъбрала тълпа, но като го видяха да влиза, суматохата замря. И се надигнаха приветствени възгласи. Той кимна и махна с ръка и веднага беше наобиколен от хора с пликове. Постара се колкото можа да ги подпише всичките.

— Колкото щеш доп’лнителна поща за Генуа, сър! — ликуваше г-н Грош, проправяйки си път през навалицата. — Никога не съм виждал такъв ден, никога!
— Отлично, прекрасно — измърмори Олян.
— А и пощата за боговете си ’тиде право горе! — продължаваше Грош.
— Радвам се да го чуя, г-н Грош — отвърна Олян.
— Пристигнаха първите марки за Сто Лат, сър! — размаха няколко листа над главата си Станли. — Ранните разпечатки са тъпкани с дефекти, сър!
— Много се радвам за теб — каза Олян. — Но трябва да отида да подготвя някои неща.
— Аха, да! — намигна г-н Грош. — „Някои неща“, а? Както кажете, сър. Отдръпнете се моля, път за Началник Пощата!

Грош общо взето изблъска клиентите от пътя му и Олян, стараейки се да избягва хората, искащи да целува бебетата им или протягащи се да докоснат костюма му за късмет, накрая излезе на чист въздух. Оттам пое по странични улички и намери място, където правеха много приличен Двоен Кренвирш с Яйце, Бекон и Припечена Филийка, надявайки се, че храната ще може да замени съня.

Нещата излизаха извън контрол. Хората окачваха гирлянди и знаменца и вдигаха сергии на площад Сатор. Огромната блуждаеща навалица, съставляваща населението на Анкх-Морпорк, клокочеше из града и тая вечер щеше да се концентрира във формата на тълпа на площад Сатор и там ще може да й се продадат разни неща.

Накрая той събра кураж и потегли към Сдружението на Големите. Което беше затворено. Към напластяванията по закования прозорец бяха добавени още драсканици. Приблизително на нивото на коленете пишеше с тебешир: „Гулемте са От Гона“. Приятно беше да се види как добрите стари традиции на дебилния шовинизъм се предават на подрастващото поколение по този изобщо-не-прекрасен начин.

Кукличките, мислеше трескаво той, където живее при леля си. Споменавала ли е някога името на тая леля?

Той хукна в това направление.

Кукличките някога са били село, преди разрастващият се град да го погълне. Обитателите му все още смятаха себе си за нещо отделно от остатъка на града и си имаха свои собствени обичаи като Понеделникът на Кучешките Лайна или Всички Игли Нагоре и дори практически самостоятелен език. Олян не знаеше нищичко за всичко това. Той просто се промъкваше през тесните улички, оглеждайки се отчаяно за… за какво? За стълб пушек ли?

Всъщност това не беше лоша идея…

Осем минути по-късно той-стигна до къщата и задумка по вратата. За негово облекчение тя му отвори и го зяпна.

И каза:
— Как?

Той каза:
— Продавачите на тютюн. Няма чак толкова жени, навикнали на по сто на ден.
— Е, добре, какво искаш, умнико?
— Ако ми помогнеш, мога да върна тъпкано на Мангизов за всичко което стори — заубеждава я Олян. — Помогни ми. Моля ти се? Заради честната ми дума на напълно непочтен човек.

Последното поне му спечели бегла усмивка, само за да се върне почти незабавно обичайното и изражение на дълбока подозрителност. След което приключи някаква вътрешна борба.
— Най-добре влез в гостната — каза тя и отвори вратата докрай.

Стаичката беше тясна, тъмна и бъкаше от приличие. Олян приседна на ръба на един миндер, стараейки се да не съборяса нещо, докато се напъваше да чуе женските гласове оттатък стената. После г-ца Миличкова се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.

— Надявам се, че няма да има проблеми със семейството ти — започна Олян. — Аз…
— Казах им, че ме ухажваш — прекъсна го г-ца Миличкова. — Нали за това са гостните. Сълзите на радост и надежда в очите на майка ми не бяха гледка за изпускане. Та значи какво искаш?
— Разкажи ми за баща ти — каза Олян. — Трябва да знам как е била завзета Голямата Магистрална. Запазила ли си някаква документация?
— Няма да ти свърши работа. Един адвокат ги погледна и каза, че щяло да е много трудно да се повдигне обвинение…
— Възнамерявам да се обърна към по-висока инстанция — прекъсна я Олян.
— Имам предвид, че не можем да докажем повечето неща, не и да ги докажем… — възразяваше г-ца Миличкова.
— Няма да ми трябва да доказвам — отвърна Олян.
— Адвокатът каза, че щели да трябват месеци и месеци работа за да… — продължи тя, твърдо решена да намери пречка.
— Ще направя така, че друг ще плати — контрира Олян. — Имаш ли документи? Счетоводни книги? Нещо такова?
— Какво смяташ да правиш? — поиска да знае тя.
— По-добре е да не знаеш. Наистина. Знам какво правя, Бодилче, но на теб не ти трябва да го знаеш.

— Добре де, има една кутия с книжа — склони неуверено г-ца Миличкова. — Изглежда съм я… ами… оставила за после докато разтребя всичко…
— Добре.
— А мога ли да ти се доверя?
— По този въпрос ли? За боговете, не! Баща ти се довери на Мангизов и виж какво стана! Аз не бих си се доверил на твое място. Но на мое място бих.
— Чудна работа, г-н Ментелик, колкото повече ме уверяваш, че си недостоен за доверие, толкова повече ти вярвам в крайна сметка — сподели г-ца Миличкова.

Олян въздъхна:
— Да, знам, Бодилче. Извратена работа, нали? Склонност на човешката природа. Моля те, донеси ми тази кутия.

И тя го стори, мръщейки се озадачено.

...
Отне му целия следобед и дори и тогава Олян не беше сигурен, но все пак напълни един малък бележник със записки. Беше като да търсиш пирани сред гъсти водорасли. Дъното си беше осеяно с кости. Но, макар понякога и да се мярваше нещо, което ти се струваше като да е сребристо тяло, така и нямаше да си сигурен, че си видял риба. Единственият начин да се увериш беше да скочиш вътре.

В три и половина площад Сатор вече беше пълен.

Хубавото на златния костюм и шапката с крилете беше, че когато Олян ги свалеше, вече не беше себе си. А беше неопределимо лице със с нищо не забележими дрехи и белези, които човек най-много смътно да си припомни, че сигурно е виждал някъде си.

Той бродеше сред тълпата на път за Пощата. Никой не го погледна за втори път. Първия поглед изобщо не го безпокоеше. Никога досега не беше забелязвал, че всъщност е самотен. Винаги е бил самотен. Това беше единственият начин да си в безопасност. Белята беше, че златният костюм му липсваше. Наистина, всичко беше само представление. Но Човекът със Златния костюм беше много добро представление. Не му се искаше да е някой, когото ще забравят, някой на косъм от това да си остане сянка. Изпод крилатата шапка той можеше да прави чудеса, или поне да прави така, че да изглежда като чудеса, което беше почти също толкова добре.

Най-малкото беше сигурно, че до час-два той трябваше да стори чудо.

Е, добре…

Върна се в Пощата през задния вход и тъкмо щеше да се вмъкне вътре, когато някой му прошепна от сенките:
— Писта!
— Предполагам, че искаше да кажеш „Псът“? — отвърна Олян.

Здравомислещият Алекс излезе от сенките. Носеше стария си работен комбинезон от Голямата Магистрална и грамаден шлем с рога.
— Позабавихме се с платнището… — започна той.
— Какъв е тоя шлем? — сащиса се Олян.
— За дегизировка е — отговори Алекс.
— Голям рогат шлем?
— Да. С него съм толкова забележим, че на никой няма да му хрумне, че се опитвам да не ме забелязват, така че никой няма да си прави труда да ме забелязва.

— Само извънредно интелигентен човек може да измисли такова нещо — рече предпазливо Олян. — Какво стана?
— Трябва ни още време.
— Какво? Ама надпреварата почва в шест!
— Тогава няма да е достатъчно тъмно. Пък и няма да успеем да вдигнем платното преди и половина. А подадем ли глава над парапета дотогава, ще ни забележат.
— Хайде сега! Другите кули са твърде далече оттам!
— Да, но хората по пътя не са — изтъкна Алекс.
— Проклятие! — Олян беше забравил за пътя. Само му трябваше по-късно някой да си спомни, че е видял хора на магьосническата кула…
— Виж сега, готови сме да го издигнем — каза Алекс, като видя лицето му. — Веднъж като сме горе, ще се справим бързо. Трябва ни само половин час по тъмно, може би още някоя минутка.

Олян си захапа устната:
— Добре. Това мисля, че мога да го уредя. А сега се връщай да им помагаш. Но недейте да започвате преди да съм се върнал, разбрахме ли се? Вярвайте ми!

Нещо много често почнах да го казвам, помисли си той. Надявам се само да ми повярват.

Той се върна в кабинета си. Златният костюм си беше на закачалката. Той го облече. Имаше работа за вършене. Беше скучна, но трябваше да се свърши. Така че той се зае.

В пет и половина дюшемето изскърца под краката на влезлия в стаята г-н Помпа, мъкнещ една метла.
— Скоро Ще Стане Време За Надбягването, Г-н Меентелиг — напомни той.
— Трябва да довърша някои работи — отвърна Олян. — Има писма от строителите и архитекта и, ох, някой иска да му изцеря брадавиците*… Наистина трябва да се оправя с книжата, г-н Помпа.

[* Сред поверията за мистическите сили, които се предполага да бележат присъствието на един истински крал, е, колкото и да е странно, и способността да изцерява брадавици само с едно докосване. Целуването на бебета и докосването на дрехи за късмет също влиза под тази графа.]

...
В интимната обстановка на кухнята на Гепи Мангизов, Игор най-грижливо съчиняваше бележка. В крайна сметка трябваше да се съблюдават някои приличия. Не може просто да изфирясаш като крадец в нощта. А разтребваш, убеждаваш се, че барчето е заредено, измиваш чиниите и прибираш точно колкото ти се полага от малката каса.

Ама си беше срамота. Толкова хубава работа си беше. Мангизов не искаше от него много, а на Игор му харесваше да тероризира останалите слуги. Повечето от тях де.

— Колко е тъжно, че си отивате, г-н Игор — изхлипа готвачката г-жа Глоубъри и си избърса очите с кърпичка. — Бяхте наистина глътка свеж въздух.
— Няма как, гошпожо Глоубъри — отвърна Игор. — Как ще ми липшва шамо щекът ви и паят ш бъбречета. Шгрява ми шърцето да видя жена, която наищина може да направи туй онуй от ощатъци.
— Изплетох ви това, г-н Игор. — Готвачката колебливо му подаде малък мек пакет. Игор внимателно го отвори и разгърна жилетка на бели и червени раета.
— Рекох си, да пази топло на шевовете ви — изчерви се г-жа Глоубъри.

За момент Игор отчаяно се бореше със себе си. Харесваше и уважаваше готвачката. Никога досега не беше виждал жена да борави толкова умело с остри ножове. Понякога се налагаше Кодексът на Игорите просто да се загърби.

— Гошпожо Глоубъри, не кажвахте ли, че имате шещра в Куирм? — попита той.
— Така си е, г-н Игор.
— Е, шега е много подходящо време да й идете на гощи — каза твърдо Игор. — Не питайте жащо. Шбогом, шкъпа ми гошпожо Глоубъри. Ще ши шпомням ш обич вашите дробчета.

3 MNEMZ 13 4 2 1 16 6 4 0 2 10 7 13 26  
4 Ankh_Morpork 13 3 2 1 11 4 4 1 2 14 7 14 24  
5 Lagash 13 3 0 3 8 3 3 2 2 7 4 8 20  

13.11.2010 13.25  Ankh_Morpork - Arsenal_ENG



Гласувай:
26
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - Светът е пълен с чудатости и чудаци. ...
21.11.2010 09:45
Светът е пълен с чудатости и чудаци.:)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 778233
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696