Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Постинг
19.10.2011 13:57 - Очи от огън
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 4612 Коментари: 2 Гласове:
41

Последна промяна: 14.06.2015 15:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Това е страната на Кралицата. Вълшебно място, където наистина имаше чудовища. Всякакви неща, които можеше да се сънуват в кошмар.

В това число кучета с очи от пламък и зъби от бръсначи. Такова нещо в истинския свят не можеше да има, нямаше да върши работа…"
...

Zvezdite - Ankh_Morpork   1 - 0
kombainerite - Ankh_Morpork   4 - 1
Ankh_Morpork - Lagash   2 - 3  
kombainerite - Ankh   4 - 1

0 - 1  RА Caella 7"
1 - 1  Anders Stеhlbeck 34"
2 - 1  Marcelo Miranda 38"
3 - 1  Marcelo Miranda 58"
4 - 1  Marcelo Miranda 72"

  Ankh - Lagash   2 - 3

0 - 1  Marko Sven 4"
1 - 1  Mбtyбs Hamvas 43"
1 - 2  Stian Hannevold 57"
2 - 2  Vasile Aprodu 73"
2 - 3  Marko Sven 84"


След един доста неуспешен сезон Анкх-Морпорк напуска лига V.150 през задния вход. Сезонът не започна според очакванията и съответно завърши също с две поредни загуби. Към края на шампионата, самите членове на борда на директорите прецениха, че групата е станала твърде силна за възможностите им. И дадоха инструкции на наставника Олян фон Ментелик да го "карат по-леко" в първенството. Сега остава да прекараме един сезон в най-долната дивизия, да се прегрупираме и да се пробваме да атакуваме отново пета лига. Още повече, че натрупаните огромни финансови резерви позволяват Олян да се развихри на трансферния пазар.

От друга страна, отстъплението по отношение на лигата позволи да се пренасочат повече сили в редовния турнир на Псевдо Шампионската Лига. Тринайсетото му издание далеч не се оказа фатално за Анкх-Морпорк. Нашите момци успяха да се промъкнат до полуфинала, където бяха спрени от бъдещия носител на трофея, отбора на Комбайнерите. Поредният бронзов медал вече краси витрината на клуба, за радост на привържениците.

...
Тифани летеше на около педя от земята, без самата тя да помръдва. Вятърът я брулеше докато Фийгълите набираха скорост излизайки от горната порта на чифлика към торфищата по бърдото…

Ето го момичето, в полет. В момента на главата и има жабок, държащ се за косата й. Преминем ли на по-едър план, ще видим дългия зелен кит на рида. Сега тя е бледа светло-синя точица посред безкрайната трева, не по-висока от космите на килим поради постоянното изпасване от овцете. Но зеленото море не е непрекъснато. Ту тук ту там е имало хора.

Миналата година Тифани бе похарчила три моркова и една ябълка за един час геология, макар че учителят и върна един морков задето тя му обясни, че „Геология“ на фирмата му не бивало да се пише „Голоогия“. Та той каза, че варовикът се е образувал преди милиони години под водата от малки мидени черупки.

Според Тифани това обяснение вършеше работа. Понякога във варовика се намираха малки вкаменелости. Учителят обаче не знаеше кой знае колко за кремъка. Във варовика, най-мекия камък, можеше да се намери кремък, по-твърд и от стомана. Понякога овчарите дялкаха кремъка с друг кремък и правеха ножове. Дори и най-добрите стоманени ножове нямаха толкова остри ръбове като кремъчните.

По времето, което на Варовитище беше известно като „време оно“, хората го копаели от ями, които все още си бяха тук – дълбоки дупки, запълнени с трънак.

По селските градини също се намираше по някой голям ръбат кремък. Някои бяха по-големи от човешка глава. И често те приличаха на глави. Бяха толкова грапави и възлести и очукани, че можеха да приличат на каквото и да е – на лице, чудат звяр или морско чудовище.

Понякога най-интересните бяха поставяни по градинските огради да ги гледат хората. Старите хора ги наричаха „варовчета“, сиреч „деца на варовика“.

На Тифани те винаги й се струваха… странни, като че ли камъкът се мъчеше да оживее. Някои кремъци приличаха на мръвки, кокали или още нещо изхвърлено от касапина. Като че ли в тъмнината под морето варовикът се опитваше да наподоби формите на живи твари.

Не бяха само ямите за кремък. Хора е имало по цялото Варовитище. Имаше кръгове от камъни, половината от които изпопадали, имаше надгробни могили като зелени пъпки по бърдото, където, както разправяха, вождовете от старо време били погребвани със съкровищата им. На никого не му щукваше да копае в тях и да провери. Имаше и издълбани във варовика фигури, които овчарите понякога затревяваха, когато бяха на бърдото със стадата и нямаха друга работа. Варовикът беше само на няколко пръста под торфа. Дори отпечатъците от копита можеха да изтраят по няколко сезона, а фигурите бяха тук от хиляди години. Имаше рисунки на коне и великани, но чудното беше, че те не се виждаха както трябва от земята. Като че ли бяха направени да се гледат от небето.

Имаше и шантави места, като Дядова Ковачница, което беше само четири големи плоски камъка, разположени все едно очертаваха полузаровена колиба на склона на една могила. Падината между тях беше дълбока само няколко стъпки. На изглед нямаше нищо особено, но ако си извикаш името в него, ехото ще се върне едва след няколко секунди.

Знаците за човешко присъствие бяха навсякъде. Някога Варовитище е било важно място.

...
Тифани отмина стригачните кошари. Никой не я видя. Остриганите овце изобщо не ги засягаше, че някакво момиче минава без краката и да докосват земята.

Долината остана далеч зад нея. Сега тя беше баш на бърдото. Само по някое случайно изблейване или крясък на ястреб нарушаваха тишината, изпълнена с жужене на пчели и свистенето на вятъра и се чуваше как всяка минута израства по един тон трева.

От двете страни на Тифани Нак Мак Фийгълите търчаха в нестройни разгърнати редици, взрели се свирепо напред. Минаха, без да спират, покрай няколко могили и прекосиха, без да се забавят, няколко плитки дерета. И тогава Тифани съзря нещо по-специално.

Там имаше едно малко стадо овце. Съвсем малко току-що остригани овце, но сега тук винаги имаше по шепа овце. Откъснали се от стадото си овце идваха тук и агнетата си намираха пътя дотук, когато изгубеха майките си.

Мястото беше вълшебно.

Сега нямаше какво чак толкова да се види освен наполовина потънали в торфа железни колела и тумбестата печка и късия й комин…

Когато Баба Болежкова умря, мъжете махнаха чимовете торф около колибата и грижливо ги струпаха настрани. После изкопаха шест стъпки дълбока дупка, вадейки варовика на големи буци.

Гръм и Мълния ги гледаха най-внимателно. Нито виеха, нито лаеха. Изглеждаха не толкова опечалени, колкото заинтересувани.

Увиха Баба Болежкова във вълнено платнище и закачиха за него кичур сурова вълна. Това нещо беше специално за овчари. Щеше да каже на всички богове, които биха могли да бъдат замесени, че покойникът е бил овчар и че е прекарал много време по хълмовете и че, понеже покрай агненето и покрай това онова не е имал как да отдели достатъчно време за религия, и понеже горе на бърдото няма църкви и храмове, то като цяло можеше да се надява, че боговете ще разберат и че ще погледнат благосклонно. Трябва да се каже, че никой не е виждал Баба Болежкова през живота си да се е молила на когото и да е за каквото и да е, и всички бяха съгласни, че дори и сега тя не би отделила време за никой бог, който не би разбрал, че агненето първо, всичко останало после.

Варовикът беше върнат обратно върху Баба, която винаги беше казвала, че хълмовете са й в кокалите, а сега кокалите й бяха в хълмовете.

Тогава изгориха колибата. Това не беше обичайно, но баща й каза, че никъде по Варовитище нямало овчар, който би я използвал сега.

Гръм и Мълния не дойдоха, когато той ги повика, но баща й не им се разсърди и те останаха да си клечат кротко край догарящите главни от колибата.

Следващия ден, когато пепелта изстина и вятърът я завъртя по голия варовик, всички отново дойдоха горе на бърдото и грижливо върнаха чимовете върху гроба, така че от него не се виждаше нищо освен железните колела с осите им и тумбестата печка.

Точно тогава, както казваха всички, двете овчарски кучета погледнали нагоре, наострили уши и отпрашили нанякъде през торфището и никой повече не ги видял.

...
Пиктситата, които я носеха, полека забавиха и Тифани заразмахва ръце, когато те я хвърлиха в тревата. Овцете бавно се отместиха, после спряха и се обърнаха да я изгледат.

– Защо спираме? Защо спираме тук? Трябва да я настигнем!
– Требе да почекаме Хамиш, гос"жа – отговори Роб Секигоопрай.
– Защо? Кой е Хамиш?
– Он мо"е да "най дека ойде нено "личество с твойто лапе – зауспокоява я Роб Секигоопрай – Не мо"ем, видиш ли, ей тъй да се сурнем.

Един едър брадат Фийгъл вдигна ръка и каза:
– Уточнявка, Голем Човек. Мо"ем си ние ей тъй да се сурнем. Епа ние секи път си се сурваме ей тъй.
– Епа да, Голем Йън, убава ти е уточнявката. Ма требе да найш дека че го пра"иш сурваньето. Оти не е на сгледа, веднага пак обратно да се изсурнем.

Всичките Фийгъли се бяха загледали в небето и не обръщаха никакво внимание на Тифани. Озадачена и ядосана, тя седна на едно от ръждясалите колела и също погледна към небето. Беше по-добре отколкото да зяпаш наоколо. Някъде тук трябваше да е гробът на Баба, макар че сега не можеше да се намери, не и с точност. Торфът се беше възстановил.

Над нея имаше две-три малки облачета и нищо друго, освен кръжащите надалеч точки на ястребите.

Над Варовитище винаги имаше ястреби. Овчарите започнаха да ги наричат „пиленцата на Баба Болежкова“, а някои пък казваха на облаци като тези сега „агънцата на Баба“. И Тифани знаеше, че дори баща й казва на гръмотевиците „попържните на Баба Болежкова“.

И казваха, че някои от овчарите, ако вълците се развилнееха през зимата или се загубеше най-добрата им племенна овца, отивали до останките от старата колиба и оставяли по унция тютюн „Веселия моряк“, така, за всеки случай…

Тифани се поколеба. И затвори очи. Искам да е истина, прошепна си тя. А и искам да знам, че другите си мислят, че тя не си е заминала напълно.

Тя погледна под широкия ръждясал край на колелото и потръпна. Там имаше малък ярко оцветен пакет. Тя го вдигна. Изглеждаше съвсем пресен, сигурно е бил тук само от два-три дни. На него беше изтипосан Веселият моряк – широко ухилен, с голяма жълта непромокаема шапка и с голяма брада, а зад него се пенеха големи сини вълни.

Тифани знаеше за морето от опаковките от Веселия моряк. Чувала беше, че то било голямо и че шумяло. В морето имаше кула – това беше фарът, който през нощта светеше ярко-ярко, за да не се трошат лодките в скалите. На картинката лъчът на фара беше сияйно бял. Тя знаеше това толкова добре, че го сънуваше и веднъж се събуди с шума на морето в ушите си.

Беше чула един от чичовците й да казва, че ако погледнеш опаковката наопаки, то част от шапката, ухото на моряка и част от яката му правели фигура на жена без дрехи, но Тифани никога не беше успяла да я зърне, пък и не виждаше какъв е смисълът от всичко това. Тя внимателно разви опаковката и помириса тютюна. Миришеше на Баба. Усети очите и да се пълнят със сълзи. Никога преди не беше плакала за Баба, ама никога. Плакала беше заради умрели агнета и заради порязани пръсти и защото не ставаше нейната, но никога за Баба. Не изглеждаше редно.

И сега не плача, помисли си тя, докато внимателно прибираше опаковката в джоба на престилката. Не и защото Баба е умряла…

Беше заради миризмата. Баба Болежкова миришеше на овце, на терпентин и на „Веселия моряк“. Трите миризми се съчетаваха и ставаха на едно, което за Тифани беше мирисът на Варовитище. Този мирис следваше Баба като облак и означаваше топлина и тишина и място, около което се върти целият свят…

Сянка премина над главата й. Един ястреб се беше спуснал от небето право към Нак Мак Фийгълите.

Тя скочи и заразмахва ръце:
– Бягайте! Крийте се! Ще ви изпотрепе!

Те се обърнаха и я погледнаха все едно е полудяла.
– Нема да се щураш, бе гос"жа – рече и Роб Секигоопрай. Внезапно птицата прекъсна пикирането си и пак се издигна и в този миг една точка се откъсна от нея. Докато падаше на точката като че и пораснаха две крила и се завъртя като ясенова хвърчилка, от което падането се позабави.

Беше пиктси, което тупна на торфа наблизо продължавайки бясно да се върти. Надигна се псувайки гръмогласно и пак се катурна. Продължи с псуването.

– Убаво кацанье, бе Хамиш, – похвали го Роб Секигоопрай – Въртенето без майтап те забавя. Тоя път ич не се нахака пра"о у земята.

Този път Хамиш се изправи по-полека и успя да се задържи на крака.

На очите си имаше защитни очила.
– Ич не мислим дека пак че ги турим тия – каза той докато се мъчеше да отвърже от ръцете си две дъсчици – Мале, с тех съм като некоя фея.
– Как оцеля след това падане? – попита го Тифани.

Съвсем малкият пилот се опита да я погледне отгоре-отгоре, но успя да я погледне само отдолу-отдолу.
– Леле, коя е тая дребна големанка, дето май много отбира от авиация? – зарепчи се той.

Роб Секигоопрай се закашля:
– Она е бабаягата, бе Хамиш. На Баба Болежкова издънка.

Изражението на Хамиш премина в див ужас.
– Ама ич не саках да зяем дето не ми е работата, гос"жа – заоправдава се той отстъпвайки – Оно се знае, бабаягата от сичко отбира. Ма това ич не е толкоз лошо, колкото ти се чини. Я, гос"жа, гледам винаги на чутурата да си падам.
– Епа да, – потвърди Роб Секигоопрай – нашенци у чутурната сфера са много стабилни.
– Видя ли жена с малко момченце? – попита го настоятелно Тифани. Това за „издънката“ изобщо не й беше харесало.

Хамиш хвърли паникьосан поглед към Роб Секигоопрай и Роб кимна.
– Епа видех – каза Хамиш – На църен кон. Препускаше по върлото секаш пъкло й гореше у…
– Лош език пред бабаягата да се не чуе! – ревна Роб Секигоопрай.
– Прощавай де, гос"жа. Она препускаше секаш й гореше дирнико. – Хамиш изглеждаше кротък като агънце, даже по-кротък от агънцата – Ма се сети она, дека я следим и мъгла ми привика. Ойде она на другата страна, ама не "нам дека.
– Злокобно место е туй, другата страна – каза бавно-бавно Роб Секигоопрай.
– Зли са тамошните… неща. Мразовито е местото. Ич не е место да земеш ситен бебешор.

На бърдото беше горещо, но Тифани я полазиха ледени тръпки.

Колкото и да е лошо, ще трябва да се отиде. Нямам друг избор.

– Каква е тази друга страна? – попита тя.
– Епа вълшебнио свят – отговори Роб Секигоопрай – Там има… зли неща.
– Чудовища ли?
– Толкоз лоши, колкото мо"еш да си помислиш – потвърди Роб Секигоопрай – Ама точно толкоз лоши, колкото мо"еш да си помислиш.

Тифани преглътна и затвори очи:
– По-лоши от Джейни ли? По-лоши от конника без глава?
– Епа да. Они са като ситни писенца пред чапкъните оттатък. Леле, злочеста земя е оназ, гос"жа. У тая ми ти земя сънуваньето става наяве. Оно е на не"но "личество страната.
– Ами, че това не изглежда чак толкова… – започна Тифани и в този момент си спомни някои от сънищата, онези, когато се радваш, че се будиш…
– Не говорим за приятни сънища, нали? – поиска да се увери тя.

Роб Секигоопрай бавно поклати глава:
– Не, гос"жа. От другио тертип са.

И какво ще правя аз там с моя тиган и „Болести по овцете“, помисли си Тифани. Но в ума и се мярна картина как Уентуърт е обкръжен от ужасни чудовища. Те сигурно нямаха никакви бонбонки. Тя въздъхна:
– Е, добре, как да стигна до там?
– Ма ти пътьо не го ли найш? – изуми се Роб Секигоопрай.

...
Не беше каквото очакваше. Това, което беше очаквала, беше нещо като: „Леле, не мойш го напра"и, мънечко моме като тебе, божичко немой!“ Всъщност не толкова очакваше колкото се надяваше на такова нещо.

Но те, напротив, взеха, че го възприеха като съвсем нормална идея.

– Не! – извика тя – Изобщо го не найм пътьо! Никога досега не съм го правила! Моля ви се, помогнете ми!
– Верно бе, Роб – рече един Фийгъл – Нова е она у бабоягуваньето. Оти я не земем при келдата?
– И Баба Болежкова даже не е одила да зяпа келдата у нейната си пещера! – отсече Роб Секигоопрай – Оно не е…
– Тихо – зашътка Тифани – Не чувате ли?

Фийгълите се заоглеждаха.
– Какво да чуем? – попита Хамиш.
– Шептанието е!

Торфът като че затрептя. Небето изглеждаше сякаш Тифани е във вътрешността на диамант. И се долавяше мирис на сняг.

Хамиш измъкна от елека си свирка и я наду. Тифани не чу нищо, но от висините се разнесе крясък.

– Я че ви ка"ем що става! – извика пиктсито и затърча през торфа.

Както си бягаше, беше вдигнал двете си ръце нагоре. Вече беше развил голяма скорост, но ястребът изпикира още по-бързо и го сграбчи. Когато размаха криле, за да се издигне отново, Тифани видя Хамиш да се катери по перата му. Другите Фийгъли се построиха в кръг около Тифани и този път си наизвадиха мечовете.

– "Къв е плано, бе Роб? – попита един от тях.
– Убаво момци, глейте са к"во че пра"им. Видим ли нещо, атакуваме го. Ясно?

Последва възторжено одобрение.
– Леле че убав план – промълви Прост Уили.

По земята се натрупа сняг. Не беше навалял, той… правеше обратното на топенето, надигаше се бързо, така че вече скоро стигна до пояс на Нак Мак Фийгълите, после и до шиите им. Някои от по-дребните съвсем ги покри и из-под снега се дочуха приглушени ругатни.

И тогава изникнаха кучетата и най-злонамерено се впуснаха към нея. Бяха големи, черни и яки, с оранжеви вежди и чак оттук можеше да чуе ръмженето им. Тя бръкна в джоба на престилката и извади жабока. Той замига от ярката светлина:
– К"во?

Тифани го обърна с лице към тварите и попита:
– Тези какво са?
– О, квак! Псета на Мрака! Лошо! Очи от огън и зъби от бръсначи!
– Какво да правя с тях?
– Да те няма тук, може би?
– Благодаря ти! Много ми помогна! – и тя го хвърли обратно в джоба си и измъкна тигана от торбата.

Не отиваше на добре, тя знаеше, че хич не отива на добре. Черните кучета бяха големи и очите им бяха огнени и, като си отваряха устите да ръмжат, можеше да се види проблясъкът на стомана. Досега тя не се беше страхувала от кучета, но пък досегашните кучета не бяха излезли от
кошмар.

Бяха три, но кръжаха така, че както и да се обръщаше тя, можеше да види само по две от тях наведнъж. Тя знаеше, че първо ще и скочи онова зад нея.

– Кажи ми повече за тях! – настоя тя въртейки се в кръг, за да ги държи под око и трите.
– Казват, че се явявали по гробища – чу се глас от престилката й.
– Защо има сняг?
– Тук е станало земя на Кралицата. Там е винаги зима! Когато силата и нарасне, тя я довежда и тук!

Тифани обаче можеше да види и зеленина малко оттатък снежния кръг. Мисли бързо, мисли…

Това е страната на Кралицата. Вълшебно място, където наистина имаше чудовища. Всякакви неща, които можеше да се сънуват в кошмар.

В това число кучета с очи от пламък и зъби от бръсначи. Такова нещо в истинския свят не можеше да има, нямаше да върши работа…

Кучетата бяха изплезили червени езици и от устите им капеха лиги, докато се наслаждаваха на страха и. А част от Тифани си помисли:
Чудно, как не им ръждясват зъбите…

… и тя си плю на петите. Шмугна се между две от кучетата и побягна към зеленината. Зад нея се чу тържествуващ лай и скърцащи в снега лапи. Зеленината изглежда изобщо не се приближаваше. Чу виковете на пиктситата и ръмжене преминало в скимтене, но нещо все още идеше след нея, когато тя изскочи от снега и се търкули в мекия торф. Псето на Мрака скочи след нея. Тя се претърколи настрани, когато то щракна със зъби, но то вече я беше загазило.

...
Очи от огън ли, зъби от бръсначи ли? Не и тук, не и в истинския свят, на родния и торф. Тук то беше сляпо, с обгорели очни кухини, а от устата му капеше кръв. Хич не е разумно да скачаш натам насам с уста пълна с бръсначи…

На Тифани насмалко да й стане жал, като го гледаше как скимти от болка, но снегът настъпваше към нея и тя халоса кучето с тигана. То се срути тежко и повече не помръдна. Зад нея в снега се вихреше битка. Самият сняг се вихреше като мъгла, но тя можеше да различи две тъмни фигури в средата, въртящи се около себе си и опитващи се да хапят. Тя дрънна по тигана и викна и едно от Псетата на Мрака изскочи от вихрещия се сняг и се изправи точно срещу нея, с по един Фийгъл висящ от двете му уши.

Снегът плъзна към Тифани. Тя заотстъпва наблюдавайки настъпващото ръмжащо куче. Замахна с тигана като с тояга.
– Ела тук, – прошепна му тя – Скачай!

Огнените му очи лумнаха срещу нея, после кучето погледна към снега.

И изчезна. Снегът потъна вдън земя. Светлината се промени.

...
Тифани и Дребният волен народ бяха сами на бърдото. Фийгълите изникваха навсякъде околовръст.

– Наред ли си, гос"жа? – попита Роб Секигоопрай.
– Да! – викна Тифани – Лесно е! Изкараш ли ги от снега, те са само кучета!
– По-убаво да се не помайваме. Загубихме некои от момците.

Въодушевлението й мигом се изпари.
– Имаш предвид, че са мъртви ли? – прошепна тя.

Слънцето пак засия, чучулигите пак запяха… и някои хора бяха мъртви.
– Епа не – каза Роб – Ние сме тея дека са умрели. Туй не го ли найш?


Крайно класиране в V.150:

    Отбор      М П Р З ОГ ПГ ± Т
1. image BARCELONA AS     14 10 2 2 34 13 21 32
2. image FC WEST PARK SOFIA     14 9 1 4 35 17 18 28
3. image Arsenal_ENG     14 8 3 3 22 9 13 27
4. image Lagash     14 7 5 2 25 16 9 26
5. image Zvezdite     14 6 0 8 12 24 -12 18
6. image Dedo De4o     14 4 2 8 12 28 -16 14
7. image Ankh_Morpork     14 2 3 9 8 21 -13 9
8. image Armourers     14 1 2 11 10 30 -20 5




Гласувай:
42
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. lisa19 - Интересно.
19.10.2011 21:06
Цитат: Слънцето пак засия, чучулигите пак запяха… и някои хора бяха мъртви.
– Епа не – каза Роб – Ние сме тея дека са умрели. Туй не го ли найш?
....................

}}}
цитирай
2. kite333 - Забравила съм :)
20.10.2011 09:13
Ще трябва да си припомням фантастичната приказка :))
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 775695
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16696