Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Постинг
24.11.2010 16:47 - Двоен лост
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2049 Коментари: 5 Гласове:
20





image


image
"Едно беше да влагаш думи в устата на боговете, нали жреците постоянно правеха това. Това обаче вече прекрачваше границите. Човек трябваше да е пълен негодник, за да му хрумне такова нещо.

От друга страна, вярно че един добър почтен гражданин никога нямаше да падне толкова ниско; него обаче не го бяха взели на тази работа, защото е добър честен гражданин. За някои задачи трябваше добър честен чук. Други изискваха крив-прекрив тирбушон."
...

Ankh_Morpork - Tamboerskloof   1 - 2  
Ankh - TK   1 - 2

1 - 0  C Verlegh 17"
1 - 1  J Carballo 28"
1 - 2  J Mшller 74"

 

Анкх си поигра отново с Тамбурсклоуф, като този път последният върна посещението. На терена на Невидимия Университет момците на Анкх имаха временен превес през първото полувреме, но после отпаднаха физически и съюзниците им поеха инициативата и логично спечелиха мача с минималното 2-1.

От управата на клуба са доволни от новите попълнения - нападател, защитник и крило, както и от трансферния удар с продажбата на основния вратар за баснословната сума от 10 милиона. Сега, след като касичката е пълна, може да се мисли за още по-силна селекция, която трябва да е завършена една седмица преди началото на новия сезон. Противници, треперете!

...
Голямата зала беше в смут. Повечето магьосници се възползваха от възможността да се съберат край бюфета, който сега се беше поразчистил. Ако има нещо, което магьосниците мразят, то е да чакат докато някой пред тях се двоуми за салатата от артишок. Ако питате тях, щом като е салатен бар, значи ще има нещата, каквито има по салатени барове, а ако имаше нещо изненадващо, нямаше да е салатен бар, а пък и изобщо не си тук за да гледаш. Че какво толкова очакваш да намериш? Филе от носорог ли? Маринована латимерия може би?

Лекторът по Съвременни руни си добави още няколко резенчета бекон към купата със салати, чиято вместимост беше увеличил петкратно чрез майсторско изграждане на кули от целина и бастиони от зеле.
— Колеги, някой от вас да знае за какво е цялата тази патардия? — надигна глас над гълчавата той. — Май доста хора нещо са се разстроили.
— А, това е оная работа със щракалките — обясни Завеждащият катедра Неопределени изследвания. — Аз на тях никога не съм им се доверявал. Горкият Колабоун. По свой си начин си е съвсем свестен младеж. Добро момче, макар и пъпчиво. Както е тръгнало, ще опере пешкира…

А се очертаваше бая внушителен пешкир. Краен Колабоун от другата страна на стъклената топка си отваряше и затваряше устата като риба на сухо. Пред него Муструм Ридкъли почервеняваше от гняв — неговият многократно изпитан подход към повечето проблеми.

— … съжалявам, сър, но точно това пише, а Вие ми казахте да го прочета — оправдаваше се Колабоун. — А има още и още нататък, сър…
— Точно това ли ви дадоха щракалкаджиите? — разпитваше Архиканцлерът — _Сигурен_ ли сте?
— Да, сър. Те ме погледнаха някак особено, сър, но това определено си е то. Защо ми е да си измислям, Архиканцлере? Та аз прекарвам повечето си време в цистерна. В една скучна прескучна самотна цистерна, сър.
— Нито дума повече? — разкрещя се Зеленобут. — Забранявам това!

До него г-н Финтър беше разсипал питието си върху няколко подгизнали гости.
— Моля? Забранявате ли ми, драги ми господине? — обърна се Ридкъли с внезапна ярост към Зеленобут. — Драги ми господине, аз съм ректорът на това учебно заведение! Никой, драги ми господине, няма да ми казва какво да правя в моя си университет! Ако нещо ще се забранява тук, драги ми господине, аз ще съм този, който ще го забранява! Благодаря много! Продължавайте, г-н Колабоун!
— Ъ, ъ, ъ… — задиша тежко Колабоун с надеждата да умре на място.
— Казах да продължаваш, бе човек!
— Ъ, ъ… да… „Нямаше мерки за безопасност. Нямаше достойнство. Имаше само пари. Всичко беше за пари и парите бяха всичко. Парите се отнасяха с нас като с вещи и ние умирахме…“
— Няма ли закон тук? Това е нагла клевета! — изви глас Стоули. — Това е някакъв долен трик!
— Кого обвинявате, драги ми господине? — ревна Ридкъли. — Да не би да намеквате, че г-н Колабоун, млад магьосник с безупречна честност, който, смея да твърдя, има забележителни постижения в изследванията си върху змиите…
— … мидите… — промърмори Пондър Стибънс.
— … мидите, му е текнало да ни изиграе някаква шега? Как смеете, драги ми господине! Продължавайте, г-н Колабоун!
— Аз, аз, аз…
— Това е заповед, д-р Колабоун!*

[* Архиканцлерът Ридкъли беше голям поклонник на отмъщение чрез повишение. Как може някакви си цивилни да критикуват един от неговите магьосници! Това беше негова привилегия.]

— Ъ… _„Кръв смазва машините на Голямата Магистрална, а добросъвестни и лоялни хора плащат с живота си за подсъдната тъпота на Борда…“

Глъчката отново се надигна. Олян видя как взорът на лорд Ветинари затършува из залата. Той не успя да се скрие навреме. Погледът на Патриция мина право през него, отнасяйки пътьом кой знае какво. Вдигна се една въпросителна вежда. Олян отмести очи и потърси Мангизов.

Него го нямаше.

...
В омнископа носът на г-н Колабоун вече лъщеше като фар. Той се бореше с текста, изпускаше страници, забравяше докъде е стигнал, но продължаваше нататък с ината на човек, способен да прекара цял ден втренчен в някакво мекотело.

— … нищо друго освен опит да се очернят имената ни пред очите на целия град! — протестираше Стоули.
— „… нехаещи за плащаната за това цена. Какво да кажем за хората, причинили всичко това, докато си седят най-удобно около заседателната си маса и убиват с цифри? Това…“
— Аз ще съдя университета! Ще съдя университета! — изкряска Зеленобут, грабна някакъв стол и го запрати срещу омнископа. На половин път до стъклената топка той се превърна в ято гълъби, които изпърхаха стреснато към тавана.
— О, заповядайте, моля, съдете Университета! — изрева Ридкъли. — Имаме си пълен гьол с хора, опитвали се да съдят Университета…
— Тишина. — изрече Ветинари.

Изобщо не го каза със силен глас, ефектът му беше по-скоро като на капка туш в чаша бистра вода. От думата се заизвиваха филизи и пипалца, стигащи навсякъде. И шумът беше задушен.

Разбира се, винаги ще има някой, който да не внимава.

— Нещо повече — пенеше се Стоули, незабелязвайки от собствения си малък свят, изпълнен с праведно възмущение, разпростиращата се тишина, — очевидно е, че…
— Аз ЩЕ си получа тишината. — съобщи Ветинари.

Стоули се спря, огледа се и спихна. Възцари се тишина.
— Отлично — каза тихо Ветинари и кимна към Командир Ваймс от Стражата, който зашепна нещо в ухото на друг стражар, който пък си запроправя път през тълпата към вратата.

После Ветинари се обърна със все същия спокоен тон към Ридкъли:
— Архиканцлере, ще Ви бъда благодарен, ако подканите вашия студент да продължава, ако не възразявате?
— Разбира се! Давайте, професор Колабоун. Имате думата.
— Ъ, ъ, ъ, ъ… по-нататък пише: „Тези хора се сдобиха с контрол над Голямата Магистрална посредством измама, известна като Двоен Лост, за което са използвали предимно пари, доверени им от техните клиенти, които изобщо не са подозирали, че…“
— Спрете да четете това! — извика Зеленобут. — Та това е просто нелепо! Клевета върху клевета!
— Сигурен съм, че вече казах нещо, г-н Зеленобут — вметна Ветинари.

Зеленобут се стресна.
— Добре. Благодаря Ви — каза Ветинари. — Това безусловно са много сериозни обвинения. Разхищение на средства? Убийство? Сигурен съм, че г-н… простете, професор Колабоун е достоен за доверие мъж — Краен Колабоун, най-новият професор на Невиждания Университет, закима трескаво от омнископа, — който чете само каквото му е било доставено, поради което те следва да произхождат от средите на вашата собствена компания. Обвиненията са сериозни, г-н Зеленобут. И отправени пред всичките тези хора. Нима предлагате да ги разглеждам като някаква глезотия? Целият град ни гледа, г-н Зеленобут. А, Стоули изглежда не се чувства добре.
— Тук обаче не е мястото… — направи още един опит Зеленобут, отново усещайки как ледът се пука.
— Тук е идеалното място — не се съгласи Ветинари. — Публично е. При дадените обстоятелства и като се вземе предвид естеството на обвиненията, не се съмнявам, че всички ще настояват колкото се може по-бързо да разнищя този казус, ако ще само за да се докаже, че е бил напълно безоснователен.

Той се огледа. Надигна се цял хор от съгласие. Дори върхушката на обществото обожава шоуто.
— Вие какво ще кажете, г-н Зеленобут? — попита Ветинари.

Зеленобут не каза нищо. Пукнатините се разпростираха навсякъде, ледът се трошеше от всички страни.
— Отлично — заключи Ветинари и се обърна към фигурата зад него. — Командор Ваймс, ще бъдете ли така добър да изпратите хора в офисите на Голямата Магистрална Линия Ад, Анкх-Сто Асошиейтид, Сто и Сто Холдинг, Анкх Фючърс и най-вече в собствеността на Анкх-Морпоркската Меркантилна Кредитна Банка. Уведомете нейния директор, г-н Чийзбъроу, че банката е затворена за ревизия и че бих желал да го видя в моя кабинет при най-ранна негова възможност. Всяко лице във всяка от споменатите фирми, което размести дори и една хартийка преди да пристигнат моите чиновници, ще бъде задържано и подведено под отговорност за всички нарушения, които биха могли да бъдат разкрити там. Нещо повече, докато са в ход тези мерки, нито едно лице, свързано с Голямата Магистрална Линия А.Д., нито някой от нейните служители, няма да напуска това помещение.
— Не можете да сторите това! — протестира немощно Зеленобут, вече изтощил настървението си. Г-н Стоули беше рухнал на пода с ръце на главата си.
— Нима? — рече Ветинари. — Нали съм тиранин. Ние така правим.
— Какво става? Кой съм аз? Кое е това място? — изстена Стоули, който изповядваше обработването на почвата при най-ранна възможност.
— Но няма никакво доказателство! Магьосникът лъже! Все някой е бил подкупен! — пледираше Зеленобут. Вече не само че ледът се беше пропукал, а и той се беше озовал на едно парче лед с огромен изгладнял морж.
— Г-н Зеленобут — осведоми го Ветинари, — още една тирада от Ваша страна без някой да Ви е питал, и ще бъдете хвърлен в затвора. Надявам се, че съм ясен.
— По какво обвинение? — Зеленобут беше успял да намери отнякъде последни остатъци високомерие.
— Няма да има нужда от такова! — Ветинари се извърна сред вихър от развяла се като сърцето на мрака роба към омнископа с Краен Колабоун, за когото изведнъж две хиляди мили се оказаха недостатъчна дистанция. — Продължавайте, професоре. Повече няма да има прекъсвания.

Олян наблюдаваше публиката, докато Колабоун се запъваше и не разчиташе правилно думи през остатъка на щракограмата. Тя наблягаше повече на общи приказки, отколкото на конкретни факти, но си имаше и дати и имена и гръмогласни изобличения. Не че имаше нещо ново, не и наистина ново, но беше издокарано в добра реторика и го казваха мъртвите.

„Ние, които намерихме смъртта си по тъмните кули, сега искаме от вас следното…“

Би трябвало да се засрами.

Едно беше да влагаш думи в устата на боговете, нали жреците постоянно правеха това. Това обаче вече прекрачваше границите. Човек трябваше да е пълен негодник, за да му хрумне такова нещо.

От друга страна, вярно че един добър почтен гражданин никога нямаше да падне толкова ниско; него обаче не го бяха взели на тази работа, защото е добър честен гражданин. За някои задачи трябваше добър честен чук. Други изискваха крив-прекрив тирбушон.

С малко късмет, ако сериозно се опиташе, можеше и да си повярва за това.

...
Беше паднал късен сняг и елхите край Кула 181 бяха побелели под ярката и студена звездна светлина.

Тази нощ се бяха събрали всички — Дядото, Роджър, Големия Стив-оу, Задъхливко Половинкин, който беше джудже и трябваше да сяда на възглавница за да стига клавишите, и Принцесата. Докато минаваше съобщението се чуха няколко сподавени възклицания. Сега обаче цареше тишина, нарушавана само от виенето на вятъра. Принцесата виждаше парата от дъха на хората. Дядото тропаше с пръсти по дървенията.

Тогава Задъхливко се обади:
— Всичко това истина ли беше?

Облачетата пара се сгъстиха. Хората се поотпуснаха, завръщайки се в реалността.
— Нали имахте заповеди — каза Дядото, втренчил се в тъмната гора. — Нищо да не променяме. Казано ни е да го предадем. И ние го предадохме. Баш адски си го предадохме!
— От кого беше? — не издържа Стив-оу.
— Няма значение — отговори Дядото. — Щраксът пристига, щраксът заминава, щраксът върви.
— Ъхъ, ама от кого всъщност… — започна Стив-оу.
— Демоните да те вземат, Стив-оу, наистина ли не знаеш кога да млъкнеш, а? — намеси се Роджър.
— Аз само дето чух оная работа за 93-та Кула, та като умряха тамошните момчета, кулата сама си прати сигнал за помощ — измърмори Стив-оу. Той беше бърз на клавишите и несхващането кога да си затвори устата беше единственият му социален недостатък. Но в една кула такова нещо може и да те убие.

— Ръчката на мъртвеца — рече Дядото. — Това трябваше да го знаеш. Няма ли активност за десет минути, сигнатурният ключ се освобождава и барабанът пуска жакарда в слота, противотежестта пада и кулата праща сигнал за помощ — все едно четеше тези думи от някакво упътване.
— Ъхъ, ама чух, че в 93-та жакардът се заклинил и…
— Не мога повече така — прекъсна го Дядото. — Роджър, давай да пускаме кулата. Сигурно са се насъбрали местни сигнали за изпращане, а?
— Разбира се. И много нещо чака на барабана — отговори Роджър. — Но Мангизов нали каза да не рестартираме докато…
— Мангизов да ми цуне гъ… — започна Дядото, но си спомни за присъстващите и се поправи — … гърба. Нали прочетохте какво мина току-що! Да не мислите че тоя копе… тоя човек все още има думата?

Принцесата надзърна през нанагорния прозорец и съобщи:
— 182-ра пали.
— Точно така! Да палим и да предаваме кода — изръмжа Дядото. — Нали това ни е работата! Кой ще ни спре? Всички, които си нямат работа, да излязат! Предаваме!

Принцесата излезе на малката платформа за да не им се пречка. Под нея снегът беше като захарна глазура, а въздухът режеше като с нож. Като се загледа през планините по посоката, която беше свикнала да нарича „надолу“, видя че Кула 180 предава. В същия момент чу изтракването и изщракването и усети снега отърсен от отварянето на кепенците на 181-ва. Ние предаваме код, помисли си тя. Както си трябва.

Да се гледа блещукащата като звезди Линия тук горе от кулата, беше като да си част от небето.

И тя се зачуди, от какво ли се боеше повече Дядото: че мъртвите щракалкаджии може и да пращат съобщения на живите, или че може и да не могат.

...
Колабоун приключи. После извади носна кърпичка и затърка зеленището, което беше поникнало по стъклото. Чу се пронзително скърцане. Той надзърна нервно през мацаницата.

— Така добре ли беше, сър? Аз нали няма да си изпатя някак, нали? Само дето точно сега ми се стори, че съм близо до разшифроването на брачния зов на гигантската мида…*

[* Намек за един стар майтап: Слагаш пред очите си двете си ръце една върху друга, с малка цепка помежду им. Надзърташ през тази цепка и движиш очите си наляво надясно. Това е брачният зов на гигантската мида.]

— Благодаря, професор Колабоун, добра работа свършихте. Това ще да е всичко — каза студено Архиканцлерът Ридкъли. — Разкачайте оборудването, г-н Стибънс.

През лицето на Краен Колабоун премина израз на трескаво облекчение точно преди омнископът да изгасне.

— Г-н Пони, нали Вие сте главният инжинер на Голямата Магистрална? — попита Ветинари преди още разговорите отново да забушуват.

Инженерът, внезапно озовал се в центъра на вниманието, заотстъпва размахвайки френетично ръце:
— Моля Ви, Ваша Светлост! Аз съм само един инженер, нищичко не знам…
— Успокойте се, моля. Да сте чували, душите на мъртъвци да бродят по Линията?
— О, да, Ваша Светлост.
— Истина ли е?
— Ами ъъъ… — Пони се заозърта като преследван дивеч. Вярно че си имаше розовите копия, които щяха да докажат на всекиго, че той самият не е нищо повече от човек опитвал се да накара нещата да работят, но точно сега единственото нещо, което изглеждаше като да е на негова страна, беше истината. И той потърси убежище в нея. — Нямам представа как точно, но, ами добре де… понякога, като се качи човек горе на кулата нощем и кепенците тракат и вятърът свири в такелажа, ами, човек може да си помисли, че е вярно.
— Съществува традиция, известна като „Изпращане у Дома“, прав ли съм? — продължаваше лорд Ветинари.

Инженерът изглежда се изненада:
— Ами, да, сър, обаче… — и Пони се почувства длъжен да развее замалко знамето на един рационален свят, в който точно в този момент не му достигаше вяра. — … Линията беше тъмна преди да пуснем съобщението, така че не виждам как то може да е влязло в…
— Освен ако, разбира се, не са го вкарали мъртвите? — подсказа лорд Ветинари. — Г-н Пони, в интерес на спасението на Вашата душа и, не на последно място, на Вашето тяло, сега ще отидете придружен от един от хората на Командор Ваймс до Кулата на Тепето и ще изпратите кратко съобщение до всички кули. Ще приберете ролата хартия, наричани, както бях осведомен, барабани, от всички без изключение кули по Голямата Магистрална Линия. Правилно ли съм разбрал, че в тях са записани всички съобщения произхождащи от дадената кула и че те не могат да се подправят лесно?
— Но това ще ни отнеме седмици, сър! — възрази Пони.
— В такъв случай ще е уместно да потеглите рано сутринта — реши лорд Ветинари.

Г-н Пони, който изведнъж осъзна, че да е далече от Анкх-Морпорк точно в този момент може да е много разумна опция, кимна и каза:
— Точно така, милорд.
— Междувременно Голямата Магистрална ще бъде затворена — съобщи лорд Ветинари.
— Но това е частна собственост! — избухна Зеленобут.
— Спомнете си, вече ставаше дума за тиранин — Ветинари прозвуча почти добродушно. — Но съм сигурен, че след ревизията ще се прояснят поне някои аспекти на тази мистерия. Един от които, естествено, се състои в това, че г-н Гепи Мангизов не изглежда да присъства в тази стая.

Всички глави се заобръщаха.
— Може да си е спомнил за някоя друга среща? — изказа предположение Ветинари. — Струва ми се, че се измъкна преди известно време.

И директорите на Голямата Магистрална загряха, че председателят им отсъства, те обаче, което беше значително по-лошо, не. Те се скупчиха гръб в гръб.

— Мисля си, дали, хъм, на този етап, не би било уместно поне да обсъдим въпроса лично с Вас, Ваша Светлост? — предложи Зеленобут. — Опасявам се, че не беше лесно да се работи с Гепи.
— Не беше отборен играч той — процеди Финтър.
— Кой, кой? — изхлипа Стоули. — Къде се намирам? Кои са всичките тези хора?
— Повечето време той ни държеше абсолютно на тъмно… — развихряше се Зеленобут.
— Нищичко не си спомням… — нареждаше трескаво Стоули. — Не съм в състояние да свидетелствам, всеки доктор ще го подтвърди…
— Мисля, че от името на всички тук мога да заявя, че от самото начало го подозирахме…
— Умът ми е голямо бяло петно. Нищо, ама нищичко… а, а какво е това нещо тук с пръстите… кой съм аз…?

Лорд Ветинари се взираше в Борда пет секунди повече, отколкото можеше да им понесе, опрял върха на бастуна си в брадичката си. После леко се усмихна.

— Достатъчно — каза той. — Командир Ваймс, мисля че ще е незаконно да задържаме повече тези господа тук. — Когато лицата пред него се отпуснаха в усмивки, огряни от най-голямото съкровище, Надеждата, той добави: — Мястото им е в затвора, командире. Отделни килии, ако обичате. Тази сутрин ще се срещна с тях. А ако г-н Въртел дойде да Ви види от тяхно име, нали ще го уведомите, че бих искал да си побеседвам с него?

Това звучеше… ами добре. Олян се запъти към вратата, докато гълчавата се усилваше и замалко да успее, когато гласът на Ветинари долетя като нож откъм навалицата:
— Напускате ли ни вече, г-н Ментелик? Изчакайте един момент. Защо да не ви закарам до знаменитата Ви Пощенска Служба?

За миг, за частица от секундата, Олян се замисли, дали да не побегне. Но не стори така. Какъв смисъл имаше?

Тълпата припряно отвори коридор, през който да мине лорд Ветинари. Плътно зад него беше Стражата.

В крайна сметка я имаше и свободата да се поемат последствията.




Гласувай:
23
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ivesa - Свободата да се поемаг последствията си е ...
24.11.2010 19:27
поемане на добре премерена отговорност.Когато поетата отговорност е по силите на човек,той се чувства свободен,действа на воля.Поздрави!:)))
цитирай
2. spasunger - За свободата, Санчо... ;-)
24.11.2010 20:19
Лорд Ветинари би се съгласил с теб, при едно условие: имаш свободата да отвориш онази врата зад теб и да пристъпиш извън нея. Не че не я имаш. Е, вярно, че после ще се озовеш по очи сплескан като мекица след 20-метрово падане, но какво пък. Изборът си е бил твой. :-)

http://spasunger.blog.bg/sport/2010/05/06/niakoi-fakti-za-angelite.540754

— Бих искал само да добавя, г-н Ментелик, че зад вас има врата. Ако в който и да е момент на това интервю почувствате необходимостта да напуснете, трябва само да прекрачите прага й и никога повече няма да чуете нито дума от мен.


...

Олян отиде до вратата, която, както му беше обещано, действително си беше там, и я отвори много предпазливо. Зад нея нямаше нищо, в това число и под! Като човек, който не оставя непроверени възможности, той извади от джоба си каквото беше останало от лъжицата и го пусна. Мина доста време преди да чуе дрънченето...
цитирай
3. injir - MERSI! TAKKVAZ SVOBODA NE MI TRY...
24.11.2010 22:45
MERSI! TAKKVAZ SVOBODA NE MI TRYABVA!:)
цитирай
4. spasunger - ...
25.11.2010 00:00
Повечето свобода е такваз. Реално погледнато.
цитирай
5. razkazvachka - Хахахаха! Ето го пак!
25.11.2010 01:57
Как може някакви си цивилни да критикуват един от неговите магьосници! Това беше негова привилегия.]

Имаме си цял гьол с хора, които... не внимават:))))
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 778217
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696