Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Януари, 2023  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Постинг
02.02.2010 16:41 - Умът на земята
Автор: spasunger Категория: Спорт   
Прочетен: 4119 Коментари: 14 Гласове:
9

Последна промяна: 02.02.2010 19:21

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg



image

image
"Не, предмети като короната оказваха обезпокоителен ефект върху по-умните люде. Най-хубаво бе да се остави кралстването на онези хора, чиито вежди се сключваха по средата на челото, колчем направеха опит да мислят. По някакъв странен начин те винаги се оказваха по-добри в тая работа."

...  

Sv.Troiza - Ankh_Morpork   0 - 6
 
Troiza - Ankh   0 - 6

0 - 1  H Dyrшy 16"
0 - 2  H Dyrшy 24"
0 - 3  S Monge 26"
0 - 4  H Dyrшy 70"
0 - 5  J Herrera 71"
0 - 6  J Herrera 72"


   

Анкх вече започва сериозно да лази по нервите на своите конкуренти в шампионата. Не стига, че оставиха всички да им дишат прахта далеч назад в класирането, ами отряда на Смърт има наглостта да печели с такива потресаващи резултати като днешното 6-0 на гости на Св.Троица. Дори фактът, че половината домакински отбор се състоеше от бивши паднали ангели, не успя да наклони везните особено в тяха полза. Дори напротив - ангелите (както и елфите) по принцип са доста праволинейни в своето разбиране за света - всичко е или черно, или бяло. Няма средно положение. А във футбола, където всяка ситуация има множество възможни интерпретации (от гледна точка на съдията) и много възможни изходи (от гледна точка на играчите), подобен подход е меко казано пагубен.

Победата също бе четвърти шампионатен мач подред без допуснат гол в мрежата на редови стражник Рег Шу, което, предвид това, че е зомби (а зомбитата не се отличават с изключителна подвижност или координация на движенията, поради факта, че са съшити от множество части от чужди тела), говори много за ефективността на играта на Анкх. Излишно е да обясняваме, че нашите твърдо са окупирали челната позиция в групата и не показват и най-малкото намерение да мърдат оттам до самия край на сезона. А от него все още е изминала едва една трета...

...
Баба се прибра у дома точно когато розовите лъчи на зората се плъзваха по снега.

Козите тропаха в пристройката. Скорците пискаха и шумоляха под покрива. Мишки цвърчаха иззад кухненския бюфет.

Тя си приготви чаша чай с усещането, че всеки кухненски звук е малко по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Когато изпусна лъжичката в умивалника, прозвуча сякаш чук бе ударил по камбана.

Баба винаги се чувстваше малко неловко, след като е била замесена в организирана магия, или, както би го обяснила самата тя — не бе наясно със себе си. Започна да се мотае из къщата и да си търси неща за вършене, сетне ги забравяше недовършени. Сновеше напред-назад по студените каменни плочи на пода.

В подобни моменти умът си измисля най-неочаквани неща за вършене, само и само да избегне главната си задача — да започне да разсъждава. Ако някой наблюдаваше отстрани, щеше да е потресен от старанието, с което Баба вършеше дейности като бърсане на поставката на чайника, изкореняване на древни орехи от купата с плодове върху скрина или изчопляне на вкаменени трохи хляб от процепите между плочите на пода с дръжката на лъжичка.

Животните имат умове. Хората също имат умове, въпреки че са като неясни мъгливи неща. Дори насекомите имат умове, малки остри късчета светлина сред мрака на безсмислието.

Баба се смяташе за нещо като специалист по Умовете. И беше почти убедена, че такива неща като държавите не притежават ум.

Те дори не са и живи, за бога! Една страна е, ами…

Чакай. Чакай… Една мисъл се промъкна в мозъка на Баба и свенливо се опита да привлече вниманието й.

Нали беше възможно тези вековни лесове да имат общ ум? Баба седна на пода с античен комат хляб в ръка и се втренчи с невиждащи очи в камината. Вътрешното й око надникна навън — отвъд покритите със сняг редици на дърветата. Да. Как никога преди не й бе хрумвало… Разбира се, това би бил единен разум, създаден от множеството малки умове вътре в него — на растенията, на птиците, на мечките, че даже и огромните бавни умове на самите дървета…

Тя се тръшна в люлеещия се стол, който започна да се клати напред-назад от само себе си.

Често си беше мислила за гората като за същество, излегнало се върху земята, но винаги само в метафоричен смисъл, както би се изразил някой магьосник — сънлива и мъркаща със земните си пчели през лятото, ревяща и яростна с есенните си стихии, заспала, навита на кълбо, през зимата. Сега й стана ясно, че освен сбор от отделни неща гората беше създание сама по себе си. Живо, въпреки че не точно по начина, по който са живи полските мишки, да речем.

И много по-бавно.

Това явно беше важен факт. Колко бързо, да кажем, бие сърцето на гората? Веднъж годишно може би? Да, горе-долу толкова. Гората чака топлото слънце и дългите дни, които да изпомпят милиони литри мъзга няколкостотин стъпки нагоре към небесата в едно величествено систолично изригване, което е прекалено голямо и прекалено гръмовно, за да бъде чуто.

В този момент Баба прехапа устни.

Ей сега беше употребила думата „систолично“, а тя дори не съществуваше в нейния речник.

Някой се намираше вътре в главата й.

Нещо.

Наистина ли беше помислила всичките тези мисли или някой ги бе помислил чрез нея?

Тя стрелна с поглед входната врата, като междувременно се опитваше да запази своите мисли за себе си. Но умът й беше прозрачен, сякаш главата й бе направена от стъкло.

Баба Вихронрав скочи на крака и дръпна завесите.

Те бяха там — навън, на мястото, където при по-топло време би била поляната. И всяко едно от тях седеше и се взираше в нея.

След няколко минути предната врата на Бабината колиба се отвори. Това бе събитие — както повечето жители на планините Овнерог, Баба живееше своя живот през задната врата. Съществуват само три случая в живота на човек, когато подобава да се мине през предния вход, като и в трите го носят.

Вратата се отвори със значително усилие след поредица от болезнени скърцания и ритници. Няколко люспи боя нападаха върху пряспата сняг, скупчена отпред. Накрая, когато беше вече наполовина открехната, заклини.

Баба неловко се промъкна през процепа и нагази недокоснатия сняг.

Тя бе поставила островърхата си шапка и наметалото. Носеше го в случаите, когато искаше всеки, който я зърне, да бъде абсолютно сигурен, че е вещица.

Заровен под снега, лежеше вехт кухненски стол. Лятос тя обичаше да сяда на него и да хвърля едно око към пътеката, докато се занимаваше с неприятни ръкоделия. Баба го издърпа, бръсна снега от него и твърдо седна — разкрачена, със скръстени непокорно пред гърдите ръце. Вирна брадичка.

Слънцето се беше изкачило вече доста нависоко, но светлината на Прасоколедния ден си оставаше червеникава и коса. Тя озаряваше огромния облак пара, който беше увиснал над събралите се създания. Никое не помръдваше, само от време на време някое трепваше с копито или се почесваше зад ухото.

Баба се вгледа в редките движения. Преди не бе забелязала, но сега видя, че всяко дърво край градината бе тъй отрупано с птици, сякаш някаква неочаквана черно-кафява пролет бе подранила.

На мястото, където лятос растеше лехичката с билките, се бе събрала глутница вълци, които я наблюдаваха с изплезени езици. Мечи контингент бе приседнал зад тях. Метафоричната галерия беше заета от тълпа зайци, невестулки, разнородни гадинки, язовци, лисици и други създания, които въпреки факта, че изживяваха целия си живот сред кървавата атмосфера на преследвания и преследващия, убий или ще бъдеш убит от лапа, нокти и зъби, най-общо биваха назовавани „горските обитатели“.

Всички седяха заедно в снега, напълно забравили естествените си кулинарни взаимоотношения, и се опитваха да издържат на погледа й.

Баба не можа да се сдържи и заговори на глас:
— Не знам какво заклинание правите, но ще ви кажа — напразно се мъчите, по-добре си тръгвайте още сега.

Не помръднаха. Не се чу нито звук, освен този на възрастен язовец, който шумно облекчи газовете в стомаха си и силно се притесни от това.

— Вижте — продължи Баба. — Аз какво мога да направя? Няма смисъл да идвате при мене. Той е новият господар. Кралството сега е негово. Не мога да се намесвам. Не е редно да се намесва човек, защото е грешно да се набърква в Управлението. То трябва само да се оправи — на добре или на зле. Туй е фундаментален закон на магията. Не можеш да обикаляш и да управляваш хората със заклинания, понеже ще ти се налага да използваш все повече и повече.

Тя се облегна назад, благодарна на древната традиция, която не позволява на Мъдрите и Способните да властват. Припомни си усещането да носи короната дори само за няколко мига.

Не, предмети като короната оказваха обезпокоителен ефект върху по-умните люде. Най-хубаво бе да се остави кралстването на онези хора, чиито вежди се сключваха по средата на челото, колчем направеха опит да мислят. По някакъв странен начин те винаги се оказваха по-добри в тая работа.

Тя добави:
— Хората сами трябва да си решат проблемите. Това е добре известен факт.

Тя усети как един по-едър сръндак й хвърли изпълнен с тежко съмнение поглед.

— Добре де, хубаво, убил бил стария крал — съгласи се тя. — Ами това си е естественият начин, нали? Вие поне добре го знаете — оцеляването на кажи го де. Не бихте знаели дори що е наследник, освен ако не го мислите за вид заек*.

[* От: „hare“ — заек, и „heir“ — наследник, звучат по един и същ начин.]

Тя забарабани с пръсти по капачката на коляното си.

— Както и да е, и старият крал не ви беше голям приятел, нали? Излизаше на лов и тъй нататък…

Триста чифта очи продължаваха да я пронизват с поглед.

— Няма смисъл да продължавате да ме гледате — опита тя. — Не мога да почна да обикалям наоколо и да си цапам ръцете с крале и други подобни само защото вие не ги харесвате. Не е като да ми е сторил някакво зло човекът.

Тя се опитваше да избягва погледа на един изключително объркан пор.

— Хубаво де, знам, че е егоистично — продължи. — Нали затова човек става вещица в края на краищата. Довиждане на всички ви.

После прекрачи твърдо прага и се опита да затръшне вратата. Тя заяде веднъж-дваж, което поразвали ефекта.

Щом се озова вътре, спусна завесите, седна в люлеещия се стол и яростно се залюля.

— Нали в това е целият смисъл! — каза на себе си. — Не мога да обикалям и да им се меся. Нали в това е смисълът!

...
Големите покрити коли бавно се поклащаха по разкаляните коловози, докато приближаваха поредното градче. Трупата не можеше добре да си спомни името му и щеше да го забрави веднага след като го напусне. Зимното слънце висеше ниско над влажните и покрити с мъглица зелеви поля на равнините Сто. Мразовитият въздух усилваше скърцането на колелата.

Хуел седеше в последната кола от кервана, провесил трътлестите си крака през напречната преграда.

Беше дал най-доброто от себе си. Витолър бе поверил образованието на Томджон в неговите ръце. „Ти си по-оправен в тоя занаят“ — му бе казал и с присъщата си тактичност бе добавил: „Освен това си по-близко до неговия ръст“.

Но не се беше получило.

— Ябълка — повтори той, като размаха плода във въздуха.

Томджон му се ухили насреща. Вече беше почти тригодишен, а не бе произнесъл и една разбираема дума. Хуел таеше мрачни подозрения относно ония вещици.

— Изглежда доста умен обаче — обади се госпожа Витолър. Тя се возеше в колата и омрежваше скъсани бутафорни ризници. — Знае кое какво е. Прави точно това, което си му заръчал. Само дето не приказва — меко завърши тя и потупа момченцето по бузката.

Хуел подаде ябълката на Томджон и детето тържествено я пое.

— Мисля си, че онез вещици са ви пробутали кофти номер, госпожо — заключи джуджето. — Нали знаете — подменени деца и к’во ли не. Имало е доста подобни случаи. Моята пра-прабаба разказваше, че и нашето семейство е било сполетяно веднъж, феите разменили джудже и човешко дете. Изобщо не се усетихме, разправяше тя, докато не започна да си блъска главата в тавана…

— „Разправят хората, че ябълката е като света. С човешко сърце тя би се сравнила. Отвън е толкоз алена. Вътрешността разкрива червея в сърцевината гнила. Прекрасна, лъскава… Захапеш ли я, си открил, че вътрешно човекът също е изгнил.“

Двамата се извърнаха едновременно и се вторачиха в Томджон, който им кимна и задъвка ябълката.

— Това беше монологът за червея от „Тиранинът“! — прошепна Хуел. Естественият му усет за езика временно го изостави. — Мамка му! — обяви той.
— Ама той звучеше точно като…
— Отивам да кажа на Витолър! — викна Хуел, скокна от ръба на каруцата и се затича през замръзналите локви към началото на кервана, където актьорът-директор си подсвиркваше тихичко и крачеше напред.
— Хей, как сме днес, "б’зуеда-хиара"* — доброжелателно подвикна той.

[* Смъртна обида за джуджетата, но в случая е използвана като умалително име. Означава „парково украшение“.]

— Веднага трябва да дойдеш! Той проговори!
— Проговори?!

Хуел подрипваше нагоре-надолу.

— _Цитира!_ — извика той. — Веднага трябва да дойдеш! Звучи точно като…
— Като мене? — попита Витолър няколко минути по-късно, след като бяха издърпали колите сред горичка от голи дървета край пътя. — Аз така ли звуча!?

— Да!! — потвърди хорово трупата.

Младият Уиликинс, който се бе специализирал в женски роли, докосна леко Томджон, който стоеше изправен върху преобърната бъчва в средата на поляната.
— Ей, момко, а знаеш ли монолога от „Както ви се иска“? — попита той.

Томджон кимна.
— Не е мъртъв тоз, що под камъка е легнал. Че ако Смърт би чул…

Слушаха в благоговейна тишина, докато безкрайните мъгли се носеха край тях и аленото кълбо на слънцето отплува надолу зад хоризонта. Когато момчето свърши, горещи сълзи се стичаха по лицето на Хуел.

— В името на всички богове — промълви той, — сигурно съм бил в ужасно добра форма, когато съм го писал това.

И шумно се изсекна.

— Аз така ли звуча отстрани? — попита Уиликинс с пребледняло лице.

Витолър нежно го потупа по рамото.

Ако звучеше по този начин, хубавецо мой, нямаше да ти се налага да стоиш затънал до задника в киша сред тия изоставени от Бога полета и да вечеряш варено зеле. — След това плесна с ръце. — Стига, стига — обяви той, а дъхът му излизаше на кълбета пара в мразовития въздух. — Хайде по колите. Трябва да сме извън стените на Сто Лат преди залез слънце.

Актьорите сякаш се разбудиха от магията и с глъчка и шумни коментари се насочиха към пътя. Витолър повика с ръка джуджето и сложи длан на раменете му или по-скоро на главата му.

— Е? — попита той. — Твоите хора нали знаели всичко за магиите или поне тъй се говори. Какво ще кажеш по този въпрос?
— Той прекарва цялото си време край сцената, шефе. Естествено е да запаметява това-онова — замислено обясни Хуел.

Витолър се наклони към него.
— Вярваш ли си?
— Вярвам само, че чух глас, който взе моите куплети, омагьоса ги и ги изстреля обратно през ушите право към сърцето ми — простичко обясни Хуел. — Вярвам, че чух глас, който прониква отвъд неугледната коруба на думите и казва неща, които аз съм искал да кажа, но не съм имал майсторството да ги постигна. Кой знае откъде се появяват подобни неща? — Той се втренчи безизразно в зачервеното лице на Витолър. — Може би го е наследил от татко си.
— Но…
— Пък и кой знае какво са направили вещиците? — продължи джуджето.

Витолър почувства ръката на жена си в своята ръка. И както стоеше така, ядосан и объркан, тя го целуна по тила.

— Не се измъчвай — каза му тя. — Не виждаш ли, че всичко е за добро! Ето — нашият син издекламира първата си дума.

...
Дойде пролетта, а бившият крал Верънс все още не желаеше да приеме, че на умрелите им се полага да лежат. Той скиташе неуморно из замъка, като търсеше начин да накара древните камъни да го освободят от хватката си.

Освен това се опитваше да не се изпречва на пътя на останалите привидения.

На Чампот нищо му нямаше, въпреки че беше досаден. Но Верънс бе отстъпил ужасен при вида на Близнаците, които щапукаха неуверено ръчичка в ръчичка по среднощните коридори. Малките им призрачета бяха паметник на дела, далеч по-мрачни дори от обичайното цареубийство.

Освен това наоколо обикаляше и Пещерният Скитник, доста поизбледнял маймуночовек с кожена набедрена препаска, който явно витаеше из замъка просто защото последният е бил построен върху надгробната му могила. Без някаква очевидна причина една колесница с пищяща жена в нея изтрещяваше от време на време през помещението на пералнята. А колкото до кухнята…

Един ден той се беше предал и въпреки всичко, което старият Чампот му бе наговорил, последва ароматите на гозбите в огромната гореща пещера с куполообразен таван, която се използваше едновременно за кухня и кланица на замъка. Чудно нещо. Не бе слизал там от детските си години. Кралете и кухните нещо не се разбират помежду си.

Тя беше пълна с призраци.

Те обаче не бяха човешки. Не бяха дори и човекоподобни.

Бяха сръндаци. Бяха волове. Имаше и зайци, и фазани, и яребици, и овце, и прасета. Имаше дори някакви дребни овални мехурести нещица, които неприятно напомняха духчета на стриди. Бяха натъпкани толкова нагъсто, че се преливаха и смесваха помежду си, превръщайки кухнята в беззвучен мърдащ кошмар от зъби, козина и рога, полупрозрачен и потрепващ. Няколко от тях го забелязаха и нададоха тътнещ звук, който звучеше отдалеч, тенекиено и неприятно, извън слуховия регистър. Готвачът и помощниците му се мотаеха през тях, без да им пука, и готвеха вегетариански наденички.

Верънс мълчаливо понаблюдава в продължение на половин минута суматохата, след това се изнесе, искрено желаейки в този момент да има истински стомах, за да бръкне с пръсти четирийсет години дълбоко в гърлото си и да избълва оттам всичко, което беше изял през това време.

Потърси утеха в кучкарника, където любимите му ловни кучета скимтяха, драскаха с нокти вратите и най-общо се чувстваха много неудобно, че усещаха, но не виждаха познатото му присъствие.

В момента той витаеше — ах, колко я мразеше тази дума! — из Дългата галерия, където портретите на отдавна умрели крале го съзерцаваха от прашните сенки. Той би се отнасял далеч по-благосклонно към тях, ако не бе забелязал преди това доста от тях да се мотаят из залите на замъка и да бръщолевят.

Верънс реши, че има две цели в смъртта си. Едната — да се измъкне от проклетия замък и да открие сина си, а другата беше да отмъсти на дука. Но не като го убива, реши той, дори и да му се удаде случай, защото компанията на този кикотещ се идиот би придала допълнителен ужас на смъртта.

Той приседна под портрета на кралица Бимъри (670–722). Красивите строги черти на лицето й щяха да му се сторят дори привлекателни, ако по-рано днес не я бе видял да преминава през стената наблизо.

Верънс се опитваше да избягва да преминава през стени. Човек все пак трябва да има някакво достойнство.

Усети, че го наблюдават.

Извърна глава.

На прага на вратата седеше котарак и се взираше в него с немигащ поглед. Беше петнисто сив и ужасно дебел…

Не. Ужасно едър. Покрит беше с толкова много белези, че приличаше на юмрук с козина. Ушите му бяха като перфорирани чуканчета, а зениците на очите — две цепки сред първична жълта злоба. Опашката конвулсивно чертаеше във въздуха серия от въпросителни, докато животното се взираше в него.

Грибо беше дочул, че лейди Фелмет има някаква малка бяла женска котка, и бе довтасал, за да й поднесе "почитанията" си.

Верънс никога не беше срещал животно с толкова много вътрешна злост. Не можа да устои, когато котаракът пристъпи към него по пода и се опита да се отърка о краката му, мъркайки като дъскорезница.

— Добро коте, добро коте — отмаляло каза кралят.

Наведе се и се опита да го почеше по главата, между съдраните уши. За него беше облекчение да срещне някой друг освен останалите призраци, който успява да го види, а и не можеше да не забележи, че Грибо е доста необичаен котарак. Повечето от котките в замъка бяха или разглезени домошари, или пък кухненски котки с плоски уши, или обитатели на конюшните, повече наподобяващи гризачите, с които се препитаваха. Този котарак беше самостоятелен подвид. Всички котки създават подобно впечатление, разбира се, обаче на мястото на безсмислената животинска самовглъбеност, която се опитваше да мине за скрита мъдрост у останалите създания, Грибо излъчваше истински интелект. Излъчваше също и миризма, която би могла да събори тухлена стена и да докара хрема дори на умряла лисица.

Един-единствен тип хора гледаха подобни котки.

Кралят понечи да се наведе и откри, че е започнал леко да потъва в пода. Той се стегна и изплува нагоре. Усещаше, че веднъж да си позволи да се почувства у дома си в Отвъдното, можеше да се смята за загубен.

Смърт бе казал, че само близки роднини и хората със свръхестествен усет могат да го съзрат. В замъка нямаше много и от двата типа. Дукът можеше да бъде класифициран под първия параграф, но безжалостният му егоцентризъм го бе превърнал в нещо също толкова чувствително психически, колкото и пресен морков. Колкото до останалите, само готвачът и Шутът можеха да се класират, но готвачът тъй и тъй прекарваше повечето време хлипайки в килера, защото не му даваха да пече на шиш нищо по-кърваво от пащърнак, а Шутът се беше превърнал във възел от нерви и Верънс се отказа от опитите си да стигне до съзнанието му…

С вещицата е друго. Ако една вещица няма усет, значи, той, Верънс, е само повей на вятъра. Налагаше му се да я доведе в замъка. И после…

Той имаше план. Всъщност нещата бяха далеч по-сериозни — той имаше План. Месеци наред го обмисляше. Не му бе останало нищо друго освен мисленето. Смърт се бе оказал прав. Едничка мисълта им оставаше на призраците и въпреки че мисленето, най-общо казано, винаги е било необичайна дейност за краля, Липсата на тяло, което да го разсейва с разните му там прищевки, му бе дала възможност да вкуси от радостите на умствените усилия. Никога досега не бе имал План, или най-малкото не такъв, който да отива отвъд „Дайте да намерим нещо за убиване“. И ето — седнал пред него и миещ се с лапичка, беше Ключът.

— Тука, писе — осмели се да подвикне той. Грибо го стрелна с пронизващ жълт поглед.
— Котко — бързо се поправи кралят и отстъпи подканящо назад.

За миг изглеждаше, сякаш котаракът няма да го последва, но тогава за негово облекчение Грибо се изправи, прозя се и лапа по лапа тръгна след него. Котаракът не срещаше често призраци и затова беше удивен от този висок брадат мъж с прозрачно тяло.

Кралят го поведе след себе си по някакъв прашен страничен коридор към стаята за вехтории, която беше натъпкана с разпадащи се гоблени и портрети на отдавна умрели крале. Грибо я огледа критично, след това седна в центъра на прашния под и загледа очаквателно краля.

— Тук има достатъчно мишки и други работи, разбираш ли — обясни Верънс. — Дъждът вали през оня счупен прозорец. И освен това можеш да спиш върху гоблените. Извинявай — добави кралят и се обърна към вратата.

Беше работил върху себе си през всичките дълги месеци. Докато бе жив, винаги се беше грижил внимателно за тялото си и когато умря, продължи да се поддържа във форма. Толкова лесно е човек да се предаде и да започне да се размива по ръбовете. Някои от призраците в замъка не бяха нищо повече от неясни петна. Но Верънс обладаваше желязна самодисциплина, тренираше — тоест напрегнато мислеше за тренировки — и бе развил лъскави релефни призрачни мускули. Месеците, прекарани в помпане на ектоплазма, го бяха довели до най-добрата форма, в която някога е бил, с изключение на факта, че беше умрял.

Отначало започна с малки тежести, с прашинки. Първата от тях едва не го погуби*, но той упорстваше и напредна до песъчинки, след това вече повдигаше цели зрънца сушен грах. Все още не се осмеляваше да припари до кухнята, обаче се забавляваше да пресолява яденето на Фелмет с по някоя щипка сол, докато в един момент се взе в ръце и реши, че хранителното отравяне е недостойно дори когато насреща си има просто някаква гад.

[* Образно казано.]

Сега той се облегна с цялата си тежест върху вратата и наложи на всеки свой микрограм да натежи колкото се може повече. Потта на самовнушението се стичаше от върха на носа му и изчезваше, преди да достигне пода. Грибо наблюдаваше с интерес как призрачните мускули на ръцете на краля мърдаха като съешаващи се футболни топки.

Вратата започна да помръдва, изскърца, след това набра инерция и се затръшна с глух тътен. Резето щракна на мястото си.

"Това трябва да проработи, дяволите го взели", каза на себе си Верънс. Никога не би успял сам да вдигне резето. Но ще се наложи вещицата да дойде да си потърси котката, нали?

...
Горе, сред хълмовете отвъд замъка, Шутът лежеше по корем и се взираше в дълбините на малко езерце. Две пъстърви се взираха нагоре към него.

Здравият разум му подсказваше, че някъде по Диска би трябвало да съществува някой по-окаян от него. Чудеше се кой ли ще да е този човек…

Не беше молил да става Шут, но и да беше молил, нямаше да има никаква разлика, защото не си спомняше някой от роднините му някога да се бе вслушвал в думите му, особено след като Тате избяга.

Не и Дядо със сигурност. Най-ранните му спомени бяха от Дядо, изправил се над него, да го кара да повтаря вицове наизуст и да набива с каиша смешния момент в главата му. Каишът беше направен от дебела кожа и това, че имаше звънчета по себе си, не облекчаваше особено нещата.

Дядо беше официално признат за откривател на няколко нови вица. Беше печелил почетната шапка с камбанки от Гран При на „Веселите идиоти“ на Анкх-Морпорк четири последователни години, което никой друг дотогава не беше постигал, и се подразбираше, че това го прави най-веселия човек, живял някога. Здраво се беше потрудил за тази си слава, трябваше да му се признае.

Шутът потръпна от спомена как веднъж на шестгодишна възраст бе доближил боязливо възрастния мъж след вечеря и му бе разказал шегата, която току-що бе съчинил. Беше за една патица.

Това му донесе най-якия тупаник в живота му, който се оказа изпитание дори и за стария шегаджия.

— Трябва да запомниш, момче — спомни си той как всяко изречение беше подчертавано със звънливи удари, — че няма нищо по-сериозно от шегите. От днес нататък ти никога… — старецът направи пауза, за да си смени ръцете, — никога, ама никога не бива да изговаряш шега, която не е била одобрена от Гилдията. Кой си ти, че да решаваш какво е забавно? Ама, боже господи, дай да пуснем тогава необразованото кикотене на неумелите шегаджии, смеха на невежеството. Никога. Никога. Да не съм те сварил повече да се шегуваш.

След това се беше върнал към разучаването на триста осемдесет и трите одобрени от Гилдията вица, което бе достатъчно зле заедно с тълковния речник, а той беше още по-голям и още по-кофти.

Сетне го изпратиха в Анкх. Там, в голите, строги стаи той откри, че съществуват и други книги освен тежката, обкована с мед „Чудовищно смешна книга“. Цял ръкописен свят съществуваше там отвъд, пълен с необичайни места и хора, които вършеха интересни работи, като…

Пеене. Счу му се, че някой пее.

Той повдигна предпазливо глава и трепна от звъна на камбанките по шапката си. Сграбчи бързо омразните нещица.

Пеенето продължи. Шутът внимателно надникна иззад храсталака, който му осигуряваше удобно укритие.

Пеенето не беше особено добро. Единствената дума, която пеещата знаеше, очевидно беше „ла“, но пък я използваше упорито. Основният мотив даваше да се разбере, че момичето явно вярва, че хората следва да пеят „ла-ла-ла“ при определени обстоятелства, и беше решена да направи, каквото се очаква от нея.

Шутът рискува да надигне още малко глава и зърна за пръв път Маграт.

Тя беше спряла доста свенливия си танц по ливадата и в момента се опитваше да вплете маргаритки в косата си — без особен успех.

Шутът затаи дъх. В дългите нощи на студените камъни пред кралската спалня той бе мечтал за жена като нея. Въпреки че, ако се замисли човек, не точно като нея. Жените в мечтите му бяха малко по-надарени в гръдната област, носовете им не бяха толкова зачервени и остри, косите им бяха по-дълги и буйни. Но либидото на Шута беше достатъчно интелигентно, за да направи разлика между невъзможното и постижимото, и бързо включи няколко филтриращи програми.

Маграт береше цветя и им приказваше. Шутът наостри уши.
— Това е Вълнистата дружка — изпя тя. — А това е Шербетения червей, който е за възпаления на ухото…

Дори Леля Ог, която обладаваше бодър поглед върху света, би се затруднила да каже нещо ласкателно за гласа на Маграт. Но в ушите на Шута той звучеше като разцъфтял липов цвят. — … И петолистната Лъжлива мандрагора, отлична срещу нощно изпускане. А ето го и Дядовия жабокрек. Той е срещу запек.

Шутът плахо се изправи на крака, като предизвика порой от звънтящи камбанки. От гледната точка на Маграт стана тъй, че от ливадата, която до този момент не криеше опасности, по-сериозни от облачета бледосини пеперудки и няколко волнонаемни земни пчели, изникна едър жълточервен демон.

Той отваряше и затваряше беззвучно уста. На главата му застрашително дрънчаха три рога.


Настойчив глас в главата й шепнеше: бягай веднага оттук като плаха газела. Това е общоприетото поведение в подобни обстоятелства.

Ала се намеси здравият разум. Дори и в най-оптимистичните си моменти Маграт не би оприличила себе си на газела, плаха или инаква. А освен това здравият разум додаде: основната спънка да се затича като плаха газела бе, че тя лесно би надбягала всеки потенциален ловец…

— Ъ-ъ — издаде звук видението.

Разумът, с който, въпреки твърдата вяра на Баба Вихронрав, Маграт разполагаше в достатъчно количество, й каза, че твърде малко демони подрънкват жално и изглеждат така лишени от дъх.

— Здравей — рече му тя.

Мозъкът на Шута също работеше трескаво. Беше почнал да се паникьосва.

Маграт избягваше традиционната островърха шапка, носена от останалите вещици, но все пак се придържаше към основните повели на вещерството. Каква полза да бъдеш вещица, ако не приличаш на такава? В нейния случай това означаваше голямо количество сребърна бижутерия с октограми, прилепи, паяци, дракони и други подобни символи на ежедневния мистицизъм. Маграт дори би боядисала ноктите си в черно, само че не би могла да понесе изпепеляващото презрение да Баба.

На Шута започваше да му просветва, че бе изненадал вещица.

— Оп-па — каза той и търти да бяга.
— Недей… — започна Маграт, но Шутът топуркаше надолу по горската пътека, която водеше към замъка.

Маграт постоя загледана във вехнещия букет в ръцете си. Прокара пръсти през косата си и дъжд от повехнали венчелистчета се посипа оттам.

Усещаше, че бе позволила на важен момент да й се изплъзне подобно на мазно прасе в тясна уличка.

Почувства неудържим порив да прокълне някого. Беше научила огромно количество клетви. Старата Уимпър бе проявила истинска изобретателност в това отношение. Дори горските създания предпочитаха да пробягват край колибата й толкова бързо, колкото силите им позволяваха.

Но тъй и не успя да открие клетва, която най-пълно да отразява емоциите й.

— Ох, че гнус! — промълви тя.


 
1. image Ankh_Morpork   5 5 0 0 40 0 40 15
2. image Bira i Shkembe   5 4 0 1 22 6 16 12
3. image Stomps FC
5 4 0 1 17 11 6 12

Ankh_Morpork - varosha
 
       



Гласувай:
9



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Tova za gorata kato edinen organ...
02.02.2010 19:26
Tova za gorata kato edinen organizam mi napomnq za Avatar i jivata planeta.
цитирай
2. injir - Умът на Земята. Колективен ум?
02.02.2010 23:07
Умът на Земята. Колективен ум?
цитирай
3. spasunger - Именно.
02.02.2010 23:42
Както е и при Хекса, цялото като система е много повече от сбора на всичките чаркалъци, събрани накуп:

http://spasunger.blog.bg/sport/2009/12/04/hapcheta-ot-susheni-jabi.448759

http://spasunger.blog.bg/sport/2009/12/25/prirodata-na-viarata.461165
цитирай
4. bapha - мога да се разкъртя от дреболии
03.02.2010 09:15

"както повечето жители на планините Овнерог, Баба живееше своя живот през задната врата"

"момичето явно вярва, че хората следва да пеят „ла-ла-ла“ при определени обстоятелства"

Дреболийките, които са фрагменти от картината...
Цялото

цитирай
5. анонимен - r od ie uc,jrt r od ke ie uc,jrt ye ;c.'rt
03.02.2010 16:22
bapha написа:

"както повечето жители на планините Овнерог, Баба живееше своя живот през задната врата"

"момичето явно вярва, че хората следва да пеят „ла-ла-ла“ при определени обстоятелства"

Дреболийките, които са фрагменти от картината...
Цялото



И да се къртиш, и да не се къртиш, ще мълчиш.. и без да съм ти разрешил, няма много много да приказваш - ясен ли бях.. пфууу, аман от къртачи по дупките ми хъхъхъ

рр/ бъзикам те bapha (просто беше под ръка, а днес ми е на майтап в този мътен час)
цитирай
6. анонимен - Спасееее, минавам само..
03.02.2010 16:25
велико е.. всичко е великоооо..
хаха (не съм много пиян хъхъ) добрИе де - само малко, ама тва не ми пречи да си слагам запетайки на всякъде, където ми е кеф..

и добре: признавам, мдаа, сега като се замисля май те спамя.. ама от вътре ми идва де.. ай усмихни се, че ако не го направиш ще се оплача на Земята, тъй да знаеш :))

.. не ми се връзвай по връзката...
цитирай
7. spasunger - Май ;-)
03.02.2010 16:41
Май ще е септември и септември ще е май ;-)
цитирай
8. анонимен - сЕПТЕМври съ олях
03.02.2010 16:47
но тръгвам по зимата, та да премина през лятото и ще се видим на есен с новата ми песен ;p
цитирай
9. spasunger - :-)
03.02.2010 18:36
Според мен
ще се видим още вдругиден! :-р
цитирай
10. анонимен - виж квоууу, трябва ти кажа по темата, че бабките са якиТЕ
04.02.2010 08:28
и съ сетих за мойта пра-бабка сладка, кат прехапеше устните на набръчканото си ръце и с усмихнатия си детинско луд луд погледарски вид мъ изръсваше: "влез, влез.. вземи си един стол и седни на зъмеята"
хъхъ
ще се видим на спектакъла
готин ден
и последен съм
не съ ръси коментарно, че щъ затрия :p
(бъзикЛИК)
цитирай
11. анонимен - Божке, Божке хъхъ
04.02.2010 08:31
пак съ изръсих не грамотно по мисълта, исках да кажа по набръчканото си лице, а не РЪЦЕ.. тц тц, ама съм и глупав, забрайх, че може да се ползва "рИдактирай мъ кът сбъркаш"

айде вече ти се махам и без тва ме удари яко слънцето и ще подремна малко
цитирай
12. spasunger - O__o
04.02.2010 15:00
Тц, тц, тц. Кажи ко пушиш, искЪм и аС от туй същУтУ.
цитирай
13. анонимен - xxxx
06.02.2010 14:54
Obsebil si tozi blog.
цитирай
14. spasunger - 13.
07.02.2010 13:51
Е, хайде хайде.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: spasunger
Категория: Спорт
Прочетен: 968297
Постинги: 309
Коментари: 1017
Гласове: 16699