Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Постинг
04.06.2011 00:33 - Образование колкото за едно яйце
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 8675 Коментари: 13 Гласове:
35

Последна промяна: 10.07.2011 13:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


image

image
"Тя никога не беше харесвала тази книга. Изглеждаше й, че книгата се опитва да й каже какво да прави и какво да мисли. Не се отклонявай от пътя, не отваряй вратата, но мрази злата вещица, защото тя е зла. О да, и вярвай, че размерът на обувката е добър начин да си избереш жена.

Много от приказките бяха твърде подозрителни, ако питаха нея. Като тази, където накрая двете добри деца набутваха лошата вещица в собствената й пещ."
...

FC WEST PARK SOFIA - Ankh_Morpork   0 - 1
Ankh_Morpork - AS Little Roma   4 - 1
Ankh_Morpork - BBB citi   1 - 0
Idaho Incas - Ankh_Morpork   1 - 1
Armourers - Ankh_Morpork   1 - 2
Munnи - Ankh_Morpork   0 - 1  
Armourers - Ankh   1 - 2

0 - 1  Frйdric Van Dooren 28"
0 - 2  Michael Ericsson 31"
1 - 2  Alejandro Lanz 50"

  Munnи - Ankh   0 - 1

0 - 1  Celso Sousa 18"



Имаше едно място, където в голямо семейство човек можеше да удовлетвори нуждата си от уединение и това беше нужникът. Там отиваше който искаше да остане за малко насаме. Там имаше свещ, а на един канап висеше миналогодишният Алманах. Печатарите познаваха нуждите на читателите си и печатаха Алманаха на тънка мека хартия.
Тифани запали свещта, настани се удобно и отвори книгата с Приказките. Луната се гърбавееше през отвора на вратата изрязан като полумесец.

Тя никога не беше харесвала тази книга. Изглеждаше й, че книгата се опитва да й каже какво да прави и какво да мисли. Не се отклонявай от пътя, не отваряй вратата, но мрази злата вещица, защото тя е зла. О да, и вярвай, че размерът на обувката е добър начин да си избереш жена.

Много от приказките бяха твърде подозрителни, ако питаха нея. Като тази, където накрая двете добри деца набутваха лошата вещица в собствената й пещ. Тифани се безпокоеше за това след всичко случило се с госпожа Снапърли. Тя беше сигурна, че от приказки като тази хората преставаха да мислят читаво. Като четеше тази приказка, тя си мислеше: Да прощавате, ама никой няма толкова голяма пещ, че да побере цял човек, а, като стана дума, какво са си мислели тези деца, че могат както си се разхождат да ядат къщите на хората, а? И откъде накъде някакво си момче, толкова глупаво, че да не знае, че една крава струва много повече от пет бобени зърна, да има правото на убийство на великана и на кражбата на цялото му злато? Да не споменаваме извършения от него екологически вандализъм! А момиченце, което не може да направи разлика между вълк и собствената си баба трябва или да е тъпа та вдлъбната или да произхожда от изключително грозно семейство. Приказките не бяха истински. Но госпожа Снапърли умря заради приказки.

Тя обръщаше страница след страница, търсейки нужните картинки.

Защото макар приказките да я ядосваха, картинките обаче, тези картинки бяха, ах, по-хубави от всичко, което тя беше виждала.

Тя обърна още една страница и ето я.

Повечето от картинки на феи не бяха особено впечатляващи. Честно казано те приличаха на момиченца от балетно училище току-що минали право през трънака. Тази обаче беше… различна. Цветовете бяха странни и нямаше сенки. Грамадни треви и маргаритки растяха навсякъде, така че феите уж трябваше да са малки, но те изглеждаха големи. Те
приличаха на доста странни хора. Със сигурност не приличаха на феи.

Надали си имаха крилца. Фактически някои приличаха на чудовища. Момиченцата с балетни полички нямаха никакъв шанс срещу тях.

И чудна работа, от всички картинки в книгата само тази изглеждаше като нарисувана от художник, изобразявал каквото е имало пред очите му. Другите картинки – балеринките и бебенцата с ританки, изглеждаха нагласени и сладникави. Тази не. Това ще рече, че художникът е бил там…

… или поне за него си е било така, помисли си Тифани.

Тя се вгледа в долния ляв ъгъл и ето го. Беше го виждала и преди, но трябваше да знаеш къде да гледаш. Това определено беше малко червенокосо човече, облечено само в препаска, мръщещо се от картината.

Изглеждаше много гневен. И… Тифани приближи свещта, за да види по-ясно… да, той определено правеше жест с ръка. Каквото и да значеше този жест, той беше неприличен, това си се виждаше от пръв поглед.

Тя чу гласове. Отвори вратата с крак, за да чува по-добре, защото вещиците винаги слушат какво си говорят другите хора. Звукът идеше оттатък плета, където не би трябвало да има нищо друго освен овце чакащи да ги карат на пазар. Овцете обикновено не си говореха. Тя внимателно се промъкна в мъгливата зора и намери малка пролука в плета, изровена от зайците, откъдето можеше да се види достатъчно.

Един овен си пасеше кротко край плета и гласовете идеха откъм него, по-точно откъм избуялата трева под него. Говореха поне четирима души, всичките комай в лошо настроение.

– Кривънци! Сакаме говедо, не ягнища!
– Оти бе, се си е харно! Айде момци, грабайте по крак!
– Епа да, сите крави са у оборо, земаме к"вото мо"еме!
– Тихо ма, тихо, чуете ли що ви казуем!
– Епа кой че чуе? Аре момци – ян… тан… тет-ра!

Овенът леко се дигна във въздуха и тревожно заблея, като потегли заднишком през полето. На Тифани й се стори, че зърна червени коси в тревата край краката му, но те се изгубиха когато овенът беше изнесен в мъглата.

Тя се промуши през плета, без да обръща внимание на драскащия я клонак. Баба Болежкова не би оставила никого да му се размине да краде овце, та ако ще да е невидим. Но мъглата беше гъста и този път Тифани чу шум в кокошарника.

Отмъкнатата със задника напред овца можеше да почака. Сега от нея имаха нужда кокошките. През последните две седмици на два пъти там беше влизала лисица и които кокошки не беше взела, почти престанаха да снасят.

Тифани хукна през градината докато нощницата и се хващаше по прангите на боба и клоните на касиса, и се втурна в кокошарника.

Там нямаше хвърчаща перушина, нямаше я паниката каквато би причинила лисицата. Но пилците се бяха разкудкудякали, а петелът Гиздан крачеше нервно натам-насам. Една от кокошките изглеждаше озадачена. Тифани бързо я вдигна. Отдолу имаше две малки сини червенокоси човечета. Всяко беше сграбчило по яйце в ръцете си. Гледаха към Тифани много гузно.

– Е, не! – каза единият – Момето! Она е бабаягата…
– Вие крадете нашите яйца – каза Тифани – Как смеете! И не съм ви баба яга!

Човечетата се спогледаха, после погледнаха яйцата.
– К"ви яйца? – попита едното.
– Яйцата, които държите – натърти Тифани.
– Що? Тея ли? Оно било значи яйца? – рече този, който беше заговорил пръв гледайки яйцата все едно ги вижда за пръв път – А ние си мислихме, че са, ъъъ, камичета.
– Камичета. – потвърди нервно другият.
– Сгушииме се ние под твоя пилец за мънечко топлинка – продължи първият – И к"во да видиме – сите тея неща, дето си мислехме, че са камичета, и че зарад тех горкото пиле се спира да кудкудяка.
– Кудкудяка. – повтори другият, кимайки най-усърдно.
– …па като ни стана жал за горката душица, па…
– Вър-нете яй-ца-та на мяс-то-то им – каза бавно Тифани.

Този, който беше говорил по-малко сръга другия:
– Ха да сториме както она ни дума. Оти работата на зле оди. Не мо"e да са излее на глава с Болежкови, а туй моме е бабаяга. Она дрънна Джейни, а тая работа никой не я е правил досега.
– Епа да, не бех помислил за това. Човечетата оставиха яйцата много внимателно. Едното даже дъхна по черупката на своето и я избърса с края на дрипавата си препаска.
– Нема лошо, гос"жа – каза той. После се спогледа с другия. И двамата изчезнаха. Но във въздуха като че ли се мярна нещо рижо, а няколко сламки край вратата на кокошарника литнаха.
– И съм госпожица! – извика след тях Тифани. Тя върна квачката върху яйцата и тръгна към вратата – И не съм ви никаква баба яга! Вие да не сте някакъв вид феи? И имаме да си говорим още за нашия воен-, сиреч за нашия овен.
Нямаше отговор освен дрънченето на кофите край къщата, което значеше, че другите вече стават.

Тя прибра Приказките от нужника, духна свещта и влезе в къщата.

Майка й палеше огъня и я попита къде е ходила, а тя каза, че била чула шумотевица в кокошарника и отишла да види дали пак не е влязла лисица. Не че беше лъжа. Всъщност си беше съвсем вярно, макар да не беше съвършено точно.

Като цяло Тифани беше доста правдива, но й се струваше, че понякога не е толкова лесно да се разделят нещата на „истина“ и „лъжа“, а по-скоро на „неща, които хората трябва да знаят точно в този момент“ и „неща, които не е нужно да знаят точно в този момент“.

Освен това тя не беше сигурна какво точно тя знае в този момент.

...
На закуска имаше каша. Тя ядеше бързо, нямайки търпение да отиде до кошарите и да види тази работа за онзи овен. Може пък да има следи в тревата или нещо такова…

Без да знае защо тя погледна нагоре.

Плъхарко беше легнал да спи пред пещта. Сега беше застанал нащрек. Тифани се опита да види какво гледа котаракът. На шкафа имаше ред сини и бели вази, които не ставаха за нищо полезно. Някаква възрастна леля ги беше оставила на майка и, която се гордееше с тях, понеже изглеждаха хубави, но бяха съвсем безполезни.

В чифлика нямаше много място за добре изглеждащи безполезни неща, така че те бяха много ценени.

Плъхарко се беше вгледал в капака на една от тях. Капакът се понадигна много бавно и отдолу се мярна червена коса и зяпнаха две малки очички. Когато Тифани се вгледа в тях, капакът отново се спусна. Следващия момент тя дочу приглушено топуркане и съдината се заклатушка, а над шкафа се издигна малко облаче прах. Плъхарко изумено се оглеждаше.

Те със сигурност бяха много бързи.

Тя хукна към кошарите и се огледа. Мъглата се беше разсеяла и чучулиги се издигаха над ридовете.
– Ако онзи овен не се върне на мига – викна тя към небето – ще има равносметка.

Гласът й отекна от хълмовете. И тогава тя дочу, много тихичко, но и съвсем наблизо, гласчета:
– Що вика бабаягата? – попита първият глас
– Вика, дека щело да има равносметка!
– Олеле-малеле, вай-вай-вай! Загазииме я!

Тифани се огледа с лице, почервеняло от гняв.
– Ние имаме дълг – обърна се тя към небето и към тревата.

Баба Болежкова беше казала това веднъж, когато Тифани плачеше за едно агне. Тя говореше малко по старовремски и рече така: „Като богове сме ний за зверовете в полето, джигитчето ми. Ний определяме, кое е време да се родят и кое е време да умрат, а от туй време до онуй време ний имаме дълг“.

– Ние имаме дълг – повтори Тифани, малко по-меко. Тя огледа полето: – Знам, че ме чувате, където и да сте. Ако този овен не се върне, някой ще… я загази.

Чучулигите пееха над пасищата и правеха тишината още по-дълбока.

Тифани имаше да свърши туй-онуй по чифлика преди да намери още време за себе си. Това включваше хранене на кокошките и събиране на яйцата и усещане на известна гордост от факта, че те са с две повече отколкото щяха да бъдат иначе. Включваше също донасяне на шест кофи вода от кладенеца и зареждане с цепеници на кутията до печката, но тя остави тези работи за по-късно, защото не й харесваше чак толкова да ги прави. Но пък много и харесваше да бие масло. Това й даваше време да мисли.

Когато стана вещица с островърха шапка и метла, си мислеше тя, докато въртеше ръчката, само ще замахна с ръка и маслото ще излезе направо ей така. И ако някое от онея рижи дяволчета само си помисли да взема от нашите животни, ще…

Нещо зад нея пльосна, там където бяха наредени шестте кофи, с които тя трябваше да ходи до кладенеца. Една от тях сега беше пълна с вода и точно тя още се кандилкаше.

Тя продължи да си бие като че ниещо не се е случило, но след малко спря и отиде до сандъка с брашно. Взе една шепа и го разсипа над прага, след което се върна да бие маслото.

След някое време зад нея се чу ново плискане. Когато тя се обърна, зад нея, да точно така, имаше още една пълна кофа. А по брашното на прага имаше само два реда малки стъпки – едни излизащи от мандрата, други влизащи.

Когато някоя от тежките дървени кофи беше пълна, Тифани едва можеше да ги повдигне.

Значи, помисли си тя, освен че са невероятно бързи, те са и извънредно силни. Аз наистина съм твърде спокойна, като се има предвид всичко това.

Тя погледна нагоре към големите греди под покрива и от там падна малко прах, като че нещо се беше бързо-бързо отдръпнало.

Мисля, че трябва веднага да сложа край на това, помисли си тя. От друга страна нищо няма да стане, ако изчака, докато се напълнят всичките кофи.

– А после трябва да се напълни с цепеници кутията в миялнята – каза тя на глас. Е, струваше си да опита.

Продължи да бие масло, без да си дава труда да се обръща, когато чу още четири плискания зад себе си. Нито пък когато чу приглушено шептание и тропота от цепеници хвърляни в кутията. Обърна се чак когато шумовете спряха. Кутията за дърва беше пълна чак до върха и всичките кофи бяха пълни. Брашното беше цялото в стъпки.

Тя спря да бие маслото. Усещаше очи взряли се в нея, множество очи.

– Ъ… благодаря ви – каза тя. Не, това не беше правилно. Звучеше някак си нервно. Тя остави ръчката и се изправи, стараейки се да изглежда колкото се може по-свирепа.
– А какво стана с нашия овен? – попита тя – Няма да ви повярвам, че наистина съжалявате, докато не видя овена върнат!

Откъм кошарите се чу блеене. Тя отърча до края на градината и надзърна през плета.

Овенът се връщаше, заднишком и с голяма скорост. Рязко спря до самия плет и рухна на земята когато човечетата го оставиха. За момент едно от червенокосите човечета се появи на главата му. Дъхна върху рога му, избърса го с края на препаската си и изчезна като вихър.

Тифани замислено се върна в мандрата. О да, някой беше довършил и биенето на маслото. И освен това беше направено на дузина тлъсти златисти бруса подредени на мраморната плоча, където тя обикновено ги правеше. Имаше даже по отпечатано магданозово листо на всяко парче.

Дали пък не са домашни духчета? Съгласно Приказките, домашните духчета в замяна на купа мляко вършеха всякаква къщна работа. Само че на картинката те бяха весели мили дребосъчета с дълги островърхи качулки. А пък рижите човечета изглеждаха сякаш никога през живота си не са кусвали мляко, но може би си струваше да се опита.

– Добре – каза тя на глас – Това е друго нещо. Благодаря ви. Радвамсе, че съжалявате за това, което направихте.

Тя взе една от купичките на котката от купчината до мивката, внимателно я изми, напълни я с надоено днес мляко, остави я на пода и се отдръпна.

– Вие домашни духчета ли сте? – попита тя.

Въздухът се завихри. Млякото се разля по пода, докато купата бясно се завъртя.
– Това, струва ми се, значеше „не“ – реши Тифани – Какво сте тогава?

Имаше колкото си щеш от съвсем никакъв отговор.

Тя легна по корем и погледна под мивката, после погледна зад рафтовете за сирене. Вгледа се в тъмните, затлачени с паяжини ъгли на стаята. Всичко изглеждаше празно.

Тогава тя си помисли: Имам спешна нужда от образование колкото за едно яйце…

...
Тифани беше минавала стотици пъти по стръмния път от чифлика до селото. Нямаше и половин миля и през вековете колите го бяха изровили така, че приличаше повече на дере във варовика, а в дъждовно време по него течеше цяла млечно-бяла река.

Беше го изминала до половината, когато започна шептание. Плетищата зашумоляха, без да има вятър. Чучулигите спряха да пеят, и, макар тя да не беше забелязала песента им, тишината й дойде като шок. Няма нищо по-оглушително от края на песен, която винаги си е била тук.

Да погледнеш небето сега беше като да гледаш през диамант. То цялото искреше, а въздухът застудя толкова бързо, както когато влизаш в леден вир. Тогава под краката и се появи сняг, който затрупа и плетището. И се чу екот от копита. Те бяха отстрани, в полето. Кон препускаше през снега оттатък плета, който внезапно беше станал на бяла стена.

Тропотът на копита замря. За миг настана тишина и после конят скочи на пътя, подхлъзвайки се по снега. Изправи се и конникът се обърна с лице към Тифани.

Всъщност конникът не можеше да се обърне с лице към нея. Той си нямаше лице. Нямаше глава на която да има лице.

Тя побягна. Ботушите й се хлъзгаха по снега, но внезапно умът й стана студен като лед. Тя имаше два крака хлъзгащи се по леда. Конят имаше два пъти повече крака за хлъзгане. Беше виждала коне опитващи се да преодолеят тази стръмнина по поледица. Тя имаше шанс.

Тя чу зад себе си задъхан свистящ звук и стоновете на коня. Рискува да се обърне. Конят я следваше, но бавно, наполовина ходом наполовина хлъзгайки се. От него се дигаше пара. На половината път надолу коловозът влизаше в тунел от клони, сега под тежестта на снега приличащи на сблъскали се облаци. А оттатък, Тифани знаеше, че пътят продължава по равно. На равното безглавият ще я настигне. Тя не знаеше, какво би могло да се случи след това, но беше сигурна, че ще е неприятно кратко. Снежни парцали се посипаха по нея когато тя навлезе под дърветата и тя реши да се впусне в бяг. Би могла и да стигне селото. Биваше я в бягането.

Но да речем, че стигне селото, после какво? Не би могла да стигне навреме до врата. А и хората ще търчат наоколо с викове. Мрачният конник не изглеждаше като някой, който би се впечатлил от това. Не, тя трябва да се оправи с него.

Ех, само да си беше взела тигана.

– Мари дребна бабаяго! Запри ма, не се помайвай!

Тя зяпна нягоре. Малко синьо човече се беше показало от снега на върха на плета.
– Гони ме конник без глава! – викна тя.
– Нема да му стане работата. Ти са запри! Глей го у зъркелите!
– Ама той няма очи!
– Кривънци! Ти бабаяга ли си или що? Глей го у зъркелите дето си ги нема!

И синият човек изчезна в снега.

Тифани се обърна. Конят беше навлязъл под дърветата, и стъпката му стана по-сигурна на по-равното. Конникът беше извадил меч и я гледаше с очите, които нямаше. Отново се чу тежкото дишане, нещо което не беше за всяко ухо.

Малките човечета ме гледат, помисли си тя. Не мога да бягам. Баба Болежкова не би избягала от някаква си твар без глава на раменете.

Тя скръсти ръце и го погледна.

Конникът поспря, като че учуден, но пак пришпори коня напред.

Синьо-червена фигура, по-голяма от останалите човечета скочи от дърветата. Право върху муцуната на коня, между очите му и хвана по едно от ушите му с всяка ръка.

– На ти цела глава пърхот, бе смрад – чу вика му Тифани – От Голем Йън за скъп спомен!

И човечето удари коня по главата със собствената си глава. За нейна изненада конят се люшна настрани.

– Оти си ми толкоз яко ма? – викна малкият боец – На ти още йеднъж, ма от сърце!

Този път конят отчаяно задрапа назад, но задните му крака се изметнаха и той рухна в снега. Малки сини човечета изригнаха от плета.

Конникът се опита да се изправи, но беше залят от синьо-червен ураган от вряскащи същетсва…

И изчезна. Снегът изчезна. Конят изчезна.

Сините човечета за момент се озоваха на купчина на горещия прашен път. Един от тях се оплака:
– Ау, кривънци! Ритнах се у моята си чутура!

После и те изчезнаха, но за миг Тифани зърна по някой друг синьочервен вихър да профучи към плета.

И чучулигите отново запяха. Плетищата пак бяха зелени и нашарени с цветя. Нито едно клонче не беше прекършено, нито едно цветче потревожено. Небето си беше синьо, без диамантени искрици.

Тифани погледна надолу. Снегът се топеше на върховете на ботушите й. Чудна работа, това й хареса. Това значеше, че каквото и да бе станало току-що, беше вълшебство, а не лудост. Защото ако затвореше очи, тя все още можеше да дочуе свистящото дишане на безглавия човек.

Това, което й трябваше сега, бяха хора, и да се случат обикновени неща. Но повече от всичко друго тя искаше отговори.

Всъщност, това, което й се искаше повече от всичко друго, беше да не чува свистящото дишане щом затвори очи…

Палатките ги нямаше. Освен няколко парчета счупен тебешир, огризки от ябълки, тук-таме изпотъпкана трева и, уви, няколко кокоши перца, нямаше нищо от което да личи, че учителите изобщо са били тук.

– Псът! – чу се приглушен гласец.

Тя погледна надолу. Жабокът се измъкна изпод лападово листо.
– Мис Тик каза, че ще се върнеш – каза той – Изглежда ти се иска да разбереш някои неща, нали?
– Всичко! – започна Тифани – Наводнихме се от малки човечета! И половината им приказки не разбирам! Те все ме наричат баба яга!
– А, да – кимна разбиращо жабокът – Значи Нак Мак Фийгъл!
– Заваля сняг, а после го няма! Гонеше ме конник без глава! А един от… Какви казваш, че са те?
– Нак Мак Фийгъл – повтори жабокът – Известни също като пиктсита. Те наричат себе си Дребнио Волен Народ.
– Добре де, един от тях удари с глава коня! И конят падна! А пък беше грамаден кон!
– Колко типично за Фийгъл – отбеляза жабокът.
– Дадох им мляко, а те го разсипаха!
– Дала си на Нак Мак Фийгъл мляко?
– Нали каза, че са пиксита!
– Не пиксита, а пиктсита. Те определено не пият мляко!
– Те да не са от същото място като Джейни? – поиска да знае Тифани.
– Не. Те са бунтуват – отговори жабокът.
– Да се бунтуват? Против кого?
– Против всекиго. Против всичко. – обясни жабокът – Сега ме вдигни.
– Защо?
– Защото на кладенеца има жена, която те е зяпнала с един такъв поглед. Пъхни ме в джоба на престилката си, заради всичко свято.

Тифани прибра жабока и се усмихна на жената:
– Правя си колекция от препарирани жаби.
– Хубаво, миличката ми – отвърна жената и се забърза по своите си работи.
– Това не беше особено мило – възмути се жабокът от престилката й.
– Хората и без това не слушат – рече спокойно Тифани.

Седна под едно дърво и извади жабока от джоба си.
– Фийгълите се опитаха да откраднат някои от нашите яйца и една от овците ни – каза му тя – Но аз си ги върнах.
– Върнала си си нещо от Нак Мак Фийгъл? – не повярва жабокът – Те да не бяха нещо болни?
– Не. Бяха малко… е, всъщност бяха сладки. Дори свършиха малко къщна работа заради мен.
– Фийгълите са вършили къщна работа! – изуми се жабокът – Те никога не вършат къщна работа! И никак не си падат по притичането на помощ!
– И после дойде конникът без глава! – продължи Тифани – Той нямаше глава!
– Е да, това е съществен критерий за специалността му. – забеляза жабокът.
– Какво става, жабок? – попита Тифани – Фийгълите ли са нашествениците?

Очите на жабока зашариха, когато й каза:
– Мис Тик всъщност не очакваше ти да се оправяш с това. Тя ще се върне с подкрепления…
– Навреме ли ще се върне? – попита Тифани.
– Не знам. Вероятно. Но ти не бива…
– Искам да знам какво става!
– Тя отиде да доведе други вещици. Ъ… тя не мисли, че ти трябва…
– Най-добре ми кажи, каквото знаеш, жабок – настоя Тифани – Мис Тик не е тук. Аз обаче съм.
– Друг свят се сблъсква с нашия. – изплю камъчето той – Тук. Е, доволна ли си? Това е което си мисли мис Тик. Но то става по-бързо, отколкото тя е очаквала. Всички чудовища ще се завърнат.
– Защо?
– Защото няма кой да ги спре.

За момент настана тишина.
– Аз съм тук – рече Тифани.


04.06.2011 13.25...    Lagash - Ankh_Morpork




Гласувай:
35
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. dianav340 - интересно!
04.06.2011 07:35
Оргинално, ексцентрично и провокиращо философски въпроси.
Честит имен ден на патерица!
цитирай
2. razkazvachka - Да знаеш, на Спасовден ми вървеше по най-големия ми проблем за тая година - супер сте тва Стасунгерите!
04.06.2011 08:06
АЗ СЪМ ТУК!
:))))
цитирай
3. alhimik1 - Възхитен съм, морски! Здравей ,от брега на морето край Варна...:)))
04.06.2011 08:32
Честито ти името и да бъде перото ти!
Док
цитирай
4. spasunger - :-)
04.06.2011 12:51
Еййй благодаря ви на всички! Ще почерпя със смиффки! :-) :-) :-)
цитирай
5. vostroto - spasunger:)
04.06.2011 13:14
Пак ще дойда!:). Сега малко бързам.
цитирай
6. ivankalilova - Моят любим творец!Прости ми, че ...
04.06.2011 16:58
Моят любим творец!Прости ми, че много съм закъсняла, но от сърце те поздравявам!
ПОЗДРАВИ , НАЙ- СЪРДЕЧНИ!:)))
цитирай
7. zaw12929 - Pozdrawqwam wi za postinga!
04.06.2011 17:04
Pozdrawqwam wi za postinga!
цитирай
8. martiniki - Няма нищо по-оглушително от края на песен, която винаги си е била тук...
04.06.2011 18:19
дочетох с усмивка

Жив и здрав!
цитирай
9. spasunger - :-)
04.06.2011 18:26
Най-хубавото й е, че песента никога не свършва!
цитирай
10. vostroto - :)
04.06.2011 19:23
Сега го прочетох, но не знам - до настройка ли е, що ли, не можах да я разбера приказката ти, макар и много хубаво написана:) Съжалявам:)
Поне да ти кажа - поздрави за труда, и да те поздравя за именния ти ден, макар и със закъснение:)
цитирай
11. spasunger - ...
04.06.2011 20:36
То е част от приказка, не цяла. Пък и не е моя, а на Тери Пратчет.
цитирай
12. karambol5 - Taka si e - az sym tuk :)
15.06.2011 22:12
Taka si e - az sym tuk :)
цитирай
13. bubolina111 - хм
24.06.2011 18:54
хм
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 762788
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696