Постинг
17.08.2011 11:25 -
Да отмъкнеш брата си
 |
 |
"Ами че то беше стар овчарски номер, нищо повече. Стара млечна овца винаги ще се бие като лъв за агнето си, всички го знаят. Това е било чалъмът. Никаква магия нямаше в него. Но по онова време то си беше магия. И не преставаше да бъде магия, само защото си научила трика…" ... |
Lagash - Ankh_Morpork 1 - 0
Ankh_Morpork - Zvezdite 0 - 2
Armourers - Ankh_Morpork 0 - 0
Ankh_Morpork - Arsenal_ENG 0 - 1
Ankh_Morpork - BARCELONA AS 0 - 2
Ankh - Arsenal 0 - 1
|
Ankh - BARCA 0 - 2
|
Въпреки скъпите покупки и новите звездни попълнения в състава, по някаква странна причина Анкх стартира сезона по много странен начин. В първите пет мача бе спечелена една-единствена точка, а момците на Олян фон Ментелик инкасираха четири загуби и едно равенство, като така и не успяха да отбележат нито един гол.
Из Невидимия Университет се заговори за черна магия. Изглежда някой е теглил едни майни на отбора на Анкх-Морпорк, като е подплътил попръжнята със стабилни количества тамян. След известно суетене, Магьосниците от Университета решиха да предприемат мерки. Бяха изпратени емисари по близки и далечни страни, да търсят най-компетентната вещица, която ще може да им помогне. И така стигнаха до Ланкре...
...
…Това се случи когато най-добрата хрътка на Барона я спипали да дави овце. Нали беше ловджийско куче, та като било на баирите, видяло овците да бягат и се впуснало след тях и…
Баронът знаеше, какво е наказанието за давене на овце. На Варовитище си имаше закони, толкова стари, че никой не си спомняше, кой ги е установил. И всеки знаеше, че на кучета убили овца им се полага смърт.
Това куче обаче струваше цели петстотин златни долара, така че, както разправят, Баронът пратил един слуга на рида до Бабината колибка на колела. Тя седяла на прага, пушила си лулата и гледала към стадата. Човекът дошъл при нея на кон и изобщо не си направил труда да слезе. Хич не беше добре да правиш така, ако искаш Баба Болежкова да ти е приятел. Подкованите копита нараняваха торфа. На нея това хич не й харесваше.
Той казал:
– Баронът ти заповядва да намериш начин да се спаси неговото куче, госпожо Болежкова. В отплата, той ще ти даде сто сребърни долара.
Баба се усмихнала накъм хоризонта, попуфкала с лулата си и отвърнала:
– Дигне ли човек ръка на лорда си, тоя човек се обесва. Открадне ли гладуващ човек овца на лорда си, тоя човек се обесва. Убие ли куче овца, това куче се убива. Това са законите на тези хълмове и тези хълмове са в моите кости. Що е един барон, че за него да се наруши законът?
И тя продължила да гледа овцете.
– Това място е на Барона – казал слугата – Негов е и законът.
От това как го изгледала тогава Баба косите на човека побелели.
Така разправят поне. Но във всички истории за Баба Болежкова все има по нещо приказно.
– Ако, както думаш, е негов законът, тогаз да го наруши той и да види какво ще има да бъде. – казала тя.
След няколко часа Баронът изпратил своя управител, който бил много по-важен човек от предишния, но познавал Баба Болежкова по-добре. Той казал:
– Госпожо Болежкова, Баронът Ви моли да използвате Вашето влияние за спасяването на кучето му. Той с удоволствие би отделил петдесет златни долара, за да помогне за решаването на тази сложна ситуация. Сигурен съм, че виждате, как това ще облагодетелства всички заинтересувани страни.
Баба попуфкала с лулата си, погледнала към новите агнета и рекла:
– За господаря си говориш ти, твоят господар говори за кучето си. Но кой говори за хълмовете? Де е Баронът, че зарад него да се наруши законът?
Разправят, че като казали това на Барона, той съвсем се смълчал.
Но макар да е бил надут, и често твърдоглав, а и твърде надменен, той не е бил глупав. Вечерта той отишъл до колибата и седнал на торфа наблизо. След малко Баба му казала:
– С какво да ти помогна, господарю?
– Бабо Болежкова, моля за пощада за кучето ми. – рекъл Баронът.
– Носиш ли жълтици? Носиш ли сребърници? – попитала го тя.
– Нито злато, нито сребро.
– Добре. Че закон, който се изменя с жълтици и сребърници, не е читав закон. С какво идеш, господарю?
– Аз те моля, Бабо Болежкова.
– Зарад твоята дума ли искаш да се наруши законът?
– Точно така, Бабо Болежкова.
Тогава, тъй разказват, Баба погледала някое време залеза и накрая продумала:
– Иди тогаз призори долу край старата каменна плевня и ще се види, може ли старо куче нови неща да научи.
...
Почти всички от селото се насъбраха следващата сутрин край старата каменна плевня. Баба пристигна с един от по-малките фургони на чифлика, с който докара една овца с новороденото и агне и ги вкара в плевнята.
Докараха и кучето. То беше нервно и раздразнително след цяла нощ прекарана на верига и все се опитваше да ухапе мъжете, държащи го на два кожени каиша. Беше цялото космато и имаше едни ми ти зъби.
Баронът пристигна с управителя си, и двамата на коне. Баба Болежкова им кимна и отвори вратата на плевнята.
– Да не би да вкараш кучето в плевнята при овцата, госпожо Болежкова? – подметна управителят – Да не искаш агнето да му приседне?
Никой не се засмя. Никой не харесваше особено управителя.
– Ще видим туй – рече Баба.
Мъжете завлякоха кучето до вратата, хвърлиха го в плевнята и бързо затръшнаха вратата. Хората се завтекоха към малките прозорчета. Агнето заблея, кучето заръмжа и се разнесе едно беее от майката на агнето. Но то не беше нормалното овчо беее. В него имаше стоманена нишка.
Нещо удари вратата и тя подскочи на пантите си. Отвътре кучето изскимтя.
Баба вдигна Тифани до едно от прозорчетата.
Поразеното куче се опитваше да се изправи на крака, но нямаше шанс, защото овцата пак се беше понесла към него и седемдесет кила разярена овца го премазаха като таран.
Баба върна Тифани на земята и си запали лулата. И си запуфка най-кротко, докато плевнята зад нея се тресеше, а кучето виеше и скимтеше.
След някоя друга минута тя кимна към мъжете и те отвориха вратата. Кучето излезе куцайки на три лапи, но едва измина няколко крачки, когато овцата изскочи след него и го цапардоса толкова силно, че то се претърколи. И остана да си лежи. Може би беше разбрало какво го чака, ако пак се опита да се изправи. Баба Болежкова пак кимна на мъжете и те хванаха овцата и я завлякоха в плевнята.
Баронът гледаше с отворена уста.
– Миналата година той уби глиган! – най-накрая каза той – Какво си му направила?
– Ще се оправи той – рече Баба, старателно отбягвайки въпроса – Туй що пострада е гордостта му. Но не ще погледне той вече овца, туй ще ти река аз – и тя си наплюнчи десния палец и го изпъна.
След кратко колебание Баронът наплюнчи неговия палец, наведе се и го притисна в нейния. На Варовитище договор скрепен с наплюнчени палци не се разваля.
– За теб, по твойта дума, законът бе нарушен. – каза Баба Болежкова – Ще имаш ли това на ум, ти който отсъждаш на съд? Ще помниш ли този ден? И ние ще да имаме тъжба.
Баронът й кимна.
– Така бива – рече Баба Болежкова и палците им се разделиха.
...
На следващия ден Баронът все пак в известен смисъл й даде злато, но това беше само златистият станиол на една унция от „Веселия моряк“ – Баба се съгласяваше да пуши единствено този евтин и противен тютюн за лула. Тя винаги се вкисваше, когато бродещите търговци закъсняваха и запасът и свършеше. Не можеш да подкупиш Баба Болежкова и за цялото злато на света, но със сигурност може да и привлечеш вниманието с унция от Веселия моряк.
След тази случка нещата станаха много по-леки, управителят не беше чак толкова неприятен, когато изполничарите закъсняваха с арендата, Баронът стана малко по-учтив към хората, а бащата на Тифани каза една нощ след две бири, че на Барона му било показано, какво става, когато овцете се надигнат и, че някой ден нещата можели да се променят, но майка и? му зашътка да не говорел така, защото никога не можело да се знае кой ще чуе.
А един ден Тифани го чу да казва тихичко на майка й:
– Ами че то беше стар овчарски номер, нищо повече. Стара млечна овца винаги ще се бие като лъв за агнето си, всички го знаят.
Това е било чалъмът. Никаква магия нямаше в него. Но по онова време то си беше магия. И не преставаше да бъде магия, само защото си научила трика…
...
Нак Мак Фийгъл внимателно наблюдаваха Тифани поглеждайки от време на време с въжделение бутилката със Специално Средство за Овчи Натривки. А дори не съм намерила училището за вещици, помисли си тя. Не знам и едничко заклинание. Нямам си дори островърха шапка.
Дарбите ми са в правенето на сирене и да не се щурам в паника когато нещата се оплескат. О да, имам си и жаба. И не разбирам и половината от това, което говорят тези дребни мъже. Обаче те знаят кой е взел брат ми. Някак си си мисля, че Баронът ще си няма на представа, как да се оправи с това. Е, аз също, но аз може да си нямам на представа по по-разумен начин.
– Аз… си спомням много неща за Баба Болежкова – каза на глас тя
– Вие какво искате от мен?
– Епа келдата ни прати – отговори Роб Секигоопрай – Усетила е она дека нено "личество че доде. "Нае она дека беля иде. Та вика она дека лошо че става, та да одиме да намериме новата бабаяга дето е рода на Баба Болежкова и она че най" кво да пра"и.
Тифани срещна стотици изпълнени с очакване погледи. Някои от Фийгълите имаха пера в косите си и огърлици от къртичи зъби. Не можеш просто да вземеш да кажеш, че не си вещица на някой, боядисал половината си лице тъмно-синьо и носещ меч голям колкото него си. Не можеш просто да разочароваш такъв човек.
– А вие ще ми помогнете ли да върна брат си? – попита тя.
Израженията на Фийгълите изобщо не се промениха. Тя опита отново:
– Можете ли да ми помогнете да отмъкна брат си от кралицата?
Стотици мънички грознички личица забележимо грейнаха.
– Ихаа, ей сега веч си приказваме по нашенски – каза Роб Секигоопрай.
– Не… съвсем. Ще ме изчакате ли само за миг? Само да си взема някои неща – каза тя, стараейки се да звучи все едно знае какво прави.
Върна тапата на бутилката Специално Средство за Овчи Натривки.
Фийгълите въздъхнаха.
Тя отскочи до кухнята, намери торба, взе малко превръзки и балсам от кутията за лекарства, добави шишето Специално Средство за Овчи Натривки, защото баща и казваше, че на него винаги му се отразявало добре и по някое време се усети, че е взела и книгата „Болести по овцете“ и тигана. Можеше пък да потрябват. Човечетата не се виждаха никакви, когато тя се върна в мандрата.
Тя знаеше, че трябва да каже на родителите си, какво става. Но нищо нямаше да се получи. Щеше да излезе „врели некипели“. Впрочем с малко късмет тя би могла да прибере Уентуърт преди изобщо да усетят, че я няма. Но все пак, за всеки случай…
Тя си водеше дневник в мандрата. Сиренето си изискваше наблюдение и тя винаги си записваше подробности като колко масло е направила и колко точно мляко е употребила.
Тя го обърна на нова страница, взе молива и почна да пише, подавайки езика си от крайчеца на устата си.
Постепенно се появиха и Нак Мак Фийгълите. Не беше просто да излязат иззад разни неща и със сигурност не изникваха по вълшебство от нищото. Появиха се, както се виждат образи в облаците или огъня – изглежда се показваха само когато се вгледаш внимателно и поискаш да ги видиш.
Те гледаха със страхопочитание движението на молива и тя ги дочу да си говорят:
– Глейте пишещата клечка как са врътка. Е това е бабоягска работа.
– Леле, ма она писуваньето го отбира, нема хън-мън.
– Ма нема да ни записуеш имената, нал"тъй гос"жа?
– Епа да, они мо"е да окошарят чиляко, има ли писмени свидетелства, нема лабаво.
Тифани свърши да пише и прочете бележката:
"Скъпи мамо и татко,
Отидох да търся Уентуърт. Всичко ще мине напълно вероятно много добре, защото съм с някои приятели познати хора които
знаят Баба, пп сирената от трети рафт ще трябва да се обърнат утре ако аз не се върна.
С обич, Тифани"
Тифани вдигна поглед и срещу нея изникна Роб Секигоопрай, който се беше изкатерил по крака на стола и внимателно наблюдаваше молива да не би да запише нещо опасно.
– Можехте просто да дойдете и да ме попитате от самото начало – каза му тя.
– Мале не мо"ехме да ми те припознаем, бе гос"жа. Цела сурия дългурести женоря одят по чифлико. Не моехме да найм че си ти, додека не фана Прост Уили.
Не може да бъде, помисли си Тифани.
– Да, обаче нямаше защо да крадете овена и яйцата – продължи тя строго.
– Ма те не беха заковани, бе гос"жа – отвърна Роб Секогоопрай все едно това си беше законно оправдание.
– Не може да се коват яйца! – отсече Тифани.
– Мале, найш ги ти сите премъдрости, гос"жа – отвърна Роб Секигоопрай – Я викам като си свършила с писуваньето, най-убаво да одиме. Немаш ли метла?
– Ъ… не – каза Тифани – Най-важното в магията – додаде тя високомерно – е да знаеш, кога да не я използваш.
– Убаво – каза простичко Роб Секигоопрай и се спусна пързаляйки се по крака на масата – Ха ми ела, Прост Уили.
Един Фийгъл, подозрително приличащ на сутрешния крадец на яйца, пристъпи до Роб Секигоопрай и двамата леко се наведоха.
– Ха рипни върху ни, ако обичаш, гос"жа – покани я Роб Секигоопрай.
Още преди Тифани да може да си отвори устата, жабокът и прошепна с края на устата си, който край, понеже той беше жабок, си беше доста обширен:
– Един единствен Фийгъл може да вдигне едър човек. Ти не би могла да ги стъпчеш дори да опиташ.
– Хич не искам да опитвам!
Тифани много внимателно вдигна единия си голям ботуш. Прост Уили се намъкна под него и подпря ботуша. Все едно беше стъпила на тухла.
– Оп са другото чепиче – подкани я Роб Секигоопрай.
– Ще падна!
– Нема ма, нас си ни бива.
И ето, че Тифани се изправи върху две пиктсита. Усещаше ги да мърдат под нея натам-насам, за да я държат в равновесие. Обаче се чувстваше много сигурно. Беше досущ като да си с наистина дебели подметки.
– Ха да одиме – изкомандва Роб Секигоопрай из-под нея – И нема ми се плашиш, че твоят писанчо че ги тепа ситните пилещари. Неколко момци че остаят тука да нагледуят!
Плъхарко се примъкваше нагоре по клона. Не беше особено добър в минаването на друг акъл. Но пък беше добър в намирането на гнезда. Беше чул цвърченето чак от другия край на градината и дори от подножието на дървото можеше да види три малки жълти човчици в гнездото.
Той напредна още малко готвейки се за скок. Още малко и…
Три Нак Мак Фийгъла захвърлиха сламените си човки и весело му се ухилиха.
– А мараба, гос"ин Писанчо – рече единият – Нечем да се учим, а?
ЧИК-ЧИРИК!
нещо друго да кажеш през редовете.
Или така ми се е сторило :))
цитирайИли така ми се е сторило :))
Здравей, Спас от Несебър :)))
Никос от Варна )))))))
цитирайНикос от Варна )))))))
Не е от мен, а от Тери Пратчет. Той винаги е енигматичен.
Още по въпроса:
http://spasunger.blog.bg/sport/2007/05/02/.66001
цитирайОще по въпроса:
http://spasunger.blog.bg/sport/2007/05/02/.66001
spasunger написа:
Тери Пратчет. Той винаги е енигматичен.
"винаги" - не знам, аз съм чела само една негова книга, но беше голямо удоволствие!
:)))
"– Оп са другото чепиче – подкани я Роб Секигоопрай.
– Ще падна!
– Нема ма, нас си ни бива."
Това е култов диалог! Що смях е падал около него!
Поздрави!
цитирай– Ще падна!
– Нема ма, нас си ни бива."
Това е култов диалог! Що смях е падал около него!
Поздрави!
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
