Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
26.01.2010 15:30 - Курабийка със стафиди
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2776 Коментари: 3 Гласове:
11

Последна промяна: 26.01.2010 15:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Едно от ненарушимите правила на магията е, че людете, които я практикуват, не могат да променят задълго облика си. Телата им развиват особен вид морфична инерция и постепенно възвръщат естествената си форма."

...

"Както и повечето хора, вещиците са разфокусирани във времето. Разликата беше, че те осъзнаваха, повече или по-малко, този факт и го използваха. Уважаваха миналото, защото част от тях беше останала да живее в него и защото можеха да видят сенките, които то хвърляше върху бъдещето."

...  

Ankh_Morpork - FC VARBAN   8 - 0
 
Ankh - VARBAN   8 - 0

1 - 0  N Vitanov 2"
2 - 0  M Ericsson 26"
3 - 0  N Vitanov 30"
4 - 0  S Odabaş 36"
5 - 0  J Herrera 38"
6 - 0  FC Buj 51"
7 - 0  M Ericsson 56"
8 - 0  C Robertsson 74"


   

В поредната си среща ot шампионата, Анкх имаха за задача постигането на нов двуцифрен резултат срещу още един безобразно слаб съперник. Някои може да решат, че за момците на Смърт е крайно банално да се подвизават в тази лига и че те излизат за съботните си мачове с крайно отвращение, възприемайки програмата на шампионата като някакво досадно задължение.

Нищо подобно. Да кажем такова нещо означава, че въобще не познаваме тези индивиди. За тях е сто пъти за предпочитане да бележат голове на практически празна врата под ехидните овации на своята публика, отколкото да се напъват в наистина интригуващи сблъсъци. Мързелът е двигател на човешкия прогрес... а също и на тролския, джуджешкия, вампирския, зомбския, върколашкия, гулемския, елфическия и всички възможни прогреси във всяка една Вселена.

Важното е да не се разфокусираш прекалено във времето. И да имаш някакъв поглед поне с една крачка напред в бъдещето.

А то, все пак, изглежда обещаващо. Скоро се очертават малко по-интригуващи времена, защото до турнира на Псевдо Шампионската Лига остават само седмица и половина, а Анкх, както винаги, са решени да разширят колекцията си от трофеи от този турнир (в момента те имат една златна купа и два бронза оттам).

По някакво странно стечение, нещата така са се получили, че на практика този уж приятелски турнир се явява средоточието на усилията на Анкх за целия сезон, а реално важния редовен шампионат остава на заден план. И то заради именно такива мачове като днешния, в които Анкх размазва противниците си като хлебарки - без никаква жалост и същевременно без да разкрива даже и половината от наличните си способности.

Този път не стигнаха до двуцифрен резултат. Вкараха "само" осем безответни гола. Е, не всеки път нещата се получават идеално...

...
Както и повечето хора, вещиците са разфокусирани във времето. Разликата беше, че те осъзнаваха, повече или по-малко, този факт и го използваха. Уважаваха миналото, защото част от тях беше останала да живее в него и защото можеха да видят сенките, които то хвърляше върху бъдещето. Баба успяваше да почувства силуета на бъдещето. Остриета на кинжали стърчаха от него.

...
Започна се в пет на следващата утрин. Четирима мъже минаха през горите до колибата на Баба Вихронрав. Вързаха конете си недалеч и се прокраднаха в предутринната мъгла.

Сержантът, който отговаряше за изпълнението на задачата, не беше никак доволен. Той беше от планините Овнерог и изобщо не си представяше как ще стане тая работа с арестуването на вещицата. Във всеки случай беше убеден, че на нея никак няма да й хареса. А на него хич не му се нравеше представата за вещица, която не харесва идеите му.

Войниците му също бяха местни момчета. Те го следваха отблизо, готови да залегнат зад гърба му при първата поява на нещо по-неочаквано от дърво.

Колибата на Баба приличаше на гъба в мъглицата. Неподдържаната й градинка с билки сякаш се движеше дори и при неподвижен въздух. Там растяха треви, невиждани никъде другаде из планините, корените и семената им преминали пет хиляди мили през Диска. Сержантът можеше да се закълне, че няколко цветчета се обърнаха след него, когато мина. Той потръпна.

— А сега какво, сержант?
— Сега ще се разпръснем — отвърна той. — Да. Разпръсваме се. Тъй ще направим.

Те внимателно се придвижиха по посока на папратта. Сержантът залегна зад един удобен дънер и прошепна:
— Чудесно. Много добре. Схванахте идеята. Хайде сега пак да се разпръснем, този път поединично...

Мъжете замърмориха, но един по един се скриха из мъглата. Сержантът им остави няколко минути, за да си намерят прикритие, и след това каза:
— Добре. А сега…

И направи пауза.

Почуди се дали да се осмели да извика и реши да се откаже.

Изправи се. Свали шлема си, за да покаже уважение и плахо се примъкна към задната врата, като оставяше стъпки по влажната трева. Почука много учтиво.

След няколко секунди нахлупи шлема обратно върху главата си.
— Няма никой. Дявол го взел — и припряно заотстъпва.

Вратата се отвори. Изключително бавно и с максимално скърцане. Една просто занемарена врата не би издала толкова сърцераздирателно стенание — необходима е прецизна ежедневна работа с гореща вода, и то в продължение на седмици. Сержантът първо замръзна на място, след това бавно се извърна, като съумяваше да използва колкото се може по-малко мускули.

Фактът, че на прага нямаше никого, го изпълни със смесени чувства. Опитът му подсказваше, че вратите не се отварят ей тъй, от само себе си.

Той нервно прочисти гърло.

Точно в ухото му Баба Вихронрав произнесе тихо:
— Лоша кашлица си хванал. Умно правиш, дето идваш при мене.

Сержантът погледна нагоре към нея с изражение на дива благодарност.
— Наистина ли?

...
— Какво направи тя!? — възкликна дукът. Сержантът беше вперил поглед в точка една педя вдясно от трона на дука.
— Даде ми чаша чай, сър — обясни той.
— А какво стана с войниците ти?
— И на тях им даде чай, сър.

Дукът се изправи и постави длани върху покритите с ръждавееща броня рамене на сержанта. Беше в лошо настроение. Прекара половината нощ в миене на ръцете си. Продължаваше да му се струва, че чува гласове, които шептят в ушите му. Закуската му от овесена каша беше солена и препържена, с печена ябълка в нея, а готвачът беше получил истеричен припадък в кухнята. Направо си личеше, че дукът е бесен. Защото се държеше учтиво. Той беше от оня тип хора, които стават все по-сговорчиви, колкото повече се изчерпва търпението им, докато достигнат момента, в който фраза като „Много ви благодаря“ придобива остротата на падаща гилотина.

— Сержанте — каза той, като обгърна раменете му с ръка и го поведе през залата.
— Сър?
— Не съм убеден, че си разбрал правилно моята заповед — произнесе със змийски тон дукът.
— Сър?
— Искам да кажа, че е възможно аз да съм те подвел. Заповядах ти „Доведи ми вещица, ако ще и окована във вериги“, но вероятно в действителност се е получило „Иди да изпиеш чаша чай“. Такъв ли беше случаят?

Сержантът сбърчи чело. До този момент сарказмът не беше пристъпял в неговия живот. Опитът му, свързан с ядосани хора, включваше много викове и по някоя цепеница, метната по него.

— Не, сър — отговори той.
— Чудя се в такъв случай защо не си изпълнил това, за което те бях пратил?
— Сър?
— Допускам, че тя ти е повлияла с магически думи, тъй ли е? Чувал съм какво могат вещиците. — Дукът беше прекарал предишната нощ в четене на някои от по-вълнуващите разработки по темата*, докато бинтованите му ръце не се бяха разтресли дотолкова, че да изпусне книгата. —     Може би те е омаяла с видения на неземни наслади? Показа ли ти… — дукът потръпна — тъмни удоволствия и забранени наслади, за които смъртните дори не трябва и да помислят, и демонични тайни, що те отвеждат до глъбините на мъжката страст?

[* Написани от магьосници, на които поради обета за безбрачие им хрумват някои наистина странни мисли около четири сутринта.]

Дукът седна и си повя с кърпичка.

— Добре ли сте, сър? — попита сержантът.
— А? А-а, чудесно, чудесно.
— Щото целият почервеняхте.
— Не бягай от темата, човече! — викна дукът, като си възвръщаше малко по малко самообладанието. — Признай, че тя ти предложи хедонистични и безнравствени удоволствия, знайни само на оногова, който е вещ в плътските изкуства!

Сержантът застана мирно и втренчи поглед право пред себе си.
— Не, сър — отрече той и в желанието си да каже цялата истина добави: — Предложи ми курабийка.
— Курабийка ли?
— Да, сър! Със стафиди.

Фелмет не помръдна на стола си, докато се бореше за вътрешшния си мир. Най-после успя да произнесе:
— А твоите хора какво направиха?
— И те си взеха курабийки, сър. Всички без Роджър, защото не му е позволено да яде плодове заради стомаха.

Дукът се отпусна на мястото до прозореца и захлупи очите си с длан. „Роден съм да управлявам равнинна страна — помисли си той, — някъде, където всичко е плоско и го няма целия тоя климат и всичкото останало и където хората не изглеждат като да са направени от тесто. Обзалагам се, че сега ще ми каже какво е ял тоя Роджър.“

— На него му дадоха бисквитка, сър.

Дукът впи поглед в дърветата. Беше ядосан. Беше направо бесен. Но двайсетте години брак с лейди Фелмет го бяха научили не просто да контролира емоциите си, а да контролира дори инстинктите си, така че само един тик на лицето му издаваше напрегнатата му мисъл. Освен това от тъмните дълбини на ума му се надигаше емоция, за която той не бе имал особено време досега. През главата му припърха любопитство.

Дукът се беше справял достатъчно успешно през първите петдесет години от живота си, без да проявява любопитство. То и без това не беше черта, която аристократите поощряваха. Бе открил, че увереността е далеч по-удобна. Въпреки това му се стори, че любопитството може веднъж да се окаже от полза.

Сержантът се беше изпънал в центъра на стаята с упоритото изражение на човек, който очаква заповеди и е готов да чака дотогава, докато разместването на континенталните плочи не го помръдне от мястото му. Той беше служил дълги години на невзискателните крале на Ланкър и му личеше. Тялото му беше заело позиция мирно, но въпреки усилията коремът му си стоеше отпуснат.

Погледът на дука попадна върху Шута, който седеше на табуретката си отстрани до трона. Присвитата фигура отвърна объркано на погледа му и плахо потрепна с камбанки.

Дукът намери решение. Прогресът, беше установил той, се дължеше на намиране на слабите места. Той се опита да прогони от главата си мисълта, че такива бяха и кралските бъбреци в подножието на мрачното стълбище, и се концентрира върху текущия проблем. …проблем. Той стържеше и стържеше, но като че нямаше ефект. По едно време слезе до тъмницата и взе назаем от палача телена четка и продължи да търка и да търка с нея. Но и тя не даде ефект. Даже стана по-зле. Колкото по-силно търкаше, толкова повече кръв течеше. Страхуваше се да не се побърка.

Пребори се с тази мисъл и я изтласка назад в съзнанието си. Слаби места. Точно така! Шутът изглеждаше като слабо място.

— Можеш да си вървиш, сержант.
— Сър!

Сержантът напусна със скована маршова стъпка.

— Шуте?
— Земи си булче, господарю… — нервно произнесе Шутът и дрънна бърз акорд на омразната си мандолина.

Дукът приседна на трона.

— Вече съм ужасно женен — каза той. — Посъветвай ме, Шуте.
— Абре, чиче… — започна Шутът.
— Нито пък съм ти чичо. Сигурен съм, че щях да си спомня, ако беше тъй, — отговори лорд Фелмет, като се наклони тъй, че върхът на носа му се доближи на един пръст от потресената физиономия на Шута. — Ако започнеш следващото си изречение с „чиче“, „абре“ или „земи си“, ще се отнеса много зле с теб.

Шутът размърда беззвучно устни, след което се осведоми:
— А какво бихте казал за „Мола ви съ“?

Дукът добре разбираше кога може да си позволи да поотпусне юздите.

— „Мола ви съ“ ще го преживея — отговори. — Така че и ти ще оживееш. Но без повече лудории. — Той се усмихна окуражително. — От колко време си шут, момче?
— Но мола ви съ, месир…
— Махни мисирката — вдигна ръка дукът — и няма какво да ми се молиш.
— Но мола ви съ, мес… сър — поправи се бързо Шутът и нервно преглътна. — Цял живот, сър. Седемнайсет години ми се събират, като момче и като мъж. И баща ми е бил шут преди това. И чичето ми, и той е бил по същото време. И преди тях дядо ми. А неговият…
— Цялото ти семейство ли са идиоти, бе?
— Това е семейна традиция, сър — обясни Шутът. — Искам да кажа, мола ви съ…

Дукът отново се усмихна, но Шутът беше прекалено разтревожен, за да забележи колко озъбена беше усмивката му.

— Ти нали си местен? — попита дукът.
— Мол… да, сър.
— Значи си запознат с местните вярвания и тъй нататък?
— Предполагам, че да, сър. Мола ви съ.
— Хубаво. Ти къде спиш, шуте мой?
— В конюшнята, сър.
— От днес нататък ти разрешавам да спиш в коридора пред моите покои — милостиво обяви дукът.
— Леле мале!
— А сега — продължи дукът и гласът му капеше сладко връз Шута като сироп върху сладкиш, — разкажи ми за вещиците…

...
Тази нощ Шутът спа неспокойно върху студените плочи пред кралската спалня вместо в топлата миризлива слама на конюшните. Вятърът свиреше из коридора точно над Голямата зала…

— Това е глупаво — промърмори той сам на себе си. — Но дали е достатъчно глупаво?

Задряма неспокойно и в съня му някакъв неясен силует се опитваше да привлече вниманието му, така че само смътно дочу гласовете на лорд и лейди Фелмет от другата страна на вратата.

— Никаква работа не си свършил — недоволно каза дукесата.

Дукът се облегна назад в креслото и нервно се усмихна на съпругата си.

— Е? — настоя тя. — Къде са вещиците?
— Церемониалмайсторът изглежда ще се окаже прав, любима. Вещиците май държат в подчинение местните хора. Сержантът от личната ми гвардия се върна с празни ръце.

Ръце… той пропадна в тежките си размисли.

— Трябваше да го екзекутираш — бързо го пресече тя. — За да дадеш пример на останалите.
— Такава линия на поведение, мила моя, неизбежно води до това, че последният оцелял войник ще получи заповед сам да си пререже гърлото. Но между другото — добави меко той, — изглежда напоследък тук има по-малко прислужници, отколкото бяхме свикнали. Знаеш, че обикновено не бих се намес…
— Тогава недей! — сопна му се тя. — Грижата за домакинството е изцяло под мой контрол. И няма да търпя лентяи.
— Убеден съм, че ти най-добре знаеш, но…
— Какво стана с вещиците? Докога само ще седиш и ще гледаш безучастно как покълва семето на бъдещи проблеми? Нима ще позволиш на някакви си вещици да те победят? И какво стана с короната?

Дукът потрепери.

— Без съмнение е свършила в реката.
— Ами детето? Било е предадено на вещиците! Те правят ли човешки жертвоприношения?
— Изглежда, че не — отговори дукът. Дукесата изглеждаше леко разочарована.
— Тия вещици — продължи мисълта си дукът — изглежда могат да омайват хората.
— Ами очевидно…
— Но не в смисъл на магически заклинания. Май тук ги уважават. Те приготвят цярове и други такива работи. Всичко е тъй странно. Изглежда, че планинците едновременно се страхуват от тях и страшно се гордеят с присъствието им. Може да се окаже недостатъчно да се изправим срещу тях.
— Започва да ми се струва — каза мрачно дукесата, — че те и тебе са омаяли по някакъв начин.

Истината бе, че дукът наистина беше заинтригуван. Властта имаше тайнствена притегателна сила над него и това беше всъщност основната причина да се ожени за дукесата. Той се втренчи в огъня.

— Всъщност — дукесата разпозна злата му усмивка — това ти харесва, а? Усещането за опасност. Спомням си, преди да се оженим, онези въжета с възли по тях…

Тя щракна с пръсти пред оцъклените му очи. Той подскочи.

— Съвсем не!
— Какво ще предприемеш в такъв случай?
— Ще изчакам.
— Ще изчакаш?
— Ще изчакам и ще обмисля. Търпението е добродетел.

Дукът се облегна назад. Усмивката му изглеждаше тъй, сякаш бе прекарала последните няколко милиона години, припичайки се на някоя скала. След това единствено тикът под едното му око размърда лицето му.

През бинтовете, омотани около дланта му, се процеждаше кръв.

...
И още веднъж пълната луна се носеше над облаците.

Баба Вихронрав издои и нахрани козите, засипа огъня, покри с кърпа огледалото и измъкна метлата си иззад вратата. След това излезе навън, заключи задната врата и окачи ключа на гвоздея в клозета.

Това като че бе всичко. Само един-единствен път в цялата история на вещерството в планините Овнерог крадец се беше промъквал в колиба на вещица. И въпросната вещица му бе наложила най-тежкото наказание*.

[* Всъщност нищо не му направи. Само понякога, когато го срещаше в селото, му се усмихваше по странен, озадачаващ начин. След три седмици подобно мъчение той сам се лиши от живота си. Фактически си го взе и измина с него целия път до другия край на континента, където заживя като прероден човек и никога повече не се прибра у дома.]

Баба възседна метлата и произнесе няколко слова, но без особено вдъхновение. След още няколко опита слезе от метлата, почовърка из ликото, дето стягаше вейките, и направи нов опит. Нещо присветна в единия край на пръта, но веднага угасна.

— По дяволите — изруга под нос Баба.

Сетне се огледа внимателно наоколо, в случай че някой я наблюдава. Всъщност наоколо само един язовец беше излязъл на лов и като чу тропота на тичащи крака, подаде глава от храстите и видя Баба да профучава надолу по пътеката, държейки в опънатата си ръка метла на височината на раменете, сякаш за засилка. Най-накрая магията хвана и тя успя да възседне непохватно пръта, преди метлата да се издигне в нощното небе с грацията на еднокрила патица.

Над дърветата прозвуча приглушено проклятие към механиката джуджешко производство.

...
Повечето вещици предпочитат да обитават отдалечени колиби с традиционно криви като тирбушон комини и сламени покриви, по които са се прихванали бурени. Баба Вихронрав одобряваше това. Какъв смисъл има да си вещица, ако не даваш гласност на факта.

Леля Ог пет пари не даваше какво знаят хората и още по-малко какво си мислят. Тя живееше в нова, натъпкана с дребни украшенийца и джунджурии къща в центъра на град Ланкър и в сърцето на своята собствена частна империя. Разнородни дъщери и снахи се редуваха да й готвят и чистят. Всяка хоризонтална повърхност в къщата беше заета от сувенири, донесени от пътувалите надалеч членове на семейството й. Синове и внуци поддържаха купчината дърва за огрев на двора, керемидите по покрива и продухваха редовно комина. Шкафът с питиетата винаги беше пълен, а кесията до люлеещия се стол — винаги натъпкана с тютюн. Над камината висеше внушителен надпис „Мама“ от ковано желязо. Никой тиранин в световната история не бе постигал по-пълна власт над своите люде.

Леля Ог имаше и котка — огромен едноок котарак на име Грибо, който разпределяше времето си между спането, яденето и увеличаването на най-голямото кръвосмесително котешко племе. Той отвори жълто око, сякаш прозорец към Ада, когато чу бабината метла да се приземява тежко в задния двор. С инстинкта на своя вид разпозна в Баба закоравял котешки враг и пъргаво се смъкна под стола.

Маграт вече седеше чинно до огъня.

Едно от ненарушимите правила на магията е, че людете, които я практикуват, не могат да променят задълго облика си. Телата им развиват особен вид морфична инерция и постепенно възвръщат естествената си форма. Но Маграт се опитваше. Всяка сутрин косата й беше дълга, бухнала и руса, обаче до вечерта ставаше на рошави кичури. За да подобри ефекта, тя се опитваше да вплита теменужки и иглики в нея. Резултатът не беше точно според очакванията й. По-скоро изглеждаше, като че саксия бе паднала отгоре й.

— Добър вечер — поздрави Баба.
— Добра застига по пълнолуние — учтиво отвърна Маграт. — Мирна среща. Нека звездите да светят връз…
— Я умната, Маграт! — сряза я Леля Ог. Маграт трепна.

Баба седна и започна да вади иглите, които придържаха островърхата шапка към кока й. Най-после съзря Маграт.

— Маграт!

Младата вещица подскочи и притеснено сключи кокалести ръце в полата на роклята си.
— Да? — потрепери гласът й.
— Какво е това в скута ти?
— То ми е домашно любимче — отбранително обясни тя.
— А какво стана с краставата жаба, дето си я гледаше?
— Загуби се — промърмори Маграт. — Както и да е, тя не беше особено добра.

Баба въздъхна. Отчаяните опити на Маграт да си намери питомник продължаваха от известно време насам и въпреки всичката любов и разточително внимание, с които тя ги обграждаше, всички имаха по някакъв явен недостатък, като да речем, тенденция да хапят, да бъдат стъпквани или в изключителни случаи — да претърпяват метаморфоза.

— Това е петнайсетото за тази година — отбеляза Баба. — Ако не броим коня. Този път какво е?
— Камък — изкикоти се Леля Ог.
— Е, поне няма да избяга — коментира Баба.

Камъкът протегна шия и я погледна с израз на лека изненада.

— Това е костенурка — обясни Маграт. — Купих я от Овнешкия пазар. Човекът каза, че била изключително стара и знаела много тайни.
— А-а, познавам го тоя — вмъкна Баба. — Същият, който продава златните рибки, дето им пада боята след три дена.
— Както и да е, ще я нарека Лека Стъпка — разгорещи се Маграт. — Ще го направя, стига да поискам!
— Да, да, разбира се, сигурна съм в това — успокои я Баба. — Но да видим сега — как върви, сестри?. Вече два месеца станаха, откак не сме се събирали.
— Би трябвало да се виждаме навръх всяко пълнолуние — твърдо каза Маграт. — Така е редно.
— Нямаше как — женехме най-малкото на нашия Греъм — обясни Леля Ог. — Не можех да го пропусна.
— А на мене ми се наложи да се грижа цялата нощ за една болна коза — бързо се включи и Баба.
— Да, добре — със съмнение в гласа се съгласи Маграт. Тя порови из чантата си. — Както и да е, ако ще започваме, по-добре да запаля свещите.

Възрастните вещици размениха пълни с примирение погледи.

— Защо да не запалим тая хубава лампа, дето нашата Трейси ми я прати? — невинно попита Леля Ог. — А ще разръчкам и огъня малко.
— Аз пък виждам извънредно добре в тъмното, Маграт — обяви твърдо Баба. — А ти пак си чела ония книги. „Мошениците“.
— Не са мошениците, а са „Дневниците“…
— Нали не смяташ пак да чертаеш символи по пода? — предупредително попита Леля Ог. — Дни й трябваха после на нашта Дрийн, докато изчисти всичките от последния път….
— Руни — обади се Маграт. Тя ги загледа умолително. — Добре де, поне една свещичка не може ли?
— Хубаво — омекна Леля Ог. — Ако ще се почувстваш по-добре от това… Само една обаче. И да е прилична бяла свещ. Никакви модерни работи.

Маграт въздъхна. Явно не си струваше да вади останалата част от съдържанието на чантата си.

— Трябва да съберем поне още няколко вещици — тъжно каза тя. — Не е редно, разбирате ли, сборище само от трима души.
— Аз не знаех, че сме сборище. Никой не ме е предупредил, че още сме сборище — подсмръкна войнствено Баба Вихронрав. — Но и тъй да е, от тази страна на планината няма никой друг, освен Старата майка Дисмас, а и тя не излиза много напоследък.
— Ама доста от момичетата в моето село… — започна Маграт. — Знаеш. Може да се окажат кадърни.
— Не така вършим тези неща, както добре ти е известно — каза с неодобрение Баба. — Хората не ходят да търсят вещерството. То само идва да ги намери.
— Да де, да — съгласи се Маграт. — Съжалявам.
— Добре — леко смекчи тона си Баба. Тя така и не беше усвоила таланта да се извинява, но го ценеше у другите.
— Какво ще правим с тоя нов дук? — попита Леля Ог, за да разведри атмосферата.

Баба се облегна назад.
— Изгорил е няколко къщи в Гъзголям. Заради данъците.
— Колко ужасно! — вмъкна Маграт.
— Старият крал Верънс тъй правеше — припомни си Леля. — Ужасен характер имаше тоз човек.
— Да, но той оставяше хората поне да излязат отвътре преди това — възрази Баба.
— О, да — съгласи се Леля, която беше праведен роялист. — Много милостив човек беше. Дори отвреме на време плащаше, за да си построят колибите наново. Ако се сети.
— И на всяка Прасоколеда ми даваше еленски бут. Винаги — припомни си Баба с копнеж в гласа.
— О, да. Уважаваше вещиците тоя човек — допълни Леля Ог. — Всеки път, когато излизаше на лов в гората да преследва хора, като ме види, ще свали шлема си и ще рече: „Надявам се, че сте в добро здраве, госпожо Ог“. И на другия ден икономът му ще ми остави няколко бутилки. Той си беше крал на място.
— Да преследваш хора из гората не е хубаво нещо обаче — обади се Маграт.
— Не е — съгласи се Баба Вихронрав. — Той обаче ги гонеше само ако са направили нещо много лошо. А освен това казваше, че на тях им харесвало. И обичаше да ги пуска да си отидат, ако му е било достатъчно забавно.
— И имаше едно огромно космато нещо — додаде Леля Ог.

Атмосферата доловимо се промени. Стана по-топла, задушевна, сенките на неиздуманата конспирация се спотаиха в ъглите на стаята.

— Ах — каза с далечен глас Баба Вихронрав. — Неговото droit de seigneur.
— Честичко трябваше да го упражнява — загледана в огъня, промълви Леля Ог.
— Но на другия ден пращаше там иконома си с кесия сребро и чувал дреболии за сватбата. Доста младоженци почнаха живота си по-заможни.
— Аха — съгласи се Леля. — И някои дечица бяха по-породисти…
— Крал от главата до петите — обобщи Баба.
— Вие двете за какво си говорите? — подозрително попита Маграт. — Той да не е имал домашни животни?

Двете стари вещици изплуваха на повърхността из дълбините на загадъчните вирове на спомените, в които се бяха потопили. Баба Вихронрав вдигна рамене.

— Трябва да отбележа — продължи Маграт строго, — че след като толкова сте държали на стария крал, би следвало поне малко да се разтревожите от това, че го убиха. Искам да кажа — ами това си беше ужасно подозрителен инцидент.
— На кралете не мож’ им има вяра — обобщи Баба. — Идват и си отиват — и добрите, и лошите. Баща му, спомням си, отрови предишния ни крал.
— Туй беше старият Таргум — съгласи се Леля Ог. — Имаше голяма рижа брада, добре си спомням. И той беше много милостив човек.
— Само че сега никой не бива дори да споменава, че Фелмет е убил краля — каза Маграт.
— Какво? — възкликна Баба.
— Той е екзекутирал няколко души в Ланкър оня ден, задето са говорели за това — продължи Маграт. — За разпространяване на зловредни лъжи, така е обяснил. Казал е, че всеки, който го повтори, ще види отвътре тъмниците на замъка, но много за кратко. Казал е, че Верънс е умрял от естествени причини.
— Ами да те убият си е естествена причина за един крал! — отговори Баба. — Не виждам защо му е да се срамува от туй. Когато убиха стария Таргум, побиха на кол главата му, напалиха голям огън на открито и всички ходиха пияни цяла седмица.
— Спомням си — допълни Леля Ог. – Разнасяха главата му по селата, за да докажат, че е умрял. Много убедително, ще река аз. Особено пък за него. Той се хилеше. Струва ми се, че всичко беше точно по начина, който би му харесал.

— Мисля си, че трябва да държим тоя новия под око — отбеляза Баба. — Изглежда ми хитрец. Туй не е хубаво качество за един крал. И като че не знае как да изразява уважението си.
— Един човек дойде при мене миналата седмица да ме пита искам ли да си платя данъците — намеси се Маграт. — Аз му казах не.
— И при мене дойде — добави Леля Ог. — Нашият Джейсън и нашият Уейн обаче излязоха отвън и му обясниха, че ние няма да участваме.
— Дребничък човечец, плешив, с черна пелерина? — замислено попита Баба Вихронрав.
— Да — отговориха двете.
— Криеше се из малинака ми — съобщи Баба. — Но като излязох да го видя какво иска, побягна.
— Всъщност аз му дадох едно петаче — рече Маграт. — Понеже иначе щели да го измъчват, нали разбирате, ако не накара вещиците да си плащат данъците…

...
Лорд Фелмет огледа внимателно петака, който лежеше в скута му.

След това се втренчи в събирача на данъци.

— Е?

Данъчният прочисти гърло.

— Ами, сър, виждате. Обясних им за нуждата да се създаде редовна армия и така нанататака, а те попитаха защо и аз отговорих заради бандитите и така нанататъка, а те казаха, че бандитите никога не са ги безпокоили.
— А гражданското строителство?
— Ах. Да. Ами-и, подчертах необходимостта да се строят и поддържат мостове и така нанататака.
— И?
— Те отговориха, че никога не ги ползват.
— Ах — с разбиране промълви дукът. — Не могат да пресичат течаща вода.
— Съвсем не съм убеден в това, сър. Мисля си, че вещиците могат да пресичат всичко, което си пожелаят.

— Нещо друго казаха ли ти? — попита дукът.

Данъчният механично мачкаше подгъва на робата си.

— Ами-и, сър… Споменах им как данъците помагат да се поддържа мирът в кралството…
— И?
— А те казаха, че кралят трябва да поддържа собствения си мир, сър. След което ме изгледаха много особено.
— Как така особено?

Дукът седеше, подпрял лицето си с длан. Беше очарован.

— Малко е трудничко да се опише — отговори данъчният.

Той се опитваше да избягва погледа на лорд Фелмет, от който придобиваше натрапчивото усещане, че дъските на пода се разтягат във всички посоки и вече покриват площ от няколко акра. Очарованият поглед на лорд Фелмет беше за него същото, което бе карфицата за пауновото око.

— Опитай се — подкани го дукът.

Данъчният се изчерви.

— Ами-и… Не… не беше приятно.

Отговорът му доказваше, че данъчният беше по-добър в сметките, отколкото в думите. Това, което би могъл да обясни, ако объркването, страхът, слабата памет и абсолютната липса на каквото и да е въображение не бяха се сговорили срещу него, щеше да звучи така:

„Когато бях малък и живеех с леля, тя ми каза да не пипам сметаната и така нанататъка, и я постави на висока лавица в килера. А аз взех един стол, влязох в килера, докато нея я нямаше, тя се прибра, а аз не я усетих, обаче понеже не можех да достигна купата както трябва, тя се разби на пода, леля отвори вратата и ме изгледа — беше същият тоя поглед. Но този път беше дори по-лошо, защото те знаеха.“

— Не е бил приятен — повтори дукът.
— Не, сър.

Дукът забарабани с пръстите на лявата си ръка по страничната облегалка на трона. Събирачът на данъци отново се покашля.

— Вие… вие не смятате да ме карате да ходя пак, нали? — попита той.
— Мм? — изхъмка дукът и раздразнено махна с ръка. — Не, не. Ни най-малко. Просто се обади на палача на излизане оттук. Виж дали може да те вмести в графика си.

Данъчният му отправи поглед, изпълнен с благодарност, след което направи несръчен поклон.
— Да, сър. Веднага, сър. Благодаря, сър. Вие сте много…
— Да, да — механично отговори лорд Фелмет. — Можеш да вървиш.

Дукът се оказа сам в пустотата на залата. Отново валеше. Парченца мазилка от време на време се разбиваха в плочите. Стените леко се ронеха, докато улягаха на местата си. Въздухът миришеше на застояла изба.

Господи, как мразеше това кралство!

Беше толкова малко, дълго някакви си четиридесет мили, може би десетина мили широко и почти цялото се състоеше от жестоки планини с ледено-зелени склонове и остри като ножове зъбери или пък непроходими гори. Подобно кралство не би трябвало да причинява каквито и да било проблеми.

Това, което усещаше, но не успяваше докрай да разбере, беше, че то има дълбочина. Изглежда разполагаше с прекалено много география.

Дукът се изправи и прекоси залата до балкона, откъдето се откриваше безподобната гледка на дървета. Привидя му се, че те отвръщат на погледа му.

Той просто усещаше как го отхвърлят. Това беше странно, защото хората не бяха възразили по никакъв начин. Те сякаш на нищо не възразяваха особено много. Верънс е бил популярен по свой собствен начин. Доста народ се беше насъбрал на погребението му. Можеше да си спомни редиците от тъжни, тържествени физиономии. Но не глупави. В никакъв случай не глупави. Просто замислени за нещо свое, сякаш кралете не бяха кой знае колко важна работа.

Установи, че е почти ядосан на дърветата. Това, което би било на място в момента, щеше да е един як бунт. Можеше да излезе на бял кон от замъка, да обеси тоя-оня и така щеше да създаде съзидателно напрежение, което е толкова важно за нормалното развитие на държавата. Долу, в равнините, ако човек ритнеше някого, оня му отвръщаше с ритник. Тук, горе, ритнеш ли някого, той ще се отмести встрани и ще чака търпеливо кракът ти да се подхлъзне. Е, как да влезе в историята, като управлява подобни хора? Ами че тях не можеш да ги потискаш повече, отколкото би потиснал матрака си.

Той беше повишил данъците и беше изпепелил няколко села просто от принципни съображения, за да покаже на хората с кого си имат работа. Но май не постигна нужния ефект.

И освен това се появиха тия вещици. Те като че го преследваха.

— Шуте!

Шутът, който кротко дремеше зад трона, се събуди ужасен.

— Да!
— Приближи се насам.

Шутът нещастно зазвъня към него.

— Кажи ми, Шуте, тук винаги ли вали?
— Божке, чиче…
— Просто ми отговори на въпроса — прекъсна го лорд Фелмет, като демонстрира желязно търпение.
— Понякога спира, сър. За да направи място на снега. А понякога имаме ужасни мъгли, направо оргулозни — отговори Шутът.
— Оргулозни ли?

Шутът не можа да се спре. Ужасените му уши чуха устата му да произнася:

— Плътни, милорд. Идва от латинското orgulum, което означава супа или бульон.

Но дукът не слушаше. Опитът му сочеше, че вслушването в бъбривци из средите на прислугата най-често е губене на време.

— Отегчен съм, Шуте.
— Нека да ви позабавлявам, милорд, с множество весели закачки и леки шеги.
— Давай.

Шутът облиза сухите си устни. В действителност той не очакваше подобен отговор. Крал Верънс оставаше доволен дори само като го подритнеше или го замереше с бутилка по главата. Като всеки истински крал.

— Аз чакам. Хайде де, разсмей ме.

Шутът най-сетне се престраши.

— Как да направим тъй, месир — започна той с треперлив гласец, — че трикракото магаре да заприлича на газена лампа?

Дукът се намръщи. Шутът усети, че ще бъде по-добре да не изчака отговора.

— Ами, понеже защото трябва да го залеем с газ — обясни той. И после, понеже това си беше част от шегата, тупна леко лорд Фелмет с балончето-свирка и дрънна един акорд на мандолината.

Показалецът на дука се плъзгаше по дърворезбата върху страничната облегалка на трона.

— Да? И после какво става?
— Това, ъм, беше, така да се каже, всичко — отговори Шутът и прибави: — Дядо ми я смяташе за една от най-добрите.
— Допускам, че той я е разказвал по друг начин — коментира дукът и се изправи. — Сбери ловджиите ми. Мисля, че ще изляза малко на лов. И ти можеш да дойдеш.
— Но аз не мога да яздя, милорд!

Лорд Фелмет се усмихна за пръв път за цялата сутрин.

— Превъзходно! — възкликна. — Тогава ще ти дадем кон, който не може да бъде обязден. Ха. Ха.

Той погледна надолу към бинтовете си. А след това каза на себе си, че ще поиска от оръжейника да му изпрати метална пила.


 
1. image Ankh_Morpork   4 4 0 0 34 0 34 12
2. image Bira i Shkembe   4 3 0 1 15 6 9 9
3. image FC VARBAN   4 3 0 1 12 10 2 9


30.01.2010 13.25  Sv.Troiza - Ankh_Morpork

 



Гласувай:
11



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bapha - ба.... си
26.01.2010 15:52
колко много география има в Пратчет :)
това е сред нещата, които усещам, ама не мога да разбера докрай...
цитирай
2. palisandar - И детайл. . . хм. . . под повърхнос...
26.01.2010 16:24
И детайл...хм... под повърхността, привидно обезразумена, напреко на "Какъв е смисълът да си вещица, ако не даваш гласност на факта " .
:)))
цитирай
3. spasunger - bapha
26.01.2010 16:44
Лесно е. Шестия линк отдясно :-Р
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 1051903
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699