Анкх имаше смешно леката задача да затвърди статута си на изявен фаворит в най-долната дивизия на шампионата, като разгроми втория си противник за този сезон. Това не се оказа никак трудно в съботния следобед, защото нивото на домакина "Со Сик" бе толкова ниско, че и група мъртвопияни слепи инвалиди биха вкарали повече от дузина голове на беззъба отбрана като тази.

Не вкараха дузина. Задоволиха се само с осем. Имаше доста интересни положения преди почивката - и пет гола. След нея нещата се поуталожиха, но Анкх все пак намуши още три, за забавление на собствените фенове, които бяха пропътували стотината мили до Ланкре. Първото място в групата сега изглежда някак смешно. Ако имаше нулево място, вероятно щяхме вече да сме го заели...

...

Тръбата прозвуча отново.

И други хора бързаха към площада. Драконът се носеше пред тях като акула, устремена към вятърничав надуваем дюшек, а опашката му плющеше бавно наляво-надясно.

— Някой луд ще се бие с него! — каза Ноби.
— Знаех си, че все някой ще се опита — рече Колън. — Горкият му кучи син ще се опече в собствената си ризница.

Това изглежда беше и мнението на тълпите, скупчени около площада. Населението на Анкх-Морпорк имаше прост, без излишни глупости подход към забавленията, и макар че очакваха с нетърпение да видят дракона убит, нямаха нищо против да се задоволят с гледката някой да бъде опечен жив в собствената си броня. На човек не му се удаваше случай всеки ден да види как някой се опича жив в собствената си броня. Щеше да е нещо, което да запомнят и да разказват на децата.

Тълпата се блъскаше и отскачаше от Ваймс, докато нови хора прииждаха на площада зад тях.

Тръбата изсвири трето предизвикателство.

— Това е охлювна хорна — авторитетно каза Колън. — Като камбана, само че с по-дълбок звук.
— Сигурен ли си? — попита Ноби.
— Аха.
— Тогава трябва да е бил адски голям охлюв, а?
— Фъстъци! Фигини! Хот-дог! — изскимтя един глас зад тях. — Здравейте, момчета! Привет, Капитан Ваймс! Всички на смъртта, а? Вземете си наденичка. Заведението черпи.
— Какво става, Гърло? — попита Ваймс, увисвайки на подноса на продавача, щом около тях се изсипа нова вълна от хора.
— Някакво хлапе е пристигнало в града и заявило, че ще убие дракона — отвърна Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. — Имал вълшебна сабя, казва.
— А има ли вълшебна кожа?
— Никаква романтика няма в душата ти, Капитане — каза Гърлото, като свали много гореща дълга вилица от миниатюрния тиган на подноса му и я допря леко до бута на една едра жена пред него. — Отстранете се, госпожо, търговията е жизненият сок на града, много ви благодаря. Разбира се — продължи той, — по право трябва да има и девица, прикована към скала. Само че лелята се опънала. Това е то проблемът с някои хора. Никакво чувство за традицията. Това момче вика, че то било и законният насметник.

Ваймс поклати глава. Светът наоколо съвсем определено се побъркваше.

— Не те разбрах.
— Насметник — търпеливо повтори Гърлото. — Сещаш се. Насметник на трона.
— Какъв трон?
— Трона на Анкх.
— Какъв трон на Анкх?
— Сещаш се. Крале и прочее — Гърлото придоби замислен вид. — Де да знаех как му беше скапаното име. Поръчах в денонощната грънчарница на Игнеус Трола три каруци от халбите по коронацията и голяма работа ще падне, докато се изпишат всичките имена след това. Да те запиша ли за двама, Капитане? За теб деветдесет пенса, и с това сам си прерязвам гърлото.

Ваймс се предаде и си запробива път назад през тълпата, като използваше Керът за фар. Волнонаемният полицай стърчеше над сборището, а останалата част от отряда се беше прикачила към него.

— Всички са се побъркали. Какво става, Керът?
— Има едно момче на кон насред площада. Има лъскава сабя, да ви кажа. Като че не прави нищо особено в момента, обаче.

Ваймс си проби път на завет до Лейди Рамкин.

— Крале — каза задъхано той. — На Анкх. И Трон. Има ли?
— Какво? О, да. Имало е — увери го Лейди Рамкин. — Преди стотици години. Защо?
— Някакво хлапе казва, че било наследник на престола!
— Точно така — обади се Гърлото, който беше последвал Ваймс с надеждата, че ще изкрънка да му продаде нещо. — Произнесе голяма реч за това как ще убие дракона, ще отхвърли узурпаторите и ще поправи всички неправди. Всички се развеселиха. Горещи наденички, две за долар, направени от истинско прасе, защо не купиш една за дамата?
— Свиня ли имате предвид, сър? — предпазливо попита Керът, докато оглеждаше лъскавите от мас цилиндърчета.
— Начин на изразяване, начин на изразяване — бързо каза Гърлото. — Определено действителни свински продукти. Истинско прасе.
— Хората се развеселяват от всякакви речи в този град — изръмжа Ваймс. — Това не означава нищо!
— Вземете си прасешки наденички, пет за два долара! — каза Гърлото, който никога не позволяваше на разговор да застане на пътя на търговията. — Може да е добре за бизнеса, това монархията. Прасешки наденички! Прасешки наденички! В хлебче! И да поправи всички неправди. На мен ми звучи като сериозна идея. С лук!
— Мога ли да ви предложа една гореща наденичка, гос’жо? — попита Ноби.

Лейди Рамкин погледна към подноса около врата на Гърлото. Хилядите години добро възпитание й се притекоха на помощ и в гласа й се долавяше само едва доловимо загатване за обзелия я ужас, когато тя каза:

— Ами, не изглеждат зле. Каква чудесна храна.
— И те ли са направени от монаси на някоя загадъчна планина? — попита Керът. Гърлото го изгледа странно.
— Не — търпеливо отвърна той, — от прасета.
— Какви неправди? — припряно попита Ваймс. — Хайде, кажи ми. Какви неправди ще поправи?
— Амиии… — рече Гърлото, — например, ами, данъци. Това е неправда, като начало. — Той има благоприличието да се позасрами малко. Плащането на данъци беше нещо, което в света на Гърлото се случваше само на другите хора.
— Точно така — обади се една възрастна жена до него. — И улукът на къщата ми тече ужасно, а хазяинът нищо не ще да направи. Това е неправда.
— И преждевременното оплешивяване — добави мъжът пред нея. — И то е неправда.

Ченето на Ваймс увисна.

— А! Кралете могат да го лекуват, знаете ли — рече учено един друг протомонархист.
— Всъщност — каза Гърлото, докато тършуваше из чантата си, — аз имам едно шишенце останало от онзи удивителен мехлем, направен… — той изгледа свирепо Керът, — от едни древни монаси, които живеят на една планина…
— И не ти се сопват, знаете ли — продължи монархистът. — По това ще ги познаеш, че са крале. Абсолютно неспособни са да го направят. Има общо с това да си снизходителен.
— Представи си — каза жената с течащия улук.
— И по парите — добави монархистът, възрадван от вниманието. — Не ги носят. Ето така винаги можеш да познаеш един крал.
— Защо? Не са чак толкова тежки — каза мъжът, останалата коса на когото се беше пръснала по голото кубе на главата му като останките от разгромена армия. — Аз мога да нося стотици долари, няма проблеми.
— Сигурно ти омекнат ръцете, като си крал — мъдро каза жената. — Сигурно от махането.
— Винаги съм си мислил — започна монархистът, като измъкна лула и започна да я пълни с тежкия вид на човек, който се кани да изнесе лекция, — че един от основните проблеми на това да си крал е опасността дъщеря ти да я бодне нещо.

Последва замислена пауза.

— И да заспи за сто години — упорито продължи монархистът.
— Ах! — рекоха другите, неимоверно облекчени.
— Пък и съществува амортизация и износване на граховите зърна — добави той.
— Е, сигурно има — измънка жената неуверено.
    — Като трябва да спи върху тях през цялото това време — каза монархистът.
— А да не споменаваме стотиците матраци.
— Точно така.
— Така ли? Мисля, че мога да му ги доставя на едро — каза Гърлото. Той се обърна към Ваймс, който беше изслушал всичко това с оловно униние. — Виждаш ли, Капитане? А ти ще си в кралската гвардия, предполагам. С някое и друго перо на шлема.
— Вие всички сте луди! — изкрещя Ваймс. — Нищо не знаете за него, а и той даже не е победил още!
— Малка формалност, предполагам — каза жената.
— Това е огнедишащ дракон! — изпищя Ваймс, припомняйки си онези ноздри. — А той е само едно момче на кон, за бога!

Гърлото го ръгна лекичко в нагръдника.

— Ти нямаш душа, Капитане. Когато в града, под гнета на дракон, пристигне чужденец и го призове на двубой с бляскава сабя, амиии, съществува само един изход, не е ли така? Това може би е съдба.
— Гнет? — изкрещя Ваймс. — Гнет? Ах, ти, крадливо копеле, вчера продаваше пухкави дракони-кукли!
— Това беше просто бизнес, Капитане. Няма защо да се горещиш толкова — любезно каза Гърлото.

Ваймс се върна обратно при хората си в мрачна ярост. Каквото щете казвайте за хората на Анкх-Морпорк, но те винаги бяха оставали горди и независими, без да отстъпват никому правото си да крадат, мамят, да злоупотребяват и да убиват на равни начала. Това изглеждаше абсолютно справедливо за начина на мислене на Ваймс. Не съществуваше никаква разлика между най-богатия човек и най-бедния просяк, с изключение на това, че първият имаше много пари, храна, власт, хубави дрехи, и добро здраве. Но поне той не беше по-добре. Просто по-богат, по-дебел, по-властен, по-добре облечен и по-здрав. И така беше от стотици години.

— А сега им замириса малко на хермелинов плащ и всички се разлигавиха — промърмори той.

Драконът кръжеше бавно и предпазливо над площада. Ваймс проточи врат да види над главите пред него.

Както многобройните хищници имат силуета на плячката си почти програмиран в гените си, беше възможно и фигурата на някой на кон, стиснал сабя в ръка, да щракне няколко клапана в съзнанието на дракона. Той проявяваше силен, но не нахален интерес.

Отзад в тълпата Ваймс сви рамене.

— Даже не знаех, че сме били кралство.
— Е, от векове вече не сме — каза Лейди Рамкин. — Изхвърлихме кралете и адски добра работа свършихме. Понякога могат да са доста страшни.
— Но ти си, ами… от сой… от високопоставено семейство. Бих предположил, че си „за“ кралете.
— Някои от тях бяха страшни келемета, да ти кажа. Навсякъде имаха съпруги, а и отсичаха главите на хората, водеха безсмислени войни, ядяха с ножа си, мятаха недоизядени пилешки кълки през рамо, такива ми ти работи. Изобщо не бяха от нашата класа.

Площадът стихна. Драконът беше отлетял бавно до отсрещния край и стоеше почти неподвижно във въздуха, ако не броим бавното пулсиране на крилата му.

Ваймс усети как нещо забива леко нокти в гърба му и тогава Еръл вече беше на рамото му, сграбчил го със задните си крака. Тантурестите му крила пулсираха едновременно с тези на по-големия екземпляр. Той съскаше. Очите му бяха фиксирани върху кръжащото туловище.

Конят на момчето танцуваше нервно по плочите на площада, когато то слезе от него, извади сабята и се обърна да посрещне далечния враг.

Той определено изглежда самоуверен, помисли си Ваймс. От друга страна, как така способността да убиеш дракон пасва на царствеността в наши дни?

Определено беше много бляскава сабя. Трябваше да го признае човек.

...

А сега вече беше два часа на следната утрин. И всичко беше наред, като изключим дъжда. Отново ръмеше.

В мултивселената съществуват няколко града, които си мислят, че знаят как да имат хубаво време. Места като Ню Орлийнс и Рио смятат, че не само знаят как да организират работата по прекарването му, но и да го направят така, че да се запомни; но в сравнение с Анкх-Морпорк и при това без той да си прави много труд, те са просто едно уелско селце в два часа следобед през дъждовен неделен ден.

Фойерверки трещяха и искряха в мокрия въздух над мътната кал на река Анкх. Всякакви питомни животни се изпичаха по улиците. Танцьори се носеха от къща на къща, като често пъти успяваха да задигнат някой и друг хлабав орнамент в движение. Лееше се алкохол на големи глътки. Хора, които при нормални обстоятелства не биха си и помислили, че са способни да го направят, сега крещяха „Ураа!“.

Ваймс крачеше мрачно из претъпканите улици и се чувстваше като единственият маринован лук в плодова салата. Беше пуснал хората си да почиват тази вечер.

Хич не се чувстваше роялист. Не смяташе, че има нещо против кралете като такива, но гледката на Анкх-Морпоркианците, развяващи знамена, необяснимо защо го разстройваше. Това беше нещо, дето го правеха само глупавите, поробени хора, и то в други страни. Освен това, самата идея за кралски пера на шапката му го отвращаваше. Винаги си беше имал едно наум за перата. Перата, един вид, ами, те предаваха, казваха на всички, че не принадлежиш сам на себе си. А той искаше да е като птичка. Това щеше да е последната капка.

Блуждаещите му крака го поведоха обратно към Двора. В края на краищата, къде другаде можеше да отиде? Квартирата му го потискаше, а хазяйката му се оплакваше от дупките, които, въпреки всичкото крещене, Еръл продължаваше да прави на килима. И от миризмата, която излъчваше Еръл. А тази вечер Ваймс не можеше да иде и да пие в някоя кръчма, без да види неща, които щяха да го разстроят дори още повече от нещата, които обикновено виждаше, когато беше пиян.

Беше уютно и тихо, макар че през прозореца се чуваше далечният шум от пируването.

Еръл се смъкна от рамото му и се захвана да яде въглищата от огъня.

Ваймс се облегна назад и вдигна крака на масата.

Ама че ден! И какъв бой! Отклоняването на ударите, вплитането, крясъците на тълпата, младият мъж, изправен там дребен и уязвим, драконът, който си поема дълбоко дъх по начин, вече така познат на Ваймс…

И който не изригва пламъци. Това беше изненадало Ваймс. Беше изненадало тълпата. То определено беше изненадало и дракона, който се опита да примижи срещу собствения си нос и впи отчаяно нокти в огнепроводите си. Беше останал изненадан така, точно до мига, когато момъкът се пъхна под единия му нокът и заби сабята.

И последва гръм.

Човек би си помислил, че сигурно ще останат някое и друго парче от дракона.

Ваймс придърпа лист хартия към себе си. Погледна към бележките, които си беше записал вчера:

Пункт: Тежък дракон, ама все пак може дъ лети дубре;

Пункт: Огъня биде страшно горешт, и въпреки това придизвикан от едно живо Нешто;

Пункт: Блатните Дракони са ного Жалки Създания, ама тая чудовишна Форма е пораснала страхотно голяма;

Пункт: Отде иде никой не знай, нито где утива, нито къде е помежду туй;

Пункт: Защо изгаряше тъй пудредено?

Той придърпа писалката и мастилото към себе си и с бавен и кръгъл почерк добави:

Пункт: Може ли дракон да бъде унищожен в абсолютно нищо?

Помисли малко, после продължи:

Пункт: Зашто тогава той Експлодира тъй, че никой не може да го намери, колкото и да търси?

Мъчен въпрос беше тоя. Лейди Рамкин казваше, че когато ексшюдирал блатен дракон, навсякъде наоколо било покрито с парчета от дракон. А този беше адски голям. Честно казано, вътрешността му сигурно представляваше алхимичен кошмар, но гражданите на Анкх-Морпорк все още би трябвало да прекарват нощта в изриване на останките му от улиците. Явно никой не се бе притеснил от това. Но поне моравият дим беше доста внушителен.

Еръл привърши с кокса и се залови с машите. До настоящия момент тази вечер той беше изял три павета, една ръчка на врата, нещо неидентифицируемо, което откри в канавката и, за всеобщо учудване, три от наденичките на Сам-Си-Прерязвам-Гърлото, приготвени от истински свински органи. Хрущенето на вече погълната маша се смеси с трополенето на дъжда по прозорците.

Ваймс отново се вгледа в листа и после написа:

Пункт: Как могът кралете да се появят от ништото?

Дори не беше видял момчето отблизо. Изглеждаше доста представителен на външен вид, не точно много умен, но определено с оня профил, срещу когото човек не би имал нищо против да го вижда върху банкнотите. При това, след като уби дракона, той можеше да е и кривоглед таласъм. Тълпата го беше понесла триумфираща към двореца на Патриция.

Заключиха Лорд Ветинари в собствените му подземия. Той не оказа голяма съпротива. Само се усмихваше на всички и вървеше кротко.

Какво щастливо съвпадение за града, че точно когато се нуждаеше от герой, който да убие дракона, се появи крал.

Ваймс отхвърли за известно време тази мисъл назад. После отново я изкара напред. Взе перото и написа:

Пункт: Каква щастлива случайност е това, за едно момче, да е Крал, че има Дракон, да бъде убит, за да докаже несъмнено „блъгуродньиъ си происхот“.

Беше далеч по-добре от знаците по рождение и сабите, това беше абсолютно сигурно.

Той повъртя перото известно време, след което надраска:

Пункт: Драконът не беши Механично устройство, но сигурно е, че никой магьосник не притежава силата да създаде звяр от такава вел. вели. велич. Размер.

Пункт: Защо в Решаваштия Момент той не можа да изригне Пламък?

Пункт: Откъде дойде той?

Пункт: Къде отиде?

Дъждът заудря по-силно върху стъклото. Шумът от празненството стана отчетливо мокър, а после заглъхна напълно. Заромоли гръм.

Ваймс подчерта няколко пъти „отиде“. След като помисли още малко, добави още две въпросителни:

„??“

Погледа резултата известно време, след което смачка листа на топка и я хвърли в огъня, където тя беше поета и погълната от Еръл.

Беше извършено престъпление. Усет, за който Ваймс не предполагаше, че го има, древен полицейски усет, накара космите по врата му да щръкнат и му съобщи, че е било извършено престъпление. Сигурно беше толкова странно престъпление, че не фигурираше никъде в книгата на Керът, но все пак беше извършено. Шепата високотемпературни убийства бяха само началото му. Той ще го разкрие и ще го назове.

После се изправи, откачи кожения си дъждобран от куката зад вратата и прекрачи в голия град.

...

А същата вечер пък бе отредена за поредния спектакъл от турнира за Континенталната Купа. Анкх посрещна силния отбор на Дюшек Маала. За съжаление нашите не бяха на нивото на гостите, но макар и срещата да завърши с поражение за отряда на Смърт, публиката остана доволна от неимоверното им усърдие да се държат равностойно на Дюшекчиите.

Отпадане в третия кръг на турнира не може да се счита за трагедия, макар и далеч да не е възможния максимум, който Анкх може да постигне. Но все пак да бъдем реалисти - отдавна не бяхме стигали толкова напред в Купата.

...

Ето къде отиваха драконите.

Те лежат…

Не мъртви, нито заспали. Не чакаха, защото чакането предполага някакво нетърпение. Може би думата, от която се нуждаем тук, е…

…ядосани.

Той си спомняше усещането за истински въздух под крилата си, както и истинското удоволствие от пламъка. Над него бяха празните небеса, а под него — един интересен свят, пълен със странни бягащи същества. Съществуването имаше различна структура там. По-добра.

И точно когато беше започнало да му харесва, бяха го осакатили, бяха го възпрели да изпепелява и го бяха отблъснали с удари, като някакво космато бозаещо кученце.

Бяха му отнели света.

В драконовите синапси на съзнанието му се породи идеята, че, само като вероятност, е възможно той да си възвърне света. Бяха го призовали, после позорно го бяха пропъдили отново. Но може би съществуваше следа, мирис, нишка, която да го отведе до небето…

Може би съществуваше пътека на самата мисъл… Припомни си съзнание. Свадливия глас, така зает със собствената си дребна значимост, съзнание почти като на дракон, но в миниатюрен, твърде миниатюрен мащаб. Аха! Той протегна криле.