Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Постинг
01.12.2010 21:48 - На края на дъгата
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2096 Коментари: 5 Гласове:
22


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image


image
"Понякога до истината се достига, като се съберат ведно всичките дребни лъжи и се извадят от общата сума на известното.

Отстраниш ли лъжите и истината ще блесне гола и смутена, не намираща къде да се скрие."
...

Ultra_Sofia - Ankh_Morpork
  0 - 10  
Ultra - Ankh   0 - 10

0 - 1  Celso Sousa 26"
0 - 2  Vecdi Цlзьm 30"
0 - 3  罗 (Luo) 强 (Qiang) 35"
0 - 4  罗 (Luo) 强 (Qiang) 36"
0 - 5  Josй Luis Fernбndez 41"
0 - 6  Vecdi Цlзьm 55"
0 - 7  Celso Sousa 61"
0 - 8  Felipe Carlos Buj 66"
0 - 9  罗 (Luo) 强 (Qiang) 71"
0 - 10  Todor Atanasov 72"

 

Новият сезон започна взривно за отбора на Анкх. Разбира се, гръмката победа като гост на Ултра с главозамайващото 10-0 не би могла да учуди никого, тъй като в първия кръг на Континенталната Купа обикновено противникът е доста слаб. Но все пак си заслужава да се отбележи високата ефективност на нападателите, които си свършиха работата повече от отлично.

Анкх изведнъж се оказа червив с пари, след като умниците от Невидимия Университет най-сетне се вслушаха в съветите на един сандък с мравки в него. За щастие този "сандък" е небезизвестната мислеща машина Хекс, която по незнайни за магьосниците начини се справя с нелеката задача да мисли, без да използва и капчица магия. А отговорът му на въпроса "Как да забогатеем" беше да се инвестира в школата на вратарите, където явно има голям потенциал от таланти. Един такъв талант бе наскоро продаден за баснословната сума от 10 милиона долара, а парите бяха мъдро употребени за покупката на силни играчи на няколко ключови позиции, вместо да бъдат изпити в местните кръчми.

Селекцията на клуба преди старта на същинския сезон в шампионата е вече почти завършена. Застаряващите ветерани скоро ще могат да се оттеглят в заслужена почивка, а новите звезди на отбора ще могат да поемат щафетата и да поведат Анкх-Морпорк към още по-големи висоти.

...
Патрицият се облегна на кожената тапицерия и каретата потегли.
— Каква странна вечер, г-н Ментелик — отбеляза той. — Наистина.

Олян, също като внезапно изпадналия в амнезия г-н Стоули, смяташе, че благоденствието му в бъдеще ще зависи от споделянето на възможно най-малко неща сега.
— Да, сър — каза той.
— Интересно, дали този инженер ще намери някакво доказателство, че тази странна щракограма е била вкарана в Линията от човешка ръка? — зачуди се той на глас.
— Не знам, милорд.
— Наистина ли?
— Наистина.
— О — каза Ветинари. — Е, известно е, че в някои случаи мъртвите наистина говорят. Медиуми, спиритични сеанси и прочее. Може ли някой да твърди, че не биха използвали щракалките като медиум?
— Не и аз, сър.
— Добре. От понеделник Вашите задължения включват и администрирането на Голямата Магистрална. Градът я национализира.

Е, добре, дотук с бъдещото благоденствие…
— Не, милорд — проговори Олян.

Ветинари вдигна вежда:
— Някаква алтернатива ли има, г-н Ментелик?
— Всъщност тя е частна собственост, сър. Принадлежи на Миличкови и на останалите хора, които я построиха.
— Леле мале, как се обръщат нещата — рече Ветинари. — Бедата обаче е, че, видите ли, те изобщо не разбираха от бизнес, а само от машини. В противен случай щяха да прозрат що за човек е Мангизов. Свободата на предприемачеството върви ръка за ръка със свободата на разорението.
— Беше грабеж чрез цифри — настояваше Олян. — Беше игра на "Намери дамата", но със счетоводни книги. Те не са имали никакъв шанс.

Ветинари въздъхна:
— Трудна сделка предлагате, г-н Ментелик.

Олян, който не знаеше, че изобщо се е бил опитвал да сключи някаква сделка, премълча. Ветинари продължи:
— Е, много добре. Въпросът за собствеността ще бъде под мораториум, докато не бъдат разчистени тинестите дълбини на тази афера. Но това, което в действителност имах предвид беше, че прехраната на множество хора зависи изцяло от Голямата Магистрална. Така че, от чисто хуманитарни съображения, сме длъжни да предприемем нещо. Оправете нещата, г-н Началник Пощите.
— Но на главата ми е цялата Пощенска Служба! — изпротестира Олян.
— Надявам се, че е така. Но съгласно моя опит, най-добрия начин да се свърши нещо, е то да се възложи на зает човек — каза Ветинари.
— В такъв случай ще поддържам Голямата Магистрална в действие — обеща Олян.
— Вероятно в памет на мъртвите — подметна Ветинари. — Да, както прецените Вие. А, дойде време да слизате.

Докато кочияшът отваряше вратата, лорд Ветинари се наведе към Олян:
— А да, и Ви предлагам преди зазоряване да идете да се убедите, че в старата магьосническа кула не е останал никой.
— Какво имате предвид, сър? — попита Олян. Знаеше, че неговото лице не е издало нищо.

Ветинари отново се облегна:
— Отлично, г-н Ментелик.

...
Пред Пощата се беше насъбрала тълпа и когато Олян се запъти към вратата, се надигнаха приветствия. Валеше някакъв сив, осажден дъждец, който не беше много повече от мъгла с известен проблем с напълняването.

Част от персонала го чакаше вътре. Оказа се, че новините още не са стигнали до тях. Дори и денонощната Анкх-Морпоркска мелница за слухове не беше в състояние да го изпревари от Университета до тук.

— Какво стана, г-н Началник Пощата? — закърши ръце Грош. — Те победиха ли?
— Не — отговори Олян, но те доловиха нотката в гласа му.
— А ние победихме ли?
— Това ще го реши Архиканцлерът — каза Олян. — Предполагам, че още седмици наред няма да знаем. Щракалките обаче са затворени. Извинявайте, но всичко е толкова сложно…

Той ги остави да си стоят втренчени в него, докато той самият се затътрузи към кабинета си, в ъгъла на който го чакаше г-н Помпа.
— Добър Вечер, г-н Меентелиг — избумтя големът.

Олян седна и хвана главата си с ръце. Нали беше победа, защо се чувства така? Чувстваше се сякаш е загазил.

Ами залозите? Е добре, ако Оловната тръба стигне до Генуа, ще може да се пледира, че съгласно правилата той е победил, но Олян имаше чувството, че всичките залози ще бъдат отменени. Което значеше, че хората поне ще си върнат парите.

Ще трябва да запази Линията работеща, само боговете знаеха как. В известен смисъл беше обещал това на Гнуто, нали? И чудна работа, до каква степен хората бяха започнали да разчитат на щракалките. Без тях той седмици наред нямаше да знае как я кара Оловната Тръба, а и дори Олян беше свикнал с ежедневните новини от Генуа. Без щракалките беше все едно са ти отрязали пръст. Да, обаче щракалките бяха грамадна, тежка машинария, цяло чудовище, с твърде много кули, твърде много хора, твърде много зор. Трябваше да има някакъв начин тя да се направи по-добра и по-стройна и по-евтина… или пък може би тя беше нещо толкова голямо, че никой не би могъл да забогатее от него. Може и тя да беше като Пощенската Служба и печалбата да се окажеше разпределена сред целокупната общественост.

От утре той трябваше да се захване с това сериозно. Прилични пощенски услуги. Много повече персонал. Хиляди неща за свършване и още хиляди други неща за свършване преди да може да се захванеш с тези неща. И вече нямаше да е толкова забавно, с цялото вземане на подбив, каквото и да значи „подбив“, на страховития тромав гигант. Той беше спечелил, така че му оставаше да събере парчетиите и да ги накара да работят. И на следващия ден пак да дойде тук и да го направи отново.

Не се предполагаше всичко да свършва точно пък така. Спечелиш ли, прибираш кинтите и си тръгваш. Нали така трябваше да се развива една игра?

Очите му се спряха на кутията за посланието на Ангамарад, на изкривената му ръждясала скоба, и му се прииска да беше на дъното на океана.

...
— Г-н Ментелик?

Той вдигна очи. Чиновникът Дръмнот беше застанал на вратата, зад гърба му имаше още един чиновник.
— Да?
— Извинявайте, че Ви безпокоя, сър — каза чиновникът. — Дошли сме да видим г-н Помпа. Само една малка донастройка, ако не възразявате.
— Какво? А. Да. Както и да е. Давайте — Олян махна неопределено с ръка.

Двамата мъже отидоха до голема. Известно време разговаряха приглушено, след което отвиха върха на главата му.

Олян зяпна ужасен. Знаеше, че се прави така, разбира се, но да го видиш си беше шокиращо. Те свършиха нещо, което той не можа да разбере, и черепната кутия беше върната на мястото си със слаб глинен звук.
— Извинявайте, че Ви обезпокоихме, сър — извини се отново Дръмнот и чиновниците си тръгнаха.

Известно време г-н Помпа постоя на колене, после бавно се изправи. Червените му очи се фокусираха върху Олян и големът протегна ръка:
— Аз Не Знам Какво Е Удоволствие, Но Съм Сигурен, Че Каквото Правех Докато Работех За Вас, Трябва Да Беше Такова. Сега Е Време Да Ви Напускам. Имам Друго Поръчение.
— Значи вече не си ми, ъ, "инспектор по гаранцията"? — продума шашнат Олян.
— Правилно.
— Чакай малко — каза Олян като му попросветна — Ветинари за Мангизов ли те е пратил?
— Не Съм В Правото Си Да Ви Кажа.
— За него ще е, за кого другиго. Значи вече няма да се мъкнеш след мен?
— Вече Няма Да Се Мъкна След Вас.
— И ще съм свободен да ходя където си поискам?
— Не Съм В Правото Си Да Ви Кажа. Лека Нощ, Г-н Меентелиг. — Г-н Попма се спря за малко на вратата. — Не Съм Съвсем Сигурен Също И Какво Точно Е Щастие, Г-н Меентелиг, Но Мисля, Да, Мисля, Че Съм Щастлив, Че Ви Срещнах.

И приклякайки, за да мине през вратата, големът си отиде.

С което остава само върколакът, сети се частица от ума на Олян, по-бърза и от светлината. А тях не ги бива чак толкова с лодки и са пълна скръб като се опре до океани! А сега е полунощ и стражарите търчат натам-насам като щурави, всички са ужасно заети, а аз си имам малко кинти и все още си пазя диамантения пръстен и тесте карти… Кой ще забележи? Кой го е еня? Кой ще го е грижа?

Би могъл да отиде къде ли не! Но този, който си мислеше това, не беше самият той, а стари мозъчни клетки, минали на автоматик. Нямаше къде да се ходи, вече нямаше.

Той отиде до голямата дупка в стената и погледна надолу към залата. Някой тук изобщо прибираше ли се у дома? Да, но сега, когато новините се разпространиха, иска ли човек да има някаква надежда да изпрати нещо закъдето и да е утре, оставаше му само Пощата. Дори и сега тя кипеше от дейност.

...
— Чаша чай, г-н Ментелик? — чу той зад гърба си гласа на Станли.
— Благодаря, Станли — не си даде труда да се обръща Олян.

Долу г-ца Маккалариат се беше качила на някакъв стол и заковаваше нещо на стената.

— Всички казват, че сме спечелили, сър, щото щракалките са затворени щото директорите са в затвора, сър. Казват че на г-н Прав му стига само да стигне до там! Но г-н Грош казва, че букмейкърите сигурно няма да платят, сър. А пък кралят на Ланкър иска някои марки, но няма да ни е много изгодно, сър, понеже те там пишат по не повече от десет писма годишно. Ама все пак им показахме ние на тях, а, сър? Пощенската Служба се завърна!
— А, това е някакъв плакат — каза си на глас Олян.
— Моля, г-н Ментелик? — не разбра Станли.
— Ъ… нищо. Благодаря, Станли. Приятно ти прекарване с марките. Хубаво е да те види човек толкова… изправен…
— То е като цял нов живот, сър — сподели Станли. — Най-добре да вървя, сър, щото ще им трябва помощ със сортирането…

Плакатът беше грубичък. Пишеше: „Благодаря Ви, г-н Ментелик!“

Мрак обзе Олян. Всеки път след като спечелеше, беше лошо, но никога не е било чак толкова зле. Дни наред умът му беше в полет и той се чувстваше жив. Сега се усещаше вкочанен. Те пък да вземат да сложат такъв плакат, а той си беше все същият лъжец и крадец. Той да ги измами всичките, а те, ей ги на, да вземат да му благодарят задето ги е измамил.

Един тих глас се обади иззад гърба му:
— Лудия Ал и момчетата ми казаха какво си направил.
— О — успя само да каже Олян, все още без да се обръща. Сега тя ще си запали цигара, помисли си той.
— Хич не беше мило, ама хич — продължаваше Прелест-Хубавинка Миличкова с все същия безизразен глас.
— Мило нещо нямаше как да свърши работа — отбеляза Олян.
— Да не вземеш да ми кажеш сега, че духът на брат ми ти е подшушнал идеята? — поиска да знае тя.
— Не. Сам си го измислих — отговори той.
— Добре. Само да се беше опитал, щеше да куцаш до края на живота си, повярвай ми.
— Благодаря ти — каза мрачно и хладно Олян. — Беше просто лъжа, на която бях сигурен, че хората ще поискат да повярват. Просто една лъжа. Беше начин да запазя Пощата и да изтръгна Голямата Магистрална от ръцете на Мангизов. Може би ще си я върнеш, стига да си я искаш. Ти и всички останали, метнати от Мангизов. Ще помогна, колкото мога. Но не искам благодарности.

Той я усети как се приближава до него.
— Не е лъжа — каза тя. — Това е, каквото би трябвало да бъде. Майка ми се зарадва.
— Да не би тя да си мисли, че е вярно?
— Тя не иска да си мисли, че не е.

Никой не иска. Това не мога да го понеса, мислеше си Олян.
— Виж, знам как изглеждам отстрани — заобяснява той. — Аз не съм този, за когото ме мислят всички. Просто исках да докажа на себе си, че не съм като Мангизов. Че съм повече от чук, нали разбираш. Но съм си все така шмекер и половина. Мислех си, че ти поне знаеш това. Толкова съм добър в подправянето на искреност, че понякога и самият аз се обърквам. Бъркам в главите на хората и…
— Лъжеш единствено себе си — каза г-ца Миличкова и посегна да го хване за ръката.

Олян… (се изтръгна, избяга от сградата, че и от града и се върна към стария си живот, по-точно животи, постоянно в движение, продаващ стъкълца за диаманти, но някак си вече като че ли не му ставаше, блясъкът си беше отишъл, удоволствието се беше изгубило, даже и картите комай престанаха да работят за него и парите му привършиха и една зима в някакъв хан, който всъщност не беше повече от сайвант, той се обърна с лице към стената…)

И му се яви ангел.
— Какво стана току-що? — попита г-ца Миличкова.

Може пък да може да ти се явават два пъти…
— Просто ми мина една мисъл — каза Олян.

И се остави на златния прилив. Той ги беше измамил всичките, дори и сега. И най-хубавото беше, че можеше да продължи да си го прави, нямаше нужда да престава. Само трябваше да си напомня, по веднъж на някой друг месец, че всеки момент би могъл да си тръгне. При условие, че знаеше, че би могъл, изобщо нямаше да му се налага. А ето я г-ца Миличкова, при това без цигара в устата, само на две педи от него. Той се наведе и…

...
Отзад някой шумно се прокашля. Оказа се, че е Грош с голям колет в ръце.

— Д’ ме прощавате, че ви прекъсвам, сър, но това тук току-що пристигна за Вас — каза той и изсумтя неодобрително. — Куриер, ама не от наш’те. Та си рекох аз, най-добре д’ го занеса право при Вас, щото понеже има нещо мърдолещо в отвътрешността му…

Вярно че имаше. Както и дупки за въздух, забеляза Олян. Той отвори предпазливо капака и си дръпна пръстите тъкмо навреме.
— Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! — развряска се какадуто и кацна върху шапката на Грош.

В колета нямаше бележка, нито каквото и да е друго, освен адреса.
— Защо му е на някого д’ ви праща папагал? — зачуди се Грош, не смеейки да подаде ръка в обсега на кривия клюн.
— Това беше от Мангизов, нали? — обади се г-ца Миличкова — Дал ти е птицата?

Олян се усмихна:
— Да, така изглежда. Осминки!
— Дванайсе и половина процента! — изкряска какадуто.
— Ще го отнесете ли, г-н Грош? — каза Олян. — Научи го да казва… да казва…
— Вярвай ми? — предложи г-ца Миличкова.
— Добро попадение! — зарадва се Олян. — Да, това да бъде, г-н Грош.

Когато Грош си тръгна с какадуто, блажено балансиращо на рамото му, Олян отново се обърна към жената до него.
— А утре — обяви той. — определено възнамерявам да върна люстрите!
— Какво? Та тук ще се озориш да намериш и малко таван — разсмя се г-ца Миличкова.
— Първостепенните неща са си първостепенни. Вярвай ми! А после, кой знае? Може пък да намеря някъде и изисканото полирано гише! Няма край на това, което е възможно!

А отвън, в оживената пещера, от покрива западаха бели пера. Може и да са били от ангел, но по-вероятно ще да са били от гълъб, който някой ястреб разфасоваше на някоя от гредите. Обаче все пак си бяха пера. Въпрос на стил.

...
Понякога до истината се достига, като се съберат ведно всичките дребни лъжи и се извадят от общата сума на известното.

Лорд Ветинари беше застанал на върха на стълбището към Голямата Зала на двореца и гледаше надолу към чиновниците си. За този Заключениум те бяха завзели целия просторен под.

На разни места по пода бяха начертани тебеширени знаци — кръгове, квадрати, триъгълници. В тях бяха струпани на плашещо прилежни купчини книжа и папки. Беше пълно с чиновници, някои работещи в очертанията, други движещи се безшумно от едно очертание до друго, разнасящи разни хартии, все едно извършваха свещенодействие. Периодично пристигаха чиновници и стражари с допълнителни книжа и папки, които биваха тържествено приемани, преценявани и прибавяни към съответната купчина.

Навсякъде тракаха сметала. Чиновници сновяха натам-насам и понякога се събираха в някой триъгълник, скланяйки глави в тихо съвещание. Понякога в резултат на това само се раздалечаваха в нови посоки, но все по-често с напредването на нощта, някой от тях отиваше да очертае с тебешир нов кръг или квадрат, който започваше да се пълни с хартия. Понякога изпразваха някое очертание и го изтриваха, а съдържанието му се разпределяше из съседните очертания.

Нито един заклинателски кръг, нито една свещена мандала не е била изписвана с толкова болезнено прилежна акуратност като заключенията, разигравани по този под. И това продължаваше час след час с търпение, от което отначало човек го хващаше ужас, а по-късно скука. Това беше счетоводна война и врагът беше преследван през множество таблици и документи. Олян можеше да чете думи, които ги няма, а пък тези чиновници намираха цифри, които ги няма, или ги има по два пъти, или пък ги има, но не където трябва. Изобщо не бързаха. Отстраниш ли лъжите и истината ще блесне гола и смутена, не намираща къде да се скрие.

В три часа през нощта пристигна г-н Чийзбъроу, забързан и жално хлипащ, само за да научи, че от банката му е останала само книжна обвивка. Той си беше довел свои си чиновници, с пижами, затъкнати в набързо навлечени панталони, които клекнаха до другите мъже и наизвадиха още книжа, и запроверяваха числа и суми с надеждата, че ако се взираш в резултатите достатъчно дълго, те ще вземат да дадат по-добър сбор.

И тогава дойде Стражата с една малка червена тетрадка, която получи собствен кръг и скоро цялата конфигурация се преподреди около нея…

Но чак някъде към заран изникнаха и мъжете в тъмни костюми. Бяха по-възрастни и по-охранени и по-добре облечени, но не и показно, в никой случай не и показно, и се движеха с достолепността на сериозните пари. Те също бяха финансисти, по-богати от крале (които често са си доста бедни), но надали някой в града извън тесния им кръг ги познаваше или би ги забелязал на улицата. Те си поговориха тихичко с Чийзбъроу, както се говори на някой пострадал от тежка загуба, после заобсъждаха нещо помежду си, използвайки малки златни писалки и изискани малки бележници да карат числата да танцуват и да скачат през обръчи. Накрая беше постигнато сдържано споразумение и се стиснаха ръце, което в техния кръг имаше безкрайно повече тежест от който и да е писмен договор. Така че първата плочка домино беше закрепена. Стълбовете на света престанаха да се разтрисат. Кредитната Банка щеше да отвори сутринта, а станеше ли това, чекове щяха да се осребряват, заплати да се изплащат и градът щеше да си се изхранва.

Така те спасиха града със злато по-лесно, отколкото който и да е герой би могъл да го стори със стомана. Макар че в действителност не беше точно със злато, не беше дори и с обещанието за злато, а по-скоро с фантазията за злато, с приказния блян, че златото е някъде там, на края на дъгата* и ще продължи завинаги да си е там, стига, естествено, да не вземеш да отидеш да погледнеш.

[* В много приказки и поверия, ако успееш да намериш къде дъгата опира в земята, там ще е заровено златото на феите. Което според други приказки и поверия изчезва безследно на слънчева светлина или просто на следващия ден.]

Ето на това нещо се нарича ФИНАНСИ.

Един от тях, докато се връщаше вкъщи за скромна закуска, се отби в Гилдията на Убийците да се види със стария си приятел лорд Дауни. По време на разговора им текущите събития бяха само едва-едва засегнати. И в миг, Гепи Мангизов, където и да беше се дянал, стана безспорно най-лошия застрахователен риск в света. Пазителите на дъгата никак не обичат тези, които запречват светлината на слънцето... ;-)

...
Епилог

Някое време по-късно...

Фигурата в креслото нямаше нито дълга коса, нито превръзка на окото. Нямаше и брада, или по-точно, не беше имал намерение да си пуска брада. Просто не се беше бръснал от няколко дни. Изохка.

— А, г-н Мангизов — вдигна поглед от игралната си дъска лорд Ветинари. — Виждам, че сте буден. Извинявам се за начина, по който бяхте докаран тук, но някои особено състоятелни хора биха искали да Ви видят мъртъв, а аз си помислих, че може би ще е добре да се срещнем за малко с Вас преди тях.
— Нямам представа за какво говорите — каза фигурата в креслото. — Казвам се Рандолф Филигранов и имам документи, с което да го докажа…
— При това великолепни документи, г-н Мангизов. Но достатъчно по въпроса. Не, това, за което бих желал да си поговорим, е за ангели.

Гепи Мангизов, потръпвайки от време на време, когато се обаждаха натъртванията от тридневното пътуване в хватката на голем, изслуша с нарастващо учудване ангелологичните теории на лорд Ветинари.

— … което ни довежда до причината да сте тук, г-н Мангизов. Кралският Монетен Двор се нуждае от напълно нов подход. Откровено казано той е останал на доизживяване и е твърде далеч от това, от което се нуждаем във Века на Аншоата. Въпреки това има изгледи за развитие. През последните няколко месеца прочутите марки на г-н Ментелик се превърнаха във втората валута на града. Толкова леки, толкова удобни за носене, човек дори може да ги праща по пощата! Изумително, г-н Мангизов. Най-малкото, хората започнаха да отпускат мъртвата си хватка от представата, че парите трябвало да блестят. Знаете ли, че средностатистичната еднопенсова марка минава до двадесет пъти от ръце в ръце, преди да бъде залепена за плик и да срещне съдбата си? Това, от което Монетният двор има нужда, е човек, който да разбира "бляна на платежните средства". Ще има заплата и, доколкото знам, шапка.

— Вие... ми предлагате на мен... работа!?
— Да, г-н Филигранов — подтвърди Ветинари. — И за да Ви докажа искреността на предложението си, позволете ми да насоча вниманието Ви към намиращата се зад Вас врата. Във всеки един момент на настоящото интервю, ако пожелаете да напуснете, достатъчно е само да прекрачите прага й и никога повече няма и да чуете и дума от мен…

...
Малко по-късно чиновникът Дръмнот пристъпи в стаята. Лорд Ветинари четеше доклад за снощната тайна среща на "по-вътрешния съвет" на Вътрешния Съвет на Гилдията на Крадците. Дръмнот прибра безшумно изходящата кореспонденция и застана до Ветинари.

— През нощта пристигнаха десет съобщения по щракса, милорд — съобщи той. — Приятно е човек да види щракалките отново в действие.
— Да, действително — съгласи се Ветинари без да вдига очи. — В противен случай как ще могат хората да разберат, какво бихме искали да ги накараме да си мислят? Нещо от чужбина?
— Обичайната кореспонденция, милорд. Пакетът от Юбервалд е претърпял доста изкустно посегателство.
— Ах, милата лейди Марголота — усмихна се Ветинари.
— Позволих си да взема марките за моя племенник, милорд — продължи Дръмнот.
— Разбира се — махна с ръка Ветинари.

Дръмнот огледа кабинета и се спря на плочата с безкрайно сражаващите се малки каменни армии.
— А, виждам, че сте спечелили, милорд — забеляза той.
— Да. Ще трябва да запиша този гамбит.
— Обаче, както забелязвам, г-н Мангизов не е тук…

Ветинари въздъхна.
— Как да не се възхитиш на човек, който наистина вярва в свободата на избора... — каза той, загледан в зейналата врата. — Жалко, че не вярваше в ангели.

КРАЙ.




Гласувай:
25
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. 4aiotgluhar4e - Пазителите на дъгата никак не обичат тези, които запречват светлината на слънцето... ;-)
01.12.2010 22:19
Много обичам Тери Пратчет. Нищо не вдявам от играта, около която се върти подборът на откъсите, но с огромно удоволствие си припомням словото, на което съм подарила много безсънни нощи :) Благодаря!
цитирай
2. spasunger - :-)
01.12.2010 22:24
Относно играта:
http://spasunger.blog.bg/sport/2007/05/02/.66001
цитирай
3. kikowsky - Най-добрият начин да се свърши една работа е да се даде на някой зает.
02.12.2010 09:28
Така си е :)
цитирай
4. explorer - :))
03.12.2010 09:02
аз се провалих, уволниха ме :-(
щото не бях стъпвал на стадиона около месец ...
цитирай
5. spasunger - ;-(
03.12.2010 10:23
Ееех жалко... А беше толкова обещаващ тренер! :-)))

Той отбора трябва да се отваря чат-пат. Ама ти забрави ли?

Нищо де. Мислиш ли да регистрираш нов?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 778234
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696