Постинг
07.02.2010 16:08 -
Обелка от ябълка
 |
 |
"Туй навсякъде се е намирало, където си е, още от времето, когато е било поставено там. На туй му викат география. ... Говорим за земята. А тя не е същото като кралството. Държавата се създава от разнообразни неща. Идеи. Лоялност. Спомени. Те някак си съжителстват. И всички сътворяват някакъв начин на живот. Не живот като да имаш тяло, което да обитаваш, а по-скоро като живееща идея. Направена от всички живи създания и от всичко, за което те мислят. И всичко, за което хората преди тях са мислили." ... |
Ankh_Morpork - Tamboerskloof 0 - 0
| Ankh - TK 0 - 0 |
За двайсети път Анкх се изправи срещу вечния си (и по-силен) съюзник Тамбурсклоуф. Юбилейната среща протече по необичайно мирен начин и, въпреки няколкото голови шанса и за двата отбора, този път попадения липсваха!
Това бе едва второто реми в историята на сблъсъците между двата клуба. Обикновено в тях падат много голове, но този път двете защити си свършиха добре работата. И загатнаха, че на тях много ще се разчита в турнира на ПШЛ, който започва следващата седмица.
...
Отново беше пълнолуние. Съвсем необичайно за тях, и трите вещици бяха подранили за срещата си при побития камък. Той толкова се смути, че се ската зад някакви храсталаци прещип.
— Грибо не се е връщал в къщи вече два дена — съобщи Леля Ог веднага. — Това не е в неговия стил. Никъде не мога да го открия.
— Котките могат сами да се грижат за себе си — отговори Баба Вихронрав. — Държавите не могат. Аз обаче имам да докладвам новини от разузнаването. Наклади огъня, Маграт.
— Ммм?
— Казах, наклади огъня, Маграт.
— Ммм? О, да.
Двете възрастни жени я наблюдаваха, докато тя се носеше безцелно из ливадата и се спъваше неволно из сухите храсти. Маграт явно беше потънала в дълбок размисъл.
— Май не е на себе си — отбеляза Леля Ог.
— Да. Може да е за добро — късо се съгласи Баба и седна на един камък. — Трябваше да го е разпалила още преди да сме дошли. Това си е нейно задължение.
— Тя е добра душа — защити я Леля Ог, докато замислено изучаваше отдалечаващия се гръб на Маграт.
— И аз бях добра душа на младини, но това хич не спираше острия език на Баба Филтър. Най-младата вещица трябва да отслужи времето си, знаеш как е. На нас да не ни е било леко, а? А пък виж я нея — дори не носи островърха шапка. Как се предполага хората да разберат, че е вещица?
— Явно имаш нещо наум, Есме — забеляза Леля.
Баба навъсено кимна.
— Вчера имах посетител — отговори тя.
— И аз.
Въпреки грижите си Баба леко се раздразни от чутото.
— И кой беше?
— Кметът на Ланкър и група граждани. Не са доволни от краля. Искат крал, на когото могат да имат доверие.
— Аз не бих имала доверие на никой крал, на когото гражданите му имат доверие — обяви Баба.
— Да, ама това сегашното за никого не е добро — дето обикаля, събира данъци и убива местните. Новият сержант, дето си го е назначил, е много чевръст, щом стане нужда да се изгори някоя колиба до основи. Старият Верънс също понякога палеше, вярно… ама…
— Знам, знам. Той имаше по-личен подход — отговори Баба. — Човек усещаше, че кралят наистина го мисли. Хората са доволни, когато ги оценяват по достойнство.
— А тоя Фелмет просто мрази кралството — продължи Леля. — Всички го разправят. Казват, че когато му говорят, той само ги гледа втренчено, кикоти се от време на време, трие си ръцете и получава тикове.
Баба се почеса по брадичката.
— Старият крал обикновено просто ги овикваше и ги изритваше от замъка, ако си спомняш. Обичаше да казва, че няма време да се разправя с магазинери и тям подобни — добави одобрително тя.
— Но пък беше много милостив към тях — додаде Леля Ог. — Освен това той…
— Кралството е разтревожено — прекъсна я Баба.
— Да, вече го казах.
— Нямам предвид хората, имам предвид "кралството".
Баба обясни. Леля я прекъсна на няколко пъти с кратки въпроси. Не й хрумна да се усъмни в ни една дума от чутото. Баба Вихронрав никога не си въобразяваше.
Накрая каза:
— Тъй.
— Взе ми думата от устата.
— Представи си само.
— Именно.
— И какво направиха после животните?
— Разотидоха се. "То" ги беше докарало при мене, "то" и ги пусна да си вървят.
— И никой никого не изяде?
— Не и доколкото успях да видя.
— Странна работа.
— Права си.
Леля Ог се загледа в залязващото слънце.
— Не съм чувала кралствата често да вършат такива работи — отбеляза тя. — Ти го видя на театъра — кралете и тям подобните се избиват един друг през цялото време. Кралствата просто се мъчат да извлекат максималната полза от това. Как стана тъй, че нашто взе, та внезапно се обади?
— То си е било тука от много време — обясни Баба.
— Тъй е с всички други навсякъде — каза Леля и добави с убедеността на дългогодишен познавач:
— Туй навсякъде се е намирало, където си е, още от времето, когато е било поставено там. На туй му викат география.
— Говориш за земята — възрази Баба. — А тя не е същото като кралството. Държавата се създава от разнообразни неща. Идеи. Лоялност. Спомени. Те някак си съжителстват. И всички сътворяват някакъв начин на живот. Не живот като да имаш тяло, което да обитаваш, а по-скоро като живееща идея. Направена от всички живи създания и от всичко, за което те мислят. И всичко, за което хората преди тях са мислили.
Маграт се появи и започна да стъкмява огъня, сякаш бе изпаднала в някакъв транс.
— Виждам, че доста си мислила върху това. — Леля бавно и внимателно произнасяше всяка дума. — И това твое кралство би искало по-добър крал, така ли?
— Не! Тоест — да. Виж… — Баба се приведе напред, — то няма същите пристрастия и неприязън като хората, разбираш ли?
Леля Ог се отдръпна леко.
— Няма да има, естествено, че може ли? — предположи неуверено тя.
— То не се интересува дали хората са добри или лоши. Дори не съм сигурна дали би могло да направи разликата повече, отколкото ти би могла да кажеш дали една мравка е добра или не е. Но то иска кралят да се грижи за него.
— Да, ама… — започна объркано Леля. Блясъкът в очите на Баба започваше да я тревожи. — Много хора са се избивали едни други, за да станат крале на Ланкър. Извършвани са били всякакви убийства.
— Това няма значение! Няма значение! — размаха ръце Баба. Тя започна да изброява на пръсти: — Едно е, когато човекът обикаля насам-натам и убива, за да стане крал — това е част от предопределението му. То не се брои за убийство. Друго е, когато убива, за да защити кралството си. То е нещо важно. Този новият обаче иска само властта. Той мрази кралството.
— Малко прилича на куче, нали? — включи се Маграт.
Баба я изгледа с уста, отворена да изрече някакво подходящо възражение, след което внезапно чертите й омекнаха.
— Да, много подобно — съгласи се тя. — Кучето не го е грижа дали господарят му е лош човек или добър, стига да си го обича.
— Ами хубаво — обобщи Леля. — Значи никой и нищо не харесва Фелмет. Какво ще правим тогава?
— Нищо. Знаеш, че не бива да се намесваме.
— Ама ти нали спаси бебето... — отбеляза Леля.
— Това не е вмешателство!
— Нека да бъде по твоему — съгласи се Леля. — Но един ден то може да се завърне. Съдбата да го призове. Ти нали каза да скрием короната. Всичко това ще се завърне — помни ми думата! Няма ли да побързаш с тоя чай, Маграт?
— Ти какво направи с гражданите? — попита Баба.
— Казах им, че трябва сами да се оправят. Защото веднъж започнем ли с магия, никога няма да можем да я спрем. Знаеш как е.
— Правилно — отговори Баба, но с повей на копнеж в гласа си.
— Едно ще ти кажа обаче — продължи Леля. — На тях хич не им хареса. Мърмореха на тръгване.
Маграт се изтърва:
— Знаете ли Шута, дето живее в замъка?
— Дребният човечец със сълзящите очички ли? — попита Леля, доволна, че разговорът се насочи към по-нормални въпроси.
— Не е чак толкова дребен — отговори Маграт. — Как се казва той, някой знае ли?
— Викат му просто Шута — каза Баба. — Не е работа за свестен мъж, да си кажа правичката — да обикаляш насам-натам и да дрънчиш с камбанки.
— Майка му се казваше Белдами, от отвъдната страна на пътя към Черното стъкло — обясни Леля Ог, която имаше славата на легендарен познавач на генеалогията на Ланкър. — На младини беше красавица. Много сърца разби навремето си. Но стана някакъв скандал с нея, чу се преди години. Баба обаче е права — в края на краищата Шутът си е просто шут.
— А ти, Маграт, защо питаш? — попита Баба Вихронрав.
— О… едно от момичетата на село ме попита — отговори Маграт и се изчерви до ушите.
Леля прочисти гърло и се ухили на Баба, която само подсмръкна.
— Туй си е постоянна работа — почна тя. — Признавам му го.
— Уф — възрази Баба. — Какъв съпруг ще излезе от такова нещо — да обикаля и да ти звънка по цял ден.
— Обаче пък винаги ще знаеш… ще знае… къде се намира мъжът й — на Леля играта започна да й харесва. — Само трябва да се ослуша.
— Нямай вяра на човек с рогове на главата — отговори Баба с равен глас.
Маграт се взе в ръце и се изправи на крака, като изглеждаше, че някои части от тялото й се завръщат много отдалеч.
— Вие сте две глупави бабички — кротко заяви тя. — А аз си отивам у дома.
Тя закрачи надолу по пътеката към селото си, без да каже дума повече.
По-възрастните вещици размениха безмълвни погледи.
— Добре! — каза Леля.
— Това е от всичките книги, дето младите ги четат в днешно време — отговори Баба. — Мозъкът прегрява. Ти не си й внушавала разни идейки, нали?
— Какво имаш предвид?
— Знаеш много добре какво имам предвид.
Леля се изправи:
— Определено не виждам защо момичето да стои само цял живот единствено понеже ти смяташ, че така било редно — заяви тя. — Но тъй или иначе, ако на хората не им се раждат деца, ние с тебе за какво ще сме?
— Никоя от дъщерите ти не стана вещица — отвърна Баба, като също стана на крака.
— Но биха могли да станат — отбранително каза Леля.
— Да, ако ги беше оставила да работят върху себе си, вместо да ги подкокоросваш да се мятат на врата на първия срещнат мъж.
— Те са ми хубавки. Не бива да заставаш на пътя на човешката природа. Щеше да го знаеш, ако въобще някога беше…
— Ако въобще някога бях правила какво? — внимателно попита Баба Вихронрав.
Те се втренчиха една в друга стъписани и смълчани. И двете можеха да усетят напрежението, което пропълзяваше нагоре в телата им. То извираше от самата земя — изгарящото, болезнено усещане, че са започнали нещо и трябва да го довършат, каквото и да се случи.
— Познавам те още от малка — намусено каза Леля. — Беше една такава надута.
— Поне прекарвах повечето време изправена — отговори Баба. — Отвратително беше това твоето. Всички си го мислеха.
— Ти пък откъде знаеш? — сопна се Леля.
— Цялото село говореше за тебе — отговори Баба.
— И за тебе говореха! Наричаха те Ледената девица. Не знаеше, а? — присмя се Леля.
— Не бих оцапала устата си да произнеса думите, с които наричаха тебе — викна насреща й Баба.
— О, тъй ли? — писна Леля. — Е, хубаво тогава, нека ти обясня, добра ми жено…
— Не смей да ми държиш такъв тон! Ничия добра жена не съм…
— Именно!
Отново настъпи продължителна тишина, докато двете се гледаха една друга, опрели нос до нос. Но тази нова тишина беше цяло квантово състояние враждебност по-високо от предишната — човек можеше да си опече пуйка на нея. Вече нямаше крясъци. Нещата бяха отишли прекалено далеч, за да се решат с викане. Сега гласовете бяха тихи и изпълнени със заплаха.
— Трябваше да помисля с главата си, преди да послушам Маграт — изръмжа Баба. — Тази работа със сборището е идиотска. Привлича напълно погрешен тип хора.
— Радвам се, че успяхме да си поприказваме — изсъска Леля Ог. — Това прочиства въздуха.
Тя погледна надолу.
— И освен това сте на моя територия, мадам.
— Мадам!
Бурята изтътна в далечината. Обичайната за Ланкър буря след кратък гастрол към подножието на планините се беше завърнала за едно вечерно представление. Последните лъчи на залеза пронизваха мъртвешки бледите облаци, едри капки дъжд задумкаха по островърхите шапки на вещиците.
— Наистина не виждам защо трябва да си губя времето с тебе — изрече Баба, като потреперваше. — Имам къде къде по-важни неща за вършене.
— И аз също — отвърна Леля.
— Лека вечер ти желая.
— И аз на тебе.
Те обърнаха гръб една на друга и закрачиха в проливния дъжд.
...
Среднощният дъжд барабанеше по закритите с перденца прозорци на Маграт, докато тя съвестно прелистваше книгите на Старата Уимпър в търсене на това, което по липса на по-добра дума бихме нарекли природна магия.
Възрастната жена бе навремето си забележителен събирач на подобни работи и което беше по-странно, ги беше записала. Вещиците обикновено не намират особено приложение за грамотността си. Но тук том след том бяха педантично описани резултатите от търпеливи експерименти в областта на приложната магия. Старата Уимпър в действителност беше вещица-изследователка*.
[* Някой трябва да ги върши и тези работи. Много хубаво е да се включи в рецептата око от блатен гущер, обаче дали се има предвид Обикновен, Петнист или Голям раиран? Освен това кое око — лявото или дясното? Няма ли зрънце тапиока да свърши същата работа? Ако заместим яйчения белтък с нещо друго, дали заклинанието: а) ще работи, б) ще се провали или в) ще разтопи дъното на котлето? Любопитството на Старата Уимпър към подобни детайли беше огромно и ненаситно. #
# Почти ненаситно. Вероятно, се беше наситило по време на последния й полет, през който тя беше тествала дали метлата може да се задържи във въздуха, ако измъкваме от нея вейка по вейка. Ако може да се вярва на малкия гарван, който тя бе обучавала за черна кутия на летателното си средство, отговорът почти сигурно беше „не“.]
Маграт четеше любовните заклинания. Всеки път, щом затвореше очи, тя съзираше фигура в червено и жълто в тъмнината отвътре. Трябваше нещо да се направи по този въпрос. Тя хлопна книгата и погледна записките си. Първо, трябва да научи името му. Старият трик с обелената ябълка щеше да свърши работа. Човек просто обелва ябълката, взима най-дългата лентичка обелка и я хвърля зад гърба си — тя ще падне на пода, изписала името на възлюбения. Милиони момичета бяха пробвали тоя номер и неизменно се бяха разочаровали, освен ако възлюбеният не се казваше Ссссс. А това беше тъй, защото те не бяха използвали неузряла ябълка от сорта Чуден залез, откъсната три минути преди пладне през първия мразовит есенен ден, и не я бяха обелили с лявата ръка, използвайки сребърен нож с острие, по-тънко от един пръст. Старата Уимпър доста бе експериментирала и беше абсолютно категорична по този въпрос. Маграт винаги пазеше подръка няколко ябълки, ако изникне някой спешен случай, а този явно беше такъв.
Тя пое дълбоко дъх и хвърли обелката през рамо.
Обърна се бавно.
Аз съм вещица, напомни си тя. Това е просто едно обикновено заклинание. Няма от какво да се плаша. Я се стегни, момиче. Жено.
Тя погледна надолу и захапа опакото на дланта си от нерви и притеснение.
— Кой би се сетил? — възкликна гласно тя.
Беше проработило.
Тя се върна към записките си, а сърцето й трепетно биеше. Какво се правеше по-нататък? Ах, да — да събере папратово семе в копринена кърпичка преди разсъмване. Дребният краснопис на Старата Уимпър продължаваше в две страници подробни ботанически инструкции. Ако бъдеха последователно спазвани, щяха да доведат до получаването на доза любовна отвара, която трябваше да се съхранява в плътно запушено бурканче на дъното на ведро ледена вода.
Маграт отвори задната портичка. Бурята бе отминала, но първите сивкави лъчи на новия ден бяха подгизнали от равномерното ръмене. Въпреки това времето можеше да се квалифицира като „зазоряване“, а Маграт беше решена на всичко.
Къпинаци дърпаха роклята й, косата й прилепна по главата от ситния дъждец, докато тя си проправяше път в капещата гора.
Дърветата се разлюляха, въпреки че нямаше вятър.
...
Леля Ог също бе подранила. Тъй или иначе, не успя да заспи, а освен това се тревожеше за котарака си Грибо. Той беше една от малкото й слабости. Докато рационално знаеше, че той е един дебел, хитър, неприятно миришещ сериен изнасилвач, въпреки всичко тя емоционално го възприемаше като малкото пухкаво котенце, каквото беше преди близо десетилетие, фактът, че веднъж той бе преследвал вълчица чак до клоните на дървото, в което тя се бе опитала да се скрие, а в друг случай бе изненадал неприятно една женска мечка, която невинно копаела земята да търси сладки корени, не спираше Леля да се притеснява, че нещо лошо би могло да го сполети. Всички освен нея в кралството бяха убедени, че единственото нещо, което би могло да забави Грибо по някакъв начин, е пряко попадение на метеорит.
В момента тя използваше малко магия за начинаещи, за да проследи дирите му, въпреки че всеки човек с що-годе добро обоняние би се справил не по-зле със задачата. Магията я бе отвела през мокрите градски улици до отворената порта на замъка.
Тя кимна на стражите и влезе вътре. На нито един от тях не му хрумна да я спре, защото вещиците, също както пчеларите и горилите, влизат където си искат. Във всеки случай възрастна дама, която удря с лъжица по купичка и вика „писи-пи-си-писи“, надали ще е острието на нечия нападаща армия.
Животът на стражите — пазачи на портата в замъка Ланкър, бе изключително отегчителен. Единият от тях се облягаше на копието си, докато Леля минаваше покрай него, и си беше пожелал животът му да стане малко по-вълнуващ. Скоро щеше да се поучи от грешката си. Другият страж се поизправи и отдаде чест.
— Добрутро, мамо!
— Добрутро, Шон — отговори Леля и пресече вътрешния двор.
Както всички останали вещици, и Леля Ог изпитваше неприязън към предните входове. Тя заобиколи отзад и влезе в кухнята през килера. Две прислужници й направиха реверанс. Така постъпи и домакинката, в която Леля бегло разпозна една от снахите си, въпреки че не можа да си спомни името й.
И се получи тъй, че когато лорд Фелмет излезе от спалнята си, той съзря срещу себе си по коридора да се задава вещица. Никакво съмнение не можеше да има. От върха на островърхата й шапка та чак до подметките на обувките това беше истинска вещица. Идваше за него.
...
Маграт безпомощно се хързулна надолу. Беше подгизнала до кости и покрита с кал. Когато човек чете всичките тия заклинания, разсъждаваше тя, си представя как излиза да събира билки в топла слънчева утрин някъде през късната пролет. А освен това беше пропуснала да погледне какъв точно проклет сорт трябваше да бъде скапаната папрат.
Едно дърво ръсна насъбралата се в листата му дъждовна вода връз нея. Маграт отметна подгизналата коса от очите си и тежко се отпусна на паднал дънер, от който бяха поникнали на гроздове бледи неприятни гъби.
А всичко й изглеждаше като толкова добра идея! Възлагаше такива надежди на Сборището. Сигурна беше, че вещицата не бива да бъде сама заради идеите, които й щукваха понякога. Мечтала си беше за мъдри дискусии за природата на естествените енергии, докато огромната луна виси в небето над главите им. След това евентуално можеха да пробват някои от древните танци, описани в книгите на Старата Уимпър. Не чак "голи" или „облечени в облачна премяна“, както му се викаше деликатно, защото Маграт не си правеше илюзии за формата на собственото си тяло, пък и старите вещици обикновено понатрупваха сланинки по задника. Но не беше и необходимо. Старите писания казваха, че вещиците едно време понякога са танцували по ризи.
Това, на което със сигурност не бе очаквала да попадне, бяха две заядливи старици, които трудно можеха да се нарекат културни в най-добрия случай и които въобще не навлизаха в духа на събитията. О, те постъпиха мило с детето по техния си начин, но човек не можеше да се отърве от усещането, че когато вещиците са мили към някого, то е поради дълбоко егоистични съображения.
А когато правеха магии, изглеждаха обикновени като… като домакинска работа. Не носеха никакви окултни бижута. Маграт дълбоко вярваше в окултната бижутерия.
Всичко се беше объркало. По-добре да си върви у дома.
Тя се изправи на крака, запретна мократа рокля и закрачи през мъглистата гора…
…И чу звук на тичащи крака. Някой бягаше с все сила през гората, без да го е грижа кой ще го чуе и кой не, а над звука на строшени вейки се носеше странен глух звън. Маграт се притаи зад мокър чимширов храст и предпазливо надникна през листака.
Беше Шон, най-малкият от синовете на Леля Ог, а металният звук се дължеше на ризницата му, няколко номера по-голяма от неговия размер. Ланкър бе бедно кралство и в продължение на векове въоръжението на дворцовите стражи се бе предавало от поколение на поколение, често пъти — нанизано на копие. Конкретно тази ризница правеше човекът в нея да прилича на устойчива на куршум ловджийска хрътка.
Тя пристъпи пред него.
— Вие ли сте туй, госпойце Маграт? — попита Шон, като повдигна тенекето, което закриваше очите му. — Всичко стана заради мама!
— Какво й се е случило?
— Той я затвори! Каза, че отивала да го отрови! А аз не можах да сляза долу в тъмницата да я видя, защото беше пълно със стражи! Казаха, че била окована… — Шон сбърчи чело, — …а туй значи, че нещо ужасно има да се случва. Знаете каква става мама, когато изгуби търпение. Почне ли се, край няма…
— Ти накъде си тръгнал? — настоятелно попита Маграт.
— Да викна нашия Джейсън и нашия Уейн, и нашия Дарън, и нашия…
— Я чакай малко.
— Ох, ама госпойце Маграт, ами ако вземат да я измъчват? Знаете какъв език вади, когато е ядосана…
— Чакай! Мисля. — прекъсна го Маграт.
— Той си е поставил собствени телохранители на вратите и навсякъде…
— Виж сега, Шон, можеш ли да млъкнеш поне за минутка?
— Нашият Джейсън, като научи, ще му даде на дука да се разбере, госпойце. Той тъй и тъй казва, че вече му било време.
Джейсън на Леля Ог беше млад мъж с телосложение и, както Маграт подозираше, с интелект на стадо биволи. Но колкото и да бе дебелокож, надали би устоял на рой прецизно насочени стрели.
— Не му казвай все още — замислено произнесе тя. — Може би има и друг начин…
— Ще отида да намеря Баба Вихронрав тогава, а, госпойце? — попита Шон, като нервно подрипваше от крак на крак. — Тя ще знае какво да прави, нали е вещица.
Маграт замръзна абсолютно неподвижно. Преди малко си беше мислила, че е ядосана, но сега вече беше направо вбесена. Беше й студено, беше гладна, а този мъж тука… Преди време, чу мислите си тя, би избухнала в сълзи в такъв момент.
— Оп-пала — възкликна Шон. — Ух! Не исках да кажа това. Оп-па. Хм… — Той отстъпи.
— Ако случайно срещнеш Баба Вихронрав — започна бавно Маграт с тембър, който би гравирал думите й върху стъкло, — можеш да й кажеш, че ще се погрижа за проблема. А сега се омитай, преди да съм те превърнала в крастава жаба. Ти тъй и тъй си приличаш на жаба.
Тя се обърна, подхвана полите на роклята си и се затича като луда към колибата си.
Записах любовното заклинание, но какъв е този сорт узряла ябълка "Чуден залез"?! :)))))
цитирайРасте в равнините Сто, които иначе са почти изцяло засяти със зеле. Там единственото нещо, което може да се види, са необятни простори със зеле... освен някое друго ябълково дръвче. Което наистина си е чудно явление за равнините Сто.
цитирайЗнаех си, че любовта има нещо общо със зелките :)))))
цитирайТипична гледка от равнините:
http://farm3.static.flickr.com/2259/1770090947_fe196272a0.jpg
цитирайhttp://farm3.static.flickr.com/2259/1770090947_fe196272a0.jpg
queerfish написа:
Знаех си, че любовта има нещо общо със зелките :)))))
Разумеется, queerfish , от почти съвършена сфероподобност със сърцевина до ферментирали парченца , заточени в консерва ...
Акцентът, струва ми се, тук е в обелката..., не толкова в сорта... макар ... долината Сто да е разнообразена в зелевата хомогенност на безкрая си , именно ,от ябълковото противостоене и магическата му приложимость.... Хм... Дали ?!
лелееееееееее много сложно обясни връзката между любовта и зелките и пак ми разми понятието за това явление. Рибешката ми главица се обърка още повече :)))))))))))
spasunger - зелките са красиви даже ;-)
цитирайspasunger - зелките са красиви даже ;-)
Неслучайно хората викат: "Красива си кат зелка" хаха! :-))
(Тя и Маграт Чеснова мяза на зелка според картинката).
цитирай(Тя и Маграт Чеснова мяза на зелка според картинката).
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
