Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Постинг
10.07.2011 13:12 - Оти пиеме и се биеме
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 3237 Коментари: 2 Гласове:
31

Последна промяна: 10.07.2011 13:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Сериозна магия е това, да превърнеш някого в жаба, ама така, че той пак да си мисли, че е човек.

Не, това беше фея кръстница...

Никога не препречвай пътя на жена със звезда на клечка, млада госпожице. Те са склонни да гаднеят."
...

Lagash - Ankh_Morpork   0 - 0
Ankh_Morpork - Tamboerskloof   1 - 0
Ankh_Morpork - Arsenal_ENG   0 - 0
Tamboerskloof - Ankh_Morpork   0 - 0
Lokomotiv Mezdra - Ankh_Morpork   1 - 3
Ankh_Morpork - Tamboerskloof   2 - 0
Ankh_Morpork - BARCELONA AS   3 - 0
Tamboerskloof - Ankh_Morpork   2 - 1
Ankh_Morpork - Tamboerskloof   1 - 0  
Lokomotiv - Ankh   1 - 3

1 - 0  Przemysław Rosik 3"
1 - 1  Celso Sousa 63"
1 - 2  Frйdric Van Dooren 71"
1 - 3  Mбtyбs Hamvas 73"

  Ankh - BARSA   3 - 0

1 - 0  Mбtyбs Hamvas 9"
2 - 0  R.A. Caella 42"
3 - 0  Matias Haller 44"


Поредният сезон в шампионата приключи и може да се каже, че Анкх окончателно се утвърдиха като един от основните фактори в групата. Мнозина си мислеха, че сребърните медали в предишното издание на шампионата са били чиста случайност. Ето, че им бяха затворени устите, след като Анкх направи една много успешна финална серия от победи и повтори същия резултат и през този сезон.

Два сребърни медала в два поредни сезона е наистина едно изключително постижение на това ниво, но момците на Олян фон Ментелик хич нямат намерение да спират дотук. Веднага след края на последния кръг, от управата на Невидимия Университет развързаха кесиите и делегираха на Олян умопомрачителния бюджет от 13 милиона анкх-морпоркски долара, с които той може да разполага както намери за добре. Следващите няколко седмици ще бъдат особено интересни за клуба, като се очаква пристигането на няколко големи звезди на всеки от ключовите постове в отбора.

Същевременно, момчетата от младежката формация на Анкх-Морпорк зарадваха целия град, като за четвърти пореден път извоюваха титлата в континенталното първенство на младежките школи. Бъдещето явно е повече от обещаващо...

...
Нищо не се случи, докато се връщаха към чифлика. Небето си беше синьо, нито една от овцете по ливадите не изглеждаше да фучи нанякъде заднишком, всичко беше налегнато от жега и пустота. Плъхарко беше на пътеката към задната врата и в лапите му имаше нещо. Като зърна Тифани, той си го взе и бързо сви зад ъгъла с високоскоростната дебнеща походка характерна за гузните котки. Тифани я биваше в мятане на буци земя. Е, за щастие онова нещо в устата му не беше синьо-червено.

– Виж го само – рече тя – Голям страхлив дангалак! Колко жалко, наистина бих искала да го отуча да лови новородени пиленца!
– Нямаш ли си шапка, та да си я носиш? – обади се жабокът от джоба на престилката си – Мразя да не мога да виждам.

Те влязоха в мандрата, където рядко ходеше друг освен Тифани.

В храсталака до вратата се дочу приглушен разговор. Нещо от сорта на:
– Що ми вика дребната бабаяга?
– Она вика, че сака мачароко повече да не гепи горките мънечки пилци.
– Епа туй ли ми било? Кривънци! Нема проблема!

Тифани остави жабока на масата колкото се може по-грижливо.
– Какво ядеш? – попита тя. Знаеше, че е учтиво да почерпи гостите.
– Най-вече плужеци и червеи, такива неща. Хич не ми е лесно. Не се тревожи ако нямаш от тях. Не мисля да си очаквала да ти се натресе някоя жаба на гости.
– Какво ще кажеш за малко мляко?
– Много си мила.

Тифани сипа мляко в една чинийка.
– Ти да не си бил прекрасен принц? – попита го тя когато той се намъкна в чинийката.
– Ами комай да.
– И защо те е омагьосала мис Тик?
– Тя ли? Ха, това не е лъжица за нейната уста – рече жабокът – Сериозна магия е това, да превърнеш някого в жаба, ама така, че той пак да си мисли, че е човек. Не, това беше фея кръстница. Никога не препречвай пътя на жена със звезда на клечка, млада госпожице. Те са склонни да гаднеят.
– Защо й е било да прави това?

Жабокът я изгледа смутено.

– Не знам – каза той накрая – Всичко ми е… като в мъгла. Само дето знам, че съм бил човек. Или поне си мисля, че знам. Тръпки ме побиват. Понякога се събуждам нощем и се питам, а дали наистина съм бил човек? Или пък съм бил просто жаба, която я е ядосала и тя ме е направила да си мисля, че някога съм бил човек? Как ти се струва такова изтезание? Като си помислиш, че няма образ, който да си възвърна? – Жабокът изви тревожните си жълти очи към нея и продължи: – В крайна
сметка не може да е чак толкова трудно да объркаш ума на една жаба, нали? Няма ли това да е по-просто отколкото да обърнеш, ами един сто и шейсет фунтов човек на няма и осем унции жабок? Че къде ще отиде тогава остатъкът от тази маса, питам се аз? Фира ли е отишла? Много обезпокоително. Виждаш ли, имам някой друг спомен, че съм бил човек, разбира се, но какво са спомените? Нищо повече от мисъл в ума ти. Не можеш да си сигурен дали са истински. Честно казано, като изям
развален плужек, се събуждам нощем с писък, само дето излиза само крякане. Благодаря ти за млякото, беше много мило.

Някое време Тифани гледаше жабока, без да продума.

– Знаеш ли, – каза накрая тя – магията е много по-сложна отколкото си мислих.

...
– Шляп-шляп! Писук-писук! Ох я горкичкото, чик-чирик!

Тифани се втурна към прозореца. На пътеката имаше един Фийгъл.

Беше си направил от някакъв парцал грубо подобие на криле и клюнеста капа от слама и куцукаше в кръг като наранена птичка.

– Ох, чик-чирик, чик-чирик! – викаше той – Фъра-фъра-пляс-пляс! Ама право си викам, я горкичкото, дано да нема да оди тъдява некое писееенцеее!

А нататък по-пътя, присвит на земята, към него се прокрадваше Плъхарко, най-лют враг на всички малки пиленца. Докато Тифани си отвори устата да изкрещи, котаракът скочи с всичките си четири лапи право върху човечето.

Или най-малкото, там където беше човечето до преди малко, преди да направи салто, да се озове точно пред лицето на Плъхарко и да го хване за двете уши.

– Леле, писанчо ниеден, глей са що стана! – провикна се той – На ти армаган от мънечките пилци, бе куфелник!

И силно удари с глава котарака по носа. Плъхарко се преметна във въздуха и падна по гръб с разфокусирани очи, в които пролича див ужас, когато човечето се наведе над него и му кресна:
– ЧИК-ЧИРИК!

Тогава котаракът хвръкна, както могат само котките и се превърна в рижава ивица, профуча по пътеката през отворената врата, шмугна се покрай Тифани и се скри под мивката.

Фийгълът погледна нагоре ухилен и видя Тифани.
– Моля те не изчез… – започна тя забързано, но той изфиряса като вихър.

Майката на Тифани се беше забързала насам по пътеката. Тифани едва успя да вземе жабока и да го прибере в джоба на престилката.

– Къде е Уентуърт? Тук ли е? – попита настоятелно майка и – Върна ли се? Отговори ми!
– Той не отиде ли с вас на стрижене, мамо? – изведнъж се разтревожи и Тифани. Усещаше как паниката се надига от майка й като пушек.
– Не можем да го намерим! – в погледа на майка й се мярна нещо диво – Само за минутка да му обърна гръб! Сигурна ли си, че не си го видяла?
– Но той не може да мине самичък целия път до тук…
– Иди виж в къщата! Айде живо!

Госпожа Болежкова забърза навън. Тифани остави припряно жабока на пода и го натири под мивката. Чу го да квака и Плъхарко, пощурял от страх и изненади, изхвърча изпод мивката като вихър от лапи и профуча през вратата.

Тя се изправи. Първата й срамна мисъл беше: Ама той нали искаше да види стриженето. Как може да се е изгубил? Нали отиде с мама и с Хана и с Фина!

А колко щяха да бдят над него Хана и Фина с всички онези момци наоколо?

Опита да се престори, че не си е помислила това, но тя беше безсрамно добра в забелязването, кога лъже. Това е проблемът с мозъка – понякога той мисли повече, отколкото би ти се искало.

Но на Уентуърт никога не му се е приисквало да се отдели от хората! От кошарите за стригане до тук е половин миля, а той не може да ходи толкова бързо! След няколко крачки той се пльосва на земята и почва да врънка за бонбонки! Но ако той се е изгубил, ще стане малко по-спокойно…

И отново се яви тази гадна срамна мисъл. Тя се опита да я задуши чрез шетане. Но първо взе малко бонбонки за стръв от буркана и докато търчеше от стая в стая шумолеше с торбичката.

...
От двора се чу тропот на ботуши. Някои от мъжете бяха дошли от стриженето. Но тя продължи да тършува под легла и по шкафове, дори в някои толкова високи, че бебето никога не би могло да ги стигне, и после отново гледаше под легла, които вече беше претършувала, защото това беше от оня вид търсения. От оня вид търсения, когато отиваш да погледнеш и на тавана, макар че вратата към него винаги е заключена.

След няколко минути отвън се разнесоха няколко гласа, викащи Уентуърт и тя чу баща й да казва:
– Вижте долу на реката!

… което значеше, че и той е загубил ума и дума, понеже Уентуърт никога не би отишъл толкова далече без подкуп. Той не беше дете, което да се остави ей така да бъде отдалечено от бонбонките.

Ти си виновна.

Тази мисъл падна в ума и като парче лед.

Вината е твоя, защото не си го обичала достатъчно. Той се появи и ти вече не беше най-малката и трябваше да го търпиш да се мъкне подире ти, докато ти се прииска, така беше нали, той да си иде.

– Не е вярно! – прошепна си Тифани – Аз… доста го харесвах…

Не чак толкова, ако трябва да сме честни. Не и през цялото време. Той не умееше да си играе кротко и никога не правеше каквото му кажеш. Ти си мислеше, че ще е по-добре той да се изгуби.

Както и да е, добави тя наум, не можеш през цялото време да обичаш някого, на когото постоянно му текат сополи. И както и да е… чудя се, дали…

– Иска ми се някакси да намеря брат си – каза тя на глас.

Това изглежда не подейства. Но пък къщата гъмжеше от хора, отварящи и затварящи врати и викащи и пречкащи се един другиму и… е, Фийгълите си бяха срамежливи, въпреки че лицата на повечето от тях бяха като юмруци с очи.

Недей да искаш разни неща, беше и казала мис Тик. Прави ги.

Тя слезе по стълбите. Бяха надошли и някои от жените събирали вълна на стригането. Бяха се скупчили около майка и, която седеше на масата и плачеше. Никой не обърна внимание на Тифани. Често ставаше така.

Тя се вмъкна в мандрата, внимателно затвори вратата след себе си и се наведе да погледне под мивката.

Вратата още веднъж се отвори с трясък и баща и нахлу вътре. Той се спря, а Тифани го погледна гузно.
– Той не може да е там долу, момиче! – каза й той.
– Добре, ама, ъъъ… – замънка Тифани.
– Погледна ли горе?
– Даже на тавана, татко…
– Добре… – баща и изглеждаше едновременно паникьосан и нетърпелив – иди и… направи нещо!
– Да, татко.

Когато вратата се затвори, Тифани отново погледна под мивката.
– Жабок, там ли си?
– Голяма мизерия е тук долу – оплака се жабокът – Много чистиш. Дори и паяк не се намира.
– Слушай, спешно е! – отсече Тифани – Малкото ми братче се е изгубило. Посред бял ден! На рида, където всичко се вижда на мили околовръст!
– Квак му квак.
– Моля?
– Ъ, това беше, ъ, ами псувах на жабешки – заоправдава се жабокът
– Извинявай много, но…
– Има ли всичко това нещо общо с магията? – прекъсна го Тифани
– Има, нали?
– Надявам се, че няма – каза жабокът – но мисля, че има.
– Онези човечета ли откраднаха Уентуърт?
– Кой, Фийгълите ли? Те не крадат деца!

Имаше нещо особено в начина, по който жабокът каза това: Те не крадат…

– Тогава знаеш ли кой е задигнал Уентуърт? – настоя Тифани.
– Не. Но… може би те знаят. Виж, мис Тик ми каза, че не се предполага ти да…
– Брат ми е откраднат – рече остро Тифани – Да не би да ми казваш да си кротувам?
– Не, но…
– Добре! Къде са Фийгълите сега?
– Снишават се, предполагам. Нали виждаш, пълно е с хора тършуващи наоколо, но…
– Как може да ги върна тук? Нужни са ми!
– Хъм, мис Тик каза…
– Как да ги върна тук?
– Ъ… искаш те да се върнат, така ли? – жабокът изглеждаше много тъжен.
– Да!

– Е, това не е нещо, което повечето хора биха си поискали – заувърта го жабокът – Те не са като домашните духчета. Дойдат ли ти Нак Мак Фийгъл у дома, обикновено е време да се изнасяш – Накрая той въздъхна – Кажи ми, баща ти пие ли?
– По някоя бира от време на време. Какво общо има това?
– Само бира ли?
– Добре де, не би трябвало да знам за онова, което баща ми нарича Извънредното Средство за Овчи Натривки – каза Тифани – Баба Болежкова го правеше в стария краварник.
– Скоросмъртница, а?
– Разяжда лъжиците – призна Тифани – За специални случаи е. Баща ми казва, че не е за жени, защото от него ти никнат косми на гърдите.
– Тогава, ако искаш да си сигурна, че ще намериш Нак Мак Фийгъл, вземи от него. Повярвай ми, ще подейства.

...
След пет минути Тифани беше готова. Малко неща остават скрити от тихичко дете с добро зрение, и тя знаеше къде се държат шишетата и взе едно. Тапата беше набита през парцал, но пък беше стара и тя успя да я изчегърта с върха на ножа. Очите й се насълзиха от изпаренията.

Понечи да сипе малко от златисто-кафявата течност в паничката…
– Недей! – извика жабокът – Ще ни стъпчат до смърт. Само я остави за малко отворена.

Изпаренията се надигнаха от бутилката като мараня.

Тогава тя го долови – усещането за приковано, даже занитено за бутилката внимание в тъмната хладна стая.

Тя седна на доилното столче и каза:
– Добре, може да излезете.

Те бяха стотици. Надигаха се иззад кофите. Спускаха се по конци от гредите на тавана. Изникваха на сурии иззад рафтовете за сирене. Изпълзяваха изпод мивката. Пръкваха се от места, където никога не ще си помислиш, че може да се скрие някой с коса като гръмнал портокал.

Всичките бяха високи по около педя и почти целите бяха сини, макар че беше трудно да се каже, дали е синя кожата им, или това е от татуировките, които покриваха цялата им кожа, която не беше покрита с червена коса. Носеха препаски, а някои бяха облечени и в по още нещо като тънки елечета. Неколцина носеха на главите си заешки или плъхски черепи като някакви шлемове. И всички до един носеха заметнати на гърбовете си мечове, големи почти колкото самите тях.

Обаче, това, което тя забеляза преди всичко, беше, че те се боят от нея. Гледаха най-вече в краката си, което не беше гледка за слабосърдечни, защото краката им бяха големи, мръсни и криво-ляво увити в животински кожи, заместващи каквито и да е обувки. Нито един от тях не смееше да я погледне в очите.

– Вие ли бяхте, които напълниха кофите? – попита тя.

Последва много пристъпване от крак на крак и покашляне и хор от „Епа да“
– А сандъка за дърва?
Чуха се още няколко „Епа да“.

Тифани ги погледна пронзително:
– Ами овенът?
Този път всички сведоха поглед.
– Защо откраднахте овена?

Малките мъже замънкаха и се заспоглеждаха, а един от тях си свали шлема от заешки череп и го завъртя нервно в ръце.
– Ми бехме прегладнели, гос"жа – замънка той – Ма па като зацепи"име дека е твойо, юрна"аме са па го върна"аме добичето.
Изглеждаха толкова унили, че на Тифани й стана жал.
– Сигурна съм, че не бихте го откраднали, ако не бяхте толкова гладни – рече да ги поуспокои тя.

Няколкостотин потресени погледа се надигнаха към нея.
– А, бихме, гос"жа, бихме – възрази шлемовъртачът.
– Бихте, значи?

Тифани изглеждаше толкова изненадана, че шлемовъртачът се спогледа с колегите си за подкрепа. Всички кимнаха.
– Епа да, гос"жа. Оно си е по-нашенски. Наште ора са се прочули с краднене. А, момци? Оти ни е ръгнала славата?
– Оти краднеме! – извикаха малките сини мъже.
– И още оти, момци?
– Оти се тепаме!
– И още оти?
– Оти пиеме!
– И още?

Тук те малко се позамислиха, но накрая всички стигнаха до едно и също заключение:
– Оти пиеме и се биеме!
– И още нещо требеше да има комай – все още не беше доволен шлемовъртачът – Да бе. Ха кажете на бабаягата, момци!
– Краднеме и пиеме и са биеме! – завикаха в захлас сините хора.
– Ха кажете на бабаягата, що сме ние, момци! – продължи шлемовъртачът.

И се чу звънтенето на множество малки мечове изтеглени от ножниците и вдигнати гордо във въздуха.
– Нак Мак Фийгъл! Дребнио Волен Народ! Нема кралье! Нема кралица! Нема болярье! Нема господарье! Никой нема пак да ни излаже!

Тифани ги зяпна. Всички те я гледаха и я чакаха, какво ще стори по-нататък, и колкото по-дълго тя не продумваше, толкова по-обезпокоени ставаха те. Те свалиха мечовете си изглеждайки сконфузено.

– Ама никогиж нема да са бъзикъме с могъща бабаяга, освен мо"еби за люта пиячка. – рече накрая шлемовъртачът, бясно премятайки черепа от ръка в ръка и не отделяйки поглед от бутилката Извънредно Средство – Нема ли да ни услужиш мънечко?
– Аз ли на вас да услужа? – ядоса се Тифани – Искам вие на мен да ми услужите! Някой е откраднал брат ми посред бял ден.
– Вай, вай, вай! – завайка се шлемовъртачът – Она ми доде. Доде ми да гепи. Забави"име са! Оно е не"ено "личество!
– Какво неизвестно количество? Едно братче си имах и… – възрази Тифани.

Жабокът обаче й обясни:
– Те имат предвид Нейно Величество, кралицата на…
– Запри си плювалнико! – кресна му шлемовъртачът, но гласът му потъна във вайкането и воя на Нак Мак Фийгълите. Те си скубеха косите и тропаха с крака и крещяха „Тежконижално!“ и „Вай, вай, вай!“ и жабокът се караше с шлемовъртача и всеки повишаваше все повече глас, за да бъде чут…

Тифани се изправи и викна:
– Я всички да млъкнат!
Настана тишина, освен някое друго подсмърчане и приглушено „вай, вай, вай“ от задните редици.
– Епа сакахме само да се повърнеме по ориста, гос"жа – оправда се шлемовъртачът целият присвит от страх.
– Не тук! – отсече Тифани цялата трепереща от възмущение – Това е мандра! Тук се държи чисто!
– Ъ… да „се повърнеш по ориста“ значи „да се обърнеш с лице към съдбата си“ – поясни жабокът.
– Оти кат" е тук кралицата, нашта келда бърже че зачезнуе. – продължи шлемовъртачът – И че си немаме кой да ни нагледуе.
Нямало да има кой да ги наглежда ли, помисли си Тифани. Стотици яки дребосъци, всеки от които може да спечели състезание по най-гадно строшен нос, и те да имат нужда някой да ги наглежда?

Тя си пое дъх и каза:
– Майка ми плаче вкъщи и… – „аз не знам как да я утеша“ добави тя наум. Не ме бива в тези неща, никога не знам какво трябва да се каже.

На глас каза само:
– И си го иска. Ъ. Много си го иска. – добави тя стараейки се да не каже направо „Той й беше любимецът“.

Посочи с пръст шлемовъртача, който заотстъпва.
– Първо на първо, – продължи тя – омръзна ми да си мисля за теб като за шлемовъртач, та как ти е името?

Нак Мак Фийгълите изпъшкаха и Тифани дочу един от тях да си мърмори: „Епа да, она си е бабаяга. Бабоягски въпросец беше туй!“

Шлемовъртачът се огледа, като че търсейки подкрепа.
– Нечеме си издава имената. – промънка той, но един друг Фийгъл, някъде от безопасността на задните редове му изшътка:
– Немой се репчи на бабаяга!

Малкият човек вдигна към нея изтерзан поглед и каза:
– Я, гос"жа, съм Големио човек на клано. А мойто име, оно е… – той преглътна – Роб Секигоопрай Фийгъл, гос"жа. Ма много те молим, нема да го ползуеш против мене!

Жабокът беше готов да поясни:
– Те си мислят, че в имената има магия. Не ги казват на никого, за да не вземе някой да ги запише.
– Епа да, и да ги тури у засукани докюменти – обади се един Фийгъл.
– Като призовки и таквоз – вметна друг.
– Или онея ми ти афишища, дето пише „Издирва се“ – добави още един.
– И актове и показания.
– Мале даже заповеди за държанье!

Фийгълите панически се озъртаха при самата ужасяваща мисъл за писани неща.
– Мислят си, че писмото е даже още по-могъщо – прошепна жабокът – Мислят си, че всяко писмо е магия. Думите ги безпокоят. Виждаш ли им мечовете? Те светят в синьо, когато наблизо има адвокати.

– Добре де – склони Тифани – Най-после стигнахме донякъде. Обещавам никъде да не му пиша името. А сега ми разкажете за тази кралица, която взе Уентуърт. Кралица на какво?
– Не мо"ем го издумам на глас, гос"жа – отвърна Роб Секигоопрай – Она че чуе името си, дето и да се продума и че ми доде и че ми окне.
– Действително, така си е – потвърди и жабокът – Хич не ти трябва да я срещаш, ама наистина.
– Много ли е лоша?
– По-лоша. Наричай я просто Кралицата.
– Да, Кралицата – продума Роб Секигоопрай и я погледна с ясните си тревожни очи – Ма ти не найш ли за Кралицата? Мигар не си унука на Баба Болежкова дето тея бърда са й у костите, па да не найш? Не найш ли за работите? Она не ти ли е светнала за работите? Ма бабаяга ли си или що? Епа мо"е ли туй да го бъде ма? Ти ми джасна Зеленозъбата Джейни и са дзвери на Коннико без Чутура право у зъркелите дето си ги нема, па туй ли викаш са, че не найш?

Тифани му се усмихна сковано и прошепна на жабока:
– Какво ми говорят за „наше“ нещо си? И какъв е този юнак на Баба Болежкова?
– Доколкото мога да съдя – преведе жабокът – те са втрещени, че не знаеш нищо за кралицата и за… ъ… магичните работи, което не им се връзва с това, че си внучка на Баба Болежкова и че си устискала на онези чудовища. „Найш“ значи „знаеш“.
– Ами юнакът?
– Забрави за юнака. Те си мислят, че Баба Болежкова те е учила на магия. Ще бъдеш ли така добра да ме вдигнеш до ухото си?

Когато Тифани го дигна, той и прошепна:
– Най-добре да не ги разочароваме, а?

Тя преглътна.
– Но тя никога не ме е учила за никаква магия… – започна тя. И спря. Вярно си беше. Баба Болежкова не я беше учила на никаква магия.

Но за сметка на това всеки ден показваше магия на хората.

Academy Youth League

    Отбор  М П Р З ОГ ПГ ± Т
1. image Ankh_Morpork_Jr 29 24 1 4 102 24 +78 73
2. image TK Youth 29 22 2 5 95 44 +51 68
3. image F.C. Arges Jr. 29 21 3 5 92 32 +60 66




Гласувай:
31
0



1. zaw12929 - Нито едното, нито другото. . . лошо, ...
10.07.2011 16:52
Нито едното, нито другото... лошо, не го мога! А го искам още по лошо
цитирай
2. teatarnamechtite - зау,
10.07.2011 19:13
Това пък по какъв повод беше?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 775734
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696