Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Януари, 2023  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Постинг
30.01.2010 14:42 - Зимата на поличбите
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 2224 Коментари: 4 Гласове:
12


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

image
"Късчета сурово вдъхновение се сипят из Вселената през цялото време като лапавица. Понякога някое от тях улучва податлив ум, който в резултат открива структурата на ДНК или соната за флейта, или изнамира начин електрическите крушки да изгарят два пъти по-бързо. Но повечето пропускат целта си. Мнозинството от хората преброждат живота си, без да бъдат уцелени нито веднъж.

А други пък имат още по-малко късмет. Те улавят всичките едновременно."

...  

Tamboerskloof - Ankh_Morpork   3 - 0
 
TK - Ankh   3 - 0

1 - 0  A Ghinzani 31"
2 - 0  L Falkner 63"
3 - 0  J Mшller 87"

   

Да играеш за втори пореден път срещу същия съперник, пък било то и в приятелска среща, си е предизвикателство. Този път Тамбурсклоуф явно си бяха извадили поука от предния мач и не допуснаха да се случат същите изненади. Срещата може и да бе приятелска, но това не означава, че двата отбора няма да се хванат за гушите още от първия съдийски сигнал.

Приятелството си е приятелство, но когато стъпиш на терена, пред теб има само три неща: топката, противниковата мрежа и съдията. Вярно, този съдия се опита да се превърне в главния герой на днешната пиеса и почти го постигна чрез серия малоумни отсъждания, които предизвикаха искрената насмешка и на двете страни. След мача, от ТК дадоха изявление, че и без гълтаците на чернодрешкото, пак са щели да победят в този мач, но дали е така, явно никога няма да узнаем със сигурност.

Все пак, стана хубав мач, който за жалост не бе лишен от дежурните контузии. Истината е, че Анкх бе надигран по всички параграфи и единствения отговор, който момците на Смърт успяха да изнамерят, беше да наизвадят балтиите и да почнат да секат крака.

Получи се добра загрявка и може да се каже, че и двата отбора вече са напълно подготвени за предстоящия турнир на Псевдо Шампионската Лига (който беше изместен със седмица по-късно от планираното, заради организационни проблеми).

...
Измина година от събитията в Ланкре. Дните спокойно отминаваха един подир друг. Преди много време, в самото начало на Мултивселената, те се бяха опитали да отминават всичките едновременно, но нещо не се беше получило...

Томджон седеше под паянтовата маса на Хуел и наблюдаваше как баща му се разхожда напред-назад между каруците, ръкомаха и говори. Витолър винаги махаше с ръце, докато говореше. Ако му ги вържеха зад гърба, вероятно би онемял на мига.

— Добре тогава — тъкмо казваше той. — А какво ще кажеш за „Невестите на краля“?
— Това го правихме миналата година — обади се Хуел.
— Хубаво, де. Тогава ще изиграем „Мало, Клачианският тиранин“.

Ларинксът на Витолър гладко смени предавките и гласът му се превърна в огромно търкалящо се нещо, дето разтриса стъклата на прозорците на средно голям градски площад:
— „С кръв аз дойдох, чрез кръв господствам, че никой да не смей тез стени окървавени да…“
— Тая я играхме по-миналата година — спокойно отбеляза Хуел. — Но тъй или иначе, на хората до гуша им е дошло от крале. На тях им се иска да се посмеят малко.
— Не може да им е дошло до гуша от моите крале — възрази Витолър. — Скъпи ми момко, хората не идват на театър, за да се веселят, те идват, за да натрупат Опит, да се Поучат, да се Дивят…
— За да се смеят — упорито възрази Хуел. — Я хвърли едно око на тази пиеса.

Томджон чу шумоленето на развиваща се хартия и проскърцването на върбов клонак, когато Витолър приседна върху коша с реквизита.

— „Некадърният магьосник“ — прочете той на глас. — „Или Както ви се иска“.

Хуел протегна крака под масата и подритна неволно Томджон. След това измъкна детето за ухото.

— Ама какво е това! — удиви се Витолър. — Магьосници? Демони? Дяволи? Търговци?
— Доста съм доволен от действие II, сцена IV — вмъкна Хуел, докато побутваше младенеца към коша с реквизита. — Включил съм „Хумористично измиване с помощта на две слугини“.
— А някакви сцени на смъртен одър? — попита с надежда Витолър.
— Не-е — отговори Хуел. — Но мога да прибавя хумористичен монолог в трето действие.
— Хумористичен монолог ли?!
— Добре де, добре, има мегдан за малко самотни разсъждения в последното действие — побърза да отговори Хуел. — Ще ги напиша довечера, нямаш проблеми.
— И намушкване с нож — прибави Витолър, докато се изправяше на крака. — Някакво подло убийство. Това винаги минава.

Той излезе с делова стъпка, за да организира подреждането на сцената.

Хуел въздъхна и взе в ръка перото. Някъде там, зад платнените стени на стаята му, се намираше град Обесикуче, който някак си беше успял да се свре във вдлъбнатина на скалата, кацнал на кажи-речи отвесните стени на каньона. В планините Овнерог всъщност имаше достатъчно равни земи. Проблемът бе, че повечето от тях бяха вертикално разположени...

Хуел не харесваше планините Овнерог. Това беше необичайно, защото те бяха традиционната земя на джуджетата, а той самият беше джудже. Но бе прогонен от племето си още преди години, и то не само заради пристъпите на клаустрофобия (което е противоестествено за едно джудже, защото те живеят в подземни галерии), а и понеже имаше склонност да мечтае (което е противопоказно за едно джудже, защото въображението е нещо много вредно в подземни условия). Местният Подземен Цар на джуджетата бе преценил, че това не е здравословен талант за някого, който следва да размахва кирка и да не забравя къде трябва да удари с нея. Тъй че бяха дали на Хуел една съвсем мъничка торбичка злато, прочувствените пожелания на племето за всичко най-хубаво, както и твърдо „Сбогом“.

Така се бе случило, че трупата на Витолър гастролираше из тия земи по същото време. Джуджето бе жертвало малка медна монета за представлението на „Драконът на равнините“. Изгледа пиесата, без мускулче да трепне на лицето му, прибра се в квартирата си и на следващата сутрин потропа на колата на Витолър с първата чернова на „Крал под планината“. Не че пиесата беше нещо особено. Но Витолър бе достатъчно проницателен, за да съзре, че вътре в косматата пипонеста глава се крие въображение, достатъчно да обхване целия свят, че и повече. Така че когато гастролиращите актьори потеглиха наново, на едного от трупата му се налагаше да подтичва, за да не изостава.

Късчета сурово вдъхновение се сипят из Вселената през цялото време като лапавица. Понякога някое от тях улучва податлив ум, който в резултат открива структурата на ДНК или соната за флейта, или изнамира начин електрическите крушки да изгарят два пъти по-бързо. Но повечето пропускат целта си. Мнозинството от хората преброждат живота си, без да бъдат уцелени нито веднъж.

А други пък имат още по-малко късмет. Те улавят всичките едновременно.

Такъв човек, тоест джудже, бе Хуел. Върху дребния му масивен череп, създаден от еволюцията със скромната задача да устоява на директен удар с брадва, се изливаше такова количество вдъхновение, което бе достатъчно да запълни цялата история на сценичното изкуство.

Той наплюнчи перото и огледа крадешком бивака им. Никой не го наблюдаваше. Отмести предпазливо „Магьосника“ и разтвори свитък листа.

Имаше хляб в тоя текст. Всяка следваща страница бе подпечатана с пот и думите надничаха от манускрипта изпод нанизи мастилени петна, задраскани редове и дребнички вмъкнати драскулки. Хуел го съзерцава минута-две, останал сам в света, включващ него, поредния празен лист и гълчавата и виковете, населяващи сънищата му.

Започна да пише.

Освободен от и без това не особено внимателната опека на джуджето, малкият Томджон избута настрана капака на коша с реквизита и с методичния подход на най-малките започна да разопакова короните.

С изплезен език джуджето насочваше странстващото перо по опръскания с мастило лист. Беше намерил място на любовници, белязани от звездите, на хумористични гробокопачи и дори на крал-гърбушко. Само котките и ролковите кънки го притесняваха…

Гукане го накара да се обърне.

— За бога, млади момко — възкликна той. — Ама тя дори не ти става. Остави я на мястото й.

Дискът се изтърколи в зимата...

...
Зимата в планините Овнерог не би могла с чиста съвест да се опише като магична ледена страна — всяка вейка окичена със захарните дантели на леда. Зимата в планините Овнерог не си губи времето — тя направо отваря портите към първичния мраз, съществувал преди Сътворението на света. Зимата в планините Овнерог представлява шест стъпки дълбок сняг и гори, превърнати в мрежа от сенчести зелени тунели под преспите. Зимата означава пристигането на оня тип нехаен вятър, на който не му се занимава да заобикаля хората и вместо туй духа директно през тях. Идеята, че някой може да се наслаждава на зимата не би могла да хрумне на който и да е жител на планините, а те си имаха осемнайсет различни думи за сняг*.

[* За съжаление всички са неподходящи за публикуване.]

Духът на крал Верънс кръстосваше бойниците, самотен и гладен, надничаше към любимите си гори и чакаше своя шанс.

Беше зима на поличбите. Нощем комети проблясваха през мразовитите небеса. Могъщи облаци с форма на китове и дракони се носеха денем над земята. В село Тъп Бръснач котка се окоти с двуглаво котенце, но тъй като Грибо в резултат на редовни усилия беше предтеча по мъжка линия на последните трийсетина поколения котки, този факт не се прие за особено знаменателен.

В Гъзголям, петел снесе яйце и му се наложи да се изправи лице в лице с някои доста смущаващи въпроси от личен характер.
В град Ланкър един човек се кълнеше, че е срещнал друг човек, който действително видял със собствените си очи как едно дърво станало и тръгнало да ходи. Имаше и кратко, но силно преваляване на скариди. Странни светлини се виждаха в небето. Гъските тръгнаха да летят назад. И над всичко туй пламтяха студените завеси на Aurora Coriolis, сиянието на Главината на Диска (на чийто връх живеят Боговете), и студените му отблясъци оцветяваха среднощния сняг.

Във всичко дотук нямаше нищо необичайно, разбира се. Планините Овнерог лежаха върху най-могъщия магически разлом на Диска, подобно на железен прът, нехайно захвърлен върху железопътни релси. Те бяха така наситени с магия, че периодично се разреждаха върху околностите. Хората просто се будеха посред нощ, промърморваха „А-а, туй ще да е поредното скапано предзнаменование“ и заспиваха отново.

Прасоколедата дойде, за да отбележи началото на новата година. С тревожна внезапност отново не се случи нищо.

Небесата бяха ясни, снегът бе дълбок и хрущеше като кристална захар...

Замръзналите гори бяха тихи и миришеха на тенекия. Единственото, което падаше сегиз-тогиз от небето, беше поредният сняг.

Човек можеше да премине цялото пусто Плато от Тъп Бръснач до град Ланкър, без да зърне и едничко блуждаещо огънче, безглаво куче, крачещо дърво, призрачна колесница или комета. След това го завеждаха в таверната и му даваха питие, за да поуспокои разклатените си нерви.

Планинците от Овнерог с годините бяха развили невероятна устойчивост срещу магическия хаос и сега се оказаха неподготвени за внезапната промяна. На човек му идва на ум представата за шум, на който никой не обръща внимание, докато внезапно не престане.

Баба Вихронрав го чу, както си лежеше уютно под купчина юргани в ледената спалня. Нощта на Прасоколеда по традиция е единственото време през годината, през което се очаква, че вещиците ще си стоят по домовете. Тя си беше легнала рано в компанията на кесия с ябълки и бутилка гореща вода, за да си топли краката. Но нещо я разбуди от дрямката й.

Обикновен човек би се промъкнал крадешком надолу по стълбището, въоръжен с ръжена. Баба просто обгърна коленете си с ръце и остави Умът й да броди.

Нещото не бе в къщата. Тя можеше да усети малките бързи мозъчета на мишките и размитите умове на козите си, които лежаха с издути търбуси в уютната топлина на обора. Излязла на лов сова проблесна като внезапен кинжал от тревожност през съзнанието й и се плъзна безшумно над покрива.

Баба се съсредоточи още, докато главата й се изпълни с тънкото шумолене на насекомите из сламения покрив и дървоядите в гредите на къщата. Нищо интересно и там.

Тялото й се сгуши в леглото, а умът й се отнесе надалече в гората. Тя беше притихнала с изключение на случайния глух звук на пряспа, сринала се от клон. Дори посред зимата гората бе пълна с живот, най-често задрямал в дупки или заспал зимен сън в хралупите на дърветата.

Всичко си беше както обикновено. Баба разпростря Ума си още по-надалеч, към високите плата и тайни просеки, където вълците безшумно пробягваха по заледената земя, докосна Умовете им, остри като нож. Още по-високо и вече нямаше нищо, освен някакви гадинки*.

[* Малки черно-бели пухкави създания, прочути заради козината си. Те са по-предпазливите роднини на лемингите — нахвърлят се единствено върху дребни камъчета.]

Всичко си беше тъй, както би трябвало да бъде, с изключение, че нищо не беше наред. Имаше нещо — да, нещо живо там отвън, нещо малко и същевременно древно, и…

Чувствата не са проста работа и Баба го разбираше много добре. Обели най-горния им слой и отдолу ще се покажат други…

Навън имаше нещо, което ако не престанеше да се чувства изгубено и изоставено много скоро, щеше да се ядоса.

Но въпреки това тя не успяваше да го намери. Можеше да почувства дребните Умове на какавидите дълбоко в замръзналия чернозем. Усещаше дъждовните червеи, мигрирали надолу, там, където пръстта не беше замръзнала. Можеше да почувства дори няколко човеци, които бяха най-трудни от всичко — хорските Умове мислеха за толкова много неща едновременно, че беше почти невъзможно да бъдат уцелени на едно място. Беше като да се опиташ да приковеш мъгла с пирон към стената.

Нищо и тук. Нищо нататък. Усещането я обграждаше отвсякъде, а нямаше нищо, което да го предизвиква. Тя бе слязла надолу, до най-дребните създания на кралството и все още не виждаше нищо.

Баба Вихронрав седна в леглото, запали свещ и си измъкна ябълка. После се втренчи в стената на спалнята.

Не обичаше да я побеждават. Навън очевидно имаше нещо, просмукано с магия, нещо, което растеше, нещо, което изглеждаше толкова живо, сякаш беше досами къщата, и въпреки това тя не можеше да го намери.

Баба остави внимателно огризката от ябълката в свещника и духна свещта.

Студеното кадифе на нощта отново се спусна над стаята.

Направи последен опит. Може би не гледаше в правилната посока…

...И в следващия момент вече лежеше на пода, притиснала глава с възглавницата!

Като си помисли само човек, че беше очаквала то да е малко…

...
Замъкът Ланкър се разтресе. Не беше силно люлеене, но и не му трябваше повече, защото конструкцията му бе такава, че започваше да се клати дори и при най-слаб бриз. Малка куличка се катурна в дълбините на мъгливата урва под замъка.

Шутът лежеше на каменните плочи и потреперваше в съня си. Оценяваше високата чест — ако това беше чест, — но спането в коридора винаги го караше да сънува годините си в Гилдията на смешниците в Анкх-Морпорк, където зад строгите сиви стени бе треперил през всичките седем години на обучение. Все пак плочите в коридора пред кралските покои бяха малко по-меки от леглото му там.

На няколко стъпки от него една метална броня леко зазвъня. Пиката потрепери в металната ръкавица, сетне се наклони, разцепи въздуха на нощта като пикиращ прилеп и разби каменната плоча досами ухото на Шута.

Той седна и установи, че продължава да трепери. Трепереше и подът.

В спалнята на лорд Фелмет люлеенето предизвика водопади от прахоляк от древните гоблени. Той се събуди от съня си, в който огромен звяр тежко пристъпваше по коридорите на замъка, само за да реши в ужаса си, че това би могло да е истина.

Портретът на някакъв отдавна умрял крал падна от стената. Дукът изкрещя.

Шутът връхлетя със залитане в стаята, като се опитваше да запази равновесие. Подът се надигаше и спускаше като море. Дукът падна от леглото и се вкопчи в жилетката на дребния човек.

— Какво става? — изсъска той. — Земетресение ли има?
— Ние нямаме земетресения по тези земи, милорд — отговори Шутът, но беше блъснат настрана от някаква ракла, която бавно се тътреше по килима през стаята.

Дукът се спусна към прозореца и погледна огрените от луната гори. Белите шапки на дърветата се клатеха в тихия нощен въздух.

Парче мазилка се разби на пода. Лорд Фелмет се извъртя ужасено и този път хватката му вдигна Шута на метър от пода.

Едно от многото светски удоволствия, от които дукът се бе отказал, беше невежеството. Харесваше му да разбира какво се случва. Великолепието на несигурността не го привличаше.

— Вещиците са виновни, нали? — изграчи той, а лявата му буза се разтърси от спазми като риба на сухо. — Те са излезли навън, нали? Влияят на замъка, нали?
— Божке, чиче… — започна Шутът.
— Те управляват тази страна, нали?
— Не, милорд, ние никога…
— Тебе кой те пита?

Шутът трепереше от страх в съвършена анти-фаза със замъка, така че се оказа единственото нещо, което наглед стоеше неподвижно.

— Ами-и, вие, милорд — изквака той.
— Ти на мен ли ще възразяваш?
— Не, милорд!
— И аз така си помислих. Ти си се сдушил с тях, нали тъй?
— Милорд! — извика Шутът шокиран.
— Вие всички сте се сдушили срещу мене! — озъби се насреща му дукът. — Цялата ви пасмина! Не сте нищо друго, освен банда мошеници!

Той запрати Шута настрана, блъсна високите прозорци и се втурна навън, на ледения нощен въздух. Огледа спящото кралство.

— Чувате ли ме всички вие там? — кресна той. — Аз съм кралят!

Люлеенето спря и извади дука от равновесие. Той се закрепи на крака и изтупа нападалата мазилка от нощницата си.

— Добре тогава!

Но стана още по-зле. Сега гората го слушаше. Думите, които изрече, потънаха в бездънен вакуум от тишина.

Навън имаше някой. Можеше да го почувства. Беше достатъчно силен, за да разтърси замъка, а ето че сега го гледаше и го слушаше.

Дукът много предпазливо отстъпи крачка назад, като търсеше пипнешком рамката на прозореца. Внимателно пристъпи обратно в стаята, тресна черчеветата и спусна завесите отгоре.

— Аз съм кралят... — тихо повтори той. Изгледа Шута, който усети, че явно се очаква да каже нещо.

„Този човек е мой лорд и господар — помисли си Шутът. — Аз съм ял неговата сол, или каквото там беше. В Гилдията са ме учили, че Шутът трябва да бъде предан на господаря си до самия му край, дори и след като всички останали са го изоставили. Никой не е говорил нищо за добри и лоши господари. Всеки водач има нужда от своя Шут. Всичко е единствено въпрос на лоялност. В това е цялата работа. Дори и за нищо да не го бива, аз съм неговият Шут, докато един от двама ни умре.“

За свой ужас установи, че дукът хлипа.

Шутът порови из ръкава си и измъкна доста мърлява жълто-червена носна кърпичка с избродирани по нея камбанки. Дукът я пое с изражение на жалка благодарност и издуха носа си. След това я отдръпна на една ръка разстояние и я загледа с безумно подозрение.

— Кинжал ли е туй, що виждам пред мен? — смънка той.
— Хм-м. Не, милорд. Това е носна кърпичка. Можете да различите едното от другото, ако се вгледате отблизо. Кърпичката няма толкова остри ръбове.
— Добър Шут — уморено каза дукът.

Абсолютно се е побъркал, помисли си Шутът. Толкова е превъртял, че човек може да вади коркови тапи с него.

— Коленичи пред мене, Шуте мой.

Шутът коленичи. Дукът положи ръка в мръсни бинтове на рамото му.

— Лоялен ли си към мен, Шуте? — попита. — Мога ли да ти имам доверие?
— Заклел съм се да следвам своя господар до самата смърт — прегракнало отговори Шутът.

Дукът доближи безумно лице до Шута, който надникна в чифт кръвясали очи.

— Аз не исках да го правя — прошепна съзаклятнически той. — Те ме накараха. Аз не исках…

Вратата на спалнята се отвори с трясък. Дукесата изпълни рамката. Всъщност двете имаха почти еднаква форма.

— Лионел! — лавна тя.

Шутът беше удивен от промяната, която се случи с очите на дука. Безумният червен пламък угасна, сякаш бе всмукан навътре и бе заменен с познатия твърд син поглед. Това не означава, че дукът е станал по-малко безумен, осъзна Шутът. Дори леденото му съзнание беше някаква лудост само по себе си. Мозъкът на дука тиктакаше отмерено като стенен часовник. И също като стенен часовник изкукваше от време на време. Лорд Фелмет я погледна благо.

— Да, мила моя?
— Какво означава всичко това? — властно попита тя.
— Вещиците, предполагам — отговори лорд Фелмет.
— Наистина не мисля… — започна Шутът. Погледът на лейди Фелмет не просто го лиши от дар слово. Той почти го прикова към стената.
— Това е просто очевидно. А ти си идиот.
— Шут, милейди.
— Да, и това също. — Тя се обърна към съпруга си. — Значи — усмихна му се мрачно, — отново те надвиха, така ли?

Дукът потръпна.

— Но как мога да се сражавам срещу магия? — попита той.
— С думи — вмъкна Шутът, без да мисли, и веднага съжали. Сега и двамата се бяха втренчили в него.
— Какво? — попита дукесата.

Шутът изпусна от притеснение мандолината си.

— В… в Гилдията — започна той — ни учеха, че словото може да бъде по-мощно от всякаква магия.
— Ама ти си клоун някакъв! — възклика дукът. — Думите са си просто думи. Сбор от кратки срички. Камъни и дърве… — започна той, вкусвайки мисълта — …могат да ме наранят, но думите не могат.
— Милорд, съществуват такива думи, които могат — възрази Шутът. — Лъжец! Узурпатор! Убиец!

Дукът се дръпна назад като попарен и стисна облегалката на трона.

— Подобни думи не казват истината — побърза да го успокои Шутът. — Но могат да се разпространяват по-бързо от пожар и да изгарят…
— Истина е! Истина е! — изпищя дукът. — Чувам ги през цялото време! — Той се приведе напред. — Заради вещиците е! — изсъска.
— Тогава, тогава, тогава те могат да бъдат победени с други думи — каза Шутът. — Има слова, които могат да победят дори вещица.
— Какви слова? — с надежда попита дукът. Шутът вдигна рамене.

Дърта вещица. Злоока. Изкуфяла старица.

Дукесата повдигна черна вежда.

— Ти не си абсолютен идиот всъщност. Говориш за слуховете.
— Именно, милейди. — Шутът подбели очи. В каква ли каша се беше набъркал?
— Вещиците са — прошепна дукът на света като цяло. — Трябва да измислим слова за вещиците. Те са зли. Те ще направят кръвта да се върне. Дори и шкурка не помага...

...
Докато Баба Вихронрав бързаше по тесните замръзнали горски пътеки, се усети втори трус. Преспа сняг се плъзна надолу по клона и се посипа по шапката й.

Това не беше никак редно и тя си го знаеше. Остави онова — каквото и да беше то, — но беше нечувано вещица да излезе посред Прасоколеда! В разрез с традициите беше! Не че някой знаеше защо, обаче някак не беше редно.

Тя излезе на платото и закрачи по чупливите стебла на изтравничетата, изжулени до блясък от вятъра. Лунният сърп висеше ниско над хоризонта и бледата му светлина огряваше билата, дето се извисяваха над нея. Там горе беше друг свят, където дори вещица рядко би се осмелила да пристъпи. Пейзажът сякаш бе изоставен от мразовитото рождение на света, целият в зелен лед, остри като нож зъбери и дълбоки потайни разломи. Тази природа никога не е била предвиждана за човешки същества — не че беше враждебна, просто бе ужасяващо безразлична.

С тази разлика, че нощес то я наблюдаваше. Разум, с какъвто Баба не се беше сблъсквала досега, й отделяше особено внимание. Тя се загледа в заледените преспи, наполовина очаквайки да види как исполинска сянка се размърдва под звездите.

— Кой си ти? — извика. — Какво искаш?

Гласът й се блъсна в скалите и отекна. Някъде високо сред върховете долетя далечен тътен на лавина.

Най-отгоре на платото, там, където лятос яребиците се криеха из храсталаците като пърхащи идиотки, стоеше побитият камък. Приблизително на мястото, където се срещаха териториите на вещиците, въпреки че никой никога не бе разчертавал подобни граници.

Камъкът беше почти с човешки ръст и представляваше скала с метален синкав нюанс. Смятаха го за силно магичен, защото въпреки че беше един-единствен, никой не бе успявал да го преброи. Ако забележеше, че някой го оглежда преценяващо, той се скриваше зад останалите. Това беше най-стеснителният монолит, съществувал някога.

Освен това беше една от многото точки, където магическата енергия, акумулирана в планините Овнерог, се изливаше навън. Земята на няколко разкрача край него беше пуста, без сняг по нея и… леко димеше.

Камъкът заотстъпва от Баба, докато накрая се ската зад дънера на едно дърво, откъдето продължи да я наблюдава подозрително.

Тя почака десетина минути, докато Маграт пристигна бързешком откъм Бесния Пор — селце, чиито добронамерени жители започваха да свикват с масажа на уши и хомеопатичните цярове* на билкова основа като лек за всяка болест с изключение на Обезглавяването. Тя бе останала без дъх. Бе наметнала само шал върху вечерна рокля, която, ако Маграт имаше какво да открие, би била много смела.

[* Те действаха. Цяровете на вещиците по принцип действат, независимо в каква форма са поднесени. Защото използват всеизвестния ефект "пласебо", т.е. самовнушение.]

— И ти ли го почувства? — попита.

Баба кимна.

— Къде е Гита?

Те погледнаха едновременно надолу към пътя, водещ до град Ланкър. Той лежеше в подножието подобно на грозд светлинки сред снежния мрак.

Вихреше се вечеринка. Светлината се изливаше през прозорците на улицата. Поток хора влизаха и излизаха от къщата на Леля Ог, а отвътре току долитаха взрив от смях, звук на строшени чаши и детски кикот. Очевидно бе, че в този дом се гледаше много сериозно на семейния живот.

Двете вещици спряха неуверено насред улицата.

— Мислиш ли, че е редно да влезем? — попита Маграт. — Не е като да са ни поканили. Пък и не носим бутилка.
— На мене ми звучи, сякаш вече са били донесени предостатъчно бутилки — коментира Баба Вихронрав с неодобрение.
Някакъв човек се препъна на прага, оригна се, бутна Баба, каза: „Весела Прасоколеда, мадам“, мерна лицето й и изтрезня мигновено.

— Госпожица — сопна му се Баба.

— Наистина ужасно съжалявам… — започна той.

Баба го подмина величествено.

— Да вървим, Маграт — нареди тя.

Врявата вътре беше на границата да причини болки в ушите. Леля Ог заобикаляше Прасоколедната традиция, като канеше множество гости, в резултат на което въздухът в стаите вече беше надминал всякакви допустими норми на замърсяване. Баба се ориентира в мелето от тела по високия дрезгав глас, който обясняваше на света, че в сравнение с нечувано множество други животни таралежът си е голям късметлия.

Леля Ог седеше в кресло до огъня с еднолитрова халба в ръка. В другата си ръка държеше пура, с която дирижираше припева. Ухили се, щом видя лицето на Баба.

— Добра вечер, стара моя приятелко — надвика врявата тя. — Намина насам, значи. Сипи си едно. И още едно. Умната, Маграт! Придърпай си оня стол и му кажи на котака, че е копеле.

Грибо, който се бе навил на кравай в топлата ниша до камината и наблюдаваше тържествата с едно жълто око със зеница, тясна като процеп, потрепна веднъж-дваж с опашка.

Баба приседна сковано, същински щръкнал прът на благоприличието.

— Няма да се задържаме дълго. — Тя хвърли поглед на Маграт, която тъкмо опитваше на вкус съдържанието на купа с фъстъци. — Виждам, че си заета. Просто се чудехме дали случайно не си забелязала нещо — каквото и да е. Тази нощ. Преди съвсем малко.

Леля Ог сбърчи чело.
— На голямото на нашия Дарън му стана зле. Ама то защото пи много от бирата на баща си.
— Освен ако не е било изключително болно — започна Баба, — се съмнявам, че съм усетила точно него. — Тя изписа във въздуха сложен окултен символ, който Леля напълно пренебрегна.
— Някой се опита да танцува върху масата — продължи Леля. — И падна в тиквения пудинг на нашта Рийт. Добре се посмяхме.

Баба вдигна вежди и докосна многозначително носа си с показалец.
— Загатвах за явления от по-различно естество — мрачно намекна тя.

Леля Ог се вторачи в нея.
— Да не ти влезе нещо в окото, Есме? — опита се да разгадае жеста тя.

Баба Вихронрав въздъхна.
— Назрява изключително обезпокоително развитие на магически тенденции — високо произнесе тя.

Стаята утихна. Всички се взряха във вещиците, освен голямото на Дарън, което се възползва от възможността да поднови алкохолните си експерименти. После също тъй бързо, както бяха секнали, няколко десетки разговора включиха едновременно на скорост.

— Имах предвид, че би било добре да отидем да поприказваме някъде на спокойствие, — каза Баба, когато околната глъчка ги връхлетя отново.

Озоваха се в пералнята, където Баба се опита да опише съществото, което беше почувствала.
— То се намира някъде отвън, в планините и високо в горите — обясни тя. — И е много голямо.
— На мене ми изглеждаше сякаш търси някого — допълни Маграт. — Заприлича ми на голямо куче. Нали разбирате, което се е загубило. Уплашено.

Баба обмисли това. Като се замисли човек…

— Да. Нещо подобно. Голямо куче.
— Разтревожено — вмъкна Маграт.
— Търсещо — прибави Баба.
— И започва да се ядосва! — възкликна Маграт.
— Да — потвърди Баба и се втренчи немигащо в Леля Ог.
— Може да е било трол — допусна Леля. — Оставих си бирата в стаята — добави тя укорно.
— Зная как изглежда Съзнанието на един трол, Гита — възрази Баба.

Тя не изплю ядосано думите. Всъщност съмнението у Леля Ог бе посято именно от кроткия глас, с който ги произнесе.

— Казват, че към Главината се срещали изключително едри тролове — бавно отговори тя. — И ледени великани, и големи космати кажи го де, дето живеят нагоре от границата на вечните ледове. Но ти явно нямаш предвид нищо такова. — Не. — О!

Маграт потръпна. После си помисли, че една вещица трябва да има абсолютен контрол върху своето тяло и гъшата кожа под тънката й рокля е само предмет на нейното въображение. Проблемът бе, че тя имаше страхотно въображение.

Леля Ог въздъхна.
— Е, тогава е по-добре да хвърлим едно око — каза тя и отмести капака на големия меден котел.

Леля никога не използваше пералнята си, защото снахите й я перяха — сиволико племе от покорни жени, чиито имена тя така и не успяваше да запомни. Затова с времето помещението се бе превърнало в склад за сбръчкани картофи и прорасъл лук, загорели тенджери и буркани ферментирал мармалад. Никой не бе наклаждал огън под котела през последните десетина години. Тухлите отдолу се ронеха, дребна папрат растеше около огнището. Водата под похлупака беше мастилено-черна и според слуховете — бездънна. Внуците на семейство Ог биваха насърчавани да вярват, че чудовища от зората на времето населяват глъбините й, защото Леля смяташе, че разумно количество трепети и безсмислен ужас са едни от основните съставки на магията на детството.

През лятото използваше котела да изстудява бира в него.

— Това ще свърши работа. Сега трябва да се хванем за ръце. А ти, Маграт, провери дали вратата е здраво залостена.
— Какво смяташ да правиш? — попита Баба. След като се намираха на територията на Леля, изборът беше единствено в нейните ръце.
— Винаги съм казвала, че човек не може да сбърка с едно добро Призоваване — обясни Леля. — Не съм го правила от години.

Баба Вихронрав се намръщи, а Маграт се възпротиви:

— О, няма как. Не и тук. Трябват ни котле и магически меч. И октограма. И освен това магически билки… такива работи.

Баба и Леля размениха погледи.

— Тя не е виновна — обясни Баба. — Това е от всичките книги, дето ги чете. — Тя се обърна към Маграт: — Нямаме нужда от никое от тия неща. Използва се единствено главознание. — Тя огледа древната пералня. — Човек трябва да работи с каквото има подръка.

След което вдигна един излъскан меден прът и замислено го претегли на длан.

— Ний те заклеваме и те призоваваме с мощта на тоз — Баба почти не се запъна — остър и страховит меден прът.

Повърхността на водата в котела леко се набръчка.

— Виж ни как посипваме — Маграт въздъхна — изветрелия прах за пране и тез люспи сапун в твоя чест. Ама гледай сега, Лельо, не мисля, че…
— Тишина! Твой ред е, Гита.
— Аз те зова и те сковавам в проскубаната четка за баня на Изкуството и легена на Закрилата.

Леля размаха предметите. Дръжката на четката се откачи и падна.

— Почтеността е хубаво нещо — прошепна Маграт нещастно, — но някак си не е същото.
— Слушай какво ще ти река, момиче — каза Баба. — Демоните не се интересуват от външната обвивка на нещата. Важно е това, което си мислиш. Продължавай сега.

Маграт се опита да си внуши, че побелелият античен калъп сапун е най-екзотично ароматизирано нещо си, извлечено от каквито бяха там копитни твари от далечен Клач. Доста усилия положи. Бог знае какъв ли демон ще се появи в резултат на подобно призоваване.

Баба също се чувстваше леко притеснена. Тя не си падаше по демони и други подобни, а цялата тази работа със заклинанията и превъплъщенията й намирисваше на магьосничество. Беше като да слугуваш на вещите, да ги караш да се чувстват важни. Демоните трябва да идват, когато бъдат призовани.

Но според протокола правилата се диктуват от вещицата-домакиня, а Леля Ог доста си падаше по демоните, които бяха мъже или поне изглеждаха, сякаш са такива.

На този етап Баба бе решила с измама и под заплахата на две стъпки излъскан прът да изтръгне информация от отвъдния свят. Беше потресена от собствената си дързост.

Водата леко закипя, утихна напълно и след това сред внезапен вихър и глухо бълбукане се оформи в човешка глава. Маграт изпусна сапуна.

Главата изглеждаше много добре, може би с малко жесток израз на бръчиците покрай очите и с прекалено орлов нос, но въпреки това красива в злия смисъл на думата. В това нямаше нищо необичайно, разбира се. Понеже демоните сами създават образа си в нашата реалност, обичат да се представят на ниво. Главата се извърна бавно като проблясваща скулптура от черен мрамор под лунната светлина.

— Е? — попита демонът.
— Кой си ти? — грубо се сопна Баба.

Главата се извърна и я изгледа.
— Името ми е непроизносимо за твоята уста, жено.
— Нека аз да преценя, а? — стрелна го Баба и после добави: — И не ме наричай „жено“!
— Много добре. Казвам се ВхртХлтл-джвлпклз — самодоволно произнесе демонът.
— А ти къде си блял, когато са ти изпопадали всичките гласни? — намеси се Леля Ог.
— Хубаво, господин… — Баба се поколеба само за миг — … ВхртХлтл-джвлпклз, вероятно се питаш защо ли сме те призовали в тази нощ.
— Ама чакай, ти не трябва да говориш такива работи — възпротиви се демонът. — От тебе се очаква да кажеш… — Я млък! Ние разполагаме с меча на Изкуството и с октограмата на Закрилата, предупреждавам те.
— Както кажеш. На мене обаче ми изглеждат като леген и пръчка — презрително се ухили демонът.

Баба се озърна. В ъгъла на пералнята бяха натрупани подпалки, до тях стърчеше четирикрако дървено магаре за рязане на дърва. Тя се втренчи в демона и без да извръща глава, преряза с пръта магарето през дебелата напречна греда.

Последвалата мъртвешка тишина бе нарушена единствено от звука на двете половинки, които се заклатиха напред-назад и тупнаха глухо в купчината подпалки.

Лицето на демона не помръдна.
— Имаш право на три въпроса — каза той.
— Има ли нещо необичайно в кралството? — попита Баба.

Той като че се замисли над отговора.

— И няма да лъжеш — сериозно добави Маграт. — Инак ще видиш четка за търкане на обувки!
— Искаш да кажеш — по-необичайно от обикновено ли?
— Давай по-бързо, де — обади се Леля Ог. — Замръзнаха ми краката тук.
— Не. Нищо необичайно няма.
— Ама ние го почувствахме… — започна Маграт.
— Чакайте, чакайте — спря ги Баба.

Устните й беззвучно се размърдаха. Демоните приличат по нещо на джиновете и на професорите по философия — ако човек не постави въпроса си съвсем точно, те с наслада му дават напълно коректен и абсолютно подвеждащ отговор.

— Има ли в кралството нещо, което по-рано е липсвало? — пробва тя.
— Не.

Традицията повелява да бъдат зададени само три въпроса. Баба се опита да формулира такъв, който да не бъде разтълкуван превратно. След това реши, че не играе вярната игра.

— Какво по дяволите става? — внимателно попита тя. — И да не се опитваш да клинчиш от отговора, щото ще те сваря!

Демонът се поколеба. Това явно беше нов подход за него.

— Маграт, я подритни насам онези подпалки! — викна Баба.
— Протестирам срещу такова отношение! — заяви демонът, но в гласа му звънна неувереност.
— Добре, добре, но нямаме време да се мотаем с тебе цялата нощ — рече Баба. — Тия игри на думи може и да минават, когато си имаш работа с магьосници, обаче ние имаме да вършим по-важна работа.
— Например да сварим нещо — вметна Леля.

— Вижте сега — започна демонът и този път в гласа му се прокрадна стон на ужас. — Не бива да предлагаме доброволно информация на смъртните. Има си правила, знаете.
— На поличката горе сигурно е останало някакво олио, Маграт... — подметна Леля.
— Ако просто ви кажа… — започна демонът.
— Да? — окуражи го Баба.
— Вие обаче няма да разправяте насам-натам, нали? — горещо ги помоли демонът.
— Нито думица — обеща Баба.
— Онемяла съм — допълни Маграт.
— Нищо ново няма в кралството, но земята се е пробудила.
— Какво искаш да кажеш? — попита Баба.
— Недоволна е. Иска да има крал, който да се грижи за нея.
— Как… — започна Маграт, но Баба й махна с ръка да млъкне.
— Нали нямаш предвид хората? — попита тя. Лъщящата глава се поклати в отговор. — Не, не мисля…
— Какво… — понечи да каже Леля, но Баба допря показалец до устните си.

Тя се извърна и отиде до прозореца на пералнята, покрит с прашни паяжини и станал гробище за множество избледнели пеперудени крилца и ланшни конски мухи. Лекият светлик иззад заскрежените стъкла показваше, че напук на здравия смисъл се задава нов ден.

— А можеш ли да ни кажеш защо? — произнесе тя, без да обръща глава. Значи бе почувствала Съзнанието на цялата държава…

Беше смаяна…

— Аз съм просто един скромен демон! Знам само какво се случва, а не защо и как.
— Разбирам.

Мога ли да си вървя?

— Ммм?
— Моля?

Баба трепна и се поизправи.

— О. Да. Беж оттук — разсеяно каза тя. — И благодаря.

Главата не помръдна. Чакаше като портиер на хотел, който току-що е пренесъл петнайсет куфара до десетия етаж, показал е на всекиго поотделно къде се намира банята, бухнал е всички възглавнички и живее с усещането, че е поправил всички завеси, които може да поправи.

— Нали няма да имате нищо против да ме отпратите както подобава, а? — обади се демонът, след като никой не обърна внимание на намека му.
— Какво? — сепна се Баба, която отново се беше замислила.
— Бих се чувствал по-добре, ако съм прогонен с уважение. На „беж оттук“ определено му липсва нещо съществено — обясни главата.
— О. Да, разбира се. Щом ще ти достави удоволствие. Маграт! — Да?

Баба й подхвърли излъскания прът.

Поднеси нашите почитания, моля те.

Маграт се надяваше, че е подхванала пръчката за това, което Баба е приемала за ръкохватка, и се усмихна.

— Разбира се. Да. Окей. Хм. Върви си, зли демоне, в най-дълбоката яма на…

Главата се усмихна блажено, когато думите се затъркаляха към нея. Това вече беше сериозно отношение.

Тя се разтопи обратно във водите на котела, тъй както восък се топи на пламък. Последният презрителен коментар, който почти се изгуби във водовъртежа, звучеше като „Бе-е-е-еж о-о-о-т-тука-а-а-а…“


 



Гласувай:
12



Следващ постинг
Предишен постинг

1. injir - Чувствата не са проста работа. . .
30.01.2010 23:51
Чувствата не са проста работа...
цитирай
2. martiniki - ...
31.01.2010 12:14
Късчета сурово вдъхновение се сипят из Вселената през цялото време като лапавица...


мдаа, прозрение
цитирай
3. spasunger - 'Пцолютно:
31.01.2010 12:29
Както е описано в повече подробноси ей тука:

http://spasunger.blog.bg/sport/2008/09/30/hit-the-wrong-target.239167
цитирай
4. анонимен - И аз исках да се отбия на гостито ти, ама теб все тъ няма у вазе и ..
01.02.2010 13:10
и за туй съ изръсих тука пък.. хъхъххъхъ

и съ зачетох АЗ, и чета, чета, за да съм попредставителен така :p и стигнах до тук "Приятелството си е приятелство, но когато стъпиш на терена, пред теб има само три неща: топката, противниковата мрежа и съдията.." не че не можаг, а може и да съм МОжЪЛ да стигна до края де.. ама кАт стигнах до тук и ни знам що мноУ съ сетих за теи от думиге готските, кефкат ме споделкам ти ги по блогерията ти с кеф на макс:
"Хляба е най вкусен топъл, виното - стогодишно, а приятелството - вечно.."
Готски ден готин :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 968299
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699