"Мозъкът му продължаваше да смила проблема. Тя очевидно беше вещица. Напоследък се беше разнесъл слухът че вещиците са вредни за здравето. Беше му изрично наредено да не ги пуска, но никой не му беше казал каквото и да било за продавачките на ябълки. Те не представляваха проблем. Вещиците бяха тия, дето представляваха проблем. Тя казва, че е продавачка на ябълки, а кой беше той, че да се съмнява в думите на една вещица?" ...

Ankh_Morpork - varosha   10 - 0  

Ankh - varosha   10 - 0 1 - 0  C Robertsson 15" 2 - 0  T Atanasov 18" 3 - 0  FC Buj 42" 4 - 0  V Цlзьm 44" 5 - 0  FC Buj 44" 6 - 0  V Цlзьm 44" 7 - 0  S Odabaş 61" 8 - 0  T Atanasov 70" 9 - 0  JL Fernбndez 78" 10 - 0  N Vitanov 85"

За трети път този сезон Анкх достига до двуцифрен резултат срещу конкурент в лигата. Вечният печалбар и спец на хазартните залагания, Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, вече започна да приема залози със сериозни суми срещу различни коефициенти. Въпросът е колко мача този сезон ще завършат с двуцифрен резултат за Анкх. Най-често спряганият брой е пет или шест, съответно и коефициентът там е най-нисък. Но не трябва да забравяме, че ССПГ Диблър никога не е пропускал възможност да доведе всяко свое поредно бизнес начинание до пълен и безвъзвратен крах. Така че, смело да залагаме на по-голям брой изразителни победи за Анкх!

Но да не злорадстваме излишно. Никога не е късно да се изложиш. А в случая на Анкх, те задължително ще намерят начин да се изложат, и то със стил! Въпросът е "кога" точно ще се случи, а не "дали".

...
Сякаш природата бе създала лорд Фелмет да злорадства. Много беше добър в този спорт.
— Е, удобничко ли ти е тука? — поинтересува се той.

Леля Ог обмисли въпроса.
— Имаш предвид, като изключим веригите ли?
— Глух съм за нечистите ти словоизлияния — обяви дукът. — Презрял съм лъжовните ти примамки. И трябва да те предупредя, че сега ще бъдеш изтезавана.

Това като че не предизвика очаквания ефект. Леля оглеждаше тъмницата с небрежното любопитство на минаващ турист.

— И след това ще бъдеш изгорена — допълни дукесата.
— Окей — отговори Леля.
— "Окей" ли!?
— Ами тука долу си е направо кучешки студ. Какво е онова голямото, гардеробестото нещо с остриетата там?

Дукът се разтрепери.
— А-ха! — възкликна той. — Започна да загряваш, а? Това, любезна ми госпожо, е Желязната девица. Последна мода. И нищо чудно да се озовеш…
— Мога ли да вляза да я погледна отвътре?
— Молитвите ти срещат оглушал… — гласът на дука заглъхна постепенно. Тикът му пак се появи.

Дукесата се наведе надолу, докато едрото й червендалесто лице не се доближи на една педя от носа на Леля.
— Безхаберието явно ти доставя удоволствие — просъска тя, — но скоро ще се смееш с обратната страна на лицето си!
— Ама то си има само една страна — посочи очевидното Леля.

Дукесата прокара гальовно пръст по ръба на тавата с инструменти.
— Ще видим ние тази работа.

Тя измъкна чифт клещи.
— Не си и помисляй, че някой от твоите хора ще ти се притече на помощ — добави дукът, който въпреки студа се потеше. — Ние и само ние държим ключа от тъмницата. Ха-ха. Ще станеш за назидание на всички ония, които дръзват да разпространяват зловредни слухове за мен. Не се опитвай да се изкарваш невинна! Аз чувам гласовете, непрекъснато ги чувам, лъжовни…

Дукесата свирепо го стисна за лакътя.
— Достатъчно — гракна тя. — Идвай, Лионел. Ще я оставим да помисли известно време върху съдбата си.
— …лицата… злонамерени лъжи… аз не бях там, а той въпреки това падна… овесената ми каша, винаги пресолена… — не спираше да мърмори дукът, като се олюляваше.

Вратата се затръшна зад двамината. Разнесе се звук от прещракване на ключалки и тътен на наместени резета.

Леля остана сама в мрака. Примигващата факла високо горе на стената само правеше околния мрак да изглежда още по-чужд. Странни метални форми, създадени с цел не по-възвишена от изпробване на устойчивостта на човешките тела, хвърляха неприятни сенки наоколо. Леля Ог се размърда в оковите си.

— Много добре — каза тя. — Виждам те. Кажи кой си?

Крал Верънс пристъпи напред.

— Видях те как правиш физиономии зад гърба им — додаде тя. — Едва се удържах да ги гледам невъзмутимо.
— Не им правех физиономии, жено, мръщех се.

Леля присви очи.
— А-ха, познавам те аз — възкликна тя. — Ти си умрял.
— Предпочитам термина „починал“ — отговори кралят.
— Бих ти се поклонила*, обаче всичките тия вериги ми пречат. Да си виждал тъдява един котарак?

[* Вещиците никога не правят реверанс.]

— Да. Спи горе в една от стаите.

Леля видимо си отдъхна.
— Значи всичко е наред — каза тя с облекчение. — Бях започнала да се притеснявам.

Тя огледа отново тъмницата.
— За какво служи онова голямото легло там?
— Това е разпъвачката — отговори кралят и обясни принципа й на действие. Леля кимна.
— Какъв чевръст дребничък мозък си има тоя човек — констатира тя.
— Опасявам се, мадам, че може би съм отговорен за нелеката ситуация, в която изпаднахте — каза Верънс, като седна върху или поне малко над удобна наковалня. — Искаше ми се да привлека вещица в замъка.
— Надявам се в такъв случай да си сръчен в отварянето на ключалки?
— Опасявам се, че те са над моите способности на този етап… но сигурно… — призракът на краля махна с ръка в небрежен жест, опасващ тъмницата, Леля и оковите — …за една вещица те биха били…
— Твърди като стомана — довърши Леля. — Ти умееш да минаваш през стени, обаче аз не мога.
— Не бях се замислял за това. Мислех си, че вещиците могат да правят магии.
— Млади човече, ще ти бъда задължена, ако си затвориш устата.
— Госпожо! Аз съм кралят!
— Но също така си и умрял, тъй че на твое място не бих предявявала големи претенции. Сега просто кротувай и чакай като добро момче.

Противно на всичките си инстинкти, кралят усети, че се подчинява. Не можеше да се противоречи на подобен глас. Той звучеше направо през годините, от дните му в детската стая. Ехото нашепваше, че ако не си изяде всичко, ще бъде пратен право в леглото...

Леля Ог се раздвижи в оковите си. Надяваше се някой скоро да се отбие насам.

— Хм — обади се неспокойно кралят. — Чувствам, че дължа обяснение…

...
— Благодаря ти — каза Баба Вихронрав и понеже Шон явно очакваше още нещо, добави: — Добро момче.
— Да, ’спожо, — отговори Шон. — ’Спожо?
— Какво има още?

Шон заусуква крайчеца на ризницата си от притеснение.
— Нали не е вярно туй, дето всички го приказват за нашта мама, а, ’спожо? — попита той. — Тя не ходи насам-натам да кълне селяните. Освен Дейвис месаря. И стария Кейкбред, понеже й ритна котака. Обаче това не бяха истински проклятия, нали така, ’спожо?
— Можеш да престанеш да ме наричаш ’спожо.
— Да, ’спожо.
— Значи такива работи разправят хората?
— Да, ’спожо.
— Е, майка ти наистина разстройва от време на време приятелите си.

Шон прехвърли тежестта си от единия на другия крак.
— Да, ’спожо, ама те разправят ужасни неща и за вас, ’спожо, извинете ме за израза, ’спожо.

Баба изсумтя.
— Какви "неща"?
— Не бих искал да ги повтарям, ’спожо.
— Какви неща?

Шон обмисли следващия си ход. Не че имаше особено голям избор.

— Много неща, които обаче не са истина, ’спожо — побърза да стъпи на сигурно той. — Всякакви работи. Като например, че старият Верънс бил лош крал, а вие сте му помогнала да се възкачи на трона и сте предизвикала оная лоша зима преди години, а кравата на стария Норбът спряла да дава мляко, щото вие сте я погледнала с лошо око. Всякакви лъжи, ’спожо — лоялно добави той.
— Ясно — рече Баба.

Тя хлопна вратата пред запъхтяното му лице, спря да помисли за момент, след което се върна в люлеещия се стол.

Малко по-късно повтори още веднъж:
— Ясно.

А след още малко добави:
— Тя е просто една изкуфяла дъртофелница, обаче не мога да позволя хората да започнат да говорят каквото им падне за вещиците. Веднъж загубиш ли уважението им, губиш всичко. И не си спомням да съм гледала кравата на стария Норбът. Кой въобще е старият Норбът?

Тя се изправи, откачи островърхата си шапка от кукичката зад вратата и внимателно я нахлупи на главата си пред огледалото, като я забучи с десетина остри, ужасяващи на вид игли. Те потъваха в кока й една по една, неизбежни като гнева Божи.

Потъна за момент в кошарата и измъкна оттам вещерската си пелерина, която служеше за одеяло на болните кози, когато не се ползваше по предназначение.

Изработена някога от черно кадифе, сега беше просто черна. Грижливо и бавно я закопча с помощта на потъмняла сребърна брошка.

Ни самурай, ни рицар, тръгнал на кръстоносен поход, са се обличали някога с тъй строга церемония.

Най-накрая Баба приглади дрехите си, огледа тъмното си отражение в огледалото, пусна тънка одобрителна усмивчица и излезе през задната врата.

Усещането за надвиснала заплаха само леко се поразсея, докато тичаше напред-назад из задния двор, за да подкара метлата.

...
Маграт също се оглеждаше в огледалото.

Изрови отнякъде сепващо зелена рокля, скроена едновременно да прилепва по тялото и да разкрива прелестите му, и би било точно тъй, ако имаше нещо, по което платът да прилепне или което да се разкрие. Затова натъпка два навити чорапа в пазвата си, опитвайки се да прикрие по-очевидните липси. Помъчи се също тъй да направи заклинание на косата си, която обаче беше естествено устойчива на магия и оригиналната й форма започваше да личи (глухарче към два следобед.)

Опита и с малко грим. Начинанието не бе безспорен успех. Липсваше й практика най-малкото. Започваше вече да се безпокои дали не бе попрекалила със сенките за очи.

Шията, пръстите и ръцете й бяха обсипани със сребро, достатъчно за изработване на сервиз за вечеря с дванайсет блюда, а върху всичко бе наметнала черна пелерина, обточена с червена коприна.

При подходящо осветление и внимателно подбрана гледна точка Маграт не беше непривлекателна. Дали всичките тези приготовления допринесоха с нещо за външния й вид, е спорно, но тънък пласт увереност обгърна пърхащото й сърце.

Тя се поизпъчи и се завъртя да се огледа от едната и от другата страна. Гроздовете амулети, магични бижута и окултни гривни по различни части от тялото й дрънкаха едновременно. Врагът би трябвало да бъде не само сляп, а отгоре на това и глух, за да не разбере, че се приближава вещица.

Маграт се надвеси над работната си маса, за да огледа своите Пособия в Занаята, както гордо ги назоваваше в отсъствие на Баба. Притежаваше нож с бяла дръжка, който се използваше за изготвянето на магически смески. Имаше и нож с черна дръжка, използваше го в самите магични заклинания. Маграт бе гравирала толкова много руни по дръжката му, че тя всеки момент можеше да се разпадне на две. Те без съмнение бяха много могъщи, но…

Маграт със съжаление поклати глава, приближи се до кухненския шкаф и измъкна оттам ножа за хляб. Нещо й подсказваше, че в такова време добрият остър кухненски нож е най-добрият приятел, който едно момиче би могло да открие.

...
— Виждам, виждам с малкото си оченце — каза Леля Ог — нещо, на което името му започва с „П“.

Призракът на краля отегчено обходи с поглед килията.

— Пирони — предположи той.
— Не.
— Пила?
— Туй е хубаво име. Какво е?
— Нещо като отвертка, но за изтръгване на самопризнания. Ето, виж я — показа кралят.
— Не, не е това.
— Задушаваща помпа? — попита той отчаяно.
— Това е със „З“, да не говорим, че понятие си нямам какво представлява.

Кралят услужливо посочи подноса с инструментите и обясни устройството й.

— Определено не — категорично заяви Леля.
— Пушещите ботуши на Плача? — пробва кралят.
— Нещо ми изглеждаш доста добър в тези именца, а? — остро го прекъсна Леля. — Сигурен ли си, че не си ги ползвал приживе?
— Абсолютно, Лельо! — отговори призракът.
— Момченцата, дето лъжат, отиват на много лошо място — предупреди го Леля.
— Лейди Фелмет инсталира собственоръчно повечето от тях, кълна се! — отчаяно извика кралят. Той усещаше позициите си нестабилни дори и без неприятни места, за които да се тревожи.

Леля подсмръкна.
— Добре тогава — омекна леко тя. — Беше „пинсети“.
— Ама пинсетите са просто другото име на п… — започна кралят, но спря навреме.

Приживе той не се боеше ни от човек, ни от звяр, нито от двете заедно, но гласът на Леля събуждаше у него спомени за класната и за детската стая, за строгите заповеди, давани от строги дами, облечени в дълги рокли, и за храната — повече сивкава и кафеникава, която изглеждаше абсолютно несмилаема навремето, но в момента му се струваше недостижима амброзия.

— Пет точки за мене, значи — щастливо обяви Леля.
— Скоро ще се върнат. Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?
— Дори и да не съм, с какво именно би могъл да помогнеш?

Разнесе се звук на отместващо се резе.

...
Пред замъка вече се бе насъбрал народ, когато метлата на Баба колебливо се сниши и кацна на земята. Всички притихнаха. Щом закрачи между хората, тълпата се разтвори да я пропусне. Носеше кошница ябълки под мишница.

— В тъмницата има вещица — прошепна някой в ухото на Баба. — Подлагали я на ужасни изтезания, казват.
— Глупости — отвърна Баба. — Не може да бъде. Предполагам, че Леля Ог просто е дошла да посъветва краля за нещо.
— Казват, че Джейсън Ог отишъл да сбере братята си — благоговейно произнесе продавач на сергия.
— Съветвам всички ви да се приберете по домовете си — обърна се Баба Вихронрав към тях. — Вероятно е станало някакво недоразумение. Всеки знае, че вещиците не могат да бъдат държани затворени против волята им.
— Тоя път нещата отидоха прекалено далеч — викна някакъв селянин. — Всичките тия палежи и данъци, а сега и това! Вие, вещиците, сте виновни. Трябва да спрете! Знам си аз правата!
— И какви са ти правата? — поинтересува се Баба.
— Багажене, ежедневно кравене, кръчмарски приказки, к’вот остане от вечерята, кромидене, явство и спунт — бързо отговори селянинът. — И жълъдене всяка втора година, и правото да запазваме две трети от козата. Докато той не я подпали. А беше дяволски добра коза, казвам ти.
— Човек може далеч да стигне, като си познава правата тъй добре като теб — каза Баба. — Но точно сега най-добре ще е да си вървиш у дома.

Тя се извърна и огледа портите. Двама изключително раздразнителни на вид стражи стояха на смяна. Баба се приближи и фиксира с поглед единия.

— Аз съм само една беззащитна продавачка на ябълки — заяви тя с тон, далеч по-подходящ за откриване на въоръжените действия в средномащабна война. — Моля те, пусни ме да мина, миличък.

Последната дума прерязваше като с нож.

— Никой не може да влиза в замъка — отговори стражът. — По заповед на Дука.

Баба вдигна рамене. Трикът с продавачката на ябълки, доколкото й бе известно, беше сработил не повече от веднъж в цялата история на вещерството, но пък си беше традиционен.

— Познавам те аз, Чампет Полди — започна тя. — Спомням си как обличах дядо ти с погребалните му дрехи и как акуширах на майка ти, когато ти се появи на тоя свят. — Баба хвърли бърз поглед към тълпата, която отново се беше скупчила, този път малко по-надалеч, и се обърна отново към стража. Лицето му вече беше застинало в маска на ужас. Тя се наведе по-близо и добави: — От мене си получил първия си хубав тупаник в тоя живот и в името на всички богове, ако ме спреш сега, от мене ще ти бъде и последният.

Разнесе се мек металически звън, когато алебардата изпадна от безчувствените пръсти на човека. Баба се пресегна и потупа окуражително разтреперания мъж по рамото.

— Недей да се тревожиш — добави. — Ето, вземи си ябълка.

Баба пристъпи напред, но пътят й беше преграден от втора алебарда. Тя погледна с интерес нагоре по дължината на дръжката.

Вторият страж не беше планинец от Овнерог, а отрасъл в града наемник, повикан да стегне редиците, поразпасали се през последните години. Лицето му представляваше плетеница от стари рани. Няколко от белезите се пренаредиха в нещо, което вероятно беше презрителна усмивка.

— Значи туй била вещерската магия, а? — ехидно попита той. — Жалка история. Може би успяваш да сплашиш тия селски идиоти, жено, обаче мен не можеш ме стресна.
— Представям си колко много е нужно, за да се стресне такъв голям силен момък като теб.

Баба протегна ръка към шапката си.

— И няма к’во да се опитваш да ми правиш вятър. — Стражът гледаше право пред себе си и леко се поклащаше на пръсти и пети. — Правилно казват хората — дърти вещици като тебе не трябва да въртят селяните на пръста си.
— Както кажеш — отговори Баба и отмести оръжието от пътя си.
— Слушай, казах ти… — започна стражът и сграбчи Баба за рамото.

Нейната ръка обаче, се стрелна толкова бързо, че отстрани изглеждаше, сякаш изобщо не се помести. Стражът се хвана за дланта и зави от болка.

Баба намести обратно иглата в шапката си и влезе в замъка.

...
— Ще започнем — заяви с гаден глас дукесата — с Демонстрация на инструментите.
— А-а, вече съм ги виждала — отговори Леля. — Най-малкото ония, дето започват с П, С, И, Т и В.
— А след това ще видим колко още ще продължиш да говориш с небрежния си тон. Напали мангала, Фелмет — ревна дукесата.
— Напали мангала, Шуте — каза дукът.

Шутът бавно се изправи. Не очакваше да се случи това. Изтезаването на хора не беше част от собствения му дневен ред. Хладнокръвното нараняване на възрастни дами не бе лъжица за неговата уста. Всъщност нараняването на вещици с каквато и да е температура на кръвта абсолютно отказваше да се превърне в ястие като за него. Той им беше обяснил за словата. Сегашното явно попадаше в главата за тоягите и камъните.

— Това не ми харесва — измърмори сам на себе си.
— Чудесно — обади се Леля Ог, която имаше превъзходен слух. — Ще запомня, че не ти е харесало.
— Това пък какво е? — остро попита дукът.
— Нищо — отговори Леля. — Много ли ще се забавим? Не съм закусвала.

Шутът запали клечка кибрит. Въздухът до него леко се размърда и тя угасна. Той изруга и опита втора клечка. Този път треперещите му пръсти успяха да я поднесат чак до мангала, преди и тя да примигне и да угасне.

— Побързай, човече! — викна дукесата, докато вадеше инструменти от подноса.
— Изглежда не иска да се запали… — промърмори Шутът, докато трета клечка се превърна в червеникава рязка пламък и угасна.

Дукът сграбчи кутията от разтрепераните му пръсти и го плесна през лицето с длан, обкичена с пръстени.

— Не можеш ли да изпълниш макар и една заповед, която съм ти дал? — кресна той. — Нарочно се преструваш на безпомощен! Слабак! Дай ми кибрита!

Шутът отстъпи. Някой, когото не можеше да види, му шепнеше в ухото неща, които не можеше да схване напълно.

— Излез навън — изсъска му дукът — и гледай да не ни безпокоят!

Шутът се препъна о прага, обърна се, хвърли последен умолителен поглед на Леля и офейка. Отвън подскочи няколко пъти от крак на крак просто по силата на навика.

— Огънят не е абсолютно необходим — каза дукесата. — Просто помага. А сега, жено, ще си признаеш ли?
— Какво? — попита Леля.
— Всеизвестно е. Измяна. Зловредно вещерство. Сбиране на враговете на престола. Кражба на короната…

Металически звук ги накара да погледнат надолу. Един омазан с кръв кинжал беше паднал от лавицата, сякаш някой се бе опитал да го вземе, но не му бяха достигнали силите. Леля чу как призракът на краля кълне под нос или под каквото там минаваше за носа му.

— …и разпространяване на лъжовни слухове — завърши дукесата.
— …сол в закуската ми… — нервно продължи дукът, като съзерцаваше бинтованата си ръка. Продължаваше да живее с усещането, че в тъмницата има четвърти човек.
— Ако си признаеш — прекъсна го дукесата, — просто ще бъдеш изгорена на клада. И, моля, без хумористични забележки.
— Какви лъжовни слухове?

Дукът затвори очи, но образите останаха.

— Свързани с внезапната смърт на покойния крал Верънс — прошепна дрезгаво. Въздухът край него се завихри.

Леля постоя малко с наклонена на една страна глава, сякаш вслушана в глас, който само тя би могла да чуе. Ако не беше убеждението на дука, че чува нещо, не точно глас, а по-скоро нещо като далечен повей на вятъра.

— О, аз не знам за нищо лъжовно в тях — отговори Леля. — Знам само, че ти си го намушкал, а ти си му подала кинжала. Станало е на върха на главното стълбище. — Тя направи пауза с наклонена на една страна глава, кимна и добави: — Точно до рицарските одежди с пиката и ти си казала: „Щом трябва да се извърши, по-добре е да го извършим бързо“, или нещо такова, след което си измъкнала собствения кинжал от ножницата на краля, същия тоя, дето сега лежи на пода, и…
— Лъжеш! Нямаше никакви свидетели. Ние направихме… То пък и нямаше нищо, което да се види! Чух нещо в тъмнината, обаче там нямаше никого! Не е възможно някой да е видял всичко! — изпищя дукът. Жена му се намръщи.
— Би ли млъкнал, Лионел. Мисля, че между тия четири стени можем да минем и без подобни условности.
— Кой й е казал? Ти ли си й казала?
— Успокой се. Никой не й е казал. Тя е вещица, за бога, те сами научават тия неща. Второ зрение или нещо подобно.
— Шесто чувство — поправи я Леля.
— Което ти няма да обладаваш още дълго, добра ми жено, освен ако не ни кажеш кой друг знае и не ни помогнеш в още някои… дела — зловещо завърши дукесата. — И ще го сториш, вярвай ми. Опитна съм в този занаят.

Леля огледа тъмницата. Започваше да става претъпкано. Крал Верънс гореше в такава яростна виталност, че беше станал почти видим, и свирепо се опитваше да сграбчи ножа от пода. Освен него се бяха появили други — потрепващи колебливи сенки, пречупени силуети, не толкова призраци, колкото спомени, втъкани в самата природа на стените посредством чиста болка и ужас.

— Собственият ми кинжал! Копелета! Да ме убият със собствения ми кинжал — викаше беззвучно призракът на крал Верънс, вдигнал към небесата прозрачни ръце в гореща молба Отвъдното да стане свидетел на това абсолютно унижение. — Дай ми сила…
— Да — съгласи се Леля. — Струва си да опиташ.
— А сега можем да започваме — каза дукесата.

...
— Какво? — сепна се стражът.
— КАЗАХ — повтори Маграт, — че съм дошла да продам тия прекрасни ябълчици. Не ме ли слушаш?
— Да не би днес да има разпродажба?

Стражът беше изключително притеснен, откак отнесоха колегата му в лечебницата. Не беше кандисал на тая служба, за да се сблъсква с подобни работи.

Изведнъж му просветна.

— Ти нали не си вещица? — попита той, като неловко човъркаше земята с края на алебардата си.
— Разбира се, че не съм. Да не би да ти приличам на вещица?

Стражът огледа окултните й гривни, обточената с коприна пелерина, разтрепераните ръце и лицето й. Лицето го плашеше най-много. Маграт бе употребила доста пудра, за да го направи бледо и интересно. Комбинирано с щедро използваната спирала, то създаваше у стража усещането, че гледа две мухи, паднали насред захарница. Усети се, че се опитва да направи с ръце заклинание за отблъскване на злите сенки за очи.

— Да... — неуверено отговори той.

Мозъкът му продължаваше да смила проблема. Тя очевидно беше вещица. Напоследък се беше разнесъл слухът, че вещиците са вредни за здравето. Беше му изрично наредено да не ги пуска, но никой не му беше казал каквото и да било за продавачките на ябълки. Те не представляваха проблем. Вещиците бяха тия, дето представляваха проблем. Тя казва, че е продавачка на ябълки, а кой беше той, че да се съмнява в думите на една вещица?

Почувствал прилив на щастие след това упражнение в практическа логика, той отстъпи и сърдечно махна с ръка.
— Преминавай, продавачко на ябълки!
— Благодаря ти — сладко отговори Маграт. — Искаш ли ябълка?
— Не, благодаря. Още не съм изял предишната, дето другата вещица ми я даде. — Той врътна очи. — Не вещица. Не вещица, а продавачка на ябълки. Продавачка на ябълки. Точно тъй.
— И това преди колко време се случи?
— Само преди няколко минути…

1.		Ankh_Morpork		6	6	0	0	50	0	50	18
2.		Bira i Shkembe		6	5	0	1	28	6	22	15
3.		Stomps FC		6	4	0	2	17	17	0	12

Gabrovo - 200 - Ankh_Morpork
 
 

Харесва ми тук! :)

на чийто път не се застава...

пп. А относно ПШЛ, верно никога не е късно да станеш за резил :)
Стискам ти палци

ПШЛ е отделно.

Събота: редовен официален мач от шампионата на страната. (линкове 9, 10 и 12 отдясно).

Вторник: неофициален спаринг или мач от приятелската Псевдо Шампионска Лига (линкове 11 и 13).

:-)

"..ей, продай ми ябълка,
но с дупчица..
искам да ми е сладко
когато капят листата.."

Spasunger-чо, кажи на bapha да не ми застава на пътя хъхъхъхъ

(бъзикам съ бре, уффф, то пък човек да не съ изкилиферчи пък малко, вИднага шИ го засИчете хихи)

РР: абе бате, lagrima май е готина мацка, аз отивам да я скивам по ябълките си (очните де) хъхъ :p
готина вечерррр-ррр-рачУ режИ риба егаси на кефа ми да кацнете хъхъ

Спасе, де сЪ й скрила булка, втулка, на висулка
Кажи ми, Спасе ле, сече ли се кеф или се каца на път или май беши на обратната ?!
Уф обърках сЪ нещинко тукинка на, отивам да ти оръся ябълките от дървото, пък после с канела

пп. Домакин, ако нещо ти вървим по тъча на кълъча, режи и не питай, ама ха...

http://m0.fank.ru/d/p/30/27/302741/Stoned_Scream.jpg

Какво да ви правя...

аз въ изоставАм, ама все някогаш шъ съ върна, но.. (но-ТО да се чете като голямо НО.. хъхъ).. та, НО.. всички вие знаете, че съм пияч и орач на лозя и за това искам да въ издрънча с едно пожелание да съ понапийте ама да нИ съ бийте (дан стане бой по канчето докат умИекни хъхъ)

шегувкам се.. готин уикенд и наздраве като му дойде времето :)

рр: хубаво ми е с вас брЯ хъхъ

aide da kara6 po sa6testvo, a??

обещавам ...
няма повече да правя такива неща..
а и без тва вече не съм на кеф, убихте всичко детско в мен..
ама на пук на съществото все още имам сили да си изцедя една усмивка
:)

То не умира.